Елисавета Багряна

Биография

 Елисавета Багряна (псевдоним на Елисавета Любомирова Белчева, известна сред приятели като Лиза Багряна) е българска поетеса, автор на детски книги и преводач.

 Елисавета Багряна е родена на 29 април (16 април стар стил) 1893 г. в чиновническо семейство в София. В периода 1907 – 1908 г. живее със семейството си в Търново, където пише първите си стихове. Завършва гимназиалното си образование в София през 1910 г., след което в продължение на една година работи като учителка в село Афтане (днес Недялско). Там тя получава и своите преки впечатления от живота на българското село и селската жена.

 През 1911 – 1915 г. Елисавета Багряна учи славянска филология в Софийския университет. През този период се запознава с писателите Георги Райчев, Константин Константинов, Димчо Дебелянов, Димитър Подвързачов, Христо Ясенов и Йордан Йовков. През 1915 г. в списание „Съвременна мисъл“ за пръв път са отпечатани две нейни стихотворения – „Вечерна песен“ и „Защо“. В периода 1915 – 1919 г. работи като гимназиална учителка във Враца и Кюстендил.

 През 1921 г. се връща в София и се включва в литературния живот. Сътрудничи във „Вестник на жената“, в. „Лик“, в списанията „Съвременник“, „Златорог“ и други. Утвърждава се като поет с издаването на първата си книга „Вечната и святата“ (1927).

 След преврата от 19 май 1934 г. постепенно става близка до двореца. Името ѝ се свързва с делото от 1942 г. срещу Никола Вапцаров, на което е призована като свидетел.

 В следващите години сътрудничи на в. „Литературен фронт“, на списанията „Изкуство“, „Септември“, „Пламък“ и др.

 От 1952 г. е член на редакционната колегия на списание „Септември“.

Личен живот

 През 1919 г. се омъжва за капитан Иван Шапкарев. От брака им се ражда син – Любомир. През 1925 г. се запознава с Боян Пенев – литературен историк и литературовед. Под негово влияние Багряна започва да пише със свободен стих и ритъм.

 През 1924 г. двамата започват романтична връзка. По това време тя все още е омъжена за Шапкарев, а Пенев от своя страна бил женен за Дора Габе. Багряна напуска дома си и заживява в частна квартира, а през 1926 г. получава развод. Багряна и Пенев правят планове за съвместен живот, но месец преди бракоразводното му дело с Дора Габе (насрочено било за 15 юли 1927 г.), литературоведът неочаквано умира.

 Багряна умира на 23 март 1991 г. в София, месец преди да навърши 98 години.

ЗАГЛАВИЯ

Стихосбирки

• Вечната и святата (1927)
• Търкулната годинка (1931)
• Звезда на моряка (1931)
• Сърце човешко (1936)
• Пет звезди (1953)
• От бряг до бряг (1963)
• Контрапункти (1972)
• Светлосенки (1977)
• На брега на времето (1983)

ПОРТРЕТИ, МАТУРИТЕТНИ ТВОРБИ, ОСНОВНИ ТЕМИ, АНАЛИЗИ, ОСНОВНИ ОБРАЗИ, ЕЗИКОВИ СРЕДСТВА!

1. ,,Вечната”

