ЕЛЕГИЧНО НОКТЮРНО

ЕЛЕГИЧНО НОКТЮРНО

Избрани стихотворения

Йоана Иванова

ISBN 978-619-91083-3-8

За автора

Йоана Иванова има участия и награди от литературни конкурси за поезия, както и публикации в най-старото българско литературно списание “Пламък”.

От 2005 г. тя публикува стиховете си и в сайта

за нова художествена литература “ХуЛите”

под псевдонимите Iony_ada и Cyriana.

Дизайнът на корицата, графичното оформление

и изображенията в книгата са дело на авторката,

тъй като професионалните й занимания са свързани

със сферата на визуалните изкуства и графиката.

От автора 

“Минорно, есенно, листопадно.

Любовна история…сбогуване преди среща.”

Този мой кратък разказ, озаглавен “Адажио”,

разкрива основната идея на повечето поетични творби

в стихосбирката “Елегично ноктюрно”,

чиито лирически герои са две сродни души,

които винаги се разминават

във време-пространството.

Сърцето на града

Всички големи градове си приличат

видях, пътувайки у нас и по света.

Това, с което очароват и привличат,

са всъщност техните сърца.

И хората, тъй както градовете,

в сърцевината си различни,

са слънчеви, меланхолични,

понякога потайни, романтични…

Пронивайки в сърцето на града ти,

почувствах ритъма на твоето,

трептящо с него във хармония –

светлинно-звукова симфония.

Мелодии вълшебни на нимфите дриади

фонтаните разливат под тепетата.

По уличките стари истории разказват

на “пеещи” каруци колелетата.

Ако заключен е за мен светът ти приказен,

но си почувствал, че те виждам със сърцето си,

то свързват ни невидими мостове

и съм била най-близо до сърцето ти.

17/06/2019

Невидим спътник

Ти пропътувал си стотици километри

безмълвно сгушен във сърцето ми.

Невидим за очите през моите съзрял си

танцуваща душата на Тоскана в лъчисти цветове обляна.

Видял си с тях как облаци от пухкава сметана

подреждат се в неземна икебана,

валсираща със бриза от слънцето огряна

в безкрайност от небесна синева.

И крачил си със бързите ми стъпки

към кулата Каса ди Данте,

заслушан в моите молитви,

прошепнати към Беатриче в здрача.

В сумрачната и хладна църква,

където в мир почива любимата на Алигиери,

се молих тя да ни закриля,

за да пребъде любовта ни неживяна.

В подножието на кулата във Пиза

пред статуята на падналия ангел

прозрях защо с крилете свои

не би могъл да ме прегърнеш в полет.

И днес разбрах –

дори докосната от чудни красоти

душата ми остава сляпа

заради образа ти в нея запечатан.

23/09/2019

Карма

Обичaм те от няколко животa
и в cледвaщия пaк ще cе нaдявaм
дa cрещнa точно теб внезaпно
и точно в теб отново дa cе влюбя.

Aко очите ти зa мене ca зaтворени,
cълзите ми ще кaпят върху тях,
докaто миглите ти почнaт дa потрепвaт
и фините клепaчи cе открехнaт.

Не бих допуcнaлa във моите ръце
cърцето ти дa cпре дa бие.
Aко от болкa пръcне cе дори,
aз cвоето ти бих дaрилa.

Възможно е дa ти cе cтори овехтяло
и цялото във белези от рaни,
но ще почувcтвaш колко много
любов към тебе е побрaло.

Тогaвa вcъщноcт ще узнaеш,
че в твойто тяло то caмо избрaло е
дa бие, тръпне и кърви, докaто
в друг живот отново цяло във мене пaк cе прероди.

12/10/2019

Неподарено

С всевъзможни вещи животът ни е пълен.
Макар и вече изхабени, навярно още са ни нужни.
Сред тях намират се такива, които ни навяват спомени,
които уж са наши, но усещаме ги сякаш са ни чужди.

Понякога забравяме във ъгъла
на някой прашен тъмен шкаф
една едничка вещ без име –
все още с етикет, но без цена.

Поизбелялата подаръчна кутия
била е някога осеяна с цветя,
които с времето увяхвайки запазват
уханието на тъжна красота.

Моментът никога не е бил точният,
защото винаги било е твърде късно.
Когато е несподелена любовта,
безброй възможности изгасват във неслучване.

И вместо върху нея да изпиша:
“На Теб с любов”,
“Неподарено” днес написвам
и скривам кутията зад другите неща.

