Съдържание

ГЛАВА ПЪРВА
МОМЧЕТО, КОЕТО ОЖИВЯ

ГЛАВА ВТОРА
ИЗЧЕЗНАЛОТО СТЪКЛО

ГЛАВА ТРЕТА
ПИСМА ОТ НИКОГО

ГЛАВА ПЪРВА
МОМЧЕТО, КОЕТО ОЖИВЯ

Госпожа и господин Дърсли, живеещи на улица „Привит Драйв“ номер четири, с гордост твърдяха, че — слава Богу! — са напълно нормални. Бяха от хората, от които най-малко ще очаквате да са замесени в нещо странно или загадъчно, защото просто не одобряваха такива глупости.

Господин Дърсли беше директор на фирма, наречена „Грънингс“, която произвеждаше дрелки. Беше едър, набит мъж, почти без врат, но затова пък имаше много големи мустаци. Госпожа Дърсли бе слаба и руса, с почти двойно по-дълъг врат от обикновените вратове, което й вършеше добра работа, защото прекарваше голяма част от времето си да го протяга през оградата, за да шпионира съседите. Семейство Дърсли се гордееха със синчето си на име Дъдли — според тях по-добро момче от него нямаше никъде.

Семейство Дърсли имаха всичко, което искаха, обаче имаха и една тайна и най-големият им ужас беше някой да не я открие. Смятаха, че не биха понесли който и да било да узнае за семейство Потър. Госпожа Потър беше сестра на госпожа Дърсли, но двете не се бяха виждали от няколко години. Всъщност госпожа Дърсли се преструваше, че няма сестра, понеже сестра й и нейният съпруг нехранимайко бяха толкова не-Дърсли, колкото изобщо бе възможно да бъдеш. Семейство Дърсли потръпваха при мисълта какво ли биха казали съседите, ако някой от семейство Потър се появеше на тяхната улица. Семейство Дърсли знаеха, че семейство Потър също имат синче, обаче никога не го бяха дори зървали. Това момче беше още една сериозна причина да държат семейство Потър настрана — те не искаха Дъдли да общува с такова дете.

Щом господин и госпожа Дърсли се събудиха в онзи мрачен, сив вторник, когато започва нашата история, облачното небе навън не подсказваше с нищо, че скоро из цялата страна ще започнат да се случват странни и загадъчни неща. Господин Дърсли си тананикаше, избирайки за работа най-безличната си вратовръзка, а госпожа Дърсли клюкарстваше радостно, докато се бореше с пищящия Дъдли, за да го сложи на високото му столче.

Никой от тях не забеляза голямата улулица, която изпърха покрай прозореца.

В осем и половина господин Дърсли взе чантата си, целуна набързо госпожа Дърсли по бузата и се опита да целуне и Дъдли за сбогом, но не улучи, тъй като Дъдли беше изпаднал в ярост и замерваше стените с попарата си. „Паленцето ми!“ — изгука господин Дърсли, докато напускаше къщата. Качи се в колата си и излезе на заден ход от алеята на номер четири.

Чак на ъгъла забеляза първия признак за нещо чудновато — котка, която разучаваше градската карта^[1]. За миг господин Дърсли не осъзна какво е видял, после рязко извърна глава и погледна отново. На ъгъла на „Привит Драйв“ стоеше тигрова котка, но от карта нямаше и следа. Какво ли си е мислил? Трябва да е било някаква игра на светлината. Господин Дърсли примигна и впери поглед в котката. Тя на свой ред втренчи очи в него. Докато завиваше и караше нататък по главната улица, господин Дърсли наблюдаваше котката в огледалото за обратно виждане. Сега тя четеше табелата, на която пишеше “Улица „Привит Драйв“ — не, гледаше табелата; котки не могат да разчитат нито градски карти, нито табели! Господин Дърсли разтърси глава и изключи котката от мислите си. Докато шофираше към града, не мислеше за нищо друго, освен за голямата поръчка за дрелки, която се надяваше да получи този ден.

Обаче в покрайнините на града нещо друго измести дрелките от съзнанието му. Както си чакаше в обичайното сутрешно задръстване, не можеше да не забележи, че наоколо се движат множество странно облечени хора. Хора с мантии! Господин Дърсли не можеше да понася хора, които се обличат с необикновени дрехи — какви труфила се виждаха по младежите! Предположи, че това е някаква глупашка нова мода. Забарабани с пръсти по волана и очите му се спряха върху група такива чудаци, застанали съвсем наблизо. Те възбудено си шепнеха нещо. Господин Дърсли се разяри, като видя, че двама от тях съвсем не бяха млади. Ами онзи мъж сигурно бе по-възрастен от самия него, пък носеше изумруденозелена мантия! Какво безобразие! После на господин Дърсли му хрумна, че това навярно е някакъв глупав номер — тези хора сигурно събираха пари за нещо… да, такава ще да е работата. Уличното движение се освободи и няколко минути по-късно господин Дърсли вкара автомобила си в паркинга на фирма „Грънингс“ с мисли, отново насочени към дрелките.

В кабинета си на деветия етаж господин Дърсли винаги работеше с гръб към прозореца. Ако не седеше така, тази сутрин щеше да му е по-трудно да се съсредоточи върху дрелките. Той не съзря совите, които прелитаха посред бял ден, въпреки че хората долу на улицата ги виждаха, сочеха ги и зяпаха със зинали уста, докато сова подир сова минаваха над главите им. Повечето от тях не бяха виждали такава птица дори нощем. Господин Дърсли обаче прекара един съвсем нормален безсовов предобед. Наруга петима души. Проведе няколко важни телефонни разговора и покрещя още малко. Беше в много добро настроение до обяд, когато реши да се поразтъпче и да пресече улицата, за да си купи нещо от хлебарницата насреща.

Беше забравил напълно хората с мантиите, докато не видя група от тях до хлебарницата. Изгледа ги ядосано на минаване. Не знаеше защо, но те го смущаваха. Тези също си шепнеха възбудено помежду си, а той не видя нито една касичка за събиране на пари. Едва когато ги подминаваше на връщане, стиснал в книжна кесия голяма поничка, той долови няколко думи от това, което си говореха.

— Семейство Потър, точно така, това чух…

— …да, техният син — Хари…

Господин Дърсли спря като закован. Обзе го страх. Хвърли поглед назад към шепнещите, сякаш искаше да им каже нещо, но после се отказа. Втурна се обратно през улицата, качи се бързо в кабинета си, нареди сопнато на секретарката да не го безпокои, грабна телефона и почти беше набрал домашния си номер, когато си промени решението. Върна слушалката върху вилката и взе да си глади мустака, като си мислеше… че се държи глупаво. Потър не беше особено рядко име. Сигурно съществуваха сума хора на име Потър, които имат син, наречен Хари. Като се замисли, установи, че даже не е убеден дали племенникът му наистина се казва Хари. Никога не бе дори виждал момчето. Можеше да е Харви. Или Харолд. Нямаше никакъв смисъл да тревожи госпожа Дърсли — тя така се разстройваше при всяко споменаване на сестра й. Не я кореше — ако самият той бе имал такава сестра… Но все пак тези хора с пелерините…

Следобед му беше много по-трудно да се съсредоточи върху дрелките и когато напусна сградата в пет часа, все още бе така разтревожен, че се блъсна в някого точно пред вратата.

— Извинете! — промърмори, тъй като дребничкият старец се препъна и едва не падна.

Минаха няколко секунди, преди господин Дърсли да осъзнае, че този човек носи виолетова мантия. Не изглеждаше никак разстроен от това, че едва не го повалиха на земята. Напротив, лицето му се разтегли в широка усмивка и той каза с писклив глас, който накара минувачите да го загледат втрещено:

— Не се извинявайте, драги ми господине, защото днес нищо не може да ме обезпокои! Радвайте се, тъй като Вие-знаете-кой най-сетне си отиде! Дори мъгъли като вас би трябвало да празнуват в този щастлив, прещастлив ден!

После старецът прегърна господин Дърсли през кръста и продължи нататък.

Господин Дърсли остана като вкаменен на мястото си. Някакъв съвършено чужд човек го беше прегърнал! Смътно си спомни, че го бе нарекъл и мъгъл — каквото и да означаваше това. Беше потресен. Забърза към колата си и потегли към дома, като се надяваше, че си измисля разни неща, което никога преди дори не бе и допускал, защото не одобряваше измислиците.

Когато навлезе в алеята на номер четири, първото, което видя — и то не оправи настроението му, — беше тигровата котка от сутринта. Сега седеше върху градинската зидана ограда. Сигурен беше, че е същата — имаше същата шарка около очите.

— Къш! — извика господин Дърсли.

Котката не мръдна. Само го погледна строго. Господин Дърсли се запита дали това е нормално котешко поведение. Като се мъчеше да се овладее, той отключи вратата на къщата. Все още беше твърдо решен да не споменава нищо пред жена си.