     Идеята за безкрайността, за вечния живот е в основата и на стихотворението „Вечната”. Тук животът триумфира над смъртта. Образът на жената майка е увековечен чрез сътворяването, чрез прераждането. Първата част на творбата представя лицето на смъртта. Подходът при описанието на това лице напомня едно друго описание на лицето на жената – това на любимата в стихотворението „Аз искам да те помня все така” на Димчо Дебеля нов. И двата портрета естетизират трагичното. В стихотворение то на Багряна настойчиво се въвеждат прилагателни с представка „без-” и „не-”. Мъртвата жена е „безкръвна”, „безплътна”, „безгласна”, „неподвижна”, „бездиханна”. Анафорите „и все едно” и „не ще” подсказват силата на онова, другото измерение, което обезсмисля и осмисля земното. Смъртта е неумолима, тя зачерква символите от земния живот – името („и все едно – дали Мария, или Анна е”) и сватбения пръстен, който вече е „широк и чужд”.
Втората строфа противопоставя на безжизнената жена писъка на нейната рожба, който е символ на новия живот. И отново тук се явява, както и в стихотворението „Потомка”, образът на родовата кръв, която е силна със своето безсмъртие. Тя е тази, в която прелива новият живот. Идеята за вечност се носи и от образа на безсмъртната душа пътник, която отново е „на тоя свят отседнала”. Многоточието в края на този стих подчертава може би безкрайността на този процес на прераждане. След тази отвореност на стиха идва и обобщението:
                  Ще минат дни, години и столетия и
                  устните на двама млади, слети
                  ще шепнат пак „Мария” или „Анна” в нощта
                  сред пролетни благоухания. А внучката
                  ще носи всичко: името, очите, устните,
                  косите – на незримата.
Човекът умира, но духът, носен от наследниците, триумфира над тленното и преходното. Внучката ще носи пак извечния копнеж за обич и романтика. Имената Мария и Анна не само обобщават, окрупняват образа на жената и го извеждат от частния случай, но със своята поетичност внушават вечната женственост, тази, която изкушава света.
В поезията си поетесата изповядва поривите на един нов тип жена, която надмогва закрепостяващите я догми и дава пълен израз на копнежите по волност. Движението на Багряна през света и като жена, и като поетеса, бележи пътя на промяната. Силата на внушението на нейната поезия идва от следването на философията на инстинкта, от разчупването на границите на човешкото Аз и съизмерването му с необозримото космическо начало, което позволява свободното движение през света.

2. ,,Кукувица”

      Първата стихосбирка на младата Багряна, „Вечната и святата”, 1927 г., веднага е възприета от критиката като книга-провокация – както по отношение на поетическата традиция, така и по отношение на мотивите и битовите нагласи. Това е лирика, която оттогава до днес емблематично се осмисля като символ на виталността, жаждата за промяна, порива за волност и свобода. Въпреки излъчваната виталност на творбите й обаче в последните години в критиката все повече се пише за екзистенциалните търсения и философските акценти в стиховете на поетесата. Философската сърцевина на нейния свят не е толкова в поставянето и разрешаването на определени проблеми, колкото в начина, по който са подредени и осмислени основните елементи на този свят.
Година след излизането на първата стихосбирка на Багряна, в малката си студия „Греховната и свята песен на Багряна”, Иван Мешеков дава една от най-точните оценки на духа на тази задъхана и устремна поезия: „В цялата си лирика Багряна е непосреден поет на тоя трагически конфликт между бит и битие, ирационална природа и житейски условия на жената”. Георги Константинов през 1933 г. откроява Багряна като „най-трагичният между новите ни поети”, като творец с „…оригинално, значително душевно богатство”.
Един от централните философски проблеми в лириката на Багряна, който е своеобразен акцент на цялата й първа книга, е проблемът за свободата. Тази свобода в много критически трактовки се възприема в един по-социален аспект – като освободеност от условностите на патриархалния бит, като поезия на разбунтувалото се женско начало и отърсване от наслояваните психологически и социални роли. Но както в първата, така и в следващите си стихосбирки, Багряна надхвърля тези тясно социални внушения, поставяйки проблема за свободата върху много по-широка плоскост.
Едно от най-характерните стихотворения в това отношение е „Кукувица” – творба, предизвикала истински шок с появата си. „Самодивската” свобода се осмисля от лирическата героиня като по-ценна и значима от децата, съпруга, близките, уюта на домашното огнище.
Като птицата кукувица и героинята на Багряна застава срещу природните закони (майчинското) и социума, защитавайки правото си на избор – скиталчеството, което не знае насита. Отхвърляйки идеята за майчинството, героинята се опълчва не само срещу един от най-древните женски инстинкти, но и срещу един от основните закони на патриархално-битовия свят – за рожбата продължение на рода. В друга своя творба по подобен начин, защитавайки правото си на обич, отново почти кощунствено поетесата заявява:
                  Ти искаш ли? – Аз ще забравя
                  И мъж, и майка, и родина,
                  И рожбата си ще оставя
                  И с теб в чужбина ще замина.
Тези мотиви отвеждат към сходни мотиви в творби на Ахматова, в които руската поетеса по подобен начин провокативно и кощунствено „заменя” в молитвите си дете и съпруг за свободата на Русия.
„Кукувица” е творба, в която баладичната атмосфера, богата на различни внушения, първа насочва читателя към възможната трагична развръзка. Това е творба не толкова на осъзнатата свобода, колкото на осъзнатите граници. Нарушавайки установените норми, излизайки от изконно „своето”, лирическата героиня трябва да понесе някаква санкция, възстановявайки природното и социално единство на друго равнище. Така самотата и бродничеството се възприемат едновременно и като избор, и като изкупление. Именно затова творбата излъчва една умъдрена болка, но и непреклонност по отношение на направения избор.
В този осъзнат трагизъм се чувства и женският глас, опълчил се срещу семейните радости и тегоби, но в по-широк смисъл най-вече тук е изведена идеята за творчеството като състояние, принципно различно от битовите нагласи. Неслучайно образът на душата-птица в литературната традиция се свързва с идеята за безсмъртието и победата на творческото. Това тълкуване се подкрепя и от образа на самодивата, един от символите на свободата и жизнетворчеството в народната поезия.
И кукувицата, и самодивата в митологичен план имат общи излъчвания – те са гранични образи, образи-посредници, между живота и смъртта, свързани и с добро, и със заплаха. И двата образа в народното творчество асоциативно отвеждат към идеята за самотата. Човекът, намиращ се на „граничната линия с безграничното”, както ще каже Аполинер, противопоставен на битовото, вечен самотник, ненаситният и вечно търсещ дух – не е ли това една описателна характеристика на твореца изобщо?
Във финала на „Кукувица” митологемата за граничните същества поражда нови асоциации, свързани с идеята за граничност на момента, за драматично-трагичните прозрения на самата лирическа героиня. Смисловите внушения между двата образа очертават проблема за осъзнатите граници на човешкия живот, впримчен в драмата на избора между бит и битие.