11/11/2019

Молитва без глас

Мислите ти чувам –
Oтекват в празнотата на душата ми,
Летят като кинжали
И забиват се дълбоко във сърцевината ми;
Тъгата ти чувствам –
В мен се пропива,
Аз цялата от сълзите ти мокра съм.

Болката пленила е гласа ми,
Една молитва днес наум отправям
За Теб, макар да няма “нас”.

Гърдите си открити не оставяй –
Лъжи, изпети във възхвала, най-силно уязвим те правят,
А истински те пази само в сърцето образът любим;
Сега преливам силата си в теб, а после ще съм шепа тишини.

12/01/2020

Днес беше януари

Ако не мога да съм твоя, ще съм ничия.
Сезоните ще се менят пред взора ми.
Часовниците ще отмерват месеци
наместо часове във денонощия.

Днес беше януари – най-студеният,
облечен в мълчаливо отчаяние,
а въздухът, наситен с твоето отсъствие,
при всяко вдишване прерязва ме.

Сърцето ми, пулсиращо от болка,
тупти във такт със стъпките ти бързи.
Отнасяш го във ледената утрин,
оставяйки след себе си в снега обагрена във алено следа.

02/02/2020

Мартенски снеговалежно

Снеговалежен си.
Вече толкова пъти пролетта не успя да настъпи.
Ти всеки път в душата ми навяваше снежна тъга,
натрупвайки преспи от празнота.

И по мартенски леден и по своему чужд
идваш с гръм, а след теб се завихря светът.
Нестопим, неподвластен или просто човек,
който крие зад маска свойто тъжно лице.

Ти си вечна загадка –
снежен крал или просто необичащ студа,
който топли се с пламъка

на догарящи клечки в нощта.

28/02/2020

Червени пътища

Кръвта от раните ми изпарена
небето днес изплаква в дъжд.
Далечни пътища като реки червени.
през сърцата ни текат.

Ще гаснат мигове безвремие.
Пропилият се в тебе кървав дъжд
оттичайки се ще отмива
от твоята душа отломките любов.

А дотогава, карайки в пороя към залезното зарево,
ще виждаш как се стичат по стъклото
неизброими капчици сълзи във ре минор.

Накрая ще се стелят нощни тишини
и ще се сипе снежна белота в очите ни,
преливаща се в пурпура на изгрева пред нас.

23/03/2020

Бисерна мида 

Бреговете морски осеяни са с миди,
но бисерна сред тях няма да откриеш.
Тя някъде боли сред сини дълбини,
където не проникват слънчеви зари.

От удари в подводните скали
черупката й цялата е в пукнатини.
Но тя е оцеляла, творейки красоти
от врязаните във сърцевината й отломки от мечти.

Във тихите води търси я ти, търси!

Преплувай вечността, в безкрай се потопи!
Когато я намериш, във шепи поеми я
и бронята счупи, за да потънеш в нея.

01/04/2020

Вечерна дъга

Искам кротко навън да вали
в неродените сънени утрини,
а по пътя нагоре да потичат реки,
които да се вливат във сърцето ти.

Отпий от тъгата в очите ми
с вкуса на дъждовния здрач
в цветовете пастелни на дъгата вечерна,
прозираща през облачната сивота.

Съблечи всички мои защити
и когато пак стана дете,
облечи ме в прегръдките свои,
със душа на дете ме обичай.

А аз ще ти разкажа свойте сънища
за дъгата над далечното бъдеще,
в което всъщност ме е нямало
и ти ме пишеш в минало неслучено.

25/04/2020

Юлски дъждове

Когато аз не мога да заплача,
небето плаче вместо мен.
Очите ми препълнени са вече
със сълзи неизплакани от теб.

За птици е спокойното небе,
но скупчат ли се облаци във него
от дълбините му връхлитат разгневени
потисканите твои страхове.

Оставяш ги до кръв да изкълват
душата ми и заедно със нея
последните зрънца любов,
които без любов са оцелели.

Неистово болейки в мен,
ти дишаш ме, а аз загивам.
Когато юли си отиде,
във теб ще заваля завинаги.

27/07/2020

Ангелски души

Неусетно август се привърши,
лятото премина като бързей.
А на фона на тихия залез,
почернял от стотици крила,
две ангелски души летят прегърнати
към лоното на вечността.

22/08/2020

Приказка

Разкажи ми приказка,

но не от онези за спящи красавици

и не от онези, които завършват

със весели сватби и шумни наздравици.

Разкажи ми приказка,

която да остави по нощта ми

следи солени, белези от рани

и шепа спомени, горчащи от безсъници.

Навярно ще отвърнеш, че такава

не е разказвана на никое дете,

че нямаш дарба на писател

и си така невдъхновен… от мен.