Госпожа Дърсли бе прекарала един приятен нормален ден. По време на вечеря му разказа всичко за проблемите на госпожа съседката с нейната дъщеря и как Дъдли бил научил нов израз — „Няма пък!“. Господин Дърсли опита да се държи нормално. След като сложиха Дъдли да спи, бащата отиде във всекидневната тъкмо навреме, за да чуе последния репортаж от вечерните новини:

— И накрая: Наблюдатели на птици отвред съобщават, че днес совите в страната са проявили много странно поведение. Въпреки че те обикновено ловуват нощем и почти никога не се виждат на дневна светлина, от изгрев слънце насам са били забелязани стотици такива птици, които летели във всички посоки. Специалистите не са в състояние да обяснят защо совите внезапно са променили навика си да спят денем. — Тук говорителят си позволи да се ухили. — Крайно мистериозно! А сега давам думата на Джим Макгъфин, който ще ви представи прогнозата за времето. Дали тази вечер ще има нови валежи от сови, а, Джим?

— Е, Тед — обади се метеорологът, — това не мога да кажа, обаче не само совите са се държали чудновато днес. Зрители толкова далеч един от друг, като например от Кент, Йоркшир и Дънди, ми съобщиха по телефона, че вместо дъжда, който им обещах вчера, е имало порой от падащи звезди! Може би някои хора са отпразнували предварително Нощта на кладите^[2] — но, мили хора, тя всъщност се пада чак другата седмица! Обаче за тази вечер мога да обещая една мокра нощ.

Господин Дърсли замръзна във фотьойла си. Падащи звезди над цяла Великобритания? Сови, които летят посред бял ден? Навред тайнствени хора с мантии? И шепотът, шепотът за семейство Потър…

Госпожа Дърсли влезе във всекидневната с две чаши чай. Нямаше как. Той трябваше да й каже нещо. Притеснено се изкашля.

— Хм… Петуния, мила моя, обаждала ли ти се е напоследък сестра ти?

Както и беше очаквал, госпожа Дърсли доби възмутен и ядосан вид. В края на краищата обикновено се правеха, че тя няма сестра.

— Не — отвърна сега рязко. — Защо?

— Странни неща в новините — промърмори господин Дърсли. — Сови… падащи звезди… а в града днес имаше сума чудновати хора…

— Е, и? — сопна му се госпожа Дърсли.

— Ами, просто си помислих… че може би… всичко това има нещо общо с… разбираш ли… с нейните приятели.

Госпожа Дърсли отпи от чая със свити устни. Господин Дърсли се питаше дали да посмее да й спомене, че е чул името Потър. Реши, че не смее. Вместо това каза колкото е възможно по-нехайно:

— Синът им… трябва да е горе-долу на възрастта на Дъдли, нали?

— Предполагам — рече госпожа Дърсли хладно.

— Как се казваше? Не беше ли Хауърд?

— Хари. Отвратително просташко име, ако питаш мен.

— А, да — възкликна господин Дърсли и сърцето му се сви болезнено. — Да, напълно съм съгласен с теб.

Когато се качиха горе да си легнат, не спомена нито дума повече по въпроса. Докато госпожа Дърсли беше в банята, господин Дърсли се шмугна до прозореца на спалнята и надникна в градината пред къщата. Котката беше все още там, втренчила поглед надолу по „Привит Драйв“, сякаш очакваше нещо.

Нима той си въобразяваше разни работи? Можеше ли всичко това да има общо с Потърови? Ако беше тъй… ако излезеше наяве, че са сродени с една двойка такива… той не би го понесъл.

Семейство Дърсли си легнаха. Госпожа Дърсли заспа бързо, но господин Дърсли лежеше буден и мислено си преповтаряше всичко. Последната му утешителна мисъл, преди да заспи, беше, че дори ако Потърови бяха замесени, нямаше причина да потърсят него и госпожа Дърсли. Потърови знаеха отлично какво той и Петуния мислят за тях и такива като тях… Той не виждаше как двамата с Петуния биха могли да бъдат въвлечени в каквото и да било, което можеше да се случи. Прозина се и се обърна. Тях то не би могло да засегне.

Колко дълбоко се лъжеше!

Господин Дърсли може и да беше потънал в неспокоен сън, ала котката на зида отвън не показваше никакви признаци на сънливост. Седеше неподвижно като статуя, вперила непримигващи очи в далечния ъгъл на „Привит Драйв“. Дори не трепна, когато на съседната улица се затръшна вратата на една кола, нито когато две сови профучаха над нея. Всъщност стана почти полунощ, преди котката изобщо да помръдне.

На ъгъла, който тя бе наблюдавала, се появи мъж. Появи се така внезапно и безшумно, та човек би помислил, че просто е изникнал из земята. Опашката на котката потрепна и животното примижа.

Никога на „Привит Драйв“ не бяха виждали такъв човек. Беше висок, слаб и много стар, ако се съдеше по сребристата му коса и брада, които бяха толкова дълги, че би могъл да си ги втъкне в колана. Носеше дълги одежди, пурпурна мантия, която метеше земята, и ботуши с висок ток и катарами. Сините му очи бяха светли, ясни и бляскаха иззад очилата му с форма на полумесец, а носът му бе много дълъг и гърбав, сякаш е бил чупен поне два пъти. Името на този мъж беше Албус Дъмбълдор^[3].

Албус Дъмбълдор като че ли не съзнаваше, че току-що е попаднал на улица, където всичко, свързано с него — от името до ботушите му — беше нежелано. Ровеше усърдно из джобовете на мантията си и търсеше нещо. Обаче явно съзнаваше, че е наблюдаван, защото внезапно хвърли поглед към котката, която все още го гледаше втренчено от другия край на улицата. По някаква причина видът на котката изглежда го развесели. Той се изкикоти и промърмори:

— Трябваше да се досетя.

Успя да намери във вътрешния си джоб онова, което търсеше. Приличаше на сребърна запалка. Той я отвори, вдигна я високо и щракна с нея. Най-близкият уличен фенер угасна с тих пукот. Отново щракна — следващият фенер мигна и притъмня. Дванайсет пъти щракна със Загасителя, докато на цялата улица останаха да светят само две мънички точици в далечината — очите на котката, която го наблюдаваше. Ако някой надникнеше сега през прозореца си — дори госпожа Дърсли с острия си поглед, — изобщо не би могъл да види какво става долу на паважа. Дъмбълдор пъхна Загасителя обратно в мантията си и тръгна към номер четири, където седна на зида до котката. Не я погледна, но подир малко й заговори.

— Каква изненада да ви видя тук, професор Макгонъгол!

Извърна се да се усмихне на котката, обаче тя беше изчезнала. Вместо това, той се усмихваше на жена с доста строг вид, която имаше правоъгълни очила с точно същата форма, каквато беше шарката около очите на котката. Тя също носеше мантия, и то изумруденозелена. Черната й коса бе прибрана в стегнат кок. Изглеждаше смутена.

— Как разбрахте, че съм аз? — попита.

— Но, любезна госпожо професор, никога не съм виждал котка да седи така сковано!

— И вие щяхте да сте скован, ако бяхте седели цял ден върху един зид — каза професор Макгонъгол.

— Цял ден? Когато можехте да празнувате? Докато идвах насам, сигурно съм минал покрай дузина тържества и празненства.

Професор Макгонъгол изсумтя ядосано.

— О, да, всички празнуват наистина — изрече припряно. — Човек би предположил, че ще бъдат по-предпазливи, ама не… Дори мъгълите са забелязали, че става нещо. Съобщиха го в техните новини — тя посочи с глава тъмния прозорец на всекидневната на семейство Дърсли. — Чух го. Ята сови… падащи звезди… Те не са чак толкова глупави. Нямаше как да не забележат нещо. Падащи звезди на юг в Кент… Бас ловя, че това е бил Дедалус Дигъл. Никога не е имал много ум в главата.

— Не трябва да ги обвинявате — възрази Дъмбълдор кротко. — Цели единайсет години имахме съвсем малко поводи за празнуване.

— Знам — отвърна професор Макгонъгол раздразнено. — Но това не е причина да си загубим ума. Хората съвсем лекомислено са тръгнали по улиците посред бял ден, без дори да се облекат с мъгълски дрехи, и разпространяват слухове.

Хвърли остър поглед встрани към Дъмбълдор, сякаш се надяваше той да й каже нещо, но мъжът не го стори, така че тя продължи:

— Само това оставаше — точно в деня, когато Вие-знаете-кой изглежда най-сетне е изчезнал, мъгълите да научат всичко за нас! Надявам се действително да си е отишъл, Дъмбълдор, а?

— Наистина изглежда така — отвърна Дъмбълдор. — Трябва да сме много благодарни. Искате ли едно шербетово лимонче?

— Едно какво?

— Шербетово лимонче. Това са вид мъгълски бонбони, които доста обичам.

— Не, благодаря — каза професор Макгонъгол хладно, сякаш смяташе, че това не е подходящ момент за шербетови лимончета. — Както казах, дори Вие-знаете-кой действително да си е отишъл…

— Любезна госпожо професор, не би ли трябвало един разумен човек като вас да го нарича с името му? Цялата тази глупост с „Вие-знаете-кой“… От единайсет години се опитвам да убедя хората да го наричат с истинското му име: Волдемор^[4]. — Професор Макгонъгол трепна, но Дъмбълдор, който разлепваше две шербетови лимончета едно от друго, като че ли не забеляза. — Всичко става толкова объркано, ако продължаваме да казваме „Вие-знаете-кой“. Никога не съм виждал причина да се страхувам да произнеса името на Волдемор.

— Знам, че не сте — каза професор Макгонъгол и гласът й звучеше полураздразнено, полувъзхитено. — Но вие сте различен. Всички знаем, че вие сте единственият, от когото Вие-знаете… ох, добре, Волдемор… се страхуваше.

