Потърсете стихотворения, в които присъства любовта като възможност за възвисяване, за постигане на съвършенство и за преодоляване на земните ограничения:

Дамян Дамянов

Лириката на Дамян Дамянов (8 януари 1935 – 6 юни 1999) разпалва сърцето, вълнува душата, остава безмълвен ума.

Една от най-интересните и за времето си скандални любовни истории е връзката между Елисавета Багряна и литературния критик Боян Пенев. По времето, по което се запознават, и двамата са женени – тя за военния капитан Шапкарев, той за Дора Габе. Когато любовта им започва, и двамата обаче са прекъснали връзките си с настоящите си съпрузи, макар и още в официален брак. Следва пътуване до Франция, на което е посветена стихосбирката „Бретан“.

Там откриваме и поемата „Моята песен“.

Вземи ме, лодкарьо, в своята ладия лека,
която безшумно цепи вълните смолни
и сякаш проправя оттук до небето пътека,
и сякаш се гони с чайките смели и волни.

Когато излезем от залива, там на открито,
и капки солени пръснат нашите устни,
и вятърът южен надуе платната развити,
и лодката бяла магьосана в път се впусне –

тогава, лодкарьо, аз ще запея песен,
нечувана песен – за моята малка родина,
чието е име – облак над мене надвесен,
чиято е песен – за мене мед и вино!

Че пеят по жетва, пеят моми тъмнооки,
момци ги припяват и вечер край порти причакват,
и пеят по сватби, седенки в нощи дълбоки,
и майки пеят – пеят, когато оплакват.

О, песен такава – злокобно, сподавено-тиха,
не си още чувал и може би никъде няма,
защото и няма народ с орисия по-лиха
и с мъка по-тежка, и с воля – безропотно няма.

У нас планините лете не губят снега си,
морето е малко, но име носи – Черно,
и върхът е Черен, вечно сърдит и свъсен,
и черна земята – плодна, но тъжна безмерно.

Вземи ми, лодкарьо, в своята ладия лека,
която не плашат вълните пенни и смолни,
по тях да направим една безкрайна пътека –
да стигнем небето, да стигнем чайките волни.

Трагично завършва и никога нереализираната връзка на Яворов с младата Мина. Двамата се срещат в дома на нейния брат Петко Тодоров на Благовещение през 1906 г. Мина е на 16, Яворов на 28.

За първата им среща той пише „Благовещение“.

След нея се виждат само няколко пъти, и то в рамките на години. Връзката им протича единствено в кореспонденцията им, а за срещите им на пътя застават семейството на Мина, което не одобрява много по-възрастния и беден Яворов, и най-вече нейната болест.

През 1910 г. Мина умира от туберкулоза и след дълга скръб по загубата ѝ по-късно поетът се жени за Лора Каравелова

Прохладен лъх от ангелско крило,
о ангел, о дете,
зефирен лъх от ангелско крило
сред зной облъхва моето чело;
отпаднал ме лелее нежен сън…
Зора се зазорява вън.

Мелодия неземна сред нощта,
о песен, о дете,
мелодия вълшебна сред нощта
лелее и приспива мисълта:
зора се нова зазорява вън
и празничен се носи звън.

Душата ми тъгува и мълчи,
о сълза, о дете,
душата ми бленува и мълчи –
и тихо капят сълзи от очи:
аз слушам празнично тържествен звън
през утрен сън, уви, през сън…