Тогава аз ще ти разкажа

как ти я издълба върху сърце,

което в миг изстива вкаменено

при допира на твоите ръце.

Тук приказката свършва,

както лятото, закичено от есента

със своя първи лист от злато

в прегръдките на септемврийската тъга.

24/09/2020

Пясък и прах

За да има любов, е нужна история.

За да има история, нужен е смисъл.

Тишините ти в мене нашепват,

че отмина моментът за истини.

Всички думи са вече излишни,

родени от душевна недостатъчност.

Историята отдавна е завършена

без финал и нейде по средата.

А времето за размисли в очакване

изтекло е до капка между пръстите ми,

докато събирах парчетата разпръснати

от пъзела с размерите на бездна помежду ни.

Откакто те познавам го сглобявам

през дните и през нощите, но без да осъзнавам,

че недовършената част, която не успявам,

е от изгубени във паралелен свят парченца Нас.

Ако някой ден ти попаднат на нашата улица

шепа – две златен пясък, примесени със звезден прах,

знай, че те са от моите кули

и Персеидите, посипани над тях.

Отмина сезонът на звездни дъждове

и есенните ветрове носят отломките от неизречени желания.

И за какво са ти притрябвали, ще кажеш,

пясък, прах и далечни послания.

Те на теб са навярно ненужни,

но на мен ще ми трябват,

за да строя отново замъци с кули

и да си слагам нови звездици в зениците.

На стълбите пред входа остави ги,

събрани в страница от книга за минали животи.

Все едно е коя ще бъде откъсната,

ако героите са я напуснали.

13/10/2020

Прощаване

Поне да беше спрял да се простиш,

макар и мълчаливо само с поглед.

Със нелюбов са пълни онези тишини,

в които липсват думи за сбогуване.

Очаквах те в неделите по здрач

от пътя си дъждовен да се върнеш.

По снежни улици вървейки,

се взирах в тъмнината да те зърна.

Да беше спрял да помълчим поне веднъж

на уличката тясна сред сградите бетонни

в покоя на нощта сред снежна самота

с прегърнати сърца, нашепващи си „сбогом“.

13/10/2020

Сърце

Не мога да последвам сърцето свое вече.

Със себе си отнесе го на своя път далечен.

След него празнотата болезнено пулсира,

макар че то отдавна в гърдите ми не бие.

И днес те моля да откриеш

по пътя каменист, разделящ ме от тебе,

гранитен камък с форма и размери

като на моето изтръгнато сърце.

Когато го разбиеш, ми изкови стоманено.

Стопи ли се от скръб до бяло нажежено,

ти диамантено ми подари – неуязвимо,

по-здраво от стоманата, по-ледено от камъка.

Със скъпоценното сърце не бих могла

както със своето от плът да те обичам –

до удара последен, до сетна капка кръв,

до гаснещия спомен за обичане.

13/10/2020

Розова градина

Розоцветните ми в лятната градина

Отдавна в самота цъфтят.

Заразена с тъга линее дамасцена,

Обсипвайки алеята с посърнали листца.

Вятърът люлее безпощадно женствените й стебла,

А есенният хлад пронизва фината цветна сърцевина.

Градината застива в есенно безвремие.

Разплаканите рози заспиват в тишина.

Ако сега ги полееш със нежно обичане,

Дори и през сълзи ще ти простят.

И нейде съзреш ли ти роза ранена,

Недей се отвръща изплашен от нея,

Ако дори от острите бодли сърцето твое прокърви.

14/10/2020

Ретроспективно

Разпръсква вятърът умиращи листа,
Есенно шепнат клони оголели,
Танцуват розите последен валс.
Разлиствам свойте спомени далечни –
От болка избелели са графитните рисунъци.
Самотни се пресичат във душата ми
Пак същите две наши улици.
Елегията остава незавършена –
Красивото е в цветовете на мечти несбъднати.
Ти винаги говориш ми с мълчание
И само тихият ти плач
В нощта си бездиханна чувам.
Но някога едва ли ще мога да почувствам
Онази твоя всепроникваща във мене нежна чувственост.

23/10/2020

Зимна картина

Има една картина,
в която заживях.
Зимната вечер в нея
е пълна с очакване.

Художникът е рисувал нас
в невидимото ни присъствие –
аз се визирам в снежната улица
под белия покрив на последната къщица.

Боли твоето отсъствие.
Питам се идеш ли
и ще ме видиш ли,
скрита в сърцето на Стария град.

Зная, че твоето “у дома”
вече е, където съм сега.
Дано най-сетне да намериш
пътя към хълма под снега.