— Ласкаете ме — рече Дъмбълдор спокойно. — Волдемор имаше сили, които аз никога не ще имам.

— Само защото сте твърде… да речем… благороден, за да ги използвате.

— Добре че е тъмно. Никога не съм се изчервявал толкова силно, откакто Мадам Помфри ми каза, че харесва новите ми наушници.

Професор Макгонъгол стрелна Дъмбълдор с остър поглед и каза:

— Совите не са нищо в сравнение със слуховете, които се носят навред. Знаете ли какво казват всички? За това защо е изчезнал? За това какво в края на краищата го е спряло?

Професор Макгонъгол като че ли беше стигнала до темата, която най-много държеше да разисква — истинската причина, задето бе чакала цял ден върху студения твърд зид, — защото нито като котка, нито като жена не беше устремявала в Дъмбълдор такъв пронизващ поглед, какъвто му отправи сега. Явно че каквото и да казваха „всички“, тя нямаше да го повярва, докато Дъмбълдор не й потвърдеше, че е вярно. Дъмбълдор обаче си избираше друго шербетово лимонче и не отговори.

— Казват, че — продължи тя настойчиво — миналата нощ Волдемор се появил в Годрикс Холоу. Отишъл да се срещне със семейство Потър. Носи се слух, че Лили и Джеймс Потър са… са… че те са… мъртви.

Дъмбълдор сведе глава. Професор Макгонъгол изстена.

— Лили и Джеймс… Не мога да повярвам… Не исках да повярвам… Ох, Албус…

Дъмбълдор протегна ръка и я потупа по рамото.

— Знам… знам… — каза потиснато.

Гласът на професор Макгонъгол трепереше, когато продължи:

— Това не е всичко. Говорят, че се опитал да убие сина на Потърови, Хари. Но… не могъл. Не могъл да убие това момченце. Никой не знае защо или как, но говорят, че като не могъл да убие Хари Потър, силата на Волдемор някак се пречупила… и затова е изчезнал.

Дъмбълдор кимна мрачно.

— Значи… значи е вярно? — запъна се професор Макгонъгол. — След всичко, което е направил… всички хора, които е убил… не могъл да убие едно момченце? Просто поразително… от всички неща, които можеха да го спрат… Но как — о, небеса! — Хари е оживял?

— Можем само да гадаем — каза Дъмбълдор. — И навярно никога няма да узнаем.

Професор Макгонъгол намери дантелената си носна кърпичка и избърса очите си под очилата. Дъмбълдор подсмръкна силно, извади от джоба си златен часовник и взе да го оглежда. Беше много странен часовник. Имаше дванайсет стрелки и никакви цифри. Вместо това, по ръба му се движеха малки планети. Очевидно за Дъмбълдор той все пак беше ясен за разчитане, защото го пъхна обратно в джоба си и каза:

— Хагрид закъснява. Впрочем, предполагам, той ви е казал, че ще бъда тук?

— Да — отговори професор Макгонъгол, — обаче не вярвам вие да ми кажете защо сте именно тук.

— Дойдох да предам Хари на леля му и вуйчо му. Той няма други роднини.

— Да не искате да кажете… Не може да имате предвид хората, които живеят тук?! — възкликна професор Макгонъгол, като скочи на крака и посочи номер четири. — Дъмбълдор… не можете! Цял ден ги наблюдавах. Не бихте могли да намерите двама души, които по-малко да приличат на нас. И това тяхно синче… Видях го как риташе майка си, докато вървяха по улицата, и врещеше за бонбони. Хари Потър не може да живее тук!

— Това е най-доброто място за него — заяви Дъмбълдор твърдо. — Леля му и вуйчо му ще са в състояние да му обяснят всичко когато порастне. Написал съм им писмо.

— Писмо? — повтори професор Макгонъгол отпаднало, като седна отново на зида. — Наистина ли мислите, Дъмбълдор, че можете да обясните всичко това в едно писмо? Тези хора никога няма да разберат момчето. Той ще стане прочут… ще стане легенда… Не бих се изненадала в бъдеще днешният ден да е известен като деня на Хари Потър… Ще се пишат книги за Хари… всяко дете по света ще знае името му!

— Именно — съгласи се Дъмбълдор, като гледаше много сериозно над ръба на очилата си, подобни на полумесец. — Ще е достатъчно да завърти главата на всяко момче. Прочут, преди да е проходил и проговорил! Прочут за нещо, което дори няма да помни! Не разбирате ли колко по-добре е да израсте далеч от всичко това, докато бъде готов да го възприеме?

Професор Макгонъгол отвори уста, премисли, преглътна и най-сетне каза:

— Да… да, прав сте, разбира се. Но как ще дойде момчето тук, Дъмбълдор?

Внезапно заоглежда мантията му, сякаш мислеше, че може да е скрил Хари под нея.

— Хагрид ще го донесе.

— Мислите ли, че е… разумно… да поверите на Хагрид нещо толкова важно?

— Бих поверил на Хагрид дори и живота си — отговори й Дъмбълдор.

— Съгласна съм, че е храбър — рече професор Макгонъгол неохотно, — но не можете да отречете, че е небрежен. Склонен е да… Какво е това?

Някакъв тих боботещ шум бе нарушил тишината около тях. Постепенно се усилваше, докато те гледаха нагоре и надолу по улицата, за да видят фарове. После нарасна до рев на мотор и двамата погледнаха нагоре към небето… От въздуха се спусна огромен мотоциклет и се приземи на улицата пред тях.

Макар че мотоциклетът беше огромен, не представляваше нищо в сравнение с човека, седнал върху него. Той бе почти двойно по-висок от нормален мъж и поне пет пъти по-широк. Изглеждаше прекалено голям, за да е истински, и толкова див — дълги кичури гъста черна коса и брада прикриваха по-голямата част от лицето му, имаше длани колкото капаци на кофи за смет, а краката му, обути в ботуши, приличаха на бебета делфини. В грамадните си мускулести ръце държеше вързоп в одеяло.

— Хагрид! — каза Дъмбълдор с нотка на облекчение в гласа. — Най-сетне! И откъде намери този мотоциклет?

— ’Зех го назаем, професор Дъмбълдор — отговори великанът, докато слизаше внимателно от мотоциклета. — Младият Сириус Блек ми го зае. Нося го, сър.

— Нямаше проблеми, нали?

— Не, сър… къщата беше почти разрушена, ама аз го измъкнах невредим, преди мъгълите да плъзнат наоколо. Заспа, додето летяхме над Бристол.

Дъмбълдор и професор Макгонъгол се наведоха над вързопа в одеялото. Вътре едва се виждаше дете, потънало в дълбок сън. Под къдрица от катраненочерната коса на челото му те забелязаха рана със странна форма, подобна на мълния.

— Това ли е…? — прошепна професор Макгонъгол.

— Да — каза Дъмбълдор. — Този белег ше му остане завинаги.

— Не бихте ли могли да направите нещо, Дъмбълдор?

— Дори да можех, не бих. Белезите понякога са полезни. Самият аз имам един над лявото си коляно и той е точен план на лондонското метро. Е… дай ми го, Хагрид… Да приключваме с тази работа!

Дъмбълдор взе Хари на ръце и се обърна към къщата на семейство Дърсли.

— Може ли… може ли да се сбогувам с него, сър? — попита Хагрид.

Наведе огромната си космата глава над Хари и му лепна една навярно много бодлива мустаката целувка. Сетне Хагрид изведнъж нададе вой като ранено куче.

— Шшшшт! — изсъска професор Макгонъгол. — Ще събудиш мъгълите!

— Извинявайте — захлипа Хагрид, като извади голяма носна кърпа на точки и скри лицето си в нея, — ’ма не мога да го понеса… Лили и Джеймс мъртви… и бедничкият малък Хари да живурка с мъгъли…

— Да, да, всичко това е много тъжно, обаче трябва да се овладееш, Хагрид, иначе ще ни открият — прошепна професор Макгонъгол и потупа Хагрид внимателно по ръката.

Дъмбълдор прекрачи ниския градински зид и тръгна към входната врата. Положи Хари нежно върху площадката, извади от мантията си писмо, втъкна го в одеялото на детето и после се върна при другите двама. Цяла минута те стояха и гледаха вързопчето — раменете на Хагрид се тресяха, професор Макгонъгол примигваше яростно, а искрящата светлина, която обикновено блестеше в очите на Дъмбълдор, сякаш бе угаснала.

— Е — каза Дъмбълдор накрая, — това е. Нямаме повече работа тук. Можем да се присъединим към тържествата.

— Да — обади се Хагрид с много приглушен глас. — Ще върна мотора на Сириус. Лека нощ, професор Макгонъгол… професор Дъмбълдор…

Като избърса с ръкава на якето си сълзите, бликащи от очите му, Хагрид се метна на мотоциклета и запали мотора. Той се издигна с рев във въздуха и изчезна в нощта.

— Очаквам да се видим скоро, професор Макгонъгол — каза Дъмбълдор и й кимна.

В отговор професор Макгонъгол си издуха носа.

Дъмбълдор се обърна и тръгна обратно по улицата. На ъгъла спря и извади Загасителя от сребро. Щракна веднъж с него и дванайсет светещи кълба се втурнаха към своите фенери, така че „Привит Драйв“ внезапно засия в оранжево и той успя да забележи как една тигрова котка се шмугна зад ъгъла в другия край на улицата. Едва можеше да различи вързопа на площадката на номер четири.

