ПЪРВО БЪЛГАРСКО ЦАРСТВО

1. СЪЗДАВАНЕ И РАЗВИТИЕ НА БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА (VІІ-VІІІ В.)

А. Битката при Онгъла и нейните последици – кан Аспарух

Византийските хронисти Теофан Изповедник и патриарх Никифор съобщават, че скоро след като се заселват в Онгъла, Аспаруховите българи започват да нападат византийските земи в днешна Добруджа. През 678 г. те стигат с конницата си до Цариград, възползвайки се от арабската обсада на града. През 680 г. император Константин IV оставя всички важни дела в столицата, прехвърля войскови части от Мала Азия и потегля към устието на р. Дунав. По това време в Константинопол тече Шестият вселенски събор, на който трябва да се решават важни за Империята въпроси.

През лятото на същата година предварително изпратеният в устието на р. Дунав флот прехвърля византийските войски северно от реката. Те се разполагат на лагер срещу добре укрепения стан на Аспарух. В продължение на няколко дни никой не се решава да атакува пръв. После императорът, който страда от подагра, решава да замине в Несебър на лечение. При отпътуването си той заповядва на стратезите си да подмамят прабългарите от техния лагер и да ги разгромят. След неговото заминаване сред войската тръгва слух, че императорът бяга. Това деморализира войниците и те започват самоволно да се изтеглят. Аспарух излиза от укреплението и започва да преследва безредно отстъпващите византийци.
Българите преминават р. Дунав и през есента заемат територията от Шуменските възвишения на запад до Черно море на изток. На север Стара планина става естествена граница. Вероятно тогава Аспарух урежда отношенията си със славяните в Мизия. Според византийските хронисти той сключва съюз с тях, като седемте племена поемат защитата на север и северозапад срещу аварите, а северите – Източна Стара планина – срещу Византия.
През есента на 680 г. аспаруховата конница нахлува в Тракия и стига до дн. Варна. На следната 681 г. император Константин IV е принуден да сключи мир – в края на м. юли или началото на м. август – със задължението да плаща ежегоден данък. Това е своеобразен откуп, срeщу който Аспарух се задължава да не напада византийски територии.
Събитията в Балканския североизток от 680-681 г. са записани в хрониките на съвременниците в различни части на Европа. Една от най-популярните е тази на монаха Зигеберт от земите на днешна Белгия.
Създаденото от Аспарух Българско ханство на Долния Дунав е исторически засвидетелствано продължение на Кубратова България. То следва идеята за българска държавност, която хановете от рода Дуло носят и утвърждават на Балканите.
През следващите двадесет години до управлението на неговия приемник хан Тервел византийските извори не съобщават нищо за българите. Предполага се, че основателят на българската държава в долното течение на р. Дунав загива в сражение с хазарите на североизток. Двадесет години мир са твърде дълъг период за онези времена. По всичко личи, че хан Аспарух посвещава тези години на вътрешното укрепване на новия съюз. Той знае, че неговите съюзници славяните го превъзхождат числено. Самата Византия не успява да се справи с тях. На север и северозапад са аварите, а на североизток – хазарите, от които наскоро е избягал. Първият български владетел притежава достатъчно държавническа мъдрост. От него започва днешна България.

Б. Укрепване и териториално разширение – кан Тервел

Наследникът на кан Аспарух – хан Тервел от рода Дуло (701-718 г.), управлява България в продължение на 17 години и постига забележителен възход във външната политика. Той мъдро преценява и се намесва в политическата борба в Цариград.
През 695 г. византийският император Юстиниан II Риномет е свален от престола, публично опозорен чрез отрязване на носа и заточен в Херсон. Оттам той бяга при хазарския хаган и се жени за неговата сестра Теодора. Установява се в хазарската столица Фанагория, откъдето внимателно следи събитията в Константинопол. Юстиниан иска да си върне византийския престол и крои планове за нов преврат. В края на 704 г. той изпраща при българския владетел свой доверен човек с молба за помощ.
През лятото на следващата година хан Тервел с цялата си войска от прабългари и славяни неочаквано се явява пред стените на византийската столица. С помощта на верни привърженици Юстиниан прониква в Константинопол през водопровода и след кратко кръвопролитие си връща престола. За да ликвидира политическите си противници, Юстиниан се нуждае от няколко месеца. Гарант на неговите действия е хан Тервел, който търпеливо изчаква събитията в своя лагер извън стените на града. Той изпълнява блестящо своята половина от договора. Сега е ред на императора да изрази своята благодарност. В един по-късен извор – “Суда” (Свидас, Свида), се изброяват златото и скъпите платове, с които българският владетел е дарен. По този повод византийският хронист Теофан Изповедник съобщава: “Когато Тервел трябвало вече да замине с войските си за България, Юстиниан дошъл в лагера на българите, наметнал на Тервел царска хламида и го провъзгласил за кесар.”
Текстът на договора между хан Тервел и император Юстиниан II не е запазен. Кратко свидетелство за него е един от частично запазените надписи около Мадарския конник. От други византийски автори е известно, че на България е отстъпена византийската дотогава област Загора, която обхваща земите, заключени между Източна Стара планина и пограничния окоп Еркесия и между днешните градове Сливен и Несебър. Областта е населена със славяни и това е първото излизане на българската държава на юг от Стара планина.

Две години по-късно, в 708 г. Император Юстиниан II прави морски десант при Анхиало (дн. Поморие). Той иска да си върне обратно отстъпената територия. Българите изчакват. Те наблюдават от близките височини как византийците се разполагат около крепостта. Тервел избира подходящ момент за атака и разбива византийците.

В 711 г. нов преврат сваля отново Юстиниан II. Той моли за втори път хан Тервел за помощ. Сега българският владетел му дава само три хиляди войници, но сам не взема участие. Походът е неуспешен, а Юстиниан е убит. През следващите две години хан Тервел организира два похода до стените на Константинопол. По пътя си войниците му опустошават и пленяват всичко, без никой да ги спре.
При поредния преврат в Константинопол на византийския престол сяда Теодосий III. На следната 716 г. по инициатива на Константинопол е сключен мирен договор между България и Византия. Теодосий III знае възможностите на хан Тервел и желае да си осигури неговия неутралитет.
В 717 г. в Константинопол отново има преврат и на престола идва Лъв III, наречен Исавър. В началото на неговото управление многобройни арабски войски обсаждат византийската столица. Обединени от новата идеология на Мохамед, арабите създават своя държава – халифат. Те притискат Византийската империя в Мала Азия. Отнемат владенията и в Северна Африка. Нахлуват в Пиринейския полуостров.
През месец август на същата 717 г. Константинопол е обсаден по суша и по море от десетки хиляди араби. Лъв III, чиято кариера на военачалник преминава изцяло под знака на борбата с арабите, ликвидира междуособиците и мобилизира империята. И ако в морето той може да разчита само на собствените си кораби, то по суша силите не му достигат. Това го принуждава до помоли хан Тервел за помощ. Българо-византийските отношения са скрепени с договор, който по същество повтаря клаузите от 716 г.
Лъв III знае, че българите внимателно наблюдават събитията в Константинопол. Предположението му, че българският владетел ще разпознае в арабите новия агресор на Балканите, се оказва вярно. Хан Тервел реагира бързо и още през есента арабите са блокирани от българите под стените на византийската столица.
Близо година трае обсадата на Константинопол. През лятото на 718 г. арабите начело с пълководеца Маслама хвърлят всичките си сили да пробият обръча на българите. В решителното сражение те са разбити поголовно. В различните извори сведенията за арабските загуби са различни – от 22 000 до 32 000 души.
Докато трае арабската обсада на Константинопол, сваленият и заточен в манастир Анастасий ІІ се опитва да си върне властта в Константинопол. Чрез свой доверен човек – патриция Сисиний Рендакий, той получава 50 кентария злато (около 3600 номизми – златни византийски монети), отряд конна войска от Куберовите българи и славянски отряди. Император Лъв III научава това и се обръща към българите с молба да му предадат метежника. Вероятно предвид отговорностите, поети от хан Тервел, българите арестуват заговорниците, предават ги на Лъв III и се връщат в своите местоживелища северно от Солун. След това събитие в историческите извори няма друга пряка информация за тези българи.

Последната година от управлението на хан Тервел е 718. Името на неговия наследник не е известно. Знае се само, че е от рода Дуло. Той управлява до 721 г., на поради липса на информация в изворите този период е изключително неясен.
Днес разполагаме с оскъдна информация за политическия живот в България през последвалите няколко десетилетия – до средата на 50-те години на VIII в. По всичко личи, че за този период в българо-византийските отношения се установява траен мир. Мирът обяснява мълчанието на византийските хронисти, чийто традиционен интерес е ориентиран в сферата на политиката. Фрагментарно запазените надписи около Мадарския конник свидетелстват, че византийците плащат на българите ежегоден данък.
От 721 г. до 738 г. България се управлява от хан Кормесий (Кормисош) от рода Дуло. След него е хан Севар до 753 г. Той е последният представител на ханския род Дуло.
В 741 г. на византийския престол идва Константин V Копроним – син на Лъв III, който потвърждава договорните отношения с българите. Той продължава политиката на баща си за подчинение на славяните в Македония. Принуден от обстановката, той преселва в Тракия сирийци и арменци от малоазийските провинции. Те са еретици – павликяни, които трябва да служат като буфер срещу българите и да помогнат за стабилизирането на византийската власт в съседна Македония.
Константин V обновява крепостите в Тракия и усилва гарнизоните в тях. Междувременно, възползвайки се от военната ангажираност на Византия в Мала Азия, българите заемат всички проходи по Стара планина. Те отблизо следят събитията в Тракия. Укрепването на местните гарнизони заедно с малоазийските преселници предизвиква основателна тревога в България. В 753 г. на власт идва хан Кормисош от рода Вокил (Укил). Той управлява България до 756 г.

Смята се, че хан Кормисош премества столицата на своето ханство от Онгъла в Плиска, където са неговите родови владения. Първата грижа на новия хан е да изпрати в Константинопол хора, които да вземат ежегодния данък и да разберат целта на строежите в Тракия. Константин V прогонва пратениците. Хан Кормисош започва военни действия. В 756 г. българите нахлуват в Тракия и достигат Константинопол, но са отблъснати и принудени да се оттеглят. Същата година хан Кормисош умира. Властта му е наследена от неговия зет хан Винех от същия род. В отговор на българската военна инициатива през 758 г. император Константин V навлиза в Северна и Западна Тракия и налага властта си над местните славяни.
През 760 г. Константин V организира поход срещу България. Флот от 500 кораба навлиза по р. Дунав, а в Тракия византийците разбиват българите при крепостта Маркели (дн. Карнобат). Ситуацията става критична за българите и хан Винех преговаря за мир. Споразумението с византийците ликвидира всички придобивки, извоювани при хан Тервел. Областта Загора отново е византийска. Границата с Византия минава по Стара планина.
Успехът срещу българите дава възможност на Константин V да обърне поглед към славяните в Македония. Той вижда тяхната естествена връзка със славяните в България. За да ги подчини окончателно, императорът предприема успешен поход в Югозападна Македония. Земите на славяните са разорени. Взети са много пленници. През 759-760 г. императорът потегля към България. В Ришкия проход войската му е поголовно разбита. В плен попадат знатни византийски сановници. Византийците се оттеглят позорно, като захвърлят оръжието си.

В. Период на вътрешнополитическа нестабилност

Хан Винех не успява да се възползва от успеха на българското оръжие и това е повод той да бъда свален насилствено. В 760 г. начело на българската държава застава хан Телец от рода Угаин.
Византийските хронисти са единодушни, че в България е извършен преврат. Свалянето на хан Винех е първото документирано вътрешнополитическо действие, засвидетелствано в българската история. Причините за преврата не са известни. Някои историци виждат в това действие резултат от дейността на две политически течения. Едното, поддържано от славянските вождове, е за по-умерена политика спрямо Византия. Второто, поддържано от прабългарската аристокрация, е за по-радикална външна политика. Най-вероятно хан Винех е следвал първото. Тази теза се потвърждава косвено от факта, че непосредствено след преврата в Плиска една голяма група славяни се изселва доброволно в Мала Азия. Това е най-ранното сведение за наличието на политическа емиграция в нашата история.
Хан Телец започва набези в Източна Тракия. В отговор император Константин V организира голям поход. Той изпраща в устието на р. Дунав конница от 9600 души, натоварена на 800 кораба. Сам той потегля по крайбрежието на Черно море към Анхиало (Поморие). Византийците се разполагат на лагер под стените на града. На 30 юни 763 г. българската войска атакува византийците в равнината. Битката продължава през целия ден. Българите са разбити и хан Телец бяга с оцелелите.
Поражението на хан Телец е повод той да бъде свален и убит.

За нов хан е избран Сабин е от рода Вокил. Решен да ликвидира българската опасност, Константин V организира нов грандиозен поход. През лятото на 765 г. кораби, натоварени с конници, потеглят към Несебър и Поморие. Императорът с пехотата навлиза в Тракия. Положението става наистина критично. Но се случва нещо, което обърква плановете на византийския император. В морето се надига буря, която хвърля корабите върху крайбрежните скали. Удавниците са толкова много, че се налага да ги събират с мрежи, за да бъдат погребани по християнски. Покрусен от станалото, Константин V спира похода и се връща в Константинопол.
Хан Сабин преценява, че времето е удобно за преговори, и изпраща в Константинопол пратеничество за мир. Недоволството от неговата инициатива е голямо. През 766 г. боилите свалят Сабин и избират за хан Умар (Умор) от същия род Вокил. Сабин бяга през Несебър в Константинопол.
Новият хан също се оказва привърженик на идеята за преговори с Византия. Той управлява само 40 дни и на свой ред е свален. На негово място боилите избират хан Токту, който управлява около година.
В 767 г. България има нов хан – Паган, който започва преговори с Константинопол. Той се среща лично с Константин V. На срещата присъства и избягалия по-рано Сабин. Мирът формално е възстановен. Веднага след това обаче византийският император изпраща тайна мисия в Тракия. Целта й е да се плени Славун – вождът на славянското племе севери. Още от Аспарухово време северите пазят проходите в Източна Стара планина.
Стратегическата инициатива на Константин V е успешна. Славун е заловен и екзекутиран публично. Византийците преминават проходите и нахлуват североизточно от Стара планина. Те опожаряват няколко прабългарски военни лагера, като достигат до р. Тича (дн. Камчия). По-нататък обаче срещат сериозна съпротива и се изтеглят.
След византийското нахлуване северно от Стара планина положението на хан Паган става неудържимо. Той бяга към Варна, но политическите му противници го настигат и убиват. В 768 г. боилите издигат на българския престол хан Телериг.

