Иван Вазов и романът “Под игото”

ИВАН ВАЗОВ – патриархът на българската литература

Иван Минчев Вазов е роден на 27.06.1850 г. в гр. Сопот. Учи в родния си град, в Калофер и в Пловдив. Живее за кратко в Румъния, където срещата с хъшовете насочва младия поет към патриотично-граждански теми, на които остава верен цял живот. Работи като учител и преводач, включва се в различни родолюбиви начинания – преди и след Освобождението, за кратко е министър. Но основното му призвание – писателството – дава облика на живота му. След 1870 г. публикува поезия в периодиката. През 1876 г. излиза първата му стихосбирка “Пряпорец и гусла”, следват “Тъгите на България” (1877), “Избавление” (1878), “Гусла” (1881), “Италия” (1884), “Поля и гори” (1884), “Сливница” (1885) и други. В прозата започва с мемоарите “Неотдавна” (1881) и продължава с “Повести и разкази в три тома” (1891-1893), романите “Под игото” (1894) и “Нова земя” (1896). Автор на първия български роман и на текстове, дали българската мярка за жанр и класичност във всички литературни жанрове – сред тях повестите (“Немили-недраги”, “Чичовци”), комедиите (“Службогонци”, “Вестникар ли?”), пътеписи (“Великата Рилска пустиня”), поемите (“Грамада”)… Пише литературна критика, мемоари, стихове за деца; участва дейно в литературния живот, носейки цялата авторитетност на институцията писател. Част от огромното му творчество не достига качествата на изброените творби, което, както и динамиката на литературните процеси у нас, предизвикват групата на “младите” – около сп. Мисъл – да води литературна битка с народния поет. Сам себе си обявил за хроникьор на епохата, Вазов остава такъв до край. Текстовете му могат да се четат като поезия и като история на българите. Умира през 1921 г. сред всенародна почит и признание.

“Под игото”- ПЪРВИЯТ БЪЛГАРСКИ РОМАН

Роман из живота на българите в предвечерието на Освобождението. В три части. С 25 илюстрации в текста. „Под игото“ е роман в три части от българския писател Иван Вазов, цялостно публикуван за първи път през 1894 г. и определян като първия пример за този жанр в българската литература. Творбата е най-популярното произведение на автора, както и най-четената и превеждана българска книга.

Романът е написан по време на изгнание на Вазов в Одеса и е пренесен в България с руската дипломатическа поща. Публикуван е от издателство „Т. Ф. Чипев“.През 2009 година романът печели първо място в „Голямото четене“ (класация на най-любимите и четени книги на българите). Първата част е публикувана за първи път през 1889 г. в „Сборникъ за народни умотворения, наука и книжнина”. През 1890 г., в същия сборник са публикувани и останалите части. През 1894 г. излиза като самостоятелна книга, на английски, „Under the Yoke“.

Литературната критика го приема нееднозначно.

Романът събира в себе си носталгията за родния град на Вазов и за едно героично време в контраст на „епохата на дребните характери“, настъпила след Освобождението.

„Под игото“ е първият роман в младата българска литература, силно повлиян от френския романтизъм.

Заглавието „Под игото“ насочва към историческото време (към османското владичество), а подзаглавието „Из живота на българите в предвечерието на Освобождението“, отново насочва към време на робство, но и на пробуждане, на промяна в мисленето на общността.

Персонажи

• Иван Краличът/Бойчо Огнянов – син на заможен видински търговец, заточен в затвора в Диарбекир поради участието си в чета през 1868 г. След осемгодишен престой в крепостта той избягва и се завръща в България. Установява се в Бяла черква под името Бойчо Огнянов с намерение да продължи революционното дело. Той е с черна къдрава коса и е среден на ръст. Влюбва се в Рада Госпожина.

• Соколов – доктор в Бяла черква (той всъщност не е доктор, но помага с билки и най-различни лекове). Известен като голям веселяк – ерген, склонен към екстравагантен живот и приключения; човек с несериозно отношение към живота – пълно отрицание на уседналия домашен бит. Отглежда в дома си мечката Клеопатра, която е силно привързана към него. Срещата с Огнянов обаче пренарежда битието му – превръща несериозния младеж в саможертвен бунтовник. Влюбен е в Лалка.