— На добър час, Хари! — прошепна Дъмбълдор, завъртя се на тока си, мантията му изсвистя и той изчезна.

Вятърът разроши спретнатите живи плетове по улица „Привит Драйв“, която се стелеше тиха и чиста под мастиленото небе — последното място, на което би могло да се очаква да се случат чудновати неща. Хари Потър се обърна в своето одеяло, без да се събуди. Едната му ръчичка хвана здраво писмото до него и той продължи да спи, без да знае, че е необикновен, без да знае, че е прочут, без да знае, че след няколко часа ще се събуди от писъка на госпожа Дърсли, когато тя отвори вратата, за да изнесе бутилките за мляко, нито че ще прекара следващите няколко седмици мушкан и щипан от братовчед си Дъдли… Не можеше и да знае, че в същия този миг на тайни събирания хора из цялата страна вдигаха чаши и казваха с приглушен глас:

— За Хари Потър… момчето, което оживя!

ГЛАВА ВТОРА
ИЗЧЕЗНАЛОТО СТЪКЛО

Изминаха почти десет години, откакто семейство Дърсли се събудиха и намериха своя племенник на площадката пред вратата, но улица „Привит Драйв“ кажи-речи не се бе променила. Слънцето изгря над същите спретнати дворчета и огря месинговия номер четири на входната врата на семейство Дърсли. После се вмъкна във всекидневната им, която изглеждаше почти както изглеждаше в онази вечер, когато господин Дърсли бе видял съдбоносния репортаж за совите. Само снимките на полицата издаваха колко много време е минало. Преди десет години там стояха сума фотографии на нещо, което приличаше на голяма розова плажна топка, нахлупило разноцветни тумбести шапки… Обаче Дъдли Дърсли не беше вече бебе и сега на снимките се виждаше как едно едро русо момче кара за пръв път велосипед, как се забавлява на въртележка на панаира, как играе компютърна игра с баща си, как майка му го прегръща и целува. В стаята нямаше никакъв признак, че в къщата живее и друго момче.

А все пак Хари Потър беше още там, в момента спеше, но не задълго. Леля му Петуния бе будна и пискливият й глас издаде първия звук на деня.

— Хайде! Ставай! Веднага!

Стреснат, Хари се събуди. Леля му потропа отново на вратата.

— Ставай! — изкрещя тя.

Хари я чу да отива към кухнята и после — звук от тиган, поставен върху котлона. Обърна се по гръб и опита да си припомни съня, който бе сънувал. Беше хубав сън. В него имаше летящ мотоциклет. Хари изпита странното усещане, че и преди е сънувал същия сън.

Леля му стоеше пак пред вратата.

— Стана ли вече? — попита.

— Почти — отговори Хари.

— Побързай, искам да наглеждаш бекона^[1]. И да не си посмял да го загориш! Държа всичко да е съвършено на рождения ден на Дъденцето.

Хари изстена.

— Какво каза? — сопна се леля му през вратата.

— Нищо, нищо…

Рожденият ден на Дъдли… Как можа да го забрави? Хари стана бавно от леглото и почна да си търси чорапи. Намери си чифт под леглото и — след като махна някакъв паяк от единия — ги обу. Беше свикнал с паяци, защото в килера под стълбището ги имаше колкото щеш, а Хари спеше именно там.

След като се облече, тръгна по коридора към кухнята. Масата беше почти изцяло скрита под подаръците на Дъдли. Май че бе получил новия компютър, който искаше, да не говорим за втория телевизор и колелото бегач. Защо Дъдли искаше точно колело бегач, остана загадка за Хари, понеже Дъдли беше много дебел и мразеше спорта — освен ако спортът се състоеше в това да удря някого с юмрук, разбира се. Любимата боксова круша на Дъдли беше самият Хари, обаче не успяваше да го издебне често. На Хари не му личеше външно, но всъщност беше много пъргав.

Може би защото живееше в тъмен килер, той открай време беше дребен и мършавичък за възрастта си. Изглеждаше още по-дребен и по-мършав, защото нямаше какво да носи освен старите дрехи на Дъдли, а Дъдли беше около четири пъти по-едър от него. Хари имаше слабичко лице, възлести колена, черна коса и ясно зелени очи. Носеше кръгли очила, слепени с много тиксо заради безбройните пъти, когато Дъдли го беше боксирал по носа. Единственото, което Хари харесваше в своята външност беше тъничкият белег на челото, подобен на мълния. Имаше го откакто се помнеше, и първият въпрос, който си спомняше да е задал на леля си Петуния, беше как го е получил.

— В автомобилната злополука, когато умряха родителите ти — каза тя тогава. — И не задавай въпроси.

Не задавай въпроси — това беше правило номер едно за да бъде спокоен животът със семейство Дърсли.

Вуйчо Върнън влезе в кухнята, когато Хари обръщаше бекона.

— Среши си косата! — излая вуйчо му, вместо „добро утро“.

Горе-долу веднъж в седмицата вуйчо Върнън надничаше над вестника си и крясваше, че Хари има нужда от подстригване. Хари навярно се беше подстригвал повече пъти от всички останали момчета в неговия клас, взети заедно, но нямаше никаква полза — косата му просто си растеше така, както й дойде.

Хари пържеше яйцата, когато Дъдли пристигна в кухнята с майка си. Синчето приличаше много на баща си. Имаше широко розово лице, доста къс врат, малки, воднистосини очи и гъста руса коса, която лежеше гладко върху голямата му топчеста глава. Леля Петуния казваше често, че Дъдли прилича на ангелче… Хари казваше често, че Дъдли прилича на прасе с перука.

Хари сложи чиниите с яйца и бекон на масата, което се оказа трудно, защото нямаше много място. Междувременно Дъдли броеше подаръците си. Лицето му помръкна.

— Трийсет и шест — каза и погледна майка си и баща си. — Два по-малко от миналата година.

— Миличко, не си броил подаръка от леля Марджи. Виж, той е тук, под този, големия от мама и татко.

— Добре, значи трийсет и седем — рече Дъдли и целият почервеня.

Хари, който усети, че наближава страхотен Дъдлиев изблик на ярост, взе да лапа своя бекон, колкото може по-бързо, да не би Дъдли да прекатури масата.

Леля Петуния явно също надуши опасността, защото каза бързо:

— И ще ти купим още два подаръка, когато излезем днес. Как ти харесва това, бонбонче? Два подаръка повече. Така добре ли е?

За миг Дъдли се замисли. Изглежда това беше трудна работа. Най-после каза бавно:

— Значи ще имам трийсет… трийсет…

— Трийсет и девет, сладурчето ми — допълни леля Петуния.

— Аха! — Дъдли седна изтежко и грабна най-близкия пакет. — Е, добре тогава.

Вуйчо Върнън се изсмя.

— Малкият хитрец знае какво си струва парите, също като татко си. Браво на теб, Дъдли! — и разроши косата на сина си.

В този миг звънна телефонът и леля Петуния отиде да се обади, докато Хари и вуйчо Върнън наблюдаваха как Дъдли разопакова колелото бегач, кинокамера, самолет с дистанционно управление, шестнайсет нови компютърни игри и едно видео. Тъкмо разкъсваше опаковката на златен ръчен часовник, когато леля Петуния се върна, ядосана и разтревожена.

— Лоши новини, Върнън — каза. — Госпожа Фиг си е счупила крака. Не може да го вземе. — Тя посочи с глава Хари.

Дъдли остана със зинала от ужас уста, но сърцето на Хари подскочи. Всяка година на рождения ден на Дъдли родителите му водеха него и един негов приятел в паркове за забавления, ресторанти за хамбургери или на кино. Всяка година Хари оставаше при госпожа Фиг, смахната стара дама, която живееше през две улици от тях. Хари мразеше онова място. Цялата къща миришеше на зеле и госпожа Фиг го караше да разглежда снимките на всички котки, които някога беше имала.

— А сега какво? — каза леля Петуния, докато гледаше разярено Хари, сякаш той е замислил всичко това.

Хари знаеше, че би трябвало да съжалява, задето госпожа Фиг е счупила крака си, обаче не му беше тъжно, като се сети, че ще мине цяла година, преди да му се наложи да разглежда пак Тибълс, Снежанка, Господин Лапчо и Рошльо.

— Може да се обадим на Марджи — предложи вуйчо Върнън.

— Не говори глупости, Върнън, тя мрази момчето.

Семейство Дърсли често говореха така за Хари — сякаш не е там, или по-скоро — сякаш е нещо много гнусно, което не може да ги разбере, като например плужек.

— А онази, как й беше името, твоята приятелка… Ивон?

— На курорт в Майорка е — отсече леля Петуния.

— Бихте могли просто да ме оставите тук — обади се Хари обнадеждено.

Щеше да може по изключение да гледа по телевизията каквото той иска и дори да се опита да поиграе на компютъра на Дъдли.

Леля Петуния доби вид, сякаш току що е глътнала цял лимон.

— Та да намерим къщата си в развалини, когато се върнем, нали? — изръмжа тя.

— Няма да вдигна къщата във въздуха — каза Хари, но те не го слушаха.