Г. Преодоляване на вътрешнополитическата криза – кан Телериг

Две десетилетия продължава политическата криза в България. Честата смяна на ханове от различни родове е предизвикана от неуспешната външна политика спрямо Византия. Никъде в изворите няма информация за участие на славянски вождове в борбата за надмощие между отделните прабългарски родове. Те едва ли са били съвсем безучастни, но мястото им в организацията на държавното управление явно не допуска пряко участие в централната власт. Най-вероятно отношенията към владетелската власт са така регламентирани от времето на хан Аспарух, че те нямат никаква възможност да излъчат свой представител в борбата за централната власт.
Политическата криза в България от 50-те – 70-те години на VII в. свидетелства за несъвършенствата на прабългарския модел за държавност в новите обществени условия. В основата са противоречията сред боилските родове. Очевидно е, че прабългарската аристокрация е твърде силна и има големи права при определяне на външната политика. Всичко това свидетелства, че прабългарската идея за държавна организация започва да изчерпва своите възможности.
В 774 г. Константин V отстранява временно арабската заплаха и обръща поглед към България. Той отново предприема голяма военна експедиция по суша и по море към България. Когато корабите достигат варненското крайбрежие, неочаквано императорът заповядва флотът да се върне в Константинопол. България и Византия подписват договор за ненападение и в отношенията им настъпва привидно затишие.
През есента на същата година хан Телериг изпраща във византийската столица пратеничество за уточняване на мирния договор. Едновременно с това потегля дванадесетхилядна войска на запад към земите на славянското племе берзити. Те населяват земите около днешните градове Битоля, Прилеп и Велес и формално са под византийска власт. Според Теофан Изповедник целта на похода е берзитите да бъдат преселени в България. По-вероятно е хан Телериг да е търсил нови съюзници, защото заедно с войската заминава и група боили. Славяните в югозападната част на Балканите са крайно нестабилни поданици на Византия. Те често се бунтуват. Византийската власт тук се крепи само на гарнизоните в градовете. На практика славяните, които населяват огромни гористи пространства, не могат да бъдат контролирани. Това ги прави естествен съюзник на българската държава в честите войни с Византия.

Инициативата на българския владетел да спечели нови съюзници сред славяните извън българските граници става известна в Константинопол. Византийският император изпраща осемдесетхилядна армия, за да прогони малобройната българска войска. Хронистите съобщават, че той научил за действията на българите от свои “тайни приятели”. Това е първото сведение за разузнавателни действия в нашата история. Константин V потегля към България, но в близост до Несебър се развихря морска буря и византийският флот се връща.
През 777 г. хан Телериг бяга от България и търси политическо убежище в Константинопол. Причините за това бягство не са известни. Може той да е разбрал, че държавата му е слаба поради политически двойствения й характер. Може би се е опитал да се опре на славянските вождове, но в действителност е бил в пълна зависимост от своите боили. Император Лъв IV посреща видния политически емигрант по достойнство. В Константинопол Телериг приема християнството и се жени за братовчедка на императрицата.

На мястото на хан Телериг боилите издигат Кардам (777-803 г.) Първите десетина години от неговото управление преминават в укрепване на вътрешнополитическия живот на страната. Обстановката на Балканите е благоприятна, защото византийците са заети на изток с арабите. В 780 г. на константинополския престол сяда синът на Лъв IV – Константин VI. Той е малолетен и съдбините на империята се поемат от майка му – императрица Ирина. Византия има сериозни проблеми със славяните, населяващи северните части на днешна Гърция, Елада и Пелопонес.
Есента на 783 г. пълководецът Ставракий повежда голяма войска към Солун и оттам на юг до Коринт. Походът продължава до началото на следната 784 г. и неговата главна цел е да внуши респект сред местните славяни. Края на VІІІ в. те са преобладаващото население в тези земи, но тяхната племенна организация и несговорчивост не им позволяват да обединят усилията си срещу Византия, чиято власт е стабилна само в градовете между Драч и Одрин. Византийските хроники представят втория по големина град в империята Солун като остров в огромно славянско море. Империята хвърля всички възможни средства – от християнската проповед на кръста до силата на меча – за да подчини славяните и да ги направи свои данъкоплатци. Българските владетели в Плиска смятат тези славяни за свои съюзници в борбата с Византия. Те разчитат и на Куберовите българи, живеещи северно от Солун. Двубоят за надмощие в северните земи на днешна Гърция и съвременна Македония продължава с постоянна интензивност и в началото на ХІ в. Резултатите от него имат важна историческа перспектива.
Поредната византийска военна демонстрация в Струмската област през 789 г. завършва катастрофално. Един български отряд се спуска по течението на р. Струма и напада византийския военен лагер. Загиват стратегът на Тракия Филит и голяма част от неговите войници. Две години по-късно при крепостта Проватон (дн. с. Пъръвади, Одринско) войските на хан Кардам обръщат в бягство войниците на император Константин VІ.  България и Византия започват подготовка за решително сражение.

На 20 юли 792 г. българи и византийци се срещат при крепостта Маркели. Войските на хан Кардам заемат околните височини. Константин VI атакува пръв, но без успех. Според Теофан византийското поражение е страшно. Освен войниците в битката загиват множество висши сановници и стратези. Българите взимат “обоза, пари, коне и императорската палатка с цялата нейна прислуга”. Император Константин VI е принуден да подпише договор, в който се задължава да плаща годишен данък на българите. Само няколко години по-късно – в 796 г., Константин VI се отмята от поетото задължение. Двете страни започват подготовка за нова война. Константин VI разполага войските си в крепостта Версиникия (дн. с. Маламирово, Ямболско), Хан Кардам заема околните височини. В продължение на 17 дни никой не рискува да нападне пръв. Накрая българи и византийци се оттеглят, без да се стигне до сражение. Вероятно поради проявената нерешителност хан Кардам губи престола, но може и да е починал в мир. След тази година името му не се споменава в хрониките.
Хан Кардам отделя внимание на вътрешното укрепване на българската държава. Той оставя своята държава укрепнала политически. След неговото управление България е готова да посрещне предизвикателствата на новия IX в. В историята на Европа това е столетието, в което се формират повечето от съвременните държави на континента.

2. РАЗВИТИЕ И ТЕРИТОРИАЛНО РАЗШИРЕНИЕ НА БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ ПЪРВАТА ПОЛОВИНА НА ІХ В.

А. България при хан Крум. Време на реформи

От 803 г. на българския престол е хан Крум. Първите години от неговото управление съвпадат с важни политически промени в Европа. През последните десетилетия на VIII в. в Западна Европа бързо набира сили нова политическа сила – Империята на франките. Навръх Коледа (25 декември) 800 г. техният владетел Карл Велики е коронован от папа Лъв ІІІ за император на Западната Римска империя. При неговото управление (768-814 г.) държавата на франките обхваща територията от р. Ебро на Пиренейския полуостров до средното течение на р. Дунав. До 803 г. франките успяват да разгромят Аварския хаганат и присъединяват неговата западна половина.
Аварите са постоянен съсед на българската държава още от самото й създаване. За съжаление в историческите извори има твърде малко сведения за българо-аварските отношения. Хан Крум, който добре познава своите съседи, знае, че, притискани от запад, те биха могли да се насочат към неговите земи. През 805 г. той ликвидира държавата на аварите и присъединява техните земи и население към България. В границите на българската държава влизат земите на славянските племена западно от р. Тимок – браничевци, абодрити и др. Включени са териториите на днешните области Банат и Трансилвания. На запад и северозапад България граничи непосредствено с Франкската империя по течението на р. Тиса. На север границата върви по билото на Карпатите до р. Днестър и оттам, по нейното течение – до Черно море.

През 802 г. на престола в Константинопол идва Никифор I Геник. В първите години от неговото управление Византийската империя е заета в конфликта с арабите. Възползвайки се от затрудненията на империята, през 808 г. войските на хан Крум нахлуват по течението на р. Струма и разбиват голям византийски отряд при гр. Сяр (Серес). И сега, както през 789 г., българите се връщат с много злато и пленници.
На следващата 809 г. българският владетел предприема нова експедиция, този път към Средец. През пролетта той обсажда града и го превзема на Великден.
В отговор на българската експанзия император Никифор I започва подготовка за поход в България. За да възпрепятства българските успехи в Македония през 809-810 г., той преселва по р. Струма малоазийски ромеи. Тази акция се коментира от византийските хронисти като насилие спрямо собственото население. За преселниците това наистина се оказва трагедия и след няколко години те се връщат по родните си земи.
През май 811 г. Никифор I заедно със сина си Ставракий начело на огромна армия от около 70 хиляди души потегля към България. Хан Крум преценява, че не може да се противопостави, и предлага мир. Императорът отхвърля предложението, преминава през Стара планина и навлиза в България. Българската столица Плиска е опожарена и разграбена, а нейните защитници са избити.

Хан Крум отправя второ предложение за мир. Възгордял се от успеха си, императорът възнамерява да продължи на запад, но след като научава, че в това направление се съсредоточава голяма българска войска, се отказва. В продължение на 15 дни войниците му разграбват българската столица и близките околности. В същото време хан Крум мобилизира всички сили, с които разполага, и в нощта на 25 срещу 26 юли атакува византийските части. Те са разположени на голямо разстояние една от друга и поради лошата координация на командването панически бягат към Стара планина. В действителност хан Крум атакува първо императорския отряд. Призори Никифор I е убит. Синът му Ставракий е ранен, но успява да се измъкне.
Уплашените византийски войници, подгонени от българската конница, навлизат в теснините на Върбишкия проход. Тук се натъкват на висока дървена преграда. Битката се превръща в клане. Поражението на ромеите е толкова страшно, че през следващите стотина години никой византийски император не се решава да премине северно от Стара планина.

През пролетта на следващата 812 г. хан Крум се насочва към Тракия – в земите между Одрин и Несебър, и превзема с обсада Дебелт. По негово нареждане всички взети в сраженията пленници са преселени на север от Стара планина, а някои – отвъд р. Дунав. Това е стара византийска практика, възприета от хан Крум и неговите наследници. Градското население на византийските градове от Одрин до днешния гр. Драма бяга към Константинопол. Жителите на Пловдив също изоставят града. В такава обстановка новият император Михаил I Рангаве отхвърля предложението на хан Крум за мир.
През октомври същата 812 г. хан Крум превзема Несебър и повторно Дебелт. Жителите на Поморие сами напускат града. Българският владетел започва усилена подготовка за голям поход. През пролетта на 813 г. българските войски се насочват към Одрин. Те се разполагат на лагер в близост до крепостта Версиникия (при с. Маламирово, Ямболско). Византийският лагер е наблизо. Според хронистите византийците многократно превъзхождат българската войска, но не се решават да нападнат. На 22 юни Михаил I дава заповед за атака. Сражението е кратко. Византийците започват да бягат. За българите пътят към Константинопол е открит.

Недоволството във византийската столица е голямо. Михаил I е свален и заточен в манастир. На престола е издигнат енергичният и решителен Лъв V Арменец. Междувременно хан Крум оставя брат си да обсажда Одрин и на 17 юли достига Константинопол. Жителите на византийската столица наблюдават от стените как българският владетел извършва жертвоприношение. Измива се с морска вода и поръсва войниците, които го приветстват.
Българският владетел разбира, че не може да превземе града без специална обсадна техника. Константинопол е най-мощното крепостно съоръжение в Европа. За да запази владетелското си достойнство, той пръв предлага мир на Михаил I. Императорът приема. Срещата трябва да е лична. Хан Крум отива с трима души, без охрана, на самия морски бряг, но тук го чака засада. Българският владетел е ранен, но успява да се спаси. Разярен от византийското коварство, хан Крум потегля срещу Одрин. По пътя си неговите войски разоряват и опожаряват всички византийски селища. Одрин е превзет, а жителите му – преселени отвъд р. Дунав.
През януари 814 г. 30-хилядна българска армия достига днешния град Люле Бургас. При този рейд са преселени в България 50 хиляди пленници. Вероятно това са мирни жители, които уплашени бягат от цяла Тракия към Константинопол. Хан Крум заселва тези хора в Южна Бесарабия, между реките Серет и Днестър. Той им оставя оръжието и правото да си избират началник. Районът, който преселниците обитават, е наречен Македония, по името на темата, от която са преселени. Тези хора трябва да укрепят североизточните български граници.
През зимата на 813-814 г. хан Крум се подготвя за нечуван поход срещу Константинопол. В България се строят стотици стенобойни машини. В анонимна византийска хроника от това време се говори за 5000 обковани с желязо коли, които трябва да превозят построените съоръжения. Михаил I научава за намеренията на българския владетел и нарежда допълнително укрепване на константинополските стени. Той изпраща пратеници в двора на франкския император Людовик Благочестиви (814-840), за да нападнат българите от запад.
В разгара на приготовленията, на 13 април 814 г., хан Крум умира. В Константинопол посрещат вестта с голямо облекчение. Хан Крум поставя началото на династия, която управлява България до 997 г.

Б. Административно преустройство

Разширяването на българската държава южно от Стара планина поражда нови проблеми за нейното управление. В градовете на днешна Тракия, Пловдивско и Софийско има силни византийски гарнизони, които гарантират местната византийска власт. Превземането на тези градове предполага тяхното преминаване под българско управление. Византийските извори съобщават само за разрушаването на тракийските градове. Крум преселва техните жители по североизточните български граници. Устройва властта в завоюваните земи според прабългарската традиция. Те са разделени на три части, на които са назначени управители. Това ново административно устройство е отбелязано със специален акт, изсечен върху камък. Надписът е известен като Втори хамбърлийски надпис.
Вероятно при управлението на хан Крум етническият дуализъм избухва с нова острота. Той е първият български владетел, който въвежда общи правила на обществен живот за всички поданици. До него ежедневието на славяни и прабългари се регулира от собственото им обичайно право.
Крумовото законодателство е първото реално действие на българските езически владетели в посока към сливане на разнородното население на България. Заедно със започналата административна реформа то придава ново качество на държавното устройство на България. Поставя се началото на преодоляване на политическия дуализъм в държавата.

В. Хан Омуртаг – политика и строителство

Управлението на хан Омуртаг (814-831), син на хан Крум, започва драматично. През зимата на 815-816 г. ромейският император Лъв V прави десант в тила на българите, разбива ги близо до град Бабаески и превзема Несебър, а по-късно и Аркадиопол, Виза и Одрин. През втората половина на 816 г. в Константинопол пристигат български пратеници за мир. Подписването на 30-годишен мирен договор е извършено на специална церемония. Жителите на византийската столица с удивление наблюдават как техният император извършва езически обичаи и се кълне да спазва договора. Българските пратеници пък докосват Светия кръст и Библията и се заклеват в тях. Тази церемония трябва да гарантира взаимното им доверие.
Сключеният договор има 11 глави (клаузи), но от него са запазени само 5, известни от Сюлейманкьойския надпис на хан Омуртаг. Той урежда границите между двете държави. Важно място заема проблемът за размяната на пленниците и пограничното население. Постигнатият компромис позволява да се възстанови положението отпреди войната в 815 г. Срещу завръщането на пленените византийци император Лъв V се задължава да разреши на славяните от граничните територии, останали във Византия, да се преселят в България.
Мирът с Византия дава възможност на хан Омуртаг да насочи войските си срещу хазарите на североизток. Още хан Крум заселва в днешна Бесарабия византийските пленници за охрана на границата от хазарски нападения.
Хан Омуртаг има и вътрешни проблеми. Започналата административна реформа предизвиква остра реакция на славянските племена западно от р. Тимок. Тимочани, абодрити и браничевци се отцепват от българската държава. Заедно с други племена от течението на р. Тиса те търсят закрила от франкския император Людовик Благочестиви.
През 824 г. Хан Омуртаг започва дипломатическа кореспонденция с Людовик. Той настоява за мирно уреждане на възникналия конфликт. В своите “Анали” биографът на Карл Велики – Айнхард, съобщава, че писмата на българския владетел са оставени без отговор. Това принуждава хан Омуртаг да организира през 827 г. поход с лодки по р. Драва. Две години по-късно българските войски отново разоряват Панония, но до сериозен конфликт с франките не се стига. Косвена информация сочи, че двете страни се споразумяват за мир между 830 и 832 г.
При управлението на хан Омуртаг в западните граници на българската държава влизат трайно земите по течението на р. Морава. От гр. Срем на север до днешна Будапеща р. Дунав разделя България от империята на франките. Завоювани от хан Крум, тези територии са защитени от Омуртаг.
Мирните отношения с Византия дават възможност на хан Омуртаг да отдели време и сили за строителство. Той възстановява столицата Плиска, като превръща ханския аул, ограден с насип и дървени колове, в типичен ранносредновековен град от две части. Вътрешния град той огражда с каменна стена, широка 2,6 м и висока 10-12 м, с четири порти и кули. Освен жилище за ханското семейство в него е издигната и тронна палата. Във външния град са изградени нови жилищни квартали. Хан Омуртаг строи мост и крепост на р. Тича (близо до дн. с. Хан Крум), и изгражда нов дворец на р. Дунав. В чест на това събитие е поставена специална колона върху изкуствено възвишение по средата на пътя от Плиска до Дунава. Надписът върху нея гласи:
“Човек, дори и добре да живее, умира и друг се ражда. Нека роденият по-късно, като гледа това, да си спомни за онзи, който го е направил.”
Тези кратки редове характеризират държавническото мислене на хан Омуртаг и българските владетели след него. Множеството надписи от езическия период на Първото българско царство свидетелстват за силната държавническа традиция на прабългарите. При хан Омуртаг тя добива ново качество. Идеята за държавност отразява не само българското настояще. Тя вече е ориентирана към бъдещето.