3. ,,Потомка”

      Стихотворението на Елисавета Багряна „Потомка” (1925) е включено в първата стихосбирка на поетесата – „Вечната и святата” – книга, с която тя заявява едно ново присъствие в българската литература.
Двайсетте години на ХХ в. са период, характерен именно с появата на нови гласове в литературния ни живот. Скъсването с традицията, креативната реакция срещу миналото, освобождаването от рутината на образно, стилово и поетическо равнище – това са все типични отлики на онези текстове на 20-те години, които се самоосъзнават и самозаявяват като „нови”. Най-общо тези тенденции биват формулирани от литературните историци като постсимволистична модерност. В тази последователност се открояват експресионизмът на Гео Милев, самобитният автентизъм на Никола Фурнаджиев, често определян по посока на имажинизма (което обаче не е особено правомерно), акмеистичните признаци в поезията на Атанас Далчев, някои препратки към футуризма (в текстовете на Г. Милев, Ламар и др.).
Тъй като в българската литература е трудно да бъде учленен следсимволистичен авангардизъм с яснотата, с която това става в някои други европейски литератури, ще се огранича само с този общ фон.
„Потомка” на Елисавета Багряна е творба-образец именно за вътрешно противоречивата приемственост на „новите” гласове спрямо едно духовно наследство, мислено като традиция. Стихотворението е изградено по схемата: теза-антитеза-синтез – композиционна метафора на неспокойната-в-себе-си традиция, на излизащата отвъд себе си приемственост.
Още заглавието – „Потомка” – обещава една история за родовата връзка. И наистина, в стилистично и образно отношение творбата е издържана в духа на родовото сказание: прародителските портрети, фамилната книга, родът, заветите, древната кръв, прабабата – това са все реалии, характерни за родоописанието. Но как са подредени те? Точно емблемите на родовата памет са представени като не-свои:
                  Няма прародителски портрети,
                  ни фамилна книга в моя род
                  и не знам аз техните завети,
                  техните лица, души, живот.
Или: това е и смислово, и композиционно отчленената теза на стихотворението.
Следва антитезата, представяща всичко онова, което е свое, присъщо за лирическата героиня на Багряна:
                  Но усещам, в мене бие древна,
                  скитническа, непокорна кръв.
                  Тя от сън ме буди нощем гневно,
                  тя ме води към греха ни пръв.

                  Може би прабаба тъмноока,
                  в свилени шалвари и тюрбан,
                  е избягала в среднощ дълбока
                  с някой чуждестранен, светъл хан.