• Рада Госпожина – сираче от дете, отгледана е от Хаджи Ровоама, която е калугерка в женския метох. Работи като учителка в девическото училище към метоха. Тя е високо, стройно и хубаво момиче, с простодушен и светъл поглед и с миловидно, чисто и бяло лице, носи черна забрадка. Влюбва се в Огнянов.

• Кириак Стефчов – син на богат чорбаджия, който е облагодетелстван от турската власт, открито шпионира и слугува на властта и е горещ противник на революционното движение. Той използва всеки удобен момент да наклевети бунтовниците. Поради това се превръща в пръв враг на Огнянов и Соколов. Предава Огнянов на турците.

• Чорбаджи Марко Иванов – заможен търговец, патриот и приятел на бащата на Кралича. Възпитава децата си на почтеност и любов към родината. Чорбаджи Марко е главата на семейството и символизира типичния българин – почтен, разумен, прогресивен и родолюбец. Героят е петдесетгодишен, с исполински ръст, леко приведен, но строен. Лицето му е загрубяло от слънцето и ветровете, големите му вежди засенчват сините му очи. Марко е човек на реда, внимателен и добросърдечен, изпълнява християнските норми и държи на приличния вид и образованието на децата си. Самият той обича „учението и учените.“

• Чорбаджи Юрдан Диамандиев – привърженик на султана и поради това неблагонастроен към революционерите. Той е брат на Хаджи Ровоама и баща на Лалка и на кака Гинка. Противоречиво на неговите убеждения всичките му деца са патриотично настроени. Героят е на години, болнав, намръщен и нервен – „Той беше човек на миналото“. Чорбаджи Юрдан е безскрупулен и жесток в страстта си за власт и пари.

• Госпожа Хаджи Ровоама – калугерка в метоха, сестра на Юрдан Диамандиев и пословична клюкарка. Рада Госпожина е била нейна храненица.

• Мунчо – бавноразвиващ се глухоням, който живее в манастира. След като става свидетел как Иван Краличът убива двама турци, той се привързва силно към него и му се възхищава. Благодарение на предупреждението му Краличът е спасен от смърт. Накрая на книгата той единствен се опълчва срещу убийството на Бойчо и е „обесен на кланицата“, както се изразява Вазов.

• Колчо Слепецът – предан приятел на Огнянов, който не го изоставя в труден момент.

• Кандов – студент в Русия, увлечен по социалистическите идеи. Той е носител на идеите на младостта – всеобща свобода, равенство и братство. Намира се в града по здравословни причини, но скоро става съперник на Огнянов в любовта, а по-късно революционер и негов близък приятел. Кандов е готов да даде всичко в името на целта, на идеала си, жертвайки не само себе си, а и другите в името на Свободата.

• Поп Ставри – поп в градската църква, също благосклонен към бунтовниците

• Чорбаджи Мичо Бейзадето – заможен чорбаджия, краен русофил, пламенна борческа натура, фанатично вярващ в гибелта на турската империя и член на белочерковския комитет.

• Иван Боримечката – революционер от съседното село Алтъново. Той е с гигантски ръст и сила, простичък и недодялан, но добродушен, отзивчив на общонародните настроения и всеотдаен в участието си в освободителното дело. Верен другар на Огнянов.

Киноадаптация

Романът е филмиран през 1952 г.

https://www.youtube.com/watch?v=81lyZol9j7U

Първа глава от романа “Под игото”-

“Гост”

Още в първата глава на романа “Под игото” българинът е представен в най-характерната си среда, която го е запазила през трудните години на робството, а именно семейството. Главата “Гост” Вазов е отделил за описание на порядките в едно типично българско патриархално семейство. В тази част от творчеството си авторът акцентира върху идеалите на българина, неговите националност и свръхценност, съхранили духовни добродетели.зобразяването на българското битие започва с ‘господарската трапеза’, на която са наредени чорбаджи Марко и неговото семейство. Картината се допълва от разкриването на природните дадености и приятната обстановка, обграждаща домакинът, неговата покорна жена, старата му майка и многобройната челяд. Присъствието на слугиня и наличието на руйното вино, поднесено в дълбока фарфорова паница е разкриват заможността на чорбаджията. Въпреки това неговия образ е различен от този на чорбаджийте през периода на османско иго. Неговото трезвено мислене и широк светоглед не позволяват на материалното да застане пред неговите идеали. Марко е главата на семейството, той символизира типичния българин – почтен, разумен, дълбоко уважаващ християнските ценности, прогресивен и родолюбец. Неговата жена представлява типичната християнска съпруга, смирена и покорна, обичаща силно съпруга си. Именно на нея и на Марковата майка се пада тежката участ по отглеждането и възпитаването на децата. Благодарение на разума и прогресивното мислене на патриарха на това семейство децата получават образование – Сам остал прост, Марко обичаше учението и учените. , Но той чуствуваше, със сърцето си разбираше, че в науката се крие някаква тайнствена сила, която ще промени света..