Г. България при приемниците на хан Омуртаг

През 831 г. хан Омуртаг умира. Той оставя трима синове – Енравота (Воин) Звиница и Маламир. Енравота е най-възрастен, но приема християнството и е отстранен от достъп до властта. Звиница умира вероятно още докато баща му е жив. На българския престол е издигнат Маламир (831-836). Той е твърде млад и поради това управлява заедно с кавхан Исбул.
Сведенията за външнополитическата дейност на хан Маламир са твърде оскъдни. Смята се, че той е привърженик на мира с Византия. През 832 г. българският владетел изпраща пратеничество в двора на Людовик Благочестиви и потвърждава мирните отношения с франките. Но към 836 г. Византия нарушава мира, като организира бягството на преселеното отвъд Дунава ромейско население. В настъпилото брожение български войски са разбити след дневни кръвопролитни сражения. В отговор българите нахлуват в тема Македония с център Одрин и опустошават тамошните крепости. След това се насочват към Пловдив. Завладяването на този стратегически център им отваря пътя към Родопите и Беломорието.
Хан Маламир умира твърде млад. През 837 г. на престола на българския престол идва неговият племенник Пресиян (837-852). Той е син на брат му Звиница. Още в началото на неговото управление възникват усложнения в отношенията с Византия. Империята е заета в поредната тежка война с арабите. Възползвайки се от това, славянското племе смоляни в Родопите се вдига срещу византийската власт. През 837 г. хан Пресиян изпраща с войски кавхан Исбул към долното течение на р. Места. Император Константин VII Багренородни се опитва да спре българското настъпление при Христополис (Кавала), но е разбит. Българите излизат на Бяло море.
В стария християнски център Филпи, който се намира на двадесетина километра северно от Кавала, кавхан Исбул нарежда да се изсече паметна плоча. В края на текста, който отбелязва успешния поход, са записани няколко силно впечатляващи думи:
“Ако някой говори истината – Бог вижда. И ако някой лъже – Бог вижда. Българите сториха много добрини на християните, но християните забравиха. Ала Бог вижда.”
В текста “християни” трябва да се разбира като “византийци”. Надписът е красноречиво свидетелство за преплитането на религиозни с политически представи в общественото мислене на българите. Кратко и точно той представя сложната идеологическа обстановка към средата на IX в.
През 837 г. Пресиян отвоюва без особени проблеми от страна на Византия по-голямата част от днешна Македония и западно от поречието на р. Струма. Това едва ли е било възможно без участието на местните славяни и Куберовите българи. По същото време империята се задъхва в конфликта с арабите и не може да отдели сериозни сили срещу българите.
В периода 839-842 г., увлечен от успеха, хан Пресиян започва първата в българската история война със сърбите. Към средата на IX в. сръбските племена са обединени от жупан Властимир. Византийските извори сочат българския владетел като инициатор на военните действия. Възможно е обаче те да са резултат от традиционната дипломация на ромеите. Успехите на българите в земите на днешна Македония са сериозно основание за сърбите да предприемат враждебни действия. В политическата история на Византия златото винаги е ценено и използвано наравно с оръжието.
През 852 г. в двора на Людовик Нимски в Майнц пристига българско пратеничество. То съобщава, че на българския престол има нов владетел – хан Борис, и потвърждава мирния договор от 832 г.

3. БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ ВТОРАТА ПОЛОВИНА НА ІХ В. ПОКРЪСТВАНЕ НА БЪЛГАРИТЕ

А. Княз Борис І заема българския престол през 852 г. в една сложна и напрегната обстановка. Съперничеството с Византия за политическо надмощие над славяните в областта на Родопите, Тракия и Македония вече е решено в полза на българското ханство. Но България граничи на северозапад с Немското кралство, Великоморавия и Хърватско и това обръща българската външна политика в тази посока. Политическата и духовната експанзия на Немското кралство спрямо местните славяни създава силно напрежение в Централна и Югоизточна Европа. Тук Константинополската патриаршия и папският Рим се сблъскват в остър конфликт за надмощие в християнизацията на славянския свят. Интересите на България въвличат българския владетел във водовъртеж от политически маневри на германските крале и византийските императори и в идеологически претенции на Рим и Константинопол.

Б. Християнство в българските земи до Покръстването

Първите сведения за гонения срещу християни са от последните години на управлението на хан Крум. Политиката, която българската държавна власт провежда, за да устои на византийската духовна и политическа експанзия, личи най-силно в отговора на хан Омуртаг на знатния византийски пленник Кинамон. Кинамон изтъква предимствата на християнството, а хан Омуртаг отговаря: “Не унижавай нашите богове. Че тяхната сила е голяма, за доказателство служи това, че ние, като им се кланяме, покорихме цялата ромейска държава. Защото, ако твоят Христос беше истински бог, както казваш, без друго би се съюзил с вас, би ви запазил незаробени, защото му служите и му се кланяте.” Твърдението на българския владетел не е лишено от основание. При хан Омуртаг българската езическа държава обхваща голяма част от Европейския Югоизток. При неговите приемници – хановете Маламир и Пресиян, територията на българската държава се разширява на югозапад, като в нея вече влизат Охрид, Преспа и др. селища от днешна Македония.

В. Приемане на Християнството

От множеството легенди за това как българите станали християни две са най-разпространени. Според първата сестрата на хан Борис приема християнството в Константинопол, където е пленница. Когато се връща, тя убеждава брат си – хан Борис, че ако приеме християнството, бедите над българите ще бъдат победени от новия Бог.
Според втората ханът бил страстен ловец. Той пожелал в двореца да бъде нарисувана ловна сцена, която да внушава сила, страх и респект. Не познаващ по-впечатляващо въздействие, неизвестен монах му нарисувал картината на “Страшния съд”. Потресен от изображението, Борис решил да приеме християнството.
Политическата реалност обаче е доста по-различна от емоционалните причини, изтъквани в легендите. По това време България е обширна държава, чиито граници на северозапад пресичат Централна Европа, което има важно значение в международните отношения.
През 853 г. по внушение на франкския крал Карл Плешиви (840-867) българският владетел хан Борис се съюзява с великоморавския княз Ростислав (846-870) и нахлува в Немското кралство. Походът му е неуспешен. В отговор немският крал Людовик Немски подтиква хърватския княз Търпимир (845-864) към война с България. Българските войски потеглят към Хърватско, но са разбити. Сключеният мир е без последици. През 855-856 г. избухва поредната българо-византийска война. Византийците завземат Странджа планина, областта Загора, Пловдив, Девелт, Поморие и Несебър. Българите започват преговори за мир, защото войските им са ангажирани на запад. През 862-863 г. Людовик Немски и Борис се съюзяват и българите се насочват към Великоморавия. Важно условие от договорните им отношения е обещанието на Борис да се покръсти. Това е първият случай, в който българският владетел поема подобен ангажимент. Срещу техния съюз с немците противостоят Великоморавия, Сърбия и Хърватско. Великоморавският княз Ростислав търси помощта на Византия. Византийците, които са успели да разбият арабите и временно да отстранят опасността от тях в Мала Азия, нахлуват в България.
През 863 г. с помощта на българите Людовик Немски разбива Ростислав и Великоморавия е принудена да му се подчини. Тази година българите начело с престолонаследника Расате, са разбити напълно на сръбска територия. Първородният Борисов син, заедно с 12 велики боили, е пленен и окован. Борис трябва да отиде лично при сръбския княз Мутимир и да моли за мир. Сключен е почтен мир. Българите са дарени с много подаръци и границите не са променени.
През август същата година започва дълга поредица от земетресения на Балканите, които продължават 40 дни. Годината се случва неурожайна. В българските земи настъпва глад. При тези природни бедствия през есента хан Борис започва преговори за мир с Византия. Още в хода на преговорите българските пратеници приемат християнството.
Есента на същата 863 г. е сключен известният “Дълбок мир”. Българите скъсват съюза си с немците и получават обратно областта Загора, а Византия запазва черноморските градове в Тракия. Борис обещава (за втори път) да се покръсти. В България пристигат един византийски епископ и множество духовници. Воден от чисто политически съображения, Борис се покръства тайно, през нощта в двореца, заедно с най-близките си роднини и боляри. Негов кръстник чрез посредничеството на епископа става византийският император Михаил III. Борис получава християнско име Михаил – името на византийския император.

Г. Проблемът с точната година на Покръстването

Повече от сто години в научната литература се води спор за точната дата на Покръстването. Учените имат различни становища в зависимост от изворите, с които разполагат и на които се доверяват – от 863 до 867 г. Към настоящия момент в историческата наука се е наложило мнението, че българите са се покръстили през пролетта на 864 г. Единственият и най-близък до общоприетата година пряк исторически извор, чието съдържание се приема от всички като сведение за Покръстването, е фрагментарно запазеният Балшенски надпис. Той е открит през Първата световна война при с. Балши, Южна Албания, който гласи: “…Борис, преименуван Михаил, с дадения нему от Бога народ в годината 6374 (= 866)” Надписът е публикуван многократно, но днес местонахождението му е неизвестно.
Предвид последствията от Покръстването точната дата на самия акт не е така важна. По-важни са мотивите, от които се ръководи княз Борис при взимането на това съдбоносно за българите решение.

Д. За християнството

Мотивите за приемане на християнството от българския владетел хан Борис са един от най-интересните проблеми в българската история. Повече или по-малко те са обект на изследване от почти всички български медиевисти. Значението им най-точно е определено от В. Златарски, който пише, че чрез Покръстването българският владетел се превръща от хуно-български хан в славяно-български княз. В основата на неговите мотиви лежи практическата управленска нужда от обединяване на разноезичните му поданици. Почти двеста години след основаването си българската държава не е единна в етнокултурно отношение. Трудностите в управлението са осъзнати още по времето на хан Омуртаг, който, за да ги преодолее, започва административна реформа. Няколко десетилетия по-късно, при княз Борис, тази мярка вече не е достатъчно ефективна. Тя не води до търсеното изравняване на всички поданици пред лицето на властта.

Е. Реакцията

Тезата, че християнството е “наложено” политическо действие, се подкрепя и от самите исторически извори. Най-красноречиво доказателство е бунтът на петдесет и двамата Борисови боили през пролетта на 866 г. Днес не може да се определи категорично етническата принадлежност на бунтовниците. Независимо от това фактът, че голяма част от българските аристократи не са доволни от действията на своя владетел, е многозначителен. Жестокостта, с която княз Борис наказва бунтовниците, свидетелства, че неговото решение не търпи компромиси. Екзекутирани са не само предводителите на бунта, но и техните семейства. Обикновените войници князът пуска да се върнат по домовете. Това действие парализира всякаква по-нататъшна съпротива от страна на аристокрацията. Отзвукът на тези събития е записан в известните Бертински летописи през 866 г. Вероятно потушаването на бунта тормози и самия Борис, чийто изричен въпрос към папата за действията му по време на бунта показва, че той търси опрощение за стореното.

Ж. Проблемът с кадрите

Потушаването на бунта е само епизод от процеса на християнизация на българите. Тук бързата и решителна реакция на княз Борис е достатъчна. Предстои нещо много по-трудно за овладяване. В страната пристигат всякакви проповедници, включително еретици павликяни и араби мюсюлмани. Обстановката в България е най-точно илюстрирана от анонимен византийски хронист, който казва: “Същото откриваме, че станало с народа на българите. Защото този народ, ако и да изглеждаше, че още преди това се е обърнал към благочестието и е преминал към християнството, въпреки това още не бил утвърден и установен в доброто и бил лесно разклащан и раздвижван, подобно на листа от вятъра.”
В България настъпва хаос поради задълбочаващия се идеологически вакуум. Старите идеологии с техните божества са обявени за недействителни, а новата идеология – християнството, е в процес на установяване. Княз Борис съзнава, че хаосът трябва да бъде овладян чрез бързо запълване на получилата се празнина. Но това изисква голям брой подготвени хора – духовници.
Необходимостта от духовенство извежда на повърхността на обществените отношения един нов, нечуван и невиждан до този момент в България проблем. Това е проблемът с откритата възможност за чуждо политическо влияние, проникващо по линия на новата религия.

З. Голямата политика

Княз Борис започва сложна и в известен смисъл “тънка” политическа игра на лавиране между интересите на Рим и Константинопол. Българският владетел внимателно наблюдава конфликта между папата в Рим и константинополския патриарх. Неговата крайна цел е българската църква да получи максимална самостоятелност в управлението на своите дела.
Приемането на християнството от Византия принципно означава поемане на политически ангажимент. За византийския император българският владетел е “духовен син”. Балансът на силите изисква възстановяване на съюза с Немското кралство и нови контакти с Рим.
На 29 август 866 г. в Рим пристига българска делегация начело с Петър – роднина на княз Борис, и още двама боляри – Йоан и Мартин. Те носят на папа Николай I списък със 115 въпроса, на които по заръка на папата са изготвени 106 отговора. Списъкът с отговорите е връчен на българската делегация на 13 ноември същата година. Тези “отговори” са един от най-важните извори за вътрешнополитическата, културната и идеологическата история на България за времето до Покръстването, както и за проблемите на българското общество след този акт. На най-важния от всички въпроси – този за ръкополагането на предстоятел на българската църква – римският първосвещеник дава уклончив отговор. Папа Николай I определя за ръководители на проповедническата дейност в България епископите Формоза Портуенски и Павел Популонски. В края на ноември 866 г. тази внушителна по численост и представителство мисия е посрещната радушно в Плиска.
По същото време в Регенсбург Людовик Немски приема друга българска делегация, която желае да получи от Немското кралство епископ и свещеници. Людовик изпраща Ерменрих, епископа на Пасау, и група свещеници в България. Немските проповедници закъсняват, защото по молба на Людовик неговият брат – френският крал Карл Плешиви, събира и изпраща за новопокръстените българи църковна утвар, ритуални одежди и книги. Те пристигат в началото на 867 г., когато тук вече действат духовниците, изпратени от Рим. Това прави престоя им твърде кратък.
Римските пратеници остават в България 40 дни. Междувременно княз Борис провожда пратеници в Константинопол, които са приети от император Михаил III. Те получават писмо, в което българският владетел е упрекнат за направения завой в политиката. Княз Борис изпраща това писмо на папата в Рим. Той предлага епископ Формоза да бъде назначен за архиепископ на България. Николай I допуска сериозна грешка, като отхвърля избора на българския владетел и подготвя ново пратеничество. То пък се забавя поради смъртта на папата. Новият папа Адриан II e още по-категоричен в отказа.
През следващата 868 г. княз Борис отново изпраща Петър с молба за архиепископ на българите да бъде ръкоположен някой по-известен и влиятелен кардинал. Адриан II повтаря грешката на своя предшественик, като спира своя избор на някой си поддякон Силвестър. Когато пратеничеството пристига, Борис е крайно недоволен и изпраща писмо, в което настоява за епископ Формоза. Следва пространен отговор на Адриан II, който разбира, че българският диоцез започва да му се изплъзва, и предлага на българския владетел да посочи някой друг поименно, но не и Формоза. Резултатът от тази “игра” е, че Рим пропуска една наистина историческа възможност да стъпи здраво на Балканите.