                  Конски тропот може би кънтял е
                  из крайдунавските равнини
                  и спасил е двама от кинжала
                  вятърът, следите изравнил.
На официозната, неусетена, неусвоена родова история от първа строфа е противопоставена истинската, усещаната от героинята като насъщна, генеалогия на нейната душевност. В случая, очевидно е, не става дума просто за зачеркване на миналото, а за противопоставяне на два вида минало – на своето, почувстваното минало срещу очакваното според каноните на традицията.
Така духът на скитничеството, на личния бунт, на битийната свобода става новата родова история на лирическия субект, противопоставена на обичайно статично мисленото „фамилно наследство”. Нещо повече, героинята на Багряна преобръща модела на наследяване – тя се оказва потомка именно на прабабата, изключение от традиционния ред – на прародителката, излязла извън представите за правилно, редно, добродетелно. Тоест лирическата героиня не се вписва в общоприетия образец, а парадоксално сама избира представата за рода си, идентифицирайки се именно с отклонението от нормата. Или – тя построява своя „неканоничен канон”.
„Неканоничният канон” на Багряна (един безспорен оксиморон) е изграден чрез представи, типични за романтическото светоусещане. Този похват впрочем напомня за връзката между модернизма от първите десетилетия на ХХ в. с някои характеристики на романтизма.
Прояви на тази тенденция са мотивите за скитничеството („скитническа, непокорна кръв”); за греха; за среднощното бягство (нощта в патриархалния космос е времето, в което праведните спят, а „бесните” будуват). В тази последователност място има и контрастът: „прабаба тъмноока” – „чуждестранен, светъл хан”. Съответно в своето пространство тук са „крайдунавските равнини”, а праотците са закриляни от вятъра, наместо да живеят в дом, закриляни от стряхата например.
Така закономерно следва синтезът на творбата:
                  Затова аз може би обичам
                  необхватните с око поля,
                  конски бяг под плясъка на бича,
                  волен глас, по вятъра разлян.

                  Може би съм грешна и коварна,
                  може би средпът ще се сломя –
                  аз съм само щерка твоя вярна,
                  моя кръвна майчице-земя.
Тук историчното и интимното битие на героинята се сливат в лирическия изказ, в който емоционалното преживяване и фактологията на личността добиват органичен синхрон в една изповед. Така се стига до крайното обобщение на творбата: „аз съм само щерка твоя вярна,/ моя кръвна майчице-земя”. Героинята най-сетне назовава истинската си прародителка – земята. Именно хтоничното, първичната свързаност със земята, изначално женското е нейният корен, в името на който тя отхвърля едно по едно ограниченията на патриархалния канон.
Мислено в един по-широк план, това стихотворение е представително именно за типа модерност на Багряна, за начина, по който тя се откроява като „нов глас” – възраждайки земното, автентичното, живото, човешки преживяемото в бунта си срещу прекалената „литературност” на поезията.

4. ,,Стихии”