— Бихме могли да го вземем с нас до зоологическата градина — проточи леля Петуния — и да го оставим в колата…

— Колата е нова и не позволявам той да седи сам в нея…

Дъдли се разплака на висок глас. Всъщност не плачеше истински, от години не беше плакал истински, обаче знаеше, че ако разкриви лице и захленчи, мама ще му даде, каквото й поиска.

— Хубавото ми Дъденце, недей да плачеш! Мама няма да му позволи да ти развали твоя си ден! — извика тя, като го взе в обятията си.

— Не… искам… той… да… ид-д-дваааа! — крещеше Дъдли изпомежду силни престорени ридания. — Винаги раз-з-зваляяяя всичкооооо!

И през пролуката между ръцете на майка си се ухили злобно на Хари.

Точно тогава се звънна на вратата.

— Ох, Боже Господи, пристигат! — каза леля Петуния в паника.

Миг по-късно най-добрият приятел на Дъдли, Пиърс Полкис, влезе с майка си. Пиърс беше мършаво момче с лице на плъх. Обикновено той държеше ръцете на децата зад гърба им, докато Дъдли ги биеше. Дъдли веднага престана да се преструва, че плаче.

Половин час по-късно Хари, който не можеше да повярва на късмета си, седеше на задната седалка в колата на семейство Дърсли с Пиърс и Дъдли на път към зоологическата градина за пръв път в живота си. Леля му и вуйчо му не бяха успели да измислят какво друго да правят с него, но преди да тръгнат, вуйчо Върнън бе дръпнал Хари настрана.

— Предупреждавам те — каза той, като доближи голямото си червено лице до неговото, — предупреждавам те отсега, момче… само да се случи нещо странно, каквото и да било, ще седиш в килера от днес до Коледа.

— Нищо няма да направя — отговори Хари, — честна дума!

Но вуйчо Върнън не му повярва. Никой никога не му вярваше.

Работата беше там, че около Хари често се случваха странни неща и просто нямаше смисъл да се казва на семейство Дърсли, че не той ги предизвиква.

Веднъж леля Петуния, на която бе омръзнало Хари да се връща от бръснаря с вид, сякаш изобщо не е ходил там, грабна кухненската ножица и го подстрига така, че изглеждаше почти плешив, с изключение на бретона, който бе оставила „да прикрива онзи ужасен белет“. Дъдли щеше да се пукне от смях при вида на Хари, който прекара една безсънна нощ, като си представяше следващия ден в училище, където бездруго му се присмиваха заради провлечените дрехи и залепените с тиксо очила. На другата сутрин обаче стана и откри, че косата му е точно каквато беше, преди леля Петуния да я окастри. Заради това го наказаха да не излиза цяла седмица от килера си, въпреки опита му да ги убеди, че не може да обясни как е пораснала пак толкова бързо.

Друг път леля Петуния се опита да му облече насила един отвратителен стар пуловер на Дъдли — кафяв с оранжеви топчета. Колкото повече тя се мъчеше да го нахлузи през главата му, толкова по-малък като че ли ставаше пуловерът, докато накрая би могъл да се облече само на парцалена кукла, но положително не и на Хари. Леля Петуния реши, че трябва да се е свил при прането, и за щастие Хари не бе наказан.

От друга страна, той имаше страшни неприятности, задето го откриха върху покрива на училищната кухня. Бандата на Дъдли го бе погнала както обикновено, когато — за изненада колкото на всички тях, толкова и на самия него — Хари кацна на комина. Семейство Дърсли получиха много сърдито писмо от директорката на училището, в което съобщаваше, че племенникът им се катерел по училищните сгради. А всъщност, единственото, което той се бе опитал да направи (както извика на вуйчо Върнън през заключената врата на своя килер, беше да скочи зад големите кофи за смет пред вратата на кухнята. Хари предполагаше, че вятърът трябва да го е подхванал насред скока.

Но днес нямаше да стане нищо нередно. Дори си заслужаваше да бъде с Дъдли и Пиърс, щом щеше да прекара деня на място, което не беше нито училището, нито неговият килер, нито вмирисаният на зеле хол на госпожа Фиг.

Докато караше, вуйчо Върнън се оплакваше на леля Петуния. Той обичаше да се оплаква от какво ли не: хората в службата, Хари, общинския съвет, Хари… Банката и Хари бяха само малка част от любимите му теми. Тази сутрин бяха мотоциклетите.

— …карат като луди, тия млади нехранимайковци — каза той, когато ги задмина един мотоциклет.

— Сънувах мотоциклет — обади се Хари, който изведнъж си спомни съня си — Той летеше.

Вуйчо Върнън за малко не се блъсна в автомобила отпред. Обърна се на седалката си и кресна на Хари с лице, подобно на огромна гулия с мустаци:

— МОТОЦИКЛЕТИТЕ НЕ ЛЕТЯТ!

Дъдли и Пиърс се разкикотиха.

— Знам, че не летят — каза Хари — То беше само сън.

Но му се искаше да не бе продумвал. Ако имаше нещо, което семейство Дърсли мразеха повече от това той да задава въпроси, то беше да говори за разни неща, които постъпват не както би трябвало, независимо дали е било в сън или дори в анимационен филм — като че ли мислеха, че може да му хрумнат опасни идеи.

Слънцето грееше много силно тази година и зоологическата градина беше претъпкана с посетители — цели семейства. На входа семейство Дърсли купиха на Дъдли и Пиърс огромни шоколадови сладоледи и после — тъй като усмихнатата госпожа на щанда попита Хари какво иска, преди да бяха успели да го отпратят — му взеха евтин лимонов сладолед на клечка. А него си го биваше, реши Хари, докато го ближеше и наблюдаваше с другите една горила, която се чешеше по главата и поразително приличаше на Дъдли, само дето не беше руса.

Хари прекара най-хубавия си предобед от много време насам. Стараеше се да върви малко встрани от семейство Дърсли, за да не би Дъдли и Пиърс, на които към обед животните почнаха да доскучават, да пристъпят към любимото си хоби — да го бият. Обядваха в ресторанта на зоологическата градина и когато Дъдли получи пристъп на ярост, задето сладкишът му не бил достатъчно голям, вуйчо Върнън му купи нов, а на Хари разрешиха да дояде първия.

По-късно Хари размишляваше: трябвало е да се сети, че всичко е прекалено хубаво, за да продължава така. След обяда отидоха в терариума. Там беше хладно и тъмно, с осветени витрини по дължината на целите стени. Зад стъклата по късове дърво и по камъни пълзяха най-различни гущери и змии. Дъдли и Пиърс искаха да видят огромни отровни кобри и дебели питони, които можеха да задушат човек. Дъдли бързо намери най-голямата змия в сградата. Би могла да увие тялото си два пъти около колата на вуйчо Върнън и да я смачка до размера на кофа за смет… обаче в момента изглежда не беше в такова настроение. Всъщност тя спеше дълбоко.

Дъдли, притиснал нос о стъклото, се взираше в лъскавите кафяви извивки.

— Накарай я да се движи — захленчи той на баща си.

Вуйчо Върнън чукна по стъклото, но змията не помръдна.

— Чукни пак! — заповяда Дъдли.

Вуйчо Върнън потропа силно със свит пестник, ала змията само продължи да дреме.

— Това е скучно! — изстена Дъдли и повлече крака нататък.

Хари застана пред клетката и се взря настойчиво в змията. Не би се изненадал, ако самата тя умираше от скука — никаква компания, освен глупави хора, които барабанят с пръсти по стъклото и по цял ден я безпокоят. Това беше оше по-лошо, отколкото да имаш килер вместо спалня, където единственият посетител беше леля Петуния, която хлопа по вратата, за да те събуди — Хари поне можеше да ходи из останалата част от къщата.

Изведнъж змията отвори мънистените си очи. Бавно, много бавно вдигна глава, докато нивото на очите й се изравни с тези на Хари.

Тя му намигна.

Хари се ококори. После хвърли бърз поглед наоколо, за да види дали някой гледа. Никой не гледаше. Той отвърна на погледа на змията и също й намигна.

Змията посочи с глава вуйчо Върнън и Дъдли, после извърна очи към тавана. Отправи към Хари поглед, който съвсем ясно казваше: „Непрестанно ми правят това.“

— Знам — промърмори Хари през стъклото, въпреки че не беше сигурен дали тя може да го чуе. — Трябва да е ужасно досадно.

Змията кимна със замах.

— Ти всъщност откъде си? — попита Хари.

Змията замахна с опашката си към една малка табела до стъклото. Хари се взря в нея — „Боа удушвач, Бразилия“.

— Хубаво ли беше там?

Боата удушвач посочи с опашката си и Хари продължи да чете: „Този екземпляр е отгледан в зоологическата градина.“

— О, разбирам. Значи никога не си била в Бразилия?

Когато змията поклати глава, един оглушителен вик зад Хари накара и двамата да подскочат:

— ДЪДЛИ! ГОСПОДИН ДЪРСЛИ! ЕЛАТЕ ДА ВИДИТЕ ТАЗИ ЗМИЯ! НЕ БИХТЕ ПОВЯРВАЛИ КАКВО ПРАВИ!

Дъдли се заклати към тях, колкото можеше по-бързо.

— Я ти да се махаш от тук! — каза и блъсна Хари в ребрата.

Хванат неподготвен, Хари падна тежко на циментовия под. Каквото последва, стана толкова бързо, че никой не видя как стана — в един миг Пиърс и Дъдли стояха наведени съвсем близо до стъклото, а в следващия бяха отскочили назад с вой на ужас.