И. Съдбовното решение

Докато траят преговорите с Рим, в Константинопол патриарх Фотий свиква събор, на който папа Николай I е анатемосан. В периода октомври 867 – септември 869 г. в България идват няколко византийски пратеничества. В самата византийска столица настъпват сериозни политически промени, които предопределят изхода от двубоя за българския диоцез. Император Михаил III е убит и на престола идва Василий I. Патриарх Фотий е свален и на негово място идва патриарх Игнатий. Настъпва затопляне на отношенията между Рим и Константинопол, още повече че папството се нуждае от византийска военна помощ, за да отблъсне арабските нападения на Италийския полуостров.
В такава обстановка на 5 октомври 869 г. в Константинопол започва Осмият вселенски събор. На 28 февруари 870 г., в деня на последното – десето, заседание за голяма изненада на римските пратеници пристига представителна българска делегация начело с Петър. Съборът се вижда принуден да проведе извънредно заседание и на 4 март 870 г. и император Василий I кани делегатите в двореца. Водачът на българската делегация Петър тук демонстрира както своето красноречие, така и дипломатическия гений на своя владетел. Той се обръща към всички присъстващи с думите: “До днес бяхме езичници и неотдавна се приобщихме към благодатта на християнството. Ето защо, за да не изглежда, че грешим в нещо, искаме да узнаем от вас, които представлявате върховните патриарси, на коя църква трябва да се подчиняваме.”
Представителите на папата отговарят първи, че след като в България има римски свещеници, значи българите трябва да са към Римската църква. От там трябва да им бъдат назначавани и църковните йерарси. Петър очаква подобен отговор, но като че ли за уточнение на първия, задава втори въпрос: “Признаваме, че ние поискахме и получихме свещенослужители от Светата римска църква и досега ги имаме, и решаваме да им се подчиняваме във всичко, но решете заедно с тези заместници на патриарсите дали е по-разумно да се подчиняваме на Римската или на Константинополската църква.”
Римските легати разбират накъде отива заседанието и се опитват безуспешно да го отложат. Следва въпрос от наместниците на източните патриарси към Петър: “Когато завладяхте онази страна, на чия власт бе подчинена тя и кажете дали латински или гръцки свещенослужители е имала?” Петър отговаря веднага: “Ние извоювахме от гръцка власт тази страна, в която не намерихме латински свещенослужители, но гръцки.”
Започва яростен спор между легатите на папата и представителите на източните патриарси. Патриарх Игнатий запазва мълчание. Накрая представителите на източните патриарси вземат решение, според което българският диоцез принадлежи към Константинополската патриаршия.
В Константинопол е ръкоположен за архиепископ на българската църква Йосиф, който приема при ръкополагането името Стефан. Той пристига в България заедно с голяма група епископи, свещеници и монаси.
Княз Борис І води оживена кореспонденция с възстановения на патриаршеския престол Фотий. На поредния църковния събор в Константинопол от края на 879 – началото на 880 г. присъстват пратеници на българската архиепископия. В крайна сметка съборът взима решение българските епископи да не влизат в епархийските списъци на Константинополската патриаршия. Формално именно този факт решава независимостта на Българската църква.

Й. Опитът за реставрация на Владимир Расате

Важно място във външната политика на България продължават да заемат отношенията с Немското кралство и Великоморавия. През 883-885 г. българите се намесват на страната на немците във войната им срещу Великоморавия. Първоначално те нахлуват по р. Тиса и опустошават областта. В отговор войските на Светополк разоряват Панония. Мирът с Великоморавия е възстановен през 885 г.
През 889 г. княз Борис І се отказва доброволно от княжеския престол в полза на първородния си син Владимир-Расате (889-893). След 36-годишно управление той се оттегля в манастир. През пролетта на 893 г. в Плиска пристига пратеничество на немския крал Арнулф (887-899), който търси подкрепата на българите във войната му с Великоморавия. В желанието си да се откъсне от политическата орбита на Византия Владимир Расате сключва договор с немците, като поема задължението да не изнася сол от българските солни рудници в Трансилвания за Великоморавия.
От множеството косвени данни хронистът Регино е категоричен, че Владимир-Расате се връща към старата езическа вяра. Той започва нови гонения и погроми срещу християните и техните църкви, за което свидетелстват археологическите разкопки в Плиска. Есента на 893 г. княз Борис напуска манастира и със свои верни боляри сваля Владимир-Расате, ослепява го и го хвърля в тъмница. Той свиква народен събор в столицата, на който обявява две свои решения. Едното – на княжеския престол поставя третия си син Симеон. Другото – княжеската резиденция се мести от Плиска във Преслав. Така се слага край на всички опити за реставрация на старата езическа вяра. България поема уверено по пътя християнството.

5. СЛАВЯНСКАТА ПИСМЕНОСТ И БЪЛГАРИТЕ ПРИ УПРАВЛЕНИЕТО НА КНЯЗ БОРИС I

Както повечето от възникналите ранносредновековни славянски държави, до времето на княз Борис І България няма своя писменост. Опитите в страната да се заменят латинските и гръцките букви с “черти и резки” от прабългарското руническо писмо са неуспешни. Подобна съдба сполетява и опита за механично пригаждане на гръцката писменост към фонетиката на езика на прабългарите и на славяните.
С приемане на християнството въпросът за писмеността става още по-належащ. Населението възприема външно християнските ритуали, но не вниква в съдържанието им поради неразбиране на гръцкия език, на който се извършва богослужението. Но гръцкият език и гръцката писменост са официални за дворцовата канцелария. Проникването на византийско влияние в живота на българската държава поражда опасения за отстояване на нейната духовна и цялостна независимост.
Една от вероятните причини за ориентацията на княз Борис към Цариградската патриаршия е нейното либерално отношение към останалите езици, извън обявените за “библейски” латински, гръцки и староеврейски. Обичайна практика е в Константинопол да се превеждат “светите книги” на други езици, които принадлежат на различни етнически общности.

А. Първа славянска писменост

Създаването на славянската писменост и нейното първоначално разпространение е свързвано с живота и делото на двамата братя Кирил и Методий. Те са родени в Солун – втория административен център на Византийската империя. Градът е обитаван от славяни от българската група и може би поради това в Краткото Кирилово житие пише, че той е “родом българин”. Баща им Лъв има сан друнгар и заема длъжността подстратег – военен управител на Солунската тема. Майка им носи името Мария.
Кирил, чието светско име е Константин, е роден през 826 или 827 г. На 16-годишна възраст той заминава за Константинопол в прочутата Магнаурска школа, в която се учат и децата на императорското семейство. Тук получава високо образование и енциклопедични познания, проявявайки влечение към граматиката и философските науки. Пред него се откриват възможности за светска кариера, но той избира поста библиотекар на патриаршеската библиотека при църквата “Св. София”. На 20 г. Кирил участва в първия си публичен диспут срещу бившия константинополски патриарх Йоан Граматик – виден привърженик на иконоборството. След успеха му е привлечен за преподавател по философия в Магнаурската школа. Оценявайки неговата висока ерудиция, императорският двор през 850 г. му възлага специална мисия при сарацините (арабите) в Багдад. В арабската столица Константин Философ води религиозно-философски диспут с местни мюсюлмански учени. Той изпълнява успешно и важна политическа мисия, като издейства освобождаването на византийски военнопленници.
През 855 г. Кирил напуска Константинопол и заминава при брат си Методий в манастира “Св. Полихрон” в Мала Азия. Биографичните сведения за Методий са съвсем оскъдни. Светското му име и годината на раждане не са известни, но се приема, че е роден около 815 г. Не е ясно и какво го кара да напусне високия си административен пост – управител на област, населена със славяни, близо до Солун, и да стане монах в манастира “Св. Полихрон”.
Най-вероятно, работейки в манастира по указание на императорския двор, за няколко години двамата братя създават глаголицата – първата славянска азбука. Тя съдържа 38 писмени знака, които се използват и за писане на числа.  Глаголицата е графична система на основата на фонетика, съобразена със славянския език. Кръстът, кръгът и триъгълникът са основни знаци при изписване на глаголическите букви. В тяхната графична структура се откриват първообрази на букви или отделни буквени начертания от гръцкото минискулно (курсивно) писмо. Съществуват предположения за подобни заемки и от източните азбуки: еврейска, самаританска, сирийска, арабска, арменска, латиница, които Константин познава. Глаголицата е използвана активно в българските и в други населени със славяни земи до ХII в.

Б. Мисията във Великоморавия

През 862 г. във византийската столица пристигат пратеници на великоморавския княз Ростислав с молба да им бъде изпратена ромейска мисия, която да се противопостави на немското духовенство. Християнството прониква във Великоморавия през VIII в. предимно чрез немски проповедници, подпомагани от Рим. Засилващото се немско влияние създава опасност за духовната и политическата независимост на страната. Ростислав търси подкрепата на Византия срещу изградения военно-политически съюз на България и Немското кралство. През есента на 863 г. княз Ростислав посреща тържествено Константин и Методий заедно с техните ученици и им осигурява отлични условия за работа. В основата на преводите на светите книги, които те правят във Великоморавия, е старобългарският книжовен език, но се включват и моравизми, съобразно фонетичните особености на местните диалекти. Този книжовен език се възприема и става достъпен за местното население поради естествената близост със славянските езици.
По време на престоя си във Великоморавия двамата братя създават първата книжовна школа, където местни младежи се учат на славянско писмо и четмо. Същевременно Кирил полага основите на славянското богослужение, съобразявайки се с каноните и на византийската, и на римската църква. След успешната си мисия във Великоморавия през пролетта на 867 г. двамата братя заминават за Константинопол. По пътя Константин е поканен от владетеля на славянското Блатненско княжество Коцел, разположена около днешното езеро Балатон. Тук той обучава за шест месеца над 50 ученици. Междувременно успява да издейства и освобождаването на 900 византийски пленници.
На път за Константинопол Константин и Методий спират във Венеция. Тук Константин участва в диспут с висши римски духовници, които категорично се противопоставят на официалната употреба на славянския език в богослужението. Константин убедително излага доводите на своята теза, че славяните имат пълното право да славят Бога на своя език.
В стремежа си да ограничи влиянието на Константинополската патриаршия над огромната славянска общност, новоизбраният папа Адриан II проявява гъвкавост и кани двамата братя в Рим. Константин и Методий се връщат за кратко в Константинопол, откъдето взимат мощите на Климент Римски, и през декември 867 г. заедно със свои ученици пристигат в Рим. Във вечния град ги посрещат тържествено. Папата освещава славянските книги. Отслужена е празнична литургия на гръцки, латински и славянски език. Скоро след това Константин се разболява тежко. Петдесет дни преди смъртта си той приема монашеска схима и променя името си на Кирил. Константин-Кирил Философ умира на 14 февруари 869 г. Той е погребан с всички почести в църквата “Сан Клементе” в Рим.
Методий е ръкоположен за архиепископ на Панония и папски легат със седалище гр. Сирмиум (дн. Сремска Митровица – Сърбия). Наклеветен от немското духовенство, през пролетта на 870 г. е изправен на съд в Регенсбург пред епископите Херменерих на Пасау, Алдавин на Залцбург, Анон на Фрайкзинген и др. По време на процеса Методий защитава достойно изконното право на славянските народи за собствена църковна организация. Съдът го осъжда на заточението му в Елванген (Бавария) под претекст, че проповядва богослужение в чужда област. Почти три години по-късно, след застъпничеството на папа Йоан VIII през 873 г., Методий е освободен и ръкоположен за архиепископ на Моравия със седалище Велехрад.
В Моравия Методий възстановява просветната дейност и се опитва да организира самостоятелността на моравската църква с богослужение на славянски език. Засилената атака на немското духовенство, промяната в позицията на княз Светополк и отношението на Рим стават причина за забрана на славянското богослужение в страната през лятото на 879 г. Поредният съдебен процес над Методий, организиран в Рим, както и последвалите интриги от немски и други духовници разстройват работата му. Независимо от постоянните трудности той се отдава на книжовна и преводаческа дейност, като подготвя и свои ученици, които да продължат делото.
След смъртта на Методий на 6 април 885 г. новият папа Стефан V отстранява неговия наследник Горазд от архиепископския престол на Моравия. Под негов натиск моравският княз Светополк премахва славянското богослужение. Учениците на Кирил и Методий са подложени на гонения и разправа. Затворени и измъчвани са Горазд, Климент, Лаврентий, Наум и други техни последователи. Горазд не издържа на изтезанията и умира.

В. Кирило-Методиевите ученици в България

През зимата на 885-856 г., прогонени от пределите на моравската държава, учениците на Кирил и Методий се насочват към България. Те основателно смятат, че тази славянска страна ще има нужда от техните знания и практика. Климент, Наум и Ангеларий преминават р. Дунав и отиват при управителя на Белград, който по това време се намира в пределите на българската държава. А той, знаейки за отдавнашното желание на княз Борис да привлече в страната славянски просветители и книжовници, препраща групата към Плиска.
През пролетта на 886 г. Климент, Наум и Ангеларий са посрещнати с почести в столицата Плиска. Сам княз Борис им предоставя отлични условия за преводаческа и културно-просветна дейност. По-късно към тях от Константинопол се присъединяват и други ученици на Константин-Кирил и Методий, закупени по робските пазари на Европа. С някои от тях във византийската столица се запознава синът на княз Борис – Симеон, който е изпратен от баща си да се учи в Магнаурската школа. Научавайки за тяхното дело, той ги насочва към пределите на своята държава. Не след дълго и самият Симеон се завръща в Плиска, където се включва в работата на книжовниците.
Борис оценява възможностите, които разкрива разпространяването на славянската писменост сред неговите поданици. Той съзнава и нуждата от обучение на свещеници, които да изпълняват църковните обреди по славянски богослужебни книги. Държавата му е обширна и многолюдна и той решава да обособи втори книжовен център.