     Още в първата си стихосбирка, „Вечната и святата”, най-видната българска поетеса Елисавета Багряна дава живот на нов тип чувствителност в българската поезия. Докато в любовната лирика на Вазов, Пенчо Славейков, Пейо Яворов, Димчо Дебелянов, Теодор Траянов и др. жената е видяна през погледа на мъжа, моделирана е по неговия вкус и е представена най-често покровителствено, с преувеличение на положителното или отрицателното в нея, в поезията на Багряна тя е изобразена с женственост, която сама говори за себе си и сама оценява стойностите, които притежава и към които се стреми.
В художествената реалност на Багрянината поезия нещата добиват нови ореолни значения и едно от емблематичните за първата стихосбирка, а и за цялото творчество стихотворение с показателното заглавие Стихии напълно доказва тази особеност. Стихиите в природата увличат и възхищават лирическата героиня, защото дават представа за абсолютна свобода, за космически размах и за неустоима сила, за рушене и съзиждане. В тях вижда природни еквиваленти на своята неподвластност на морални и битови прегради и на закостенели условности. Те я вдъхновяват да разпери ръце за полет, да даде власт на волята си, на копнежа за пълно опиянение от живота, радостта и любовта.
Композицията на стихотворението: четири строфи от по четири дълги разказвателни и описващи стихове и един кратък, който акцентира върху реализма и разкрива обичта към града, приет като роден, обединени в един синтактически период, оформен като реторичен въпрос, дава простор за разгръщане на мисълта и за изчерпване на завладелите героинята чувство или образ. Стиховата архитектоника напълно съответства на творческата интенция на поетесата да утвърди порива, устрема напред и нагоре, смелостта и непреклонността пред неизвестното. Сцеплението между отделните куплети, всеки от които представлява една емоционална и смислова цялост и изгражда самостоятелен образ, е постигнато от възторга на лирическата героиня и от вярата, че ще постигне и осъществи себе си.
Стихотворението има формата на диалогизиран монолог, в който лирическата героиня защитава своята теза, че никой и нищо не е в състояние да спре порива, силен като стихия, към нови простори и нови пътища, „недостигнати, неминати”. И тя опоетизира в последователност общото в природните стихии – на въздуха (вятъра) и на водата (реката), както и на кипенето на виното, родено от съюза между природата и човека – неудържимата им сила.
Събеседникът опонент присъства негласно, но осезателно, маркиран с личното местоимение ти, което се повтаря в началния стих на всяка строфа.
                  Можеш ли да спреш ти вятъра, дето иде от могилите,
                  префучава през боазите, вдига облак над диканите,
                  грабва стрехите на къщите, на каруците чергилата,
                  сваля портите, оградите и децата по мегданите –
                  в родния ми град?
Текстът чертае реалистичен образ на стихиен вятър като неукротим немирник и пакостник и нахвърля щрихи от Сливен, роден град на баща , който поетесата също е приела за роден. Но вятърът присъства и с ореолни смислови значения, като въплъщение на сила и устремност напред и нагоре, на волност и непокорство, неудържимост и непредвидимост. Лирическата героиня е в захлас от неговата тотална освободеност, непризнаваща пречки и прегради. Строфата е освободена от словесно излишество, изградена е изцяло от думи, изразяващи движение или вещественост, от седем глагола и четиринадесет съществителни имена. В нея не са допуснати прилагателни имена – с изключение на едно крайно необходимо („родния”) – поради усета, че ще попречат на поривистия устрем на словото.
Поетесата е представила вятъра с неговата пластичност и неудържима динамика чрез пет глаголни форми с имитативен характер: „иде” – предпочетен пред идва заради по-силния интензитет на действието; „префучава” – като израз на динамика и неудържимост; „вдига” – за да създаде представа и за устрема му нагоре; „грабва” и „сваля” – едно внушение за разбойничество, за своеволие и сила. Техният подбор разкрива зрителната памет на художник и усета към езика. Предпочетеното сегашно време създава представа за повторителност, а с това и за вечност, и внушението, че лирическата героиня като че ли сама се носи на крилете на вятъра – светла, жизнерадостна, щастлива.
Със завидна творческа сила е изграден образът и на водната стихия, конкретизирана в река – географски обект със смислово понятно и красиво име Бистрица:
                  Можеш ли да спреш ти Бистрица, дето иде напролет яростна,
                  разтрошава ледовете си, на мостовете подпорите
                  и излиза от коритото и завлича, мътна, пакостна –
                  къщиците и градинките, и добитъка на хората –
                  в родния ми град?
Водата, но не напоителната и галещата тялото в тихите си разливи, не като символен образ на плодородието и на обновлението, а спускащата се устремно по своя път, набъбнала от сила, нехаеща за пакостите, които прави, самодоволна от надмощието си, от разрушаването на спокойствието и монотонността в битовото ежедневие на хората, е вдъхновила творческото съзнание на поетесата. В строфата ясно се усеща одухотворяването на водната стихия и успоредяването с преживяванията на лирическата героиня, която жадува за разтрошаване на ледовете, сковаващи патриархалния начин на живот, за излизане от тясното корито на битовото ежедневие, за отмиване на тинята на живота и завличане, унищожаване на всичко, което пречи на волността и устрема напред.