Хари се надигна и ахна — предното стъкло на клетката на боата удушвач беше изчезнало. Голямата змия се размота бързо и се плъзна навън по пода, а хората в целия терариум се разпищяха и хукнаха към изходите.

Когато змията изпълзя бързо покрай него, Хари можеше да се закълне, че един тих съскащ глас каза:

— Бразззилия, идвам… Мерссси, амиго!

Пазачът на терариума беше потресен.

— А стъклото — повтаряше той, — къде отиде стъклото?

Лично директорът на зоологическата градина приготви за леля Петуния чаша силен сладък чай, докато отново и отново се извиняваше. Пиърс и Дъдли можеха само да ломотят неразбираемо. Доколкото Хари беше видял, змията не бе направила нищо, освен дето щракна игриво с челюсти към петите им, докато минаваше покрай тях. Но когато най-сетне всички се качиха пак в колата на вуйчо Върнън, Дъдли вече разправяше как тя едва не отхапала целия му крак, а Пиърс се кълнеше, че се е опитала да го смачка и удуши. Обаче най-лошо от всичко — поне за Хари — беше, че Пиърс се успокои достатъчно, колкото да рече:

— Хари говореше с нея, нали, Хари?

Вуйчо Върнън изчака Пиърс да напусне дома му, преди да се нахвърли срещу Хари. Толкова беше ядосан, че едва можеше да говори. Успя да каже:

— Марш… в килера… ще стоиш… никакво ядене.

А после рухна в своя фотьойл и леля Петуния трябваше да изтича да му донесе голяма чаша коняк.

* * *

Много по-късно Хари лежеше в своя тъмен килер и мечтаеше да има часовник. Не знаеше колко е часът и не можеше да е сигурен дали семейство Дърсли вече са заспали. Докато не заспяха, той не можеше да рискува да се промъкне до кухнята да си вземе нещо за ядене.

Живееше у семейство Дърсли вече почти десет години, десет нещастни години, откакто се помнеше, откакто е бил бебе и родителите му са загинали в автомобилна злополука. Не си спомняше да е бил в колата, когато родителите му са загинали. Понякога, като напрегнеше паметта си през дългите часове в своя килер, му се явяваше странно видение — ослепително лумване на зелена светлина и пареща болка на челото. Това, предполагаше той, е бил сблъсъкът, но не можеше да си представи откъде се е появила тази ярка зелена светлина. Изобщо не помнеше родителите си. Леля му и вуйчо му никога не говореха за тях и — естествено — му беше забранено да задава въпроси. В къщата нямаше техни снимки.

Докато беше по-малък, Хари мечтаеше ли, мечтаеше за някакъв непознат роднина, който ще дойде да го отведе, но това не се случи. Семейство Дърсли бяха единствените му роднини. Обаче понякога му се струваше (или може би само се е надявал), че чужди хора на улицата сякаш го познаваха. А те бяха много чудновати чужди хора. Един дребничък мъж с виолетов цилиндър му се поклони веднъж, когато пазаруваха с леля Петуния и Дъдли. След като попита яростно Хари дали познава този мъж, леля Петуния ги поведе бързо навън, без да купи нищо. Друг път старица с доста налудничав вид и цялата облечена в зелено му бе махнала весело с ръка в автобуса. Преди няколко дни някакъв плешив мъж с много дълго пурпурно палто дори се ръкува с него на улицата и после си продължи по пътя, без да продума. Най-необичайното у всички тези хора беше начинът, по който изчезваха в секундата, когато Хари се опитваше да ги поразгледа.

В училище Хари си нямаше никого. Всички знаеха, че бандата на Дъдли мрази този странен Хари Потър с развлечените му стари дрехи и счупените очила, а никой не искаше да се противопоставя на бандата на Дъдли.

ГЛАВА ТРЕТА
ПИСМА ОТ НИКОГО

Бягството на бразилската боа удушвач докара на Хари най-дългото от всичките му наказания досега. Когато му позволиха да излезе пак от своя килер, лятната ваканция беше почнала, Дъдли бе успял да счупи новата си кинокамера, да разбие самолета с дистанционно управление и още при първото си качване на колелото бегач да блъсне старата госпожа Фиг, докато пресичала улица „Привит Драйв“ с патериците си.

Хари се радваше, че училището е свършило, но не можеше да избегне бандата на Дъдли, която гостуваше в къщата всеки божи ден. Пиърс, Денис, Малкълм и Гордън бяха до един едри и глупави, но тъй като Дъдли беше най-едрият и най-глупавият от всички, той им беше водач. Останалите бяха много щастливи да се включат в любимия спорт на Дъдли — преследване на Хари.

Затова Хари прекарваше колкото е възможно повече време извън дома, като се разхождаше и си мислеше за края на ваканцията, където виждаше тъничък лъч надежда. През септември щеше да постъпи в средно училище и за пръв път в живота си нямаше да е с Дъдли. Дъдли беше приет в „Смелтингс“^[1], някогашното училище на вуйчо Върнън. Пиърс Полкис също щеше да ходи там. Хари пък отиваше в гимназията „Стоунуол“^[2] — местното смесено общинско училище. Дъдли намираше това за ужасно смешно.

— В първия учебен ден в „Стоунуол“ натикват главите на новите в тоалетната чиния — каза той на Хари. — Искаш ли да се качим горе и да репетираме?

— Не, благодаря — отвърна Хари. — Горката тоалетна чиния никога не е поемала такова отвратително нещо като твоята глава, та може да й се доповръща.

После хукна, преди Дъдли да проумее какво е казал братовчед му.

Един ден през юли леля Петуния заведе Дъдли в Лондон, за да му купи униформата на „Смелтингс“, и остави Хари при госпожа Фиг. Госпожа Фиг беше по-малко досадна от обикновено. Оказа се, че си е счупила крака, като се спънала в една от своите котки, и като че ли не ги обичаше вече колкото преди. Остави Хари да гледа телевизия и му даде парче шоколадов кейк, който имаше вкус, сякаш беше престоял няколко години.

Тази вечер във всекидневната Дъдли се перчеше пред семейството с чисто новата си униформа. Момчетата от „Смелтингс“ носеха кафяв фрак, оранжев къс голф и плоска сламена шапка, наречена канотие. Към тях се добавяше възлеста пръчка, която използваха да се удрят един друг, докато учителите не гледаха. Това уж било добра тренировка за бъдещия живот.

Докато гледаше Дъдли в новия му голф, вуйчо Върнън каза дрезгаво, че е настъпил мигът, с който най-много се гордее в живота си. Леля Петуния, обляна в сълзи, заяви, че не можела да повярва това да е нейният миличък Дъделинчо — изглеждал толкова красив и пораснал. Хари не посмя да си отвори устата. Имаше чувството, че от усилието да не избухне в смях може би си е пукнал вече две ребра.

На другата сутрин, когато Хари влезе в кухнята за закуска, там се носеше отвратителна миризма. Като че ли идваше от голям метален казан в мивката. Отиде да погледне. Казанът беше пълен с нещо подобно на мръсни дрипи, които плуваха в сива вода.

— Какво е това? — попита той леля си Петуния.

Устните й се свиха както винаги, когато той дръзваше да зададе въпрос.

— Новата ти училищна униформа — каза.

Хари надникна пак в казана.

— О! — рече. — Не знаех, че трябва да е толкова мокра.

— Не говори глупости — сопна се леля Петуния. — боядисвам в сиво някои стари неща на Дъдли за теб. Когато привърша, ще изглеждат точно като дрехите на всички останали.

Хари се усъмни дълбоко в това, но реши, че ще е най-добре да не спори. Седна до масата, като се опитваше да не мисли как ще изглежда през първия си учебен ден в „Стоунуол“ — навярно като облечен в парчета стара слонска кожа.

Дъдли и вуйчо Върнън влязоха, и двамата със сбърчени носове заради миризмата от новата униформа на Хари. Вуйчо Върнън разгъна вестника си както обикновено, а Дъдли трясна върху масата своята смелтингска пръчка, която носеше навсякъде.

Чуха щракването на пощенската кутия^[3] и падането на писма върху изтривалката.

— Донеси пощата, Дъдли — каза вуйчо Върнън иззад вестника си.

— Накарай Хари да я донесе.

— Донеси пощата, Хари.

— Накарай Дъдли да я донесе.

— Мушни го със смелтингската си пръчка, Дъдли.

Хари избягна смелтингската пръчка и отиде да вземе пощата. На изтривалката лежаха три неща: пощенска картичка от Марджи, сестрата на вуйчо Върнън (тя беше на почивка на остров Уайт), кафяв плик, който приличаше на сметка, и… писмо за Хари.

Хари го вдигна и се взря в него, а сърцето му задумка като огромен барабан. Никой никога през целия ме живот не му беше писал писмо! Кой ли можеше да му пише? Нямаше приятели, нито други роднини, не беше записан в библиотеката, та дори не бе получавал нелюбезни бележки с искане да върне книги. А все пак, ето го — едно писмо, адресирано толкова ясно, че не можеше да има грешка:

Г-н Х. Потър

Килерът под стълбището

ул. „Привит Драйв“ 4

Литъл Уингинг

Графство Съри

Пликът беше дебел и тежък, направен от жълтеникав пергамент, адресът пък бе написан с изумруденозелено мастило. Пощенска марка нямаше.