Климент е изпратен в областта Кутмичевица с център Охрид, където княз Борис чрез административни разпоредби му създава прекрасни условия за работа. Климент продължава делото на своите учители и полага основите на Охридската книжовна школа. Той проповядва “Божието слово” на славянски и обучава над 3500 бъдещи четци, дякони и свещеници.
По желание на Климент и със съдействието на княз Борис в Охрид са построени три църкви и манастира “Св. Пантелеймон”. Манастирът се превръща в любимо място на Климент и става духовно средище на християнско учение и българска култура.
През 893 г. Климент е ръкоположен за “пръв епископ на български език” в огромен диоцез, включващ цяла Средна Македония – областите около реките Вардар, Струмица и Брегалница.
На негово място като учител, проповедник и организатор на книжовна дейност новият български владетел Симеон изпраща Наум, за да замести Климент и да оглави епархията в Девол. След 7 години църковно-просветна дейност Наум се оттегля в Охрид в изградения от него манастир “Св. Архангел Михаил”, наречен на негово име “Св. Наум”.
Учениците на Кирил и Методий, които пристигат в България, използват в своята книжовна дейност графичната система на глаголицата, която е усъвършенствана във Великоморавия. По тази причина дълго време в книжовната дейност намират приложение някои моравизми. Още в началния етап от създаването на Плисковско-Преславското книжовно средище се променя съществуващият правопис и се опростява графическата система на глаголицата. Появява се нова графическа система, наречена кирилица. Най-вероятно неин автор е Климент Охридски. Той използва за първообраз гръцкото унциално (заглавно) писмо, познато в Плиска преди познаването на славянската писменост. В първоначалния си вид кирилицата представлява симбиоза между гръцката азбука, от която се използват 24 букви, и други 14 специфични славянски букви, заети от глаголицата. През Х в. създадената кирилица се усъвършенства още повече чрез допълнително опростяване на някои от графичните елементи. Постепенно глаголицата започва да се използва все по-малко, тъй като буквите са по-трудни за изписване. От ХII в. насетне тя по естествен начин отстъпва място на кирилицата с нейните по-опростени и усъвършенствани букви.

През следващите десетилетия и векове старобългарският книжовен език с неговата кирилица намира приложение и в други славянски православни страни поради близостта на славянските езици. Кирилицата се превръща в основа за създаването на староруски и старосръбски книжовен език. Най-старите руски ръкописи – Остромировото евангелие и Изборникът на Светослав, създадени през втората половина на XI в., са преписи на старобългарски кирилски оригинали. Едно столетие по-късно подобни ръкописи се правят в Сърбия и Босна.
От XIV в. в продължение на близо пет века кирилицата е богослужебно и канцеларско писмо за църквата и администрацията във Влашко и Молдова. След 1917 г. по свои вътрешнополитически съображения Москва я налага като основа за азбука на многобройните неславянски народности, нямащи своя писменост – абхази, башкири, ескимоси, киргизи, коми, узбеки, татари, чеченци, чуваши и др. За известно време кирилицата е въведена и в Монголия. Тази универсалност на старобългарската писменост, използвана повече от 11 века, говори за гениалността на нейните създатели и последователи, подпомогнати прозорливо от княз Борис и неговия син – цар Симеон.

6. БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА ПРИ ЦАР СИМЕОН

Управлението на княз Борис I има забележителни последици за по-нататъшното историческо развитие на българската държавност. България е първата страна сред европейски държави, в която е създадена национална по език книжнина. Това най-трайно достижение на българската държавност я издига още тогава до позицията на нов център на европейската християнска култура и цивилизация. В тази епоха на духовно израстване до името на княз Борис българските и чужди средновековни летописци единодушно поставят името на Борисовия син – цар Симеон.
Смята се, че Симеон е роден вероятно около 864 г. Първоначалното намерение на баща му предвижда Симеон да бъде поставен начело на църковното управление на държавата. Поради това той е изпратен в Константинопол, за да се учи в Магнаурската школа. Там Симеон получава най-доброто за времето си християнско образование. Според Кремонския епископ Лиудпранд, който посещава византийския императорски двор, като посланик на германския император Отон I през 60-те години на Х в., там още си спомняли за голямата начетеност на Борисовия син, който изучавал „риториката на Демостен и силогизмите на Аристотел”, владеел отлично гръцкия език и бил проникнат от тогавашната византийска образованост. Него византийците наричали „полугрък” като признание и израз на проявеното усърдие да усвои гръцката образованост. Предполага се, че в Константинопол Симеон се замонашва. Той се прибира у дома през 886 г. или малко по-късно, но след идването на Климент и Наум в Плиска.

А. Край на “Дълбокия мир” с Византия и войни с унгарците

В “Хрониката” на Симеон Логотет е отбелязано, че управлението на княз Симеон започва с война срещу Византия. Повод за тази война служи преместването на българското тържище от Константинопол в Солун през 894 г. Това става по инициатива на хора от най-близкото обкръжение на император Лъв VI Философ. Но причините за избухването на този конфликт са много по-дълбоки.
Събитията в Плиска от 893 г. дават външен израз на скрития антагонизъм между България и Византия. Те показват, че “Дълбокият мир”, сключен между тях през есента на 863 г., само сменя военните с дипломатически средства в двубоя за господство над Балканския полуостров. Решенията на Преславския събор осигуряват цялостната българизация на църквата и утвърждаването й като основен крепител на светската власт в държавата. Една от първите задачи на Симеон е замяната на византийското духовенство с български църковен клир, обучен и подготвен още в периода 886-893 г. от Кирило-Методиевите ученици.
Промените в българската църква явно не са по вкуса на Византия. Ромеите в Константинопол знаят, че те не могат да бъдат повод за военни действия, но пък дават възможност за пренебрежително отношение към българските интереси. Израз на това е преместването на българското тържище от Константинопол в Солун. По това време византийската столица е най-големият град в Европа, в който се стичат търговци от цял свят. На неговите пазари има кожи от Сибир, коприна от Китай и слонова кост от Африка. Има всичко, за което един средновековен човек може да мечтае и да притежава. Решението да се премести центърът на българската търговия в друг град сериозно накърнява българските търговски интереси. А това вече е повод за война.
Първоначално Симеон прави опит да уреди възникналия спор по дипломатически път. След като не постига никакъв резултат, през 894 г. той нахлува с войските си в Тракия и нанася съкрушителен удар на византийската армия, съставена предимно от императорската гвардия. Поражението кара император Лъв VI да организира нови военни действия срещу българите, за да спре тяхното настъпление. За целта той наема като съюзници унгарците, предвождани от вождовете им Арпад и Курсан. По това време те обитават земите между реките Буг и Днепър. Византийският поход срещу България е организиран по суша и по море и започва в края на 894 г. Византийската флота потегля към устието на р. Дунав и прехвърля унгарците на юг от реката.
Симеон очаква нападение само от страна на Византия и съсредоточава основните си сили на юг, в Тракия. Поради това той не успява да организира защитата на североизточните български земи. Те са подложени на разорение и грабеж от унгарците, които, натоварени с богата плячка, се оттеглят в своите територии. Въпреки че Симеон взима мерки и засилва укрепителната система около устието на р. Дунав, нападателите обсаждат крепостта Дръстър (Силистра), в която се намира самият български владетел, и продължават безпрепятствено към Преслав. Предполага се, че защитата на българската столица се ръководи от княз Борис I. Симеон е принуден да започне незабавни преговори с византийците.
Император Лъв VI също желае бързото уреждане на възникналия конфликт, тъй като по това време основните му войски са заети на изток. Наред с арабската опасност в края на IX в. империята е разтърсена и от силна вътрешнополитическа криза. Симеон започва преговорите с цел да спечели време за контраудар срещу унгарците. Византийският дипломат магистър Льв Хиросфакт е изпратен да преговаря с българския владетел. По нареждане на Симеон той е задържан в крепостта Мадара. С тази мярка Симеон цели да проточи преговорите, без да ги прекъсва. Това негово намерение ясно проличава от писмата, разменени между двамата през 895-896 г. В това време Симеон успява да сключи съюз с печенегите и заедно с тях разорява селищата на унгарците така, че ги принуждава да напуснат региона и да се преселят в Панония.
След победата си Симеон налага на византийците да му върнат българските пленници, заловени преди това от унгарците. Още през лятото на 896 г. българската войска нахлува в Източна Тракия. Срещу тях са изпратени всички византийски войски, които преди това воюват с арабите. Битката между двете армии става при крепостта Булгарофигон (дн. Баба Ески в Турция). Българите удържат бляскава победа над ромеите. Император Лъв VI събира нова войска, съставена предимно от араби пленници и успява да спре тяхното по-нататъшно настъпление към столицата. Византия е принудена да иска примирие, като се съгласява да върне българското тържище в Константинопол, което най-вероятно става през лятото на 899 г.
Временно прекъснатите военни действия са възобновени от Симеон през 904 г. В тази година след тридневен решителен щурм (29-31 юли) арабите превземат Солун. Градът е подложен на пълно разорение, а значителна част от населението му е избита. Около 22 000 са отведени в робство. След оттеглянето на арабите Симеон се насочва към Драч, т.е. югозападните балкански владения на империята.
Византия отново изпраща в България Лъв Хиросфакт за преговори. С цената на териториални отстъпки ромеите склоняват българския владетел да се откаже от превземането на Солун и да сключи мир. От българския надпис, открит край с. Наръш (Солунско), който представлява граничен стълб, е видно, че, отказвайки се от Солун, България получава част от Драчката област (Южна Албания), Южна Македония и областта на юг от Странджа до черноморския град Мидия. При тази офанзива към българската държава са присъединени нови области, населени със славяни.
Постигнатото териториално разширение й осигурява политическо господство над по-голямата част от Балканите. Военните победи повишават авторитета и самочувствието на Симеон. Той вече не се задоволява със славянската титла “княз” или с византийската “архонт”, защото те не отговарят на реалното политическо положение, което държавата му заема на Балканския полуостров.

Б. Симеон – цар на българите

На 11 май 912 г. император Лъв VI Философ умира, а престолонаследникът Константин VIІ е едва осемгодишен. Управлението на империята минава в ръцете на неговия чичо Александър, който е провъзгласен за съимператор (912-913). В края на 912 или в началото на 913 г. княз Симеон изпраща пратеници в Константинопол за подновяване на мира от 904 г. В “Хрониката” на Михаил Сирийски се разказва, че Александър “отпратил позорно пратениците”, и това слага край на мирните отношения. Българският владетел започва подготовка за нова война с Византия. През месец август 913 г. войските му достигат до стените на Константинопол и го обсаждат по суша от Влахериите до Златната врата. Бляскавите победи пораждат у Симеон идеята да се провъзгласи за “василевс” – цар. По време на обсадата на 6 юни 913 г. умира регентът Александър. Новото регентство начело с патриарх Николай І Мистик започва преговори за мир.
Регентството на малолетния император Константин VII Багренородни (913-959) приема да признае на Симеон титлата цар на българите. По време на приема на българския владетел във Влахернския дворец, на който присъстват и двама от неговите синове, е извършен символичен обред на коронация от патриарх Николай І Мистик. Второто прието от византийците условие се отнася до сключването на брак между Константин VII и една от дъщерите на Симеон. Чрез него той се надява да получи високата титла василеопатор – баща на императора. Това би му дало законни основания за намеса в управлението на империята.
Надеждите на цар Симеон рухват твърде скоро поради извършения държавен преврат във Византия. Начело на регентското правителство застава императрицата майка Зоя. Тя категорично отказва да изпълни договора с българите. В отговор Симеон подновява военните действия и през лятото на 914 г. нахлува в Тракия и опустошава Одрин. Настъплението българите продължава и на следната 915 г., когато според данните на Николай Мистик те нахлуват в Драчката и Солунската тема.
Императрица Зоя преценява българския владетел като постоянната заплаха и организира широка антибългарска коалиция, в която привлича унгарци, сърби и печенеги. Не по-малко вещият в дипломацията цар Симеон разкрива византийските планове и успява да сведе коалицията само до участието на отделни печенежки вождове и сръбския княз Петър Гойникович.

В. Цар на българи и гърци

Дълго подготвяният и от двете страни военен сблъсък започва през 917 г. Решителното сражение става на 20 август 917 г. при р. Ахелой (край Поморие). Според разказа на Йоан Скилица и Георги Кедрин първоначално превес имат ромеите, но скоро са обърнати в паническо бягство. Византийската войска е напълно разгромена от българите. Следва второ поражение на  при с. Катасирти близо до византийската столица. Победите на българското оръжие окуражават цар Симеон да си присвои титлата “василевс на всички българи и гърци”. През 918 г. той свиква във Велики Преслав църковен събор, на който преславската архиепископия е издигната в патриаршия, а новоизбраният патриарх освещава Симеоновата царска титла.
През 918 г. българските войски нахлуват и опустошават Елада. Превземат и разрушават гр. Тива. На следващата 919 г. императрица Зоя е принудена да се оттегли от управлението. Властта е поета от авторитетния византийски пълководец – друнгарий на флота, Роман Лакапин. Той омъжва дъщеря си Елена за Константин VII и така получава титлата василеопатор. Година по-късно Роман Лакапин е провъзгласен за съимператор.
В периода от 920-922 г. цар Симеон засилва натиска срещу империята. Част от българската войска действа през Тесалия, към Елада и Пелопонес, а друга – в Тракия, към ромейската столица. През 921 г. отново е превзет Одрин. Българите достигат до Дарданелите, а на юг – до Коринтския провлак. Патриарх Николай Мистик се опитва да склони цар Симеон да сключи мир. Той отказва категорично. Военните действия стигат до Константинопол. Според “Хрониката” на Симеон Логотет българите изгарят дворците в Пиги и опожаряват целия Златен рог.
В това време византийската дипломация настройва сърбите срещу България. Това налага през 921 г. цар Симеон да спре за кратко офанзивата към Константинопол. Той бързо ликвидира сръбската опасност, като заменя Павел и поставя на сръбския княжески престол Захарий, който до момента е пленник в България.  През следващата 922 г. българските войски отново действат в Тракия, превземат Виза и се появяват в околностите на ромейската столица.
Симеон разбира, че без флот трудно може да завладее Константинопол. През 922 г. той изпраща доверени хора при владетеля на Египет Убайдаллах ал-Махди (909-934) с предложение за съвместна обсада на Константинопол. Халифът на Египет се съгласява и изпраща свои пратеници за Преслав, за да се уточнят подробностите на договора. Пратениците на двете страни обаче са заловени от гърци при Калабрия и са изпратени на Роман Лакапин. През 924 г. цар Симеон прави втори опит да установи контакт с арабите, но и той се оказва неуспешен.
Византийската дипломация срещу България дава своите плодове. През 924 г. княз Захарий въстава и изпраща главите на българските пълководци Мармаис и Теодор Сигрица в Константинопол. Цар Симеон е принуден да сключи примирие с Византия. То му е нужно, за да се разправи със сърбите. През пролетта на същата година, в резултат на успешния поход, земите им са присъединени към българската територия. След края на кампанията срещу сърбите, през лятото цар Симеон нахлува в Тракия. По пътя към византийската столица той отново разорява Одрин. С посредничеството на патриарх Николай Мистик е постигнато споразумение за лична среща между двамата владетели. На 9 септември край Златния рог на специално приготвена платформа цар Симеон и император Роман Лакапин демонстративно се прегръщат и взаимно си обещават мир.
Разширението на България на запад я прави непосредствен съсед на хърватското кралство. В съчинението си “За темите” Константин Багренородни (913-959) пише, че за да отклони цар Симеон от Константинопол, византийската дипломация успява да въвлече хърватската държава срещу България. През пролетта на 927 г. българските войски навлизат в хърватска територия, но са разбити от крал Томислав.
Опитите на папа Йоан Х да спре конфликта между българи и хървати са неуспешни. Още през предната 926 г. в България пристига пратеничество на папа Йоан Х. То носи благосклонен отговор на искането на цар Симеон да получи признание от Рим. Обнадежден, цар Симеон замисля нов поход срещу Константинопол. Той явно приема мира с Византия от 920 г. само като временно примирие. Не могат да го спрат нито красноречието на патриарх Николай Мистик, нито разумните доводи на император Роман Лакапин. В разгара на подготовката на ново настъпление на 27 май 927 г. той умира, вероятно от сърдечна криза. Новината е посрещната с голямо облекчение в Константинопол.
Цар Симеон оставя на своите наследници една обширна държава, която се простира от Черно до Адриатическо море и от Солун до Карпатите. Неговата агресивна външна политика е съпроводена с изключително активна културна дейност в страната. При този владетел в България широко навлизат достиженията на богатата византийска духовна култура, оказала съществена роля за развитието и оформянето на старобългарската християнска култура.

