Паисий Хилендарски

Паисий Хилендарски, често наричан още Отец Паисий, e български народен будител, духовник и светия, автор на „История славянобългарска“. Изразените в труда му идеи за национално възраждане и освобождение на българския народ карат много учени да го сочат за основоположник на Българското възраждане. Канонизиран е за светец с писмен акт на Светия синод на Българската православна църква през 1962 година и паметта му се отбелязва на 19 юни

Биография

Роден е през 1722 г. в Самоковската епархия. Постъпва в Хилендарския манастир като монах, където по-късно става игумен. Според думите на Паисий той не е учил „нито граматика, нито светски науки“, вероятно имайки предвид годините до замонашването си.

През 1745 отива в Хилендарския манастир, където по-късно е йеромонах и проигумен. С много труд две години събира материали (за тази цел ходи и в „Немска земя“) и започва да пише българската история в Банско, която завършва през 1762 в Зографския манастир. При обиколките си из българските земи като пътуващ монах носи и своя труд, за да се преписва и разпространява сред българите. Предполага се, че е починал на път за Света гора в селището Амбелино (днес Св. Георги, квартал на Асеновград).

Историческа значимост

Паисий Хилендарски е олицетворение на прехода от българското средновековие към епохата на национално-освободителното културно и политическо движение. Създаването на „История славянобългарска“ по времето и при условията, в които той живее е изключителен граждански и книжовен подвиг.

Подтикван от патриотизъм и от тревога за съдбата на българския род и език, чрез своята „книжица“, като възкресява славното минало на българите, Паисий се стреми да събуди народностното им съзнание, да им внуши, че имат основание за високо национално самочувствие и гордост. Един от най-важните му аргументи за това е дейността на Константин-Кирил Философ и на Методий.

С оценките си за славянските първоапостоли той продължава средновековната традиция на преклонение пред тяхното дело, положило основата на богатата старобългарска култура. За съзнанието му, че те имат първостепенно значение в българската история, говори фактът, че той включва в труда си отделна глава под наслов „За славянските учители“.

В нея Паисий Хилендарски дава животописни вести за тях, спира се на изнамирането на славянското писмо и създаването на общославянски книжовен език, посочва къде се осъществява мисията на Кирил и Методий и кой народ пръв е използвал преведените богослужебни книги. При трактовката на тези въпроси се проявява, съобразно с духа на епохата, романтичното отношение на автора към миналото на българския народ.