Като обърна плика с разтреперана ръка, Хари видя печат с червен восък, изобразяващ герб: голяма буква „Х“, заобиколена от лъв, орел, язовец и змия.

— По-бързо, момче — провикна се вуйчо Върнън от кухнята. — Какво правиш? Да не проверяваш дали няма писма бомби?

И се засмя на собствената си шега.

Хари се върна в кухнята, все още вперил поглед в своето писмо. Подаде на вуйчо Върнън сметката и пощенската картичка, седна и почна бавно да отваря жълтеникавия плик.

Вуйчо Върнън отвори сметката, изпръхтя с отвращение и зачете гърба на картичката.

— Марджи е болна — уведоми той леля Петуния. — Яла развалени миди…

— Татко! — каза Дъдли внезапно. — Хари е получил нещо!

Хари тъкмо искаше да разгъне писмото, написано на дебел пергамент, същия като на плика, когато вуйчо Върнън го изтръгна рязко от ръката му.

— То е за мен! — викна Хари, като се опита да го дръпне обратно.

— Кой ли ще ти пише на теб? — присмя му се вуйчо Върнън, разгърна със замах писмото с една ръка и му хвърли бегъл поглед. От червено, лицето му стана зелено, по-бързо от който и да е светофар. И не спря дотам. Само след секунди беше сиво-белезникаво, като застояла овесена каша.

— П-п-петуния! — възкликна той задъхано.

Дъдли се опита да грабне писмото, за да го прочете, но вуйчо Върнън го държеше високо, където той не можеше да го стигне. Леля Петуния го взе с любопитство и зачете първия ред. След миг изглеждаше, като че ли ще припадне. Хвана се за шията и издаде звук, сякаш се е задавила.

— Върнън! О, небеса… Върнън!

Те впериха очи един в друг, изглежда забравили, че Хари и Дъдли все още са в кухнята. Дъдли не беше свикнал да го пренебрегват. Нанесе на баща си силен удар по главата със своята смелтингска пръчка и викна:

— Искам да прочета това писмо!

— Аз искам да прочета това писмо — каза Хари яростно, — тъй като то е до мен!

— Излезте и двамата — изграчи вуйчо Върнън, като пъхна писмото обратно в плика му.

Хари не мръдна.

— ИСКАМ СИ ПИСМОТО! — провикна се той.

— Дай го на мен да го видя! — настояваше Дъдли.

— ВЪН! — кресна вуйчо Върнън, хвана Хари и Дъдли за вратовете, изхвърли ги в коридора и затръшна кухненската врата подире им.

Хари и Дъдли незабавно се впуснаха в яростна, но мълчалива борба кой да подслушва на ключалката. Дъдли спечели и Хари, с очила, провиснали на едното ухо, легна по корем, за да слуша на пролуката между вратата и пода.

— Върнън — тъкмо казваше леля Петуния с треперещ глас, — погледни адреса… как е възможно да знаят къде спи той? Мислиш ли, че наблюдават къщата?

— Наблюдават… шпионират… може би ни следят — забъбри вуйчо Върнън объркано.

— Но какво ще правим, Върнън? Дали да не им пишем? Да им кажем, че не искаме…

Хари виждаше как лъскавите черни обувки на вуйчо Върнън сноват напред-назад из кухнята.

— Не — каза накрая. — Не, ще го оставим без последствие. Ако не получат отговор… да, така е най-добре… няма да правим нищо…

— Но…

— Не искам такъв един в дома си, Петуния! Нали си дадохме клетва, когато го приехме, че ще изкореним тези опасни глупости?

Когато се върна от работа тази вечер, вуйчо Върнън направи нещо, което никога досега не беше правил — той посети Хари в неговия килер.

— Къде ми е писмото? — попита Хари, щом вуйчо Върнън с мъка се провря през вратата. — Кой ми пише?

— Никой. Било е изпратено до теб по погрешка — отговори отсечено вуйчо Върнън. — Изгорих го.

— Не е било по погрешка — каза Хари сърдито. — Адресирано беше до моя килер.

— МЛЪК! — ревна вуйчо Върнън и два паяка паднаха от тавана. После пое няколко пъти дълбоко въздух и се насили да се усмихне — лицето му изглеждаше доста изкривено.

— Ъъъ… да, Хари… за този килер. Леля ти и аз обмислихме… Ти наистина си станал твърде голям за него… та решихме, че може да е хубаво, ако се преместиш във втората спалня на Дъдли.

— Защо? — попита Хари.

— Не задавай въпроси! — сряза го вуйчо му. — Качи тия неща горе, и то веднага.

Къщата на семейство Дърсли имаше четири спални: една за вуйчо Върнън и леля Петуния, една за гости (обикновено сестрата на вуйчо Върнън — Марджи), една, където спеше Дъдли, и една, където Дъдли държеше всичките играчки и принадлежности, които не се побираха в първата му спалня.

Хари трябваше да се качи само веднъж на горния етаж, за да премести от килера в тази стая вещите, които притежаваше. Седна на леглото и се огледа. Почти всичко, което видя тук, беше счупено. Кинокамерата отпреди един месец лежеше върху малък управляем танк, с който Дъдли бе прегазил кучето на съседите. В ъгъла стоеше най-първият телевизор на Дъдли, който той беше пробил с ритник, когато отмениха любимата му програма. Имаше и голям кафез, където някога живееше папагал, който Дъдли бе заменил в училище за истинска въздушна пушка, а тя пък лежеше на една полица с напълно изкривено дуло, защото Дъдли беше седнал отгоре й. По други лавици имаше много книги. Те бяха единствените неща в стаята, които изглеждаха недокоснати.

Някъде долу се чуваше гласът на Дъдли, който врещеше на майка си:

— Не го искам там… Тази стая ми трябва… Накарай го да се махне…

Хари въздъхна и се изтегна на леглото. Вчера би дал всичко, за да се озове тук горе. Днес би предпочел да се върне в своя килер с онова писмо, вместо да е тук без него. Всички бяха доста мълчаливи, докато закусваха на другата сутрин. Дъдли бе изпаднал в шок. След като беше крещял, удрял бе баща си със смелтингската пръчка, беше повръщал нарочно, бе ритал майка си и хвърлил костенурката си през стъкления покрив на зимната градина, все пак не му върнаха стаята. Хари си мислеше за това време на вчерашния ден и се разкайваше, че не бе отворил писмото в антрето. Вуйчо Върнън и леля Петуния се споглеждаха мрачно.

Когато пристигна пощата, вуйчо Върнън, който изглежда искаше да се покаже мил към Хари, накара Дъдли да отиде да я донесе. Чуха го да блъска всички предмети със смелтингската си пръчка по цялата дължина на коридора. После се провикна:

— Ето още едно! Господин Х. Потър, Най-малката спалня, улица „Привит Драйв“ 4…

С приглушен вик вуйчо Върнън скочи от мястото си и хукна по коридора, а Хари беше по петите му. Вуйчо Върнън трябваше да повали Дъдли на пода, за да му вземе писмото, което стана трудно, защото Хари беше сграбчил отзад вуйчо Върнън за шията. След минута хаотична борба, по време на която всеки отнесе доста удари със смелтингската пръчка, вуйчо Върнън се изправи, едва поемайки си дъх, стиснал в ръка писмото за Хари.

— Върви в килера! Искам да кажа… в спалнята си — изсумтя той на Хари. — Дъдли, махай се… просто се махай!

Хари крачеше ли, крачеше в кръг из новата си стая. Някой знаеше, че се е изнесъл от своя килер, и като че ли още знаеше, че не е получил първото си писмо. Това сигурно означаваше, че ще опита пак, нали? И този път той щеше да се погрижи този някой да успее. Вече имаше план.

Поправеният будилник звънна на другата сутрин в шест часа. Хари бързо го изключи и тихо се облече. Не биваше да събужда семейство Дърсли. Прокрадна се надолу, без да запали нито една лампа. Щеше да причака раздавача на ъгъла на улица „Привит Драйв“ и пръв да вземе писмата за номер четири. Сърцето му биеше лудо, докато Хари пъплеше през тъмното антре към входната врата…

— ООООХХХ!

Подскочи високо във въздуха — беше стъпил върху нещо голямо, противно и меко на изтривалката, нещо живо!

Горе щракнаха лампи и за свой ужас Хари осъзна, че противното меко нещо е било лицето на вуйчо му. Вуйчо Върнън беше легнал в спален чувал пред входната врата, явно за да се увери, че Хари няма да направи точно това, което се беше опитал да направи. Той крещя на Хари около половин час, а после заповяда да отиде и да му приготви чаша чай. Хари повлече нещастно крака към кухнята и когато се върна, пощата беше пристигнала право в скута на вуйчо Върнън. Хари успя да види три писма, надписани със зелено мастило.

— Искам… — подхвана той, но вуйчо Върнън разкъса писмата на парчета пред очите му.

Този ден вуйчо Върнън не отиде на работа. Остана вкъщи и закова процепа за поща на входната врата.

— Виж какво — обясняваше той на леля Петуния с уста, пълна с гвоздеи, — ако не могат да ги доставят, просто ще се откажат.

— Не съм сигурна, че това ще подейства, Върнън.

— Ох, умът на тия хора работи по странен начин, Петуния, те не са като теб и мен — каза вуйчо Върнън, като се опитваше да забие гвоздей с парчето плодов сладкиш, което леля Петуния току-що му беше донесла.