7. ЗЛАТНИЯТ ВЕК НА БЪЛГАРСКАТА КУЛТУРА

Успехите във външната политика на цар Симеон се реализират успоредно с възхода на българската култура. Цар Симеон наследява от баща си княз Борис І идеята за широкомащабна политика за развитие и обновление на българската духовност. Той не само създава всички необходими условия за творчество на първите българските книжовници – ученици и последователи на славянските първоучители Константин-Кирил и Методий, но и сам работи заедно тях. Благодарение на него и на сина му цар Петър наскоро приелите християнството българи се приобщават към най-високите достижения на средновековната християнска култура.

А. Строителство и материална култура

Новата столица Велики Преслав става витрина на културния разцвет на Симеонова България и на амбицията на българския владетел да я превърне в истински “царски град”. Досега археологическите разкопки в града са разкрили 20 кръстокуполни църкви. Новата столица има външен и вътрешен град, всеки един обграден със стени. Показателен е фактът, че докато площта на външния град на Плиска е 23 кв. км, то площта на външния град на Преслав е едва 5 кв. км. За разлика от старата столица, която има всички белези на военен аул, новата е построена, за да бъде княжеска резиденция.

Над всички сгради в Царския град доминира владетелският дворец, в който най-внушителна по размери и украса е Тронната зала.  Величественият облик на дворцовия град се допълвал от дворцовата базилика, известна още като Кръглата или Златната църква. Със своите пропорции, внушаващи монументалност, и с украсата си от цветни мозайки и рисувана керамика тя е един от най-забележителните паметници на средновековната българска архитектура.
Строителството на манастири е друга характеристика на столичната архитектура. Археологическите разкрития показват множество манастири в града и в неговите околности, като местностите Патлейна, Тузлалъка и др. Монументално строителство има и в други важни църковни и административни центрове – Средец, Охрид, Главиница и др.
В края на IX и началото на Х в. разцветът на старобългарското изкуство се обуславял от засиленото занаятчийско производство на строителни материали, битова и художествена керамика, разноцветно стъкло и др.

Преславската рисувана керамика е едно от новите явления в тогавашното изкуство. Тя е представена от плочки с растителни, животински и човешки изображения в единна композиция. Нейният най-ярък образец е иконата на св. Теодор Стритинит, намерена в Патлейна.
Декоративната скулптура е друга забележителна проява на старобългарското изкуство. Преславската скулптура е повлияна от византийския изток, но наред с това в нея присъстват и оригинални български елементи.
Появата и развитието на монументалната и миниатюрната живопис са другите две нови явления в старобългарското изкуство от края на IX и началото на Х в. Тематично образите съответстват на репертоара от сюжети в източнохристиянското изкуство от Х в. Откритото през 1978 г. Преславско съкровище със своето богато съдържание от златни и позлатени накити е забележително доказателство за постиженията на българската култура през Симеоновата епоха.

Б. Първа книжнина на славянски език

Най-трайни следи от духовния напредък на българското общество и държава по времето на цар Симеон са произведенията на старобългарската литература. Достигналите до ново време образци с основание се определят като “Златен век” на българската книжнина в края на IX и началото на Х в. В духа на своето време старобългарските книжовници разпространяват основните начала на християнската просвета и морал сред новопокръстените българи. В своята дейност те получават покровителството и насърчението на цар Симеон.
В нашата литературна история от Симеоновата епоха са запазени произведенията на такива високообразовани книжовници като Климент Охридски, Константин Преславски, Йоан Екзарх, Черноризец Храбър, Черноризец Докс, презвитер Григорий и др.
Климент Охридски е непосредствен ученик на Кирил и Методий. Той влага всичките си усилия за широкомащабна просветителска дейност. Климент пише жития на Кирил и Методий, с което спомага за трайното налагане на култа към славянските първоучители. Книжовното му дело е представено от значителен брой поучителни и похвални слова. Неговият съратник в просветителското дело Наум също е непосредствен ученик на Кирил и Методий. Той има изключителни заслуги като учител, просветител и проповедник. Наум се смята за основоположник на църковната химнография в старобългарската и в славянската култура.
Епископ Константин Преславски е друга ярка фигура в Преславския книжовен кръг. Той също е непосредствен ученик на Методий. Съставя сборник от 51 беседи, известен днес като “Учително евангелие”. Те са предназначени за четене в неделния ден от седмицата и имат преводен характер. Преди тях са поместени и оригиналните творби на епископ Константин Преславски: “Проглас към евангелието” и “Азбучна молитва”. Важна част на сборника е и съставеното от автора първо историческо съчинение на старобългарски език, известно като “Историки”, което цели да разшири историческата култура на българите в светлината на библейската история. През 906 г. по нареждане на цар Симеон той превежда от гръцки “Четирите слова против арианите” на Атанасий Александрийски. Към превода добавя бележка, в която отбелязва деня на смъртта на княз Борис І – 2 май 907 г.
Черноризец Храбър е друг виден български книжовник от края на ІХ и началото Х в., от чието творчество е оцеляло само съчинението му “За буквите”. В този труд се дават отговори на всички въпроси, свързани с историята на славянската писменост и нейната защита от поддръжниците на триезичната догма. Информацията, съдържаща се в “За буквите”, допълва познанията ни от житията на Кирил и Методий.
Към Симеоновия кръг писатели принадлежи и Йоан Екзарх, който вероятно заема висок църковен пост и работи в двореца. Негов е първият превод на житието на Йоан Златоуст от Георгий Александрийски. До нас са достигнали и други негови творби като: “Небеса” – превод на „Богословие” на Йоан Дамаскин, който съдържа елементи на природните науки и античната философия, и “Шестоднев”, който представя библейския разказ за произхода на света. Тук в описанието на човешкото тяло личи, че е използван трактатът по анатомия на Аристотел. Наред с него Йоан Екзарх представя своето разбиране за обществото, като група хора, които в своята работа не могат един без друг и затова са призовани да живеят заедно. В “Шестоднев” са включени няколко проповеди и похвални слова. В творчеството си Йоан Екзарх ползва съчиненията на Василий Велики, Йоан Златоуст, Севериан Гавалски и други раннохристиянски богослови от ІV-V в., но и на Аристотел.
Представянето на творците от “Златния век” на старобългарската книжнина би имало незавършен характер без отбелязването на участието в книжовната дейност на цар Симеон. Широтата и разнообразието на литературните му интереси се проявяват в книжовните произведения, изпълнени по негова заръка, а може би и от самия него. Той е насърчавал българските книжовници да извършват преводи на онези образци на византийската литература, които в най-голяма степен допринасят за християнската просвета на народа.
С името на цар Симеон са свързани сборниците “3латоструй” от 1075 г. и “Светославов (Симеонов) сборник” от 1073 г., запазени по руски преписи. В първия е направен избор от творби на Йоан Златоуст и има нравоучителен характер. В него е поместена прочутата “Похвала за цар Симеон”. Вторият представлява една своеобразна българска енциклопедия, в която отделните преводни статии целят да представят съдържанието на тогавашната византийска образованост: богословие, логика, риторика, исторически разкази, извлечения от съчиненията на църковните отци, поучения и други, като например що е това човешка душа. Този род енциклопедии са твърде разпространени в това време и във Византия. Основателно този сборник се определя като типичен образец на старобългарската образованост в края на IX и началото на Х в. По време на руските нашествия в България от 968-971 г. Симеоновите сборници са изнесени в Киев. Те, както и други по-късни български по произход ръкописи залягат в основите на руската християнска култура.
За нуждите на държавното управление в България по заповед на цар Симеон са внесени от Византия и въведени в употреба “Земеделският закон” (Номоканон) и “Закон за съдене на хората”. Вследствие на широката книжовна дейност много скоро в България се появяват първите български апокрифни съчинения: “Сказание за Железния кръст” и “Българската царкиня Персика”. Интересът към исторически знания се задоволява чрез преводи на византийски монашески хроники и исторически разкази като “Александрия”, “Повест за Троянската война” и др.
Образците на литературата, изкуството и монументалното строителство, създадени от българските творци през Симеоновата епоха, разкриват големия подем на българската християнска култура в това време. Техният разцвет определя и водещото място на България като център на славянската писменост и култура, от който започва нейното разпространение сред другите славянски народи в европейския свят.

11. БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА И ОБЩЕСТВО ПРИ УПРАВЛЕНИЕТО НА ЦАР ПЕТЪР

България от времето на цар Симеон и неговия наследник – цар Петър, е най-мощната държава в Европейския Югоизток. Приели християнството при княз Борис I, при неговият син – цар Симеон, българите достигат значителни успехи в сферата на културата, държавното устройство и външната политика.

А. Управление на цар Петър

Различните домашни и чужди извори показват, че след смъртта на цар Симеон през 927 г. на българския престол идва неговият трети син – Петър (927-969 г.). Според Продължителя на Теофан по неизвестни причини цар Симеон отстранява от политическия живот своя първороден син Михаил (от първия му брак), като го замонашва. Освен него българският владетел има още двама синове – Иван и Боян (Венеамин), и две дъщери. В края на своето управление цар Симеон назначава своя шурей, болярина Георги Сурсувул, за настойник на децата си и за съуправител на все още младия Петър.
Цар Симеон оставя на Петър обширна страна, простираща се от Карпатите до Коринт и от Черно море до Адриатика. Но неговите изтощителни войни предизвикват сериозни промени в състоянието на вътрешнодържавния живот през 20-те години на Х в. Те водят до разоряване на селяните и разцепление на болярите, голяма част от които са за мир с Византия
Към края на лятото на 927 г. младият български владетел Петър заедно с Георги Сурсувул навлиза с войска в Тракия и стига до Виза. Неочаквано, без да претърпи поражение, цар Петър взема решение да започне преговори за мир с Византия. Подготовката на преговорите започва с тайна мисия на изпратения от Георги Сурсувул монах Калокир. За Византия мирът с България е от съществено значение, защото й позволява да насочи вниманието си към Мала Азия, Армения и Месопотамия. Империята приема предложението за мирни преговори. В Месемврия двете страни се договорят по три основни въпроса:

1) за границите в Тракия и размяната на пленници;

2) за плащанeто на ежегоден данък от страна на Византия;

3) за признаване на царския титул на Петър и автокефалията на българската патриаршия.
Според “Хронографията” на Продължителя на Теофан в началото на октомври 927 г. в Константинопол се срещат цар Петър и император Роман Лакапин. Българският владетел е посрещнат тържествено от византийския император. Във Влахернския дворец е подписан договор за срок от тридесет години. Същевременно е постигнало споразумение българският цар да сключи брак с императорската внучка и дъщеря на Христофор – Мария. Бракосъчетанието е извършено тържествено на 8 октомври в храма „Св. Богородица” при Пиги. В чест на мира византийската принцеса приема името Ирина и заедно със съпруга си потегля за България.
По силата на сключения българо-византийски договор Българската архиепископия е издигната в ранг патриаршия. Дамян, архиепископът на Дръстър, става първият български патриарх.
Мирът с Византия поражда недоволство сред част от болярите. През 928 г. е организиран заговор срещу цар Петър, но той е разкрит бързо и заговорникът е хвърлен в тъмница. Цар Петър търси съдействието на Византия. Император Роман Лакапин праща свое доверено лице в Месемврия под предлог, че ще се извърши размяна на пленници. Там е доведен и братът на цар Петър Иван и предаден на византийският пратеник, който го отвежда в Константинопол. Тук Иван се жени за знатна арменка получава голямо имение в Мала Азия.
През 930 г. първородният син на цар Симеон – Михаил, организира въстание срещу цар Петър. Под негова власт минава областта по Долна Струма, но внезапната му смърт слага край на въстаническите действия.
В своето съчинение “За управлението на държавата” Константин Багренородни разказва, че около 931 г., живеещият от 923 г. във Велики Преслав сръбски княз Чеслав с подкрепата на Византия бяга през Константинопол в родината си. Тук той организира антибългарско въстание и възстановява независимостта на Сърбия.

Б. Нашествия на унгарци

През 30-те години на Х в. унгарците започват набези срещу българските земи. След погрома, който им нанася цар Симеон, те се заселват в Панония. За кратко време унищожават Великоморавия и се превръщат в основната заплаха, която след хуни и авари всява страх в Средна Европа. В 934 г. унгарците извършват голям опустошителен поход, като стигат до Константинопол. През 943 г., когато унгарците отново се насочват към Тракия, Византия сключва с тях мир, който е спазван в продължение на пет години. Според епископ Лиутпранд по това време не само Византия, но и България се задължава да им плаща данък.
Не по-малко тревожно е положението по североизточните български граници. В 943 г. Киевска Русия се готви за поход срещу Византия. Нейният владетел княз Игор събира многобройна войска, в която са привлечени и печенеги. В Константинопол научават за подготовката от византийското разузнаване в Херсон. В знак на добро отношение цар Петър също информира император Роман Лакапин за намеренията на княз Игор. С помощта на византийската дипломация русите се отказват от намеренията си. На печенегите обаче е позволено като обезщетение да оплячкосат българските земи, въпреки съществуващия мирен договор между България и Византия. Откъслечни данни за това нападение се съдържат и в старобългарския кирилски надпис на жупан Димитър от 943 г., открит в Северна Добруджа до с. Мирча вода. От него става ясно, че местният управител прогонва печенегите.
Около средата на Х в. унгарците подновяват действията си срещу българските и византийските земи. Една от основните причини за насочването им към Балканите е поражението, което германският крал Отон I им нанася през 955 г. при р. Лех. Дотогава унгарците постоянно нападат Средна и Западна Европа. През 958 и 962 г. те извършват две големи нападения в Тракия.
На 15 март 963 г. умира император Роман II (959-963 г.). Няколко месеца по-късно е коронован Никифор Фока (963-969 г.). Новият император, зает изцяло във войната с арабите, се съгласява Византия и занапред да продължи изплащането на годишния данък на България, но в замяна иска от цар Петър да изпрати в Константинопол синовете си Борис и Роман като заложници на мира. България обаче е оставена сама срещу постоянните унгарски нападения.
През 965 г. цар Петър прави самостоятелен опит да си осигури подкрепа в борбата срещу унгарците, съюзници на германския крал и император на Свещената Римска империя Отон I. По всичко изглежда, че между страните не е постигнато споразумение. Тогава следва българско пратеничество при унгарците. Според сключения договор те се задължават да не грабят българските територии, през които преминават в походите си срещу Византия. От своя страна българският цар не бива да помага на византийците срещу тях. Този договор очертава една нова насока в българската държавна политика спрямо Византия.

