Петко Рачов Славейков биография

Петко Рачов Славейков е български поет, публицист, фолклорист и политик.

Той е сред водачите на Либералната партия след Освобождението, председател на Народното събрание (1880) и министър в няколко кабинета (1880 – 1881, 1884 – 1885).

Славейков е баща на 9 деца, от които политиците Иван Славейков и Христо Славейков, публициста Рачо Славейков и поета Пенчо Славейков.

Роден е на 17 ноември 1827 г. в Търново, в дома на Рачо Казанджията. Майка му Пенка умира скоро след раждането му. Дядо му Рачо Чехларя е от Банско или Якоруда. Заради убийството на турчин, принуждавал го да го носи на гръб през река Глазне, бяга и се преселва в Търново. Бащата на Петко, също Рачо, се заема с казанджийство. Той е слабо образован, но е с горд български дух. В селото на майка си, Вишовград, Петко вижда славеи, които го впечатляват дотолкова, че променя фамилията си на Славейков. Друга версия за произхода на псевдонима, с който ще бъде запомнен в българската литература, е родът на неговата майка – Буюклиеви, в превод от турски – Славейкови.

Учи последователно в Търново, Дряново, Трявна и Преображенския манастир. Самообразова се с много четене в библиотеките на манастирите около Търново. Голяма роля за неговото възпитание изиграва запознаването му с „История славянобългарска“ на Паисий Хилендарски. По-късно учи в Свищов (при Емануил Васкидович), разширява познанията си по гръцки и се запознава с произведения от сръбската и западноевропейската литература. Първото му литературно произведение „Акатист на три светители“ е запазено.

Просветна и литературна дейност 

През 1843 г. Славейков става учител във Велико Търново, но за написаното „Прославило се Търново със славни гръцки владици“е изгонен. От 1844 до 1864 г. последователно става учител в други села и градове – Трявна, Видин, Враца, Плевен, Берковица, Лясковец, Бяла, Елена и др. Преподава по взаимоучителния метод. Работи като учител в първото класно училище в Елена и го нарича Даскалоливницата (подобно на „свещоливница“ – място, където се леят даскали).

Развива широка културно-просветна дейност. До 1847 г. събира 2263 песни, пословици и поговорки. От 1852 г. отпечатва първите си книги – „Смесена китка“, „Песнопойка“, „Басненик“. Пише поемата „Бойка войвода“ (1853) под влияние на революционните събития около Кримската война (1853 – 1856) и много бунтовни песни. Участва в заговора за неуспешното въстание на дядо Никола в Търново (1856). Докато е учител в Търговище издава българския сатиричен вестник „Гайда“.

След като работи известно време във Варна, заминава за Цариград, поканен през 1864 г. да редактира българския превод на Библията (на източнобългарско наречие) от Българското библейско дружество, наред с Албърт Лонг, Илайъс Ригс и Христодул Сичан-Николов. Нейният цялостен превод, известен като Славейковата Библия, е отпечатан в Цариград през 1871 г.

Славейков се очертава като най-известния български писател по онова време в Цариград. Издава повече от 60 книги (български и преводни) и периодика:

• вестници: „Гайда“ (1863 – 1867), „Македония“ (1866 – 1872), „Шутош“ (1873 – 1874), „Костурка“ (1874);
• списания: „Ружица“ (1871), „Пчелица“ (1871), „Читалище“ (1872 – 1873), „Звънчатий глумчо“ (1872).

Той е сред ръководителите на църковната борба. По-късно е учител в Българската екзархия. През 1873 г. създава известната поема „Изворът на белоногата“.

За статията „Двете касти и власти“ (в. „Македония“) е арестуван и обвинен във връзки с революционния комитет в Букурещ.

След пътуване до Македония Славейков участва в основаването на българска гимназия в Одрин през 1874 г., където се бори с гръцкото влияние върху българите. По-късно е учител в Стара Загора, пише борчески стихотворения (1876). За кратко отново е в затвора след Априлското въстание. След превземането на Стара Загора от руските войски през 1877 г. е назначен за председател на градската управа. При последвалото опожаряване на града загубва ръкописите си и събраните 15 000 пословици.