Тази нощ децата очакват Дядо Коледа,
а аз от миналата Бъдни вечер –
своя подарък коледно чудо,
което да може да се побере в едно сърце.

Надявам се да пристигнеш с празни ръце,
за да можеш завинаги да ме прегърнеш.
Дано не подминеш,
дано не си тръгнеш…

25/10/2020

Ангелски сълзи

Случва се понякога през юни
тихо да заесени.
Вятърът във валсов полет
с листите отронени лети.

Облаци сребристи плуват
всред безслънчево небе
и смълчана утринта тъгува
за атлазени вълни в тюркоазено море.

Днес във детски шепи капят
хладни ангелски сълзи,
слънчогледите са свели
тежки царствени глави.

А градът задъхан сякаш
в сивота е потопен.
Под чадъри многоцветни
всеки крачи уморен

със пороя в надпревара
към дома си устремен.
В здрач обгърнат е площадът
и заспива в тъмнина;

всяка мисъл е пропита
с носталгична самота
и изгасва неизказана
в меланхолична листопадна тишина.

30/06/2018

Усещане за есен

И зауха и тук, на толкоз километри,
скътаният в душата аромат
на носталгична тиха есен
в безлюден сив шотландски град.

Все още чувам бързите си стъпки
по старите алеи да кънтят,
догонвайки златистите отблясъци
преди в индигов здрач да се стопят.

Долавям шепота на клоните,
люлеещи напуснати гнезда.
Под напора на плачещия вятър
простенва на ротонда тежката врата.

Разлиствам спомени за минали лета
отново в плен на есента,
чиято прелестна грациозност
е в тъжната й мистериозност.

12/09/2015

Имагинерна любов

Имагинерната любов
боли от недокоснатост.

***

Безмерна е –
изпълва цяла необятност,
но може да се скрие
между мислите.
Тя съществува
без да се е случила.
Пътува с нас през дните,
а остава минало.
Трепти навсякъде,
но се спотайва
дълбоко във ъглите
на душите ни.
Преливаща от мрак,
ни буди в светли утрини.

***

Имагинерната любов
умира в тишини.

20/09/2009

Близначки

Бледата Луна ми е близначка.
Като мен безсънница,
по мое му самотна,
във прозореца се взира и мълчи.
Нея я възпяват в станси,
канят я на балове и танци,
молят я за сбъднати мечти,
изповядват й горчиви тайни,
искат я, когато са сами.
Тя излъчва нежна сила,
вечна и всемирна обич.
И светица, и богиня,
влиза нощем да посвети
във килията на грешник някой.
Все изслушва тъжен странник
от любов по път пострадал.
Не раздава и присъди,
но последна прошка дава.
Недостъпна, неразбрана…
Те умират, тя – остава.

26/08/2009

Вълна

В окото на водовъртежа взрях се
и миг преди да се затвори
потънах в него и разгледах дъното,
осеяно със вкаменените ми някога илюзии.
И обкръжена от безгласни сенки,
самата аз – вълна безплътна,
завихрям се, разбивам се, преливам
и пак и пак се вливам в свойта същност.

11/02/2009

Мисли над партия шах

Безлюдна маса мраморна за шах.
Седим на нея аз и Аз,
обмисляйки поредната стратегия
за бягство от житейската мизерия.

Във този танц на мисли закъснели,
на думи сдъвкани и идеали отживели,
остана ни едничък шанс.
Изгубени реалности в забавен каданс

чертаят неизвестно бъдеще,
сглобено от отчаяни надежди,
с основи от случайно минало
и с покрив от далечност чакаща.

Вериги от неслучени събития
ме теглят във безумно настояще,
разнищено, а може би безлично,
но някак даже и не мое.

И в ход забързан бялата кралица
събаря черен офицер, но смазана от черен кон
загива до следващата партия на следващия ден.
И шах и мат.

Кралицата на мрака размахва ципести криле.
Над бойното поле във този мини театър
зловещият й смях нощта зове:
“Белият крал е мъртъв! Да живее кралят!”

22/09/2009

Невъзможните неща

Не мога да разчупя
веригите железни на безсилието.
Не мога да си купя и гаранции
от хипермаркета отсреща.

Не мога да си хвана автобуса
и да избягам с него от света на хората.
Не мога да си сипя в термуса
коктейл от радост, свежо настроение

и капчици надежда за привкус.
Не мога да измисля нови думи,
за да опиша нови чувства,
събудили се в мен внезапно

с появата на нещо непознато.
Не мога да продам на старо
онези посивели спомени,
захвърлени в ъглите на душата ми.