В. Влошаване на българо-византийските отношения

Разривът в българо-византийските отношения настъпва през пролетта на 967 г., когато българските пратеници отиват в Константинопол, за да получат годишния данък от империята. Според византийския хронист Лъв Дякон пристигането им съвпада с триумфа на император Никифор Фока (963-969) по случай победата му над арабите в Киликия и превземането на гр. Тарс. Императорът прогонва най-позорно българските пратеници и така нарушава продължилия 40 години мир. Той предприема демонстративен поход в Тракия, но не се решава да премине на север от Стара планина. Наскоро след това изпраща писмо до българския цар с предложение за помирение, но Петър, който вече разчита на съюза си с унгарците, го отхвърля.
Империята пуска в ход дипломацията си и търси съюзник срещу българите. Тя се обръща към киевския княз Светослав, който заплашва византийските територии в Крим. В края на 967 г. с цената на много злато и подаръци Византия склонява Светослав да нападне българските земи от североизток.
В руската летопис “Повест временных лет” се разказва, че в началото на лятото на 968 г. княз Светослав нахлува в българските земи с 60 000 души, без наемниците. Цар Петър разбира за руското нашествие едва след като започват грабежи в българските територии. Русите успяват да превземат около 80 крепости по Дунава. В края на лятото на 968 г. Светослав е принуден да се оттегли от България, защото руската столицата Киев е обсадена от печенегите.

Настъплението на Светослав предизвиква обрат във византийските действия. През зимата на 968 г. в българската столица Велики Преслав неочаквано пристига пратеничество на император Никифор Фока. Той носи на цар Петър предложение за помирение. Мирът трябва да се скрепи с брака на български принцеси със синовете на починалия вече император Роман ІІ Василий и Константин. Българският владетел приема предложението.
През лятото на 969 г. Светослав отново нахлува в българските територии. Пред нарастващата опасност цар Петър получава апоплектичен удар. Той се оттегля в манастир и умира на 30 януари 969 г. Заради благочестивия си живот, усилията му да осигури продължителен мир на народа си и покровителството на манастирите той е канонизиран от Българската православна църква за светец. От Константинопол се връщат двамата синове на цар Петър. По-големият от тях заема престола под името Борис II (969-971 г.).

Г. Социални движения. Първи народен светец

През целия си живот цар Петър изпълнява с голямо старание завета на своя баща да се грижи за Българската църква. Той строи църкви и манастири и щедро ги дарява с имоти. Но сред разрасналото се духовенство проникват типичните за средновековието ереси. Богомилството е една от тях. Множество средновековни извори свидетелстват, че създателят на богомилството – поп Богомил, е историческа личност, живяла в България по времето на цар Петър. Богомилството е стройна идеология, която има собствена литература. От България през ХІ-ХІІ в. то се разпространява в земите на днешните държави Румъния, Сърбия и Босна. През ХІІ-ХІV то прониква в Северна Италия и Южна Франция, където на основата на богомилската идеология се появява движението на катарите.

По времето на цар Петър се появява първият български народен светец – св. Иван Рилски – най-почитаният и популярен български светец от Средновековието до днес. Бягайки от светската суета, св. Иван намира убежище високо в Рила планина. Около него се събират последователи, с които основава Рилския манастир. След като десет години е игумен на манастира, той се оттегля в усамотение в една пещера, където умира на 18 август 946 г. Канонизиран е вероятно в края на X в., когато мощите му са пренесени от Рилския манастир в Средец (София). Едно народно предание разказва за несъстоялата се среща между светеца и цар Петър. Култът към св. Иван постепенно се разпространява по целите Балкани. Девет жития и множество химни описват житейския път и монашеските подвизи на светеца, основал Рилската света обител. Днес празникът на светеца е фиксиран на 19 октомври.

Д. България при управлението на цар Борис ІІ

Възцаряването на Борис II съвпада със засилването на темповете на руското настъпление в северните български територии. Русите завладяват Дръстър и Велики Преслав. Цар Борис ІІ и брат му Роман стават руски пленници. Под заплахата от силен византийски удар Светослав “се споразумява с българите”, вика на помощ печенеги и унгарци и превзема Пловдив. Той избива 20 000 жители на града по особено мъчителен начин, като ги набива на кол.
По времето, когато падат Велики Преслав и Пловдив, югозападните български земи минават под властта на управителя на Средецката област – комит Никола и неговите четирима синове Мойсей, Давид, Арон и Самуил. Византийските автори ги наричат още и “комитопули”.
Успехите на русите в Тракия предизвикват смут в Константинопол. Новият император Йоан Цимисхи (969-976 г.) решава да се помири с техния княз Светослав, но руският владетел не се съгласява. В граничните области с България Йоан Цимисхи струпва войски, част от които пристигат от Мала Азия. В началото на април 971 г. византийските войски преминават източните проходи на Стара планина и на 14 април 971 г. превземат българската столица. Византийският император пленява цар Борис II заедно със семейството му, заграбва царската съкровищница и преименува Велики Преслав в Йоанопол.
Византийците се насочват към Дръстър, който е главната крепост на руските сили, и обсаждат крепостта. Част от българските боляри, които се намират в лагера на руския княз като негови съюзници, преминават на византийска страна. Разгневен, Светослав наказва със смърт 300 боляри, а хиляди войници оковава във вериги. По време на обсадата при Йоан Цимисхи идват пратеници на българските градове на север от р. Дунав и признават неговата власт. След три месеца княз Светослав иска мир. Той се задължава да не изпраща войски срещу византийските владения и да се откаже от всякакви претенции както в България, така и в Херсон. По обратния път той е нападнат при Днепър от печенегите и загива в сражение.
През август 971 г. Йоан Цимисхи се завръща триумфално в Константинопол. На специална церемония той сваля от Борис ІІ знаците на царската власт и отслужва благодарствен молебен в “Св. София”. Като дар на Бога той поднася на църквата една от короните на българските царе.

8. ЗАЛЕЗЪТ НА ПЪРВОТО БЪЛГАРСКО ЦАРСТВО

А. Борба за освобождение на завладените български земи

След покоряването на североизточните български земи от Византия през 971 г. българският патриарх Дамян премества своята резиденция в Средец, а неговият приемник последователно се установява във Воден, Мъглен и Преспа. По времето, когато император Йоан Цимисхи превзема българската столица Преслав, управлението на западните български земи се намира под контрола на братята комитопули – Давид, Мойсей, Арон и Самуил. Техният баща – комит Никола, вече не е между живите. Най-големият от братята Давид поема управлението и защитата на южните български територии. с център Преспа, Мойсей – югозападните територии с център Струмица, Арон заема Средец, а Самуил – Видин.

За да осигурят защитата на свободните територии на българското царство, братята се опитват да потърсят външна помощ. През 973 г. те изпращат в Кведлинбург при германския император Отон I пратеничество, а малко по-късно се опитват да установят съюз и с унгарците. Основната им цел е отвоюваното на завладените български земи.

Според византийските автори Симеон Логотет, Йоан Скилица и Йоан Зонара през 973 г. Давид е убит от скитници власи между Костур и Преспа. Мойсей загива при обсадата на Сяр. Арон, който вероятно е провизантийски настроен или е конкурент на брат си за властта над българите, е заловен на 14 юни 987 г. в местността Разметаница (с. Царичина, до гр. Дупница). Самуил нарежда брат му да бъде убит заедно с цялото му семейство. Оставя жив само сина на Арон Иван Владислав заради застъпничеството на Самуиловия син Гаврил Радомир.

В периода 977-983 г. Самуил предприема мащабно настъпление в Тракия, Македония, Тесалия, Елада и Пелопонес, без да срещне сериозна съпротива. Самуил успява да укрепи властта си и в Южна Тракия, цяла Мизия и Отвъддунавска България. Самуил пренася мощите на Св. Ахил от гр. Лариса (Тесалия) в Преспа, където ги полага в новопостроена църква на името на светеца. Самуил обявява Преспа за своя столица и строи дворец.
Борис II и Роман бягат от Константинопол. На границата Борис II погрешка е убит от стражата, а Роман стига до Видин при Самуил и е провъзгласен за български цар (976-991 г.). Той е скопен в Константинопол и тъй като не може да има наследници, оставя военните и държавните дела изцяло в ръцете на Самуил, като се отдава на “свят живот и църковни въпроси”. Така според Йоан Скилица (първата половина на Х в.) Самуил става “самовластен господар на цяла България”, макар и да не носи царска корона.
През 986 г. император Василий II се насочва към България. Той преминава Ихтиманския проход и обсажда Средец. Обсадата продължава 20 дни, но завършва безуспешно и императорът потегля обратно. На 17 август 986 г. българите му устройват засада в местността Траянови врата в Ихтиманския проход и му нанасят голямо поражение, при което почти цялата конница и голяма част от пехотата са унищожени.
В периода 987-989 г. българските войски проникват дълбоко на юг, като достигат почти до Солун. В български ръце падат Верея и Сервия. На юг българите достигат до Епир, а на запад превземат Драчката област. През лятото на 990 г. те прогонват византийските гарнизони в Северна България.
Според арабския летописец Ахъя Антиохийски през 991 г. ромейските войски минават в настъпление. В едно от сраженията Василий II пленява българския цар Роман и го хвърля в тъмница. Войната продължава до 995 г. с променлив успех. Самуил разбива стратега на солунска тема Григорий Таронит и пленява сина му Ашот.

Б. Самуил – цар българите

През 997 г. цар Роман умира в затвора и с неговата смърт се прекратява управляващата в продължение на две столетия българска династия, чийто основоположник е хан Крум. Самуил, който вероятно има близки родствени връзки със старата българска династия, е провъзгласен за български цар. Той премества столицата от Преспа в Охрид. Новият владетел се нуждае от международно признание на царското си достойнство. Да получи такова от Константинопол, е невъзможно. Тогава той се обръща към Рим. Ако се вярва на писмото на цар Калоян от 1202 г. до папа Инокентий III, цар Самуил получава желаното признание.
Същата 997 година българските войски преминават през Тесалия, нахлуват в Беотия и Атика, стигат до Коринтския провлак и проникват в Пелопонес, като опустошават всичко по пътя си. Според разказа на Йоан Скилица Василий ІІ изпраща срещу българската войска пълководеца Никифор Уран. В сражението при р. Сперхей българите са разбити. Самуил и синът му Гаврил Радомир са ранени, но успяват да се спасят.

На следната 998 г. цар Самуил предприема голяма кампания в Далмация. Владетелят на Дукля и Зета Иван Владимир е заточен в Преспа. Земите около Шкодренското езеро са присъединени към България. Българските войски навлизат в сръбските княжества Травуня (Требине) и Захумле (Захълмие) и преминават през цялото Далматинско крайбрежие и Босна. Те опожаряват Котор и Дубровник и през Рашка се връщат в България.
Политическото утвърждаване на българската държава в Балканския югозапад се укрепва и чрез династичните бракове на две от Самуиловите дъщери. В 999 г. Теодора Косара се омъжва за Иван Владимир, когото Самуил отново изпраща за владетел на Зета, а неговият чичо Драгомир, който е доверено лице на българския цар, става управител на областите Требине и Захълмие. Другата дъщеря Мирослава се омъжва за Ашот, който е направен управител на Драчката област.
Между 998-1000 г. цар Самуил сключва съюз с Унгария. Той е скрепен с династичен брак между неговия син Гаврил Радомир и дъщерята на унгарския крал Гейза (971-997) и сестра на Стефан І (997-1038). Браковете на Самуиловите деца са отразени в романтична светлина в изворите от онова време.

В. Византийската империя в настъпление

През 1000 година император Василий започва мощно настъпление в балканските територии. Той превзема североизточните български земи със старите столици Плиска и Преслав. През 1001 г. завладява Верея и Сервия. През лятото на 1002 г. след осеммесечна обсада пада Видин. По същото време на 15 август 1002 г. цар Самуил превзема Одрин и се оттегля.
Българо-византийският военен конфликт навлиза в най-решителната си фаза през 1003 г., когато цар Самуил е разбит при р. Вардар и византийците успяват да завладеят Скопие. Императорът се насочва към Средец, но при Перник среща героичната съпротива на войводата Кракра и безуспешно се връща в Константинопол. На следната 1004 г. стратегически важният град Драч е предаден от Самуиловия зет Ашот на византийците.
Следващите десет години император Василий II проявява изключителна твърдост и енергия в непрекъснати нападения срещу българите. Решаващо се оказва сражението при с. Ключ в подножието на планината Беласица. Битката между двете войски е на 29 юли 1014 г. Тя завършва с пълна победа на ромеите. Василий II заповядва пленените 15 000 български войници да бъдат ослепени, като на всеки сто души оставя по един с едно око, за да ги води в българските земи. Заради проявената жестокост този византийски император влиза в историята с прозвището “българоубиец”. При вида на ослепените си воини цар Самуил получава удар и умира на 6 октомври 1014 г.

Г. Последните царе на Първото българско царство

Гаврил Радомир (1014-1015 г.), който унаследява царската власт, полага максимални усилия да защити българските земи и спечелва няколко сражения срещу солунския дук Теофилакт Вотаниат. Въпреки това византийците стигат до Битоля и изгарят дворците на българския цар. Завладяват Прилеп и Щип и се насочват към Воден, който е превзет след дълга и изтощителна обсада. Българският цар прави предложение за мир, но Василий II го отхвърля и се насочва към Мъгленската област. Въпреки упоритата съпротива крепостта е превзета и опожарена, а жителите на Мъглен са преселени в Армения.
Византия организира заговор срещу българския владетел. По време на лов Гаврил Радомир е убит от своя братовчед Иван Владислав, който се провъзгласява за български цар и изпраща писмо до Василий II в знак на покорство. Василий ІІ се възползва от настъпилите междуособици и през 1015 г. превзема Охрид без особена съпротива. След това се отправя към Средец и завладява града заедно със силната крепост Бояна. По време на тази кампания той заповядва всички пленници да бъдат ослепявани.
Иван Владислав премества българската столица в Битоля и възобновява нейната крепост. Този факт се документира от Битолския надпис на цар Иван Владислав, в който той се титулува “Йоан, самодържец Български” и се определя като “българин по род”.
Зимата на 1016-1017 г. българите замислят голяма акция срещу ромеите, за да отклонят вниманието им от югозападните български земи. Воеводата Кракра – управител на крепостта Перник и на Средецката област, постига споразумение с печенегите за съвместни действия срещу византийците. В изпълнението на този план Кракра Пернишки и цар Иван Владислав обединяват силите си. Но византийският управител на Дръстър узнава за преговорите и уведомява император Василий II. След намесата на византийската дипломация печенегите се отказват от участието във войната и планът на българите за настъпление срещу Византия е осуетен.
През 1017 г. императорът подновява военните действия и превзема градовете Остров и Молиск (в дн. Македония). Василий II превзема и опожарява и няколко други крепости, сред които е и Вишеград. Той възстановява ромейската власт във Верея и през Воден се прибира в Константинопол на 9 януари 1018 г.