И в оригиналните, и в подражателните си творби П. Р. Славейков доразвива българския език. Пише исторически патриотични песни и поеми, любовна и пейзажна лирика под влияние на руските поети Александър Пушкин, Афанасий Фет и Николай Карамзин. Запазени са части от исторически патриотични поеми (написани най-вероятно под влияние на Паисиевата история) – „Крумиада“, „Кралев Марко“, „Самуилка“).

П. Р. Славейков е познат и като основоположник на българската литература за деца, автор на учебници, проявява се като географ, историк и мемоарист.

Той е също така преводач, филолог, фолклорист. Издава 2 сборника с народни песни (1860, 1868), възстановява събраните си пословици (17 000 на брой). Издава „Български притчи и пословици и характерни думи“, изследва българските обичаи, обредната система, демонологията и народопсихологията. Пише под множество псевдоними.

През 1875 г. Славейков става дописен, а през 1884 г. – почетен член на Българското книжовно дружество, днес Българска академия на науките.

11 мъдрости от Петко Славейков

„Всяка власт, която се отдалечава от народа, пада като дърво отсечено в корена.”

„Аз едно знам, едно признавам и изповядвам, че всичко, което са прави за народа без народа, не е праведно, не е законно.“

„Блазе на тия, които могат да покажат раните си за отечеството.“

„Лошо нещо е човек да се отмести от началата си, когато те са прави.“

„Несговорна дружина – не могат си почина.“

„Какъв грях е да накараш хората да се смеят? Не е грях, а добродетел, и то голяма добродетел го смятаме ний, ако с шегите си сполучим да разсмеем някого и да спечелим една душа за народа.“

„Ситият не вярва на гладния. Ама гладният вярва ли на сития?“

„Ако ти е вярна кесията, верни са ти и приятелите.“

„Учителите държат бъдещето на народа в ръцете си.“

„Всяка книга, всякой вестник има душа, която има добър или лош дух!“

„Когато пишете, трябва да отбягвате предисловието и да се вглъбявате отведнъж в предмета, както добрият плувец в студената вода.“

Анализ на творбата

“Изворът на Белоногата” е поема на П.Р. Славейков, вдъхновена от народните песни. За сюжет е ползван познатият от тях мотив за неразделната до гроб любов между двама млади. В творбата е вплетено и народното поверие за вграждане на човек или сянката му в сграда, за да бъде здрав строежът. Този мотив стои в началото и в края на поемата. Композицията на поемата е кръгова и извежда на преден план епичното. Творбата следва прецизно изграден сюжет. Въпреки епичния елемент, свое място има и лиричносттта, дължаща се на ползваните от песенната традиция мотиви и средства. Образите са типични за фолклора, изградени от характерни за българина качества на принципа на контраста. В първите експозиционни стихове поетът въвежда читателя във времето и мястото на действието. Творбата представя село Бисер в „стари години, отколе“. Тук са въведени героите- “мамина мила Гергана” и “първо ѝ либе Никола”. Образите са обрисувани изцяло в духа на народната традиция. Използвани са постоянни епитети- “пиле шарено”, “кротко агънце”, метафорични сравнения- “като бисер между мъниста”. Описанието на девойката се развива в рамките на устойчива художествена символика.     След експозиционните стихове поетът въвежда читателя в сюжетното действие. Той разкрива любовта между младите: етапите на ухажването и задълбочаването на връзката между тях, подчертани чрез народните обичаи- задирянето по седенки, по извор, по хора, за да се стигне до искането на китката на момата, което е жест за желанието тя да стане съпруга на Никола. Тук е завръзката на творбата. Нарушена е забраната да се иска китка. т.е. да се показват щастието и любовта, в “опасното” полунощно време, когато бродят веди, “змееве, змейски духове и самодиви – нощянки”. Този привидно невинен жест се превръща в много важно събитие в рамките на света, изграден в поемата. В отказа на Гергана се разкрива нейната предпазливост, а в границите на епическия мотив- желанието ѝ да бъдат спазени правилата, установени от общността. В света на любовта и красотата нахлува дисхармонията. Предизвикана е намесата на черната веда, която е въплъщение на съдбата. Тя обръща хода на събитията чрез злобата и завистта, но е и изпитание за силата на любовта и морала. Следва централният за развитието на сюжета епизод: срещата на девойката с везира. Неочакваността, изненадата, нарушаването на обичайния ред на нещата е подсказано и чрез словореда. Плавното изобразяване на ежедневните действия на Гергана е прекъснато от анафорично изведеното противопоставяне: “не свари тамо Никола, най свари бели чадъри”. Налице са условията за драматично стълкновение между героите: везирът “от сърце я поревнал” , но в сърцето на Гергана има друг. 

