„Човек никога не стъпва два пъти в една и съща река, защото това не е същата река и

той не е същият човек.“ 

Хераклит,

живял около 500 г. пр. Хр. в Ефес,

днешна Турция.

Водите от падналите върху сушата течни валежи, от топенето на снега и излизащите на повърхността на Земята подземни води се събират в понижените части на релефа и се стичат под действието на земното притегляне от по-високите към по-ниските местности, като образуват повърхностни водотоци.

Тези води не образуват изведнъж големи реки, а отначало текат като малки ручейчета, след това образуват потоци, които когато се съединят, образуват реки.

Сравнително по-големи реки имат горно, средно и долно течение. Това деление се извършва с отчитане на орографските условия (релефа на местността), скоростта на течението, водността на реката и други характеристики. Обикновено към горното течение на дадена река се отнася участъкът, който се характеризира с най-голям наклон на водната повърхност, най-голяма скорост на течението и малки дълбочини – следователно той е по-неудовен в корабоплавателно отношение (за плавателните реки). Водният поток в горното речение на реките има най-голяма размиваща сила, поради което тук преобладават процесите на ерозия. В резултат на най-голямата транспортираща способност на потока в тези участъци се пренасят наноси със значителни размери.

Средното течение на реките се характеризира със сравнително по-спокойно течение на водата и относителното равновесие между отлаганите и отнасяни наносни материали.  В мястото с рязко намаляване на наклона и съответно на скороста на течението се наблюдава интензивно отлагане на едрите наноси, които идват от горното течение. Средното течение на плавателните реки създава много по-благоприятни условия за корабоплаване.

Долно течение е най -долната част на реката, характеризираща се с най-малък наклон  и малка скорост на течението.

В тази част количеството на отложени материали превишава значително количеството на размитите и изнесените от реката.

Мястото, където една река влива водите си в море, езеро, или друга река, се нарича устие.

Дължината на всяка една река се измерва в километри от нейното устие до нейния извор.

Различават се няколко типа устия: делта, естуар, лагуна, лиман.

Реки, които се вливат в езера или вътрешни /затворени/ морета, където не се наблюдават приливно-отливни течения, обикновено отлагат всичките си транзитни наноси при устието си и образуват многоръкавно устие, наречено делта. Реката се разчленява на много ръкави, а между тях се образуват острови и блата.

Река Дунав се влива в Черно море посредством многоръкавно устие – делта.

При устията на реките възникват своеобразни процеси, свързани с отлагане на материалите, пренасяни от реката и взаимодействието на водите на водоема, в който се вливат.

При вливането на една река в друга възниква подпор, който е най-значителен при високи води. Съвпадането или несъвпадането на фазите на високите води на двете реки създава разлияен характер на взаимодействие между главната река и притока. Подпорът на притока може да се разпространи на десетки, а понякога и на стотици километри. При нарастване на подпора могат да възникнат обратни наклони и обратни течения. Под влияние на подпора скоростта на течението намалява и затова започва процес на отлагане на наноси, което в повечето случаи довежда до образуване на плитковини и прагове, а понякога – на отделни ръкави.

При вливането на по-малки в по-големи реки обикновено под устието на вливащата се река се образуват крайбрежни плитковини. Не е изключено срещу устието на реката да се образува и средищна плитковина.

Това явление най-често е резултат от обстоятелството, че донесените от малката река продукти на ерозията не могат да бъдат транспортирани от голямата река.

Под извитост на дадена река се разбира отношението между действителната дължина на реката – Lд и дължината на правата – Lo, която съединява извора с устието.

Извитостта се характеризира с коефициент на извитост:

Кизв. = Lд / Lо .

Този коефициент има стойност винаги по-голяма от единца.

Коефициентът на извитост на р. Дунав е равен на

1,75 (2850 км / 1630 км).

Дължината на речната мрежа наричаме сумарната дължина на всички реки, които съставят дадена система, изразена в км.

Гъстотата на речната мрежа се характеризира с коефициент на гъстота, който представлява отношение между сумата на дължината на всички реки във водосборната област (главната река и притоците ѝ), изразена в километри към площта на водосборната област, изразена в кв.километри.

Следователно коефициента на гъстота на речната мрежа представлява дължината от реките, която се пада на един кв. км площ от водосборната област.

Част от земната повърхност, която включва дадена речна система, се нарича речен басейн на тази система.

Повърхността на сушата, от която речната система или отделна река събира водите си по повърхностен път, се нарича водосборна област на речната система или на реката.

Площта на водосборната област се ограничава от линия, наречена водораздел.

Тя обикновено следва хребета на водосборната област и разделя оттока на два склона в противоположни направления.