Макар че тук се долавя съчувствие към пострадалите от стихията, силен индикатор за което са умалителните съществителни „къщиците” и „градинките”, зрителният ъгъл на поетесата към природното бедствие отново не е трагически, както е например при Елин Пелин и Пейо Яворов. Лирическата героиня се увлича дори от яростта на реката като израз на бунта, защото сама е изпитала това чувство в борбата си за лично щастие и индивидуална свобода. Тя, вдъхновена от природата, възприема водната стихия и с очите („мътна, пакостна), и със слуха си („разтрошава”), радва се на непобедимата мощ и красотата на динамиката, която както и в първата строфа се подчертава и чрез предмети, които не могат да устоят на нейния напор. Все по-засилващото се сходство между лирическата героиня и природните стихии подготвя читателя за последната строфа, която се явява смислова и емоционална поанта на стихотворението.
За трета стихия (поетесата вероятно съзнателно е въвела свещеното за християнската религия число три), която да отговаря на личностния порив към волност, Багрянината лирическа героиня не избира например огъня, а виното, в което се събира природната сила на гроздето, плод на сакрализираната от Библията лоза и човешкия труд, вложен в добиването на виното. Причината е може би в буйните тласъци на кръвта, които то предизвиква при освобождаването на невидимата сила, криеща се в него. Но докато вятърът и водата нямат дом, виното е ревниво пазено в изби, бъчви и бутилки, без обаче да загуби веднъж закипялата своя стихийна сила:
                  Можеш ли да спреш ти виното, щом веднъж е закипяло то
                  в бъчвите огромни, взидани, с влага лъхаща наситени,
                  на които с букви кирилски пише „черното” и „бялото” –
                  в избите студен, каменни, завещани от дедите ни –
                  в родния ми град?
Строфата подчертава своята свързаност с предходните чрез анафоричните повторения в началото на първия и петия стих на всяка от тях с изключение на последната. Идеята за неудържимо движение тук се свързва с кипенето на виното, което ще предизвика и кипене на човешката кръв, и усещане за прилив на жизнена енергия.
Акцентът върху родното се постига чрез краестрофното повторение „родния ми град”, като в третата строфа то е силно разширено и е обогатено с внушение за дълбока старинност и вечност на българските традиции в бита и труда и с любов към далечните предци. Връзката с тях е осъществена именно чрез виното. Дълбоките каменни изби сполучливо кореспондират с дълбоката древност и с вечността, чийто символ се явява камъкът със своята твърдост, устойчивост и неподатливост на времето. Той пази спомена за стъпките и гласа на дедите и за техните буйни веселия. Все в духа на събудения спомен за миналото и за дълбокия български корен са и надписите с „букви кирилски”: „черното” и „бялото”, и като конкретика, но и като припомняне за двойствения образ на виното – питие на вечността, но и стихия, която превръща и човека в стихия – добра или зла. Сила, която покорява човека, доставя му наслада от живота – едно отърсване от баналността на ежедневието макар и чрез кратко опиянение.
Последната строфа не запазва анафоричните повторения на предходните, но също е оформена като риторичен въпрос. Щом на първите три въпроса отговорът може да бъде само: „Не, не мога. Невъзможно е”, по силата на логическото следствие и умозаключение и на четвъртия може да се отговори само по същия начин. Затова тук интонацията е тържествуваща:
                  Как ще спреш ти мене – волната, скитницата, непокорната –
                  родната сестра на вятъра, на водата и на виното,
                  за която е примамица непостижното, просторното,
                  дето все сънува пътища – недостигнати, неминати, –
                  мене как ще спреш?
Финалното повторение, но вече в инверсия – „мене как ще спреш?”, – привлича логическото ударение върху формата от личното местоимение за първо лице, с което се откроява индивидуалното в заетата неотстъпчива и волнолюбива житейска позиция.
Строфата гради духовно-нравствения образ на лирическата героиня чрез собствените самопреценки, изведени и като неин идеал за жена, разкъсала оковите на домашното пространство и потискащия, изостанал от живота морал. Първите самоопределения: „волната, скитницата, непокорната” – едно интересно съчетание на съществително и субстантивирани прилагателни, – припомнят (на базата на контраста) авторовите определения на Елин Пелин: „тихата, нежната, благата и мечтателна Елка”, за да се почувства голямата разлика в ценностната система за жената от повествователното време на повестта „Гераците” и за жената от стихотворението на Елисавета Багряна.
В сравнение с Кукувица и Потомка в тази строфа от Стихии епитетът скитница е щедро естетизиран. Стиховете хармонизират човешките устреми и към непознатото с природните стихии. Така лирическата героиня не е само „родната сестра на вятъра, на водата и на виното” – тя сама е и вятър, и вода, и вино, – една волна и горда стихия, устремена към непостижимото, сънуваща „пътища – недостигнати, неминати”.
Стихотворението Стихии е образец за възторжена поезия, изблик на млада сила, на щастие и волност. Неговата самобитна и ярко индивидуална героиня обича предизвикателствата на живота и изпитанията на волята за себеотстояване, не се страхува да бъде първа, да тръгне сама към непознатото и да проправя пътеки сред лес от еснафски предразсъдъци. С не по-малка сила тя е влюбена в родното и с наслада пие магически глътки от непресъхващите български извори на жизнелюбието и радостта, на непокорството и на опиянението от самия живот и от любовта.

Въпроси:

1. Коя е основната тема в творчеството?
2. Кои са основните мотиви и образи в творчеството?
3. Кои са важните внушения в творчеството?
4. Кои са специфичните езикови средства?
5. Какво е уникалното разбиране за женската същност?