В следващите стихове авторът разгръща диалога, който е оформен като словесен двубой между беззащитната девойка и всесилния господар. В него са подложени на преценка ценностите в света на двамата. В репликите си Гергана представя традиционната култура и добродетелите на патриархалния човек. Всичко, до което се докосне нейната чиста душа, нейната светла обич добива безмерна стойност. Целия свой свят тя обгръща с мекото сияние на предаността. Животът на Гергана е хармоничният, изпълнен с ред и смисъл селски български свят, в който човекът е само една частица, равностойна на всичко останало. В него всяка тревица и всяко цвете има свое име. Той е построен върху разумността на желанията, които се простират до най-необходимите и затова най-скъпите за човека неща- родители, дом, любов, красотата на природата, труда.По силата на контраста, везирът рисува своя начин на живот. Той предлага невиждани и нечувани неща, съблазнявайки девойката. Опитва да разруши нейната представа за красиво, достойно и стойностно, да я извади от нейния свят, да се отрече от него. Но героите говорят на различни езици, те не чуват и не успяват да разберат аргументите на другия. Световете им се оказват ценностно несъвместими. Гергана твърдо отстоява своите разбирания. Тя защитава родното си място, близките си, любовта си. Онова, на което най-остро се противопоставя, е посегателството върху правото на избор. За нея е недопустимо грубото нахлуване в личния свят и чувства. В него няма господари и роби. Там властват свободата. Тя се оказва единствената допирна точка, в която двамата герои се срещат.Твърдостта и упоритостта, с която българското момиче защитава „своето“, предизвикват възхищението на везира. Той оценява неотстъпчивостта и непоклатимостта на избрания от него живот. Затова и освобождава Гергана (“пусна момата свободна”). 

Това е кулминацията на ценностната битка между героите, в която девойката е нравствен победител, а наградата ѝ се превръща в прокоба.Двубоят привидно завършва с победата на момичето. Славейков не оставя поемата до тук. Такъв финал би внушавал една наивна вяра, че старият идеалистичен свят на Гергана има бъдеще. Поетът вижда неговата гибел, разбира, че тя е неминуема. И сякаш грозотата на съвремието му свидетелства за погребания, за вградения в нейните основи светъл, уютен и чист патриархален живот. Всички добродетели на везира не са в състояние да отменят прокобата на черната веда, за да спрат хода на живота. Развръзката разкрива превърнатия в чешма извор, но, за да е здрава основата, в нея е вградена съвършената красота- Гергана, онова най-скъпо и непостижимо, което тревожи спомените.Любовта не успява да надмогне неведомата сила на фаталистичната вяра в мистичното. Никола не се връща у дома си, а се дочува понякога да свири, когато на чешмата се появи призракът на неговата любима. Поемата „Изворът на белоногата“ е творба за красотата и устоите на родното. Тя съхранява добродетелите на българката и увековечава здравите основи на патриархалния свят. Застава зад „своето“, но и внушава, че в съвършената си недосегаемост то е обречено.

https://youtu.be/XhmKj02R5Fg