Водоразделната линия е винаги затворена линия.

Областта на повърхностното подхранване на дадена река може да не съвпада с подземното подхранване. Има случаи, при които в дадена речна система могат да проникнат води от съседни водосборни области.

Следователно трябва да различаваме повърхностен

/орографски/ и подземен /хидроложки/ водораздел, които не винаги съвпадат.

Основните характеристики на водосборната област могат да бъдат разделени на две групи: геометрични и физико-географски.

Площта на водосборния басейн на р. Дунав е 817 000 km², което представлява 8,02% от територията на Европа.

– На югоизток водосборният басейн на Дунав граничи с водосборния басейн на река Камчия и с водосборните басейни на други по-малки реки, вливащи се директно в Черно море;

– На юг водосборният басейн на Дунав граничи с водосборните басейни на реките Марица, Места, Струма и Вардар, вливащи се в Егейско море;

– На югозапад водосборният басейн на Дунав граничи с водосборните басейни на реките Дрин, Неретва, Пияве, Адидже, По и др., вливащи се в Адриатическо море;

– На запад и северозапад водосборният басейн на Дунав граничи с водосборните басейни на реките Рейн и Елба, вливащи се в Северно море;

– На север водосборният басейн на Дунав граничи с водосборните басейни на реките Одер и Висла, вливащи се в Балтийско море;

– На североизток водосборният басейн на Дунав граничи с водосборния басейн на река Днестър и с водосборните басейни на други по-малки реки, вливащи се директно в Черно море.

Речна долина се нарича продълговатата и вдлъбната местност от земната повърхност, в по-голямата си част извита и понижена форма на релефа, която се характеризира с общ наклон към устието на протичащата в най-ниската й част река.

Долините са създадени от геоложки процеси и вековната дейност на реките. Размерите на долините, както и тяхното очертание, а отчасти и произход могат да бъдат съвсем различни, но в общи линни долините се състоят от следните елементи: дъно на долината, талвег, корито на реката, лъка, склонове на долината, тераси и брегове.

Дъно на долината е най-нискта й и равна част, заключена между подножието на двата склона.

Талвег се нарича непрекъсната извита линия, която съединява най-дълбоките точки от дъното на долината.

Най-ниската част в дъното на долината, направена от речното течение, в която текат ниските и средните води, се нарича корито на реката.

Онази част от дъното на речната долина, която се залива от високите води в реката, се нарича лъка или крайбрежна тераса. Лъката се образува от речните наноси, отлагани през време на пълноводие.

Почти на всяка долина се различават странични склонове, които я ограждат встрани от брега до дъното.

Склоновете на долината рядко биват равни.

Обикновенно по тях съществуват хоризонтални отстъпи – тераси, които са се образували в резултат от многовековната ерозионната дейност на реката.

Лъката може да се счита за най-ниската или първата крайбрежна тераса.

Всяка една речна долина има ляв и десен бряг.

Те се определят по следното правило: Когато наблюдател застане с гръб срещу течението на реката и с лице по течението, то лявата му ръка ще сочи левия бряг, а дясната – десния.

Независимо от положението на наблюдател, левите и десните брегове на реките не променят местата си. Следователно, българският бряг по поречието на р. Дунав е десен бряг, а румънският – ляв.

Да убием времето с малко

любопитни факти

за реките на Планетата

Кликнете върху надписа

и се потопете в информационния поток на Wikipedia.

В зависимост от това, кой фактор е оказал най-голямо влияние при формирането на речните долини, те носят най- различни наименования:

Ерозионни долини

Така се наричат долините, които са образувани изключително под влиянието на течащите води (под влиянието на речната ерозия).

Тектонични долини

Формирането на тези долини е резултат от разместването на земните пластове поради действието на вътрешни земни сили.

Видове речни долини според формата

на напречното сечение:

V-образни долини

Тези долини са характерни за планинските части на реките. Те имат стръмни склонове и тясно дъно.

Коритообразни долини

Коритообразната форма е характерна в повечето случаи за средното течение на реките, където склоновете са по-полегати и заоблени.

Разляти речни долини

Това са речни долини с неясно изразени форми. Неясно изразена форма на речна долина се среща най-често при долните течения на реките, където склоновете са с малък наклон

Дъното на долината има два наклона: надлъжен – нейния талвег и напречен – от двата склона към талвега.

Когато надлъжния наклон има сравнително плавен характер и постепенно намалява от горната към долната част на долината, казваме, че тази долина е нормална.

В други случаи дъното на долината може да представлява редуване на равни част с резки понижения. Реките с такива долини текат ту в спокойни участъци, ту преминават през прагове и водопади. Такива речни долини се наричат стъпаловидни.

