Зимна приказка

Снежи ли, снежи …

„Къщурке кажи

не ти ли тежи

снежецът,

        дебелият? “

„Тежи ми, тежи,

но топло държи

кожухът му,

        белият. “

Снежи ли, снежи …

Кой ли не лудува

зиме по снега?

Враната рисува

със крило дъга.

Точки и чертички

косът издълбал,

да го видим всички,

че е майстор цял.

Зайко ситни шарки

наредъл с нозе –

летните ластарки

идвал да гризе.

По снежеца хладен

всеки сложил знак.

Някой – че е гладен,

друг – че е юнак!

Врабченцето е без кожухче.

Замръзнали малкочки чопли,

подскача като сиво пухче

и търси къде да се постопли.

Сами под свойта топла стряха,

кокошките се разкрещяха.

– Върви си! – гарванът изградка.

Прогони го и злата сврака.

– Защо така ме пъдят вечерите?

Приятел нямам нито един!

– До мен стопли се! – му рече

опушеният стар комин. –

Знам, всеки беше ти приятел

през хубавото жарко лято,

но има истина тази:

„Приятел в нужда се познава!“

– Скреж ми е косата,

скреж ми е брадата.

Лед ми с очите,

в бял калпак ушите.

Сняг ми е кожуха,

духна – вятър духа,

бяга всичко живо,

бяга и се скрива …

Сам отговори ми –

как е мойто име?

– О, познах те аз,

ти си – Дядо Мраз!