Две сестри – Георги Райчев

Нощ пред Нова година.

          Земята е покрита с бяла снежна покривка.
Горе на небето трепкат звездите, а долу блести снегът. Светло е като денем. Недалече се виждат черните сенки на дърветата.

         Сегиз-тогиз се чува кучешки лай от близкото село. Там хората спят сега и сънуват утрешния радостен празник.

Към полунощ, малко преди да звънне дванайсетият час, накрай селото излезе престаряла жена. Тя беше висока, суха и прегърбена. За да не падне от слабост, подпираше се с патеричка. Облечена беше в дрипи. От забрадката й се подаваха кичури бели коси.

Тя крачеше, спираше от време на време и се взираше напред, сякаш чакаше да види някого…

След миг нещо профуча пред нея. На близкото дърво кацна бухал.

–Буху! Буху! – рече бухалът. – Какво? Заминаваш ли? Заминаваш ли?

– Заминавам! – отвърна бабичката. После попита: – А къде е сестра ми? Иде ли вече?

– Иде! – избуха бухалът. Погледни напред.

Ей там, хе – е –е!

Далече по равния сняг се мяркаше светлина.

Тя идеше все по-близо и по-близо.

Бабичката спря. Срещу нея профуча шейна, возена от два буйни елена. В шейната седеше млада хубава жена. На главата й светеше царска корона. Златошита шуба загръщаше русите й коси. Жената съзря бабичката и дръпна юздите на елените.    Шейната спря.

– Коя си ти? – попита младата жена, като изгледа зачудено бабичката.
– Аз съм тази, която ще бъдеш ти след дванайсет месеца! – тихо отвърна бабичката, като гледаше в очите царицата.

-Ах, сестро, мила сестро! – извика младата жена. – Ти ли си? Колко си остаряла, сестрице!
– Не се чуди, и ти ще остарееш като мене – отвърна бабичката. – Така ни е отсъдено – само дванайсет месеца да живеем. Лани нали и аз бях като тебе. Помниш ли?

– Но на земята има толкова злощастни хора. Всички чакаха помощ от мене.

–И аз им помогнах.

С короната си купих хляб за гладните. Затова на главата ми е тази проста кърпа. Облякох голите с царската си дреха и ето ме в дрипи. Изтрих сълзите им с русите си коси – и косите ми от скръб побеляха. Сега съм бедна и стара. Безсилна съм вече. Върви, сестрице, бързай! Отнеси радост на хората – те те чакат. Дано Господ благослови пътя ти!

Бабичката млъкна.

–Буху! Буху! – обади се пак бухалът. – Да вървим ли?

–Да вървим! – повтори бабичката и закрета из дълбокия сняг.

А младата вдигна пак юздата. Елените полетяха напред и шейната потъна в бялата нощ.

Скоро откъм селото екнаха радостни викове. Там децата със сурвакници в ръце посрещнаха светлата гостенка – Новата година.