В план /или погледнати отгоре/ речните долини обикновено представляват редуване на разширени и стеснени участъци. Стеснените участъци са най-често в пресечните места на планинската верига от долината.

В резултат на постоянната работа на речния поток коритото на реката се премества по широчина на долината между нейните коренни брегове.

Следи от действието на речния поток в границите на долината остават вив вид на блата, староречия и др.

Особеностите в строежа на речните долини, тяхната форма и размери оказват огромно влияние върху редица хидрологични процеси, протичащи в тях, върху свойствата на реката и особеностите на нейния воден режим.

Речно корито

Речното корито непрекъснато се изменя и във вертикално отношение, т.е. в някои участъци по течението на реката дълбочината се увеличава, а на други места – намалява.

Причината за тези промени е непрекъснатото изменение на наклона в отделни участъци на реката.

Морфологичните особености на речното корито могат да бъдат характеризирани с помоща на карта /план/, на която са нанесени изобати и напречен профил на коритото.

Изобата – линия, която съединява точки от карта /план/ на река с еднаква дълбочина.

Фарватер – (англ. fairway) корабоплавателен път.

Напречно сечение /напречен профил/ на речното корито се нарича равнината, перпендикулярна към направлението на течението и ограничена отдолу с дъното на на долината, отстрани с откосите, а отгоре с линията на хоризонта на водата.

1- линия на максималния воден стоеж;

2- линия на водния стоеж при измерването;

F – лице на живото сечение;

F1 – лице на мъртвото пространство;

F+F1 – лице на напречното /водното/ сечение;

P – намокрен периметър – представлява дължината на подводния контур на живото сечение;

B – широчината по водната повърхност от единия до другия бряг.

Под лице на живото сечение се разбира част от лицето на водното сечение, в което скоростта на течението е по-голяма от нула.

Под лице на мъртвото пространство се разбира част от водното сечение, в което скоростта на течението е практически равна на нула.

Обикновено на планинските реки при липса на ледена покривка понятието “лице на живото сечение” съвпада с понятието “лице на напречното сечение” на речното корито.

Форма на

речното корито

1 – параболично речно корито;

2– несиметрично речно корито;

3– речно корито, разделено на два ръкава от средищен пясък, който може и да се показва при ниски води или да се намира постоянно под водата, но представлява опасност за корабите поради наличието на малка дълбочина;

4– корито, разделено на два ръкава от остров;

5– напречно сечение на речно корито с големи дълбочини;

6– напречно сечение на речно корито с големи ширини и малки дълбочини.

Напречните сечения 5 и 6 имат почти еднакво лице на напречното сечение, но в зависимост от широчината на коритото различна ще бъде средната дълбочина в двете сечения.

От гледна точка на корабоводенето, формата на напречното сечение в значителна степен може да ориентира корабоводителя за разпределението на дълбочините и скоростта на течението по широчината на реката.

При правилно параболично напречно сечение като 1 най-големите дълбочини и скорости на течението ще са разпределени приблизително по средата на реката.

Напречно сечение подобно на 2 е характерно за завоите и извивките по реките. Местата с максималните дълбочини и скорости на течението са при т.н. вдлъбнат бряг на реката. Плитководието, образувано от натрупване на различни наноси, е при т.н. изпъкнал бряг на реката.

Почти без изключение при малка широчина на напречното сечение 5 са налице големи дълбочини и скорости на течението и обратно – при голяма широчина на сечението като 6 обикновено се наблюдават малки дълбочини.

Познаването на елементите на живото сечение е от особена важност за корабободителите при пътуване във второстепенни, некорабоплавателни реки.

Основен източник на подхранване на всички реки са валежите.

Падайки в течно състояние /дъжд/, те в по-голямата си част при определени условия образуват сток и служат като непосредствен източник за подхранването на реките.

Част от валежите се акумулира на земната повърхност във вид на снежна покривка.

В равнинните райони и невисоките планини натрупаният през зимата сняг се стопява през пролетта и става източник за подхранване на реките.

Натрупалият се във високите планини сняг не се стопява напълно, попълва запасите от вечни снегове и дава началото на ледници.

Количеството вода, което получават реките от един или друг източник за подхранване, не е еднакво в различните райони и в същото време, в една и съща речна система се изменя през различните сезони на годината.

Тези различия зависят преди всичко от климатичните условия.

Например, в топлите страни, където сняг не пада въобще и където подземните води проникват на големи дълбочини, естествен източник за подхранване на реките е дъждът.

В районите със студен климат, с продължителни и снежни зими основна роля за подхранването на реките играе снегът и по-точно неговото топене.