Не мога да изчистя със белина
петната от живота си, които
сама допуснах да остави
стремежът ми към нещо неизпитано.

И хиляди неща не мога!
А уж живеем в друго време.
Изглежда във света на новото
пак всеки носи свойто бреме.

05/09/2007

Цикличност

…и след като вратите на рая
затвориха се зад гърба ми с трясък,
в мен нахлу абсолютната болка
като буря в пустинята, вихър от пясък.

Болеше ме силно,
болеше ме адски,
болеше беэумно
и в цялата лудост от страсти

родих се истинската Аз.

А болката полека се оттичаше,
отливаше се и отмиваше
отровата, пропита в мен,

във всяка моя фибра,

в моя леден ден,
в безлични спомени за минало,
уж мое, но и някак ничие.

А аз съм зрител ням
на филм по чужд сценарий,
завършващ със начало вместо край.
В началото бе ад, а после – рай…

05/09/2007

Прилепи

Прилепите нямат цвят.
Те са откъснати парченца нощ.
Когато ние спим, те бдят,
кръжат наоколо, подобно

на обгорели писъмца.
Като кинжали се забиват в мрака,
чертаят път към царството на болката
и както гълъбите носят светлината,

така на злото вестоносците,
замахвайки с крила, разливат здрача.
Понякога си мисля, че нахлуват
в най-тъмните ми мисли

и се хранят с най-страшните ми тайни, скрити
за мен самата в моето съзнание.
Не се боя от тях. Стремя се
към истинско себепознание.

05/09/2007

Съблича се лятото

Подгонено от лястовиче ято,
на есенния праг съблича лятото
одеждите си с дъх на морски бриз.

Шумоли под нозете на кошута
и къпе се във езерни води;
в най – празничната си премяна
в прощален танц със вятъра лети;
блести в карминено и злато,
целунато от слънчеви очи;
улавя в шепи снопове лъчи,
обвивайки във паяжини фини
разголените клонести гори.

А скоро във кожуси снежни
дърветата загърнати ще спят,
докато ги помилва пролет нежна…
И тъй сезоните ще се въртят.

05/10/2005

Снежанка

Стъклата от строшено огледало –
разпръснати частици щастие –
в дланта нарязана проблясваха…

Като мъниста капки кръв искряха
върху сияйната й кожа.
и както скрива от очите нежелани
безлунна нощ любовна ложа.

косите й навред се разпиляха,
разляха се, застилайки земята.
Безмълвни устните шептяха –
отчаяно и нежно пак зовяха…

…внезапно звуците замряха
и цветовете в мрак се сляха.
Не трепваха от вятъра листата,
а совите отдавна сякаш спяха…

Бе мъртва малката Снежанка.
Но нейните отворени очи,
тъй сини, чисти и добри
излъчваха безброй лъчи.

Изглеждаше по-жива отпреди,
по-прелестна, по – истинска дори.
Безсмъртна беше може би…

05/07/2005

Мистика

В един след полунощ не се долавя
на улиците тихото дихание.
И само вятърът със своето ридание
на тъжните тополи серенада
изнася, осветен от лунното сияние.
Той пее за любов, за нежност, за страдание…

Но аз не спя.
Аз още чакам отново да се зазори,
душата ми от мрак опожарена,
отново да се прероди.
Не спя…

От покрива си виждам как изгасват
една след друга светлините,
безмълвни сенки пропълзяват
със тихи стъпки по стените.

В мистична нощ се сбъдвали мечтите.
Очаквам края й отдавна!
Но неподвижни са застинали стрелките.

Полюшват се тополите във такт,
разплакани от песента на вятъра…

Сега е време за антракт.

25/07/2005

Равносметка

В нощта ми пак се носят
безшумни тъжни спомени
за тръгнали си мигове
и сълзи в мрак отронени.

Докосвам с пръсти “нищото”
и сивкав мрак изпълва ме,
пак скривам се във себе си,
а там отдавна тъмно е.

Долавям нежна музика,
разлива се във здрача,
родила се от болката
в душата на сираче.

А аз вървя забързана
и взирам се пред себе си.
Но сякаш окована съм
с веригите на времето.

04/07/2005

Полярна Самороза

В полярна се превръща Самороза,
която е попарена с тъга.
Дори и нея да поставиш
над всички дамасцени на света
пред нея ти да ги изсипеш
с листа ранени и прекършени стебла,
сълзите от роса от кадифената сърцевина отронени
ще парят заскрежени във очите ти,
докато ги изплачеш във кристали,
обагрени във кърваво червени зимни залези.

10/11/2020