5. Залезът на Първото българско царство

През пролетта на 1018 г. цар Иван Владислав обсажда Драч. Тук в разгара на битката, докато се сражават в личен двубой с патриция Никита Пигонит на коне, цар Иван Владислав е смъртно ранен в корема от двама византийски пехотинци. Обсадата на града е прекратена. Гибелта на българския цар демобилизира окончателно по-голямата част от управляващия български елит.
През март 1018 г. Василий II влиза в българските земи, без да срещне организирана съпротива. Докато е в Одрин, при него идват братът на войводата Кракра и неговият син, които му предават Перник. В Сяр пред него се явява самият Кракра Пернишки с още 35 български боляри, които заявяват, че предават градовете си.
Архиепископ Давид дава на ромейския император писмо от българската царица, в което тя съобщава, че му предава българското царство. В Скопие се предава и един от изтъкнатите Самуилови пълководци – Никулица. Оттук Василий II минава през Щип и Просек и стига без съпротива до Охрид. Византийският император взима съкровищницата на българските царе и отвежда като пленници членовете на царския род: царица Мария и децата на Гаврил Радомир и Иван Владислав.
Друга част от българското болярство начело с престолонаследника Прусиан и неговите братя Алусиан и Арон, както и воеводата Ивац се оттеглят в албанската планина Томор и продължават борбата. Едни от последните защитници на българската държавна независимост са воеводите Гавра и Елемаг, които вдигат въстание в Белград, но много скоро са заловени. В Сремската област продължава съпротивата на местния управител на гр. Сирмиум (Срем) – войводата Сермон, но скоро и той е убит с измама и земите му са присъединени към империята.
При завръщането си Василий II Българоубиец прави триумфално шествие из гръцките земи и отпразнува на два пъти победата си над българското царство. Най-напред в, Атина, в храма “Св. Богородица”, той присъства на тържествена литургия, където оставя бойната си ризница и копието си като дар на Божията майка. По-късно в Константинопол е устроено второ грандиозно шествие, при което императорът е следван от българската царица, царските синове и дъщери и пленените български боляри.
Така през 1018 г. България изчезва от политическата карта на Европа и остава под византийско владичество до 1185 г., когато братята Асен и Петър поставят началото на мощно движение за възстановяване на българската държавност.

“През лето 6523 [1015] от сътворението на света обнови се тази крепост, зидана и правена от Йоан, самодържец български, с помощта и с молитвите на пресветата Владичица, наша Богородица, и чрез застъпничеството на дванадесетте върховни апостоли. Тази крепост бе направена за убежище и за спасение, и за живота на българите. Започната бе крепостта Битоля през месец октомври, в 20-и ден, и се завърши в месец (…) в края. Този самодържец беше българин по род, внук на Никола и на Рипсимия благоверните, син на Арон, който е брат на Самуил, царя самодържавен, и които двамата разбиха в Щипон гръцката войска на цар Василий, където бе взето злато (…), а този (…) цар разбит биде от цар Василий в годината 6522 [1014] от сътворението на света в Ключ и почина в края на лятото.”

9. БЪЛГАРСКИТЕ ЗЕМИ ПОД ВИЗАНТИЙСКА ВЛАСТ.

Българската държава е заличена от политическата карта, но българите остават. Те са включени в огромната Византийска империя заедно с много други народи. Имперската политика на Византия не предполага целенасочено асимилиране на който и да е народ. Напротив, имперските принципи на управление, наследени от древната Римска империя, допускат своеобразна културна автономия. Действието на тези принципи обясняват грамотите на Василий II, с които Охридската архиепископия запазва духовната си власт върху българското население в империята. В тях са изброени 32 български епархии – тези от времето на цар Петър. Посочено е, че в тях богослужението се извършва на български език, което прави грамотите на Василий ІІ ценен извор за етническите територии на българите в началото на ХІ в.
Югозападни български земи са обединени в тема България с административен център Скопие. Тя обхваща почти цялата територия на Самуилова България, с изключение на някои области по Адриатическото крайбрежие и в днешна Северна Гърция. Земите между Стара планина и р. Дунав са организирани в тема Паристрион. Северозападните български територии са обединени в тема, чието първоначално име Сирмиум във времето се променя съобразно промените на административния им център – Срем, Белград, Браничево и Ниш. Свиването на тази тема е резултат от честите унгарски нападения и безсилието на Византия да удържи тези земи.
България остава като название на административна област, но и като политико-географска реалност. Доказателство за това е френският историк на кръстоносните походи Вилхелм Тирски, който описва като България териториите от Белград и Драч, на изток по Дунава и Беломорието – до Константинопол.

Първият и Вторият кръстоносен поход преминават през българските земи съответно през 1096 г. и 1147 г. Участниците в тях непрекъснато се оплакват от враждебното отношение на българите. И това е естествено, тъй като след схизмата от 1054 г. те смятат източноправославните народи за схизматици – един вид еретици. Следователно отношението към тях допуска да бъдат гонени и ограбвани. При възможност българското население отвръща на насилието с оръжие. Западните хронисти не скриват страха си от “българската гора”.
В периода на византийското владичество настъпват и демографски промени. Богатствата на империята привличат печенеги, узи и малко по-късно кумани. Те нахлуват южно от Дунава. Грабят и плячкосват в продължение на повече от едно столетие. Византия се опитва да спре набезите им. Там където войната не помага, тя разселва части от тези тюркски племена в българските предели. Други от тях самоволно се настаняват в днешна Добруджа, а част, с официалното разрешение на византийската власт – в земите на днешна Македония, около Мъглен. Това и влошава положението на българите под византийска власт, но и променя демографската карта на българските земи.
Ромеите въвеждат една нова за българите форма на земевладение – пронията. Срещу определени задължения, най-важното от които е военната служба, византийски чиновници получават определена територия с едно или няколко селища. Те набират войници от тази територия и осигуряват тяхното военно обучение. Част от приходите, които събират като данъци, прониарите задържат за своя издръжка. Владението е послужебно, може да бъде взето и дадено на друг прониар. Поради това прониарите са заинтересовани да извлекат максимални приходи за кратко време, което изтощава и разсипва стопанството на българите.

Първото голямо антивизантийско въстание избухва в 1040 г. в Белград. Начело на въстаниците застава Петър Делян, синът на цар Гаврил Радомир. Въстаниците потеглят към Солун. Моментът е удобен, защото населението на днешна Албания, Епир и Южна Македония се надига поради заменените натурални данъци с парични. Въстаниците превземат Драч. Стигат до Коринтския провлак. Вестите за успешните действия на въстаниците достигат чак до византийските провинции в Мала Азия. Синът на Иван Владислав – Алусиан, напука голямото имение в близост до Армения и пристига в лагера на Петър Делян. За да избегне евентуален вътрешен конфликт, Петър Делян му поверява 40-хилядна армия със задачата да превземе Солун. Алусиан е разбит от ромеите под стените на града. Скоро след това на едно пиршество той ослепява Петър Делян и бяга в Константинопол. Получава титлата магистър и висша административна служба. Към Средец потегля император Михаи IV. Той превзема града, въпреки храбрата защита на крепостта Бояна. Въстаниците излизат вън от стените и се бият с византийците до смърт. През пролетта на 1041 г. Петър Делян е пленен, а въстанието е потушено.

В 1072 г. в Призрен избухва въстание начело с Георги Войтех от Скопие и Константин Бодин. Последният е провъзгласен за цар под името Петър. Причините за това въстание също се обясняват с рязкото покачване на данъците. През 60-те години на XI в. Византия започва да изпитва ударите на селджукските турци. На 19 август 1071 г. селджукските турци на Алп Арслан разгромяват ромеите и пленяват император Роман ІV Диоген в битката при  гр. Манцикерт. Пет столетия по-късно някои от техните потомци ще стигнат до Виена. Ангажирана в конфликта с новия завоевател, Византия се нуждае от нови средства, което довежда до тежка данъчна преса.
В началото българските въстаници имат успех. Те разбиват изпратената срещу тях войска на скопския управител Никифор и превземат Охрид. Оттук един отряд начело с Петрила тръгва към Костур, но пред града е разбит и се спасява с бягство. По-голямата част от въстаниците, предвождани от Константин Бодин, се отправя към Ниш. Византийците превземат Скопие. Константин Бодин се насочва от Ниш към Скопие. В разразилото се тежко сражение на Косово поле почти всички въстаници са избити. Константин Бодин е окован и изпратен в Константинопол. По пътя към византийската столица Георги Войтех не издържа на мъченията и умира.

До 1185 г., когато започва въстанието на братята Асен и Петър избухват още редица бунтове. Така в 1066 г.се вдигат българи и власи в Тесалия начело с Никулица Делфин от Лариса.

Никулица Делфина е византийски аристократ от XI век, управител на град Лариса в Тесалия. Внук на българския болярин Никулица, един от войводите на цар Самуил.

През 1065 г. в поверената му област назрява недоволство сред българите и власите, породено от силно увеличените данъци. Никулица Делфина заминава за Константинопол да предупреди император Константин X Дука за подготвяния бунт, но василевсът не взима мерки.

През юни 1066 г. въстаниците настояват Никулица Делфина да застане начело на бунта, тъй като разполага с частна войска и крепостта е под негово командване, и той насила се съгласява – избухва т.нар. въстание на Никулица Делфина. Въстанието приключва с преговори с императора, който изпраща писмо, с което опрощава данъците. Никулица Делфина се предава на катепана на тема България и е изпратен в Константинопол като според някои източници е награден от василевса, а според други е затворен в крепостта Амасия в Мала Азия.

В 1074 г. избухва въстание на Нестор, управител на тема Паристрион с център Дръстър.

Бунтът на Нестор е въоръжено движение на българи и печенези в Северна България през 1074 г.

Повод за бунта е новата данъчна политика на цариградското управление, което спира помощите, отпускани на пограничното население в Силистра. В опит да прекрати бунта, император Михаил VII Дука назначава българския болярин Нестор за управител (катепан) на областта.

Нестор взема страната на своите сънародници и оглавява бунта, като след сключен съюз с печенегите нахлува в „Македонската област“ (днешна Южна България), а впоследствие обсажда Цариград. Исканията са да им бъде предаден първият министър Никифорица, тъй като са смятали, че той е отговорен за новата данъчна политика.

След последвалия раздор между бунтовниците и печенегите Нестор се връща в Северна България. Не е известно още колко време продължават бунтовете.

В 1078 г. едновременно избухват бунтовете на Лека в Сердика – Средец [София], и на Добромир в Месемврия [Несебър]. Те са значително по-малки и също неуспешни.

Бунтът на Лека е бунт срещу императора на византийския военачалник Лека, със съдействието на печенегите. Лека е пловдивски павликянски водач.

Лека превзема земите около Средец. Според Йоан Скилица, убива средечкия епископ, който е на страната на византийския император.

По същото време в Месемврия започва бунт, воден от Добромир. Общо въстаниците са около 80 хиляди, но зле въоръжени и неподготвени. По време на тези бунтове отрядите на печенеги и кумани навлезли чак до Адрианопол, но след някакви несполуки в хода на въстанието, той „превил врат“ пред властта на император Никифор III Вотаниат, който им дава високи чинове и богати дарове.

10. КУЛТУРНОТО НАСЛЕДСТВО НА ПЪРВОТО БЪЛГАРСКО ЦАРСТВО

От времето на византийското владичество датират първите документирани прояви на българско народностно самосъзнание. Те се откриват в апокрифни съчинения, които съдържат свидетелство за съхранения историческия спомен на своите автори и разкриват техните представи за отминалата българска държавност. Най-богата е информацията в “Българския апокрифен летопис от XI-XII в.” и “Слово за Кирил Философ как покръсти българите”. В “Летописа” особено голямо внимание е отделено на времето на управлението на българските владетели Борис, Симеон и Петър. В него четем:
“…Борис бе благочестив и много благоверен. И този цар покръсти цялата българска земя и създаде черкви по българската земя и на река Брегалница… И царува 16 години, без да има грях, ни жена. И бе благословено царството му, и почина с мир в Бога.
След това пак прие българското царство Симеон, неговият брат. И създаде градове велики по морето, и великият град Преслав той създаде, и там в него прие царството, [което се простираше] до града Звечан и до Солун. И Преслав град той гради и съзида за 28 години… Царува 130 години и роди свети Петър, царя български, мъж свет и напълно праведен. И тогава, в това време, когато царуваше цар Симеон, той вземаше данък от цялата земя по всяка област на своето царство: едно повесмо и лъжица масло и яйце на година…
И след неговата смърт пак прие българското царство син му цар Петър, а той бе цар на българите, още и на гърците. И царува на българската земя 12 години, без да има грях, ни жена, и благословено бе неговото царство.”
Легендарно представеният живот на българите рязко контрастира на фона на наложената византийска данъчна политика. В “Летописа” идеята за държавност е подсилена с изричното посочване, че някои български царе са били “царе и на гърци” или “цар на българи и гърци”.
В “Слово за Кирил Философ как покръсти българите” българите са представени като богоизбран народ, който “ще предаде на Господа правата вяра”. То е българският отговор на византийския духовен натиск. В него се открива резултатът от цялата политика на княз Борис и цар Симеон за създаване на българска книжнина, която се оказва непреодолима преграда за чужди духовни влияния. В друга група апокрифни съчинения, сред които “Видение Данаилово”, “Сказание Исаево” и “Тълкование Данаилово”, се виждат съхранените следи на отминалата българска държавност чрез образа на легендарния български цар Михаил.
Българското народностно самосъзнание от времето на византийското владичество е в основата на един рядък културен феномен. Всички книжовници от Златния век на цар Симеон пишат и говорят за “славянски” букви и “славянски” книги. В средата на византийското владичество, когато българската държава е само спомен в паметта на книжовниците, те определят същите книги и букви като “български”.

По времето на византийското владичество се появяват първите български светци, последователи на св. Иван Рилски – Йоаким Осоговски (Сарандапорски), Прохор Пшински и Гаврил Лесновски. В 1097 г. В София е построена църква, чийто патрон е св. Иван Рилски, което свидетелства за популярността на неговия култ сред българите. В написаното от софийския митрополит Георги Скилица житие на св. Иван Рилски  изрично се подчертава българският произход на светеца. Житийни разкази съобщават, че по това време трима последователи на Рилския пустиножител от български произход поемат по неговия път и създават свои манастири. Св. Йоаким Осоговски (Сарандапорски) изгражда манастир в Осоговската планина. Св. Прохор Пшински прави обител в Овче поле на р. Пшина, близо до днешно Куманово. Св. Гаврил Лесновски съгражда Лесновския манастир, близо до с. Лесново, Кочанско. Култовете към четирмата български светци не само укрепват християнската вярата на българите, но са важен фактор за устойчивостта на етническото им самосъзнание. Показателен е фактът, че през следващите векове тези жития са широко разпространени, а българските владетели проявяват изключително внимание към техните манастири.
Византийското владичество е първата сериозна проверка на интелектуалните възможности на нашите предци. Те не оставят своите имена по страниците на книгите, които пишат, но в тях пренасят спомена за българската държавност в сърцата и духа на много поколения българи.