Повърхностно

подхранване

Дъждовно подхранване от друг тип имат реките в климатичните области с тропични и мусонни дъждове.

Те имат пълноводие през лятото.

Такива са реките Амазонка, Конго, Ориноко, Ганг, Брахмапутра и реките от Далечния Изток.

Много реки водят началото си от ледници и вечни снегове, които се образуват във високопланинските райони.

За тях казваме, че са реки с ледниково подхранване.

Техните водни количества зависят не толкова от валежите, колкото от температурата.

Тяхното пълноводие съвпада с най-високите годишни температури през месеците юли и август, а маловодието им е през зимата, когато поради замръзване липсва въобще повърхностен отток.

Реките с предимно подземно подхранване имат сравнително по-постоянен воден режим.

Подземното подхранване на реките зависи от произхода на подземните води.

У нас такива реки са Златна Панега, Девня и други по-малки рекички.

Обикновено в подхранването на реките вземат участие едновременно по няколко от изброените вече видове подхранване.

Такова подхранване на реките се нарича смесено подхранване и най-широко разпространеното подхранване в природата.

Съществуват обаче реки, където при формирането на оттока вземат участие всички видове подхранване.

Като пример може да се посочи р. Дунав, която има ледниково, дъждовно, снежно и подземно подхранване.

Реките върху територията на нашата страна имат изключително смесено подхранване с предимство на един или друг вид подхранване през различните сезони.

Пълноводието в зависимост от условията на неговото формиране може да бъде пролетно, лятно или пролетно-лятно.

То се характеризира с най-голяма за годината водност, висок продължителен подем на водните стоежи, обикновено съпроводен с излизане на водите от коритото на реката и заливане на крайбрежните тераси /лъки/.

Пролетното пълноводие се предизвиква от главния източник за подхранване на реката /на равнинните реки – от снеготопенето, на високопланинските реки – от топенето на вечните снегове и ледниците, в мусонните и тропически зони – от падането на летните дъждове/.

Основните характеристики на пълноводието са следните:

• начало и край;
• продължителност;
• максимален воден стоеж и водно количество.

Една от характеристиките на пълноводието е неговият обем, т.е. сумарното количество вода, пренесено от реката в този период.

На някои реки по време на пъноводието протича 50 – 90 % от годишния отток.

В останалото време на годината се наблюдават средни води /средни водни стоежи/ – преход от пълноводие към маловодие или преход от маловодие към пълноводие.

На повечето реки през тези преходни периоди в резултат на паднали течни валежи се наблюдават отделни приливни вълни.

Приливните вълни са относително краткотрайни, с различна интензивност и големина независимо от общия ход към понижение или към повишение.

10 любопитни факта

за

река Дунав

На 29 юни държавите по поречието на р. Дунав отбелязват Международния Ден на река Дунав, който цели да привлече общественото внимание към значението на реката за регионите и устойчивото използване на водите ѝ.

Именно на тази дата през 1994 г. в София е подписана Конвенция за опазване на река Дунав. През 2004 г. по предложение на Международната комисия за опазване на р. Дунав, за първи път 29 юни се организира кампания „Ден на Дунав“. Като символ на подкрепа в страните по поречието на Дунав всяка година на много места в Стария континент се организират множество фестивали, конкурси и инициативи за опазването на реката. Днес, в чест на Международния Ден на река Дунав, ви предлагаме да се гмурнем надълбоко и да обърнем внимание на 10^-те най-любопитни факта за Дунав.

Река Дунав е втората по дължина река в Европа, след Волга.

Извира от платото Баар в планината Шварцвалд, Германия.

Нейната дължина е 2850 км.

2. Воден басейн

3. Свързва 10 държави

Река Дунав тече през 10 държави:

• Германия,
• Австрия,
• Словакия,
• Унгария,
• Хърватия,
• Сърбия,
• България,
• Румъния,
• Молдова,
• Украйна.

При вливането си в Черно море Дунав се разделя на три ръкава – Килийски, Сулински и Георгиевски.

Най-северният – Килийският ръкав, е граница между Румъния и Украйна.

Средният ръкав — Сулинският, е най-пълноводният и най-дълбокият.

Южният – Георгиевският ръкав тече  в естественото си корито, което е почти незасегнато от човешка дейност.

Между Килийския и Георгиевския ръкав се разпростира делтата на р. Дунав, на площ от 4340 km².

Река Дунав преминава и през цели четири европейски столици.

Това са Виена, Братислава, Будапеща, Белград.

Точно поради това, тя винаги е била важен търговски път, който е свързвал Черноморието с Централна Европа.