* * *

В петък пристигнаха цели дванайсет писма за Хари. Тъй като не можеха да минат през пощенската кутия, бяха мушнати под вратата, проврени през страничните пролуки, а няколко бяха пъхнати със сила през малкото прозорче на тоалетната на долния етаж.

Вуйчо Върнън отново си остана у дома. След като изгори всички писма, той извади чук и гвоздеи и закова с дъсчици всички пролуки около предната и задната врата, тъй че никой не можеше да излезе. Докато работеше, си тананикаше „На пръсти през лалетата“ и трепваше при най-малкия шум.

* * *

В събота нещата излязоха извън контрол. Двайсет и четири писма за Хари успяха да се промъкнат в къщата, навити и скрити във всяко едно от двете дузини яйца, които крайно обърканият млекар беше подал на леля Петуния през прозореца на всекидневната. Докато вуйчо Върнън водеше разярени телефонни разговори с пощата и с млекарницата, за да намери някого, комуто да се оплаче, леля Петуния смля писмата в своя миксер.

— Кой ли, за Бога, толкова много иска да говори точно с теб? — чудеше се Дъдли.

* * *

В неделя сутринта вуйчо Върнън седна на масата за закуска с изморен и доста болнав вид, но щастлив.

— В неделен ден няма поща — напомни той радостно, докато мажеше портокалово сладко върху вестника си, — днес никакви проклети писма…

Докато говореше, нещо изсвистя през кухненския комин и го удари силно по тила. В следващия миг от камината излетяха като куршуми трийсет-четирийсет писма. Семейство Дърсли се свиха, а Хари подскочи високо, опитвайки се да улови едно…

— Вън! ВЪН!

Вуйчо Върнън хвана Хари през кръста и го изхвърли в коридора. След като леля Петуния и Дъдли побягнаха, закрили лицата си с ръце, вуйчо Върнън затръшна вратата. Те чуваха как писмата продължават да се сипят в кухнята и да отскачат от стените и пода.

— Дотук беше! — каза вуйчо Върнън, като се опитваше да говори спокойно, а в същото време скубеше големи туфи косми от мустака си. — След пет минути всички да се върнете тук, готови за път. Заминаваме. Опаковайте си само дрехи. Без възражения!

Изглеждаше толкова страшен с липсващия половин мустак, че никой не посмя да спори. Десет минути по-късно вече се бяха проврели с мъка през закованите врати, седяха в колата и пътуваха бързо към магистралата. Дъдли подсмърчаше на задната седалка. Баща му го беше нашамарил, защото ги бавеше, докато се опитваше да побере своя телевизор, видеото и компютъра в спортния си сак.

Пътуваха. И пътуваха. Дори леля Петуния не смееше да попита къде отиват. Сегиз-тогиз вуйчо Върнън вземаше остър завой и шофираше известно време в обратна посока.

— Да се отървем от тях… да се отървем от тях — мърмореше всеки път, когато правеше това.

През целия ден не спряха, за да хапнат и пийнат. На стъмване Дъдли ревеше. Не бе преживявал такъв ужасен ден през целия си живот. Беше гладен, изтървал бе пет телевизионни предавания, които искаше да гледа, и никога не бе прекарвал толкова дълго време, без да вдигне във въздуха поне един извънземен на своя компютър.

Най-сетне вуйчо Върнън спря пред мрачен хотел в покрайнините на голям град. Дъдли и Хари щяха да делят стая с двойно легло и влажни, миришещи на мухъл чаршафи. Дъдли захърка, но Хари остана буден — седеше на перваза на прозореца, гледаше светлините на преминаващите автомобили долу и размишляваше…

* * *

За закуска на другия ден ядоха престояли овесени ядки и студени консервирани домати върху препечен хляб. Тъкмо бяха свършили, когато собственичката на хотела дойде при тях.

— Извинете, ама някой от вас да е господин Х. Потър? Работата е там, че имам стотина такива неща на рецепцията.

Тя вдигна високо едно писмо, та всички можаха да прочетат адреса, написан със зелено мастило:

Г-н Х. Потър

Стая 17

Хотел „Рейлвю“

Коукуърт

Хари посегна да грабне писмото, но вуйчо Върнън отблъсна ръката му. Жената се втрещи.

— Аз ще ги взема — каза вуйчо Върнън, стана бързо и излезе след нея от столовата.

— Не би ли било най-добре да се приберем вкъщи? — предложи плахо леля Петуния часове по-късно, но вуйчо Върнън сякаш не я чу.

Никой от тях не проумяваше какво точно търси той. Закара ги насред една гора, излезе от колата, огледа се, поклати неодобрително глава, качи се пак и продължиха нататък. Същото се повтори посред разорана нива, на средата на висящ мост и на върха на някакъв многоетажен паркинг.

— Татко е полудял, нали? — попита Дъдли мрачно майка си късно същия следобед. Вуйчо Върнън бе паркирал край морския бряг, заключи ги всички в колата и изчезна.

Започна да вали. Едри капки забарабаниха по покрива на колата. Дъдли подсмърчаше.

— Днес е понеделник — каза той. — Довечера е програмата на Великия Хумберто. Искам да пренощуваме на място с телевизор.

Понеделник! Това напомни нещо на Хари. Ако наистина бе понеделник — а обикновено можеше да се разчита на Дъдли да знае дните от седмицата заради телевизията, — тогава утре, вторник, беше единайсетият рожден ден на Хари. Естествено неговите рождени дни никога не бяха особено весели — миналата година семейство Дърсли му подариха закачалка за палто и чифт стари чорапи на вуйчо Върнън.

Все пак не всеки ден ставаш на единайсет…

Вуйчо Върнън се върна усмихнат. Носеше дълъг тесен пакет и не отговори на леля Петуния, когато го попита какво е купил.

— Намерих идеалното място! — каза. — Хайде! Всички да слизат!

Извън колата беше много студено. Вуйчо Върнън сочеше нещо, което приличаше на голяма скала далеч навътре в морето. Кацнала на върха на скалата, стоеше най-жалката барачка, която човек може да си представи. Едно нещо беше сигурно — там нямаше телевизор.

— За тази нощ се предвижда буря — каза вуйчо Върнън злорадо и плясна с ръце. — А този господин най-любезно се съгласи да ни заеме лодката си!

Някакъв беззъб старец се доближи до тях и посочи с доста лукава усмивка стара гребна лодка, която се люшкаше в стоманеносивата вода под тях.

— Купил съм вече провизии — каза вуйчо Върнън. — Сега — всички на борда!

В лодката беше толкова студено, че да измръзнеш. Ледени морски пръски и дъжд се стичаха по вратовете им и студеният вятър брулеше лицата им. Стори им се, че минаха часове, докато стигнат до скалата, където вуйчо Върнън, плъзгайки се и залитайки, ги поведе към разнебитената къща.

Вътре беше ужасно — миришеше силно на водорасли, вятърът духаше през пролуки в дървените стени, а огнището беше влажно и празно. Имаше само две стаи.

Провизиите на вуйчо Върнън се оказаха по пакетче чипс за всеки и четири банана. Той се опита да запали огън, но празните опаковки от чипс само задимяха и се сгърчиха.

— Сега биха ни свършили работа ония писма, а? — каза той бодро.

Беше в много добро настроение. Явно смяташе, че никой няма възможност да стигне до тях по време на буря, за да достави поща. Мислено Хари беше съгласен с него, въпреки че тази представа никак не го ободряваше.

Когато се спусна нощта, около тях се развихри обещаната буря. Пръски от високите вълни плющяха по стените на колибата и стихийният вятър караше мръсните прозорци да дрънчат. Леля Петуния намери няколко мухлясали одеяла във втората стая и приготви легло за Дъдли на прояденото от молци канапе. Тя и вуйчо Върнън се оттеглиха на продъненото легло в съседната стая и оставиха Хари да си избере възможно най-меката част от пода и да се свие под най-тънкото и най-парцаливо одеяло. През нощта бурята се развихри още по-свирепо. Хари не можеше да заспи. Трепереше и се въртеше в опитите да се намести по-удобно, а стомахът му къркореше от глад. Хъркането на Дъдли бе заглушено от грохота на гръмотевици, които започнаха към полунощ. Светещият циферблат на часовника на Дъдли, който висеше от ръба на канапето върху дебелата му китка, съобщи на Хари, че след десет минути ще стане на единайсет години. Лежеше и наблюдаваше как рожденият му ден наближава, питаше се дали семейство Дърсли изобщо ще си спомнят за него и се чудеше къде ли е писмописецът сега.

Още пет минути. Хари чу нещо да скърца навън. Надяваше се покривът да не рухне, макар че навярно би му станало по-топло, ако рухнеше. Още четири минути. Може би къщата на улица „Привит Драйв“ щеше да е толкова пълна с писма, като се върнеха, че той някак би успял да си открадне поне едно.

Още три минути. Морето ли пляскаше толкова силно по скалата? И — още две минути — какво беше това странно хрущене? Да не би скалата да се сгромоляса в морето? Още една минута, и той щеше да е единайсетгодишен. Трийсет секунди… двайсет… десет… девет… Дали пък да не събуди Дъдли само за да го ядоса… Три… две… една…

БУУМ!

Цялата барака се разтресе и Хари седна, изпънат като свещ, вперил очи във вратата. Някой стоеше отвън и чукаше, за да влезе.