Вазовият герой прилага методи на възпитание, различни от традиционните. Въпреки духовността си Марко не спазва изцяло патриархалните традици на времето, в което живее. В неговия светоглед онова, което се запрещава, по силно се желае и затова не ограничава децата си материално, дава им да пият вино и им поверява ключа от ковчега с парите. Той не позволява на майка си да плаши децата с турците, за да не отключи страха им към тях. Строгостта е друга черта на характера му, чрез която възпитава челядта си да не проявява лекомислие, да не лъже и да изпълнява прилежо задълженията си. С всичките си тези качества чорбаджията се стреми да запази националността, вярата и духовността на децата си, да изгради връзката между техния свят и този отвън и да им внуши хармония, за да бъдат те разумни и праведни.

Освен в семейството българинът е представен и в църквата. Вярата, като основен християнски постулат, е друга важна опора в тежкия живот. Хората, в този период от българската история, са били изключително религиозни, ходенето на църква и изповедта са били традиции, сплотяващи народа и вдъхващи му надежда. В творчеството на Вазов българин е синоним на праведен християнин. Но наред с вярата, на преден план изпъква и жаждата за знание. Типичен пример е разрастването на просветното дело. У поробения българин, търпял години наред тъмнината, се заражда жаждата, влечението към новото, към науката, съвършенството и красотата. Духовната храна се превръща в нещо насъщно. Той осъзнава, че израстването на човека дава неговия шанс в живота. Вазов описва националното биетие на българина по всемето на турското иго чрез едно типично българско патриархално семейство и неговите делничните и празнични религиозни обичай, доверието и обичта, царящи в него. Авторът го определя като свръхценност, съхранила вековни добродетели.

https://www.youtube.com/watch?v=KLt4FGxN9qw

“Новата молитва на Марка”

част II, глава XV

В романа си “Под игото” Иван Вазов разкрива духовно-психологическите измерения на най-драматичното историческо събитие преди Освобождението – Априлското въстание, превърнало се в един от звездните мигове в бъгарската история. То показва, че колективният български дух е достигнал своята зрялост и е готов на най-върховното проявление – саможертва в името на свободата. Но малцина са тези, които са готови да жертват живота си в името на народната свобода. В романа “Под игото” Априлското въстание е често е определяно като “лудост”, “поетическо безумие” и “пиянство”. В основата на всички тези определения стои идеята за някакво отклонение, за внезапен и труднообясним изблик на смелост и енергия. Моделът на романа обхваща пътя на българина от неговата обикновенност и трезвост до “пиянството” на нажеджата и вдъгновената жертва за свободата. В този нелек път всеки от образите в романа прави своята малка крачка към “лудоста”, но тази крачка е неимоверно трудна, именно защото е малка, защото е направена от обикновени хора, приели нормите на поведение на роба, примирили се с подчинението и отказали се от истинска, човешка самоличност. Обикновеният българин позира в нуждата от ново духовно пространство за всички, разбира необходимостта от жертви. Издигането на народа от обикновеното, битовото и нормалното до пространството на новото, не познатото, “другото” опияняващото желание и вяра за свобода и убедително разгърнато чрез странната метаморфоза у чорбаджи Марко, разкрито в “Новата мотива на Марка”. Героят сблъсква на всяка крачка с “полуделите” си съграждани и се опитва да осмисли ставащото, да прецени неговата “нормалност”. Така той постеепенно надмогва страховете и притесненията на предвидливия стоманин и неусетно минава на страната на “лудостта”. С други думи, проблемът за лудостта и нормалността поставя преди всичко въпроса за способността на човека да бъде свободен. Този проблем за свободата на духа поставя и Ботев в стихотворението си “Борба” с думите: “свестните у нас считат за луди…”

Героичният модел на поведение задължително изисква отказ от общоприетата мярка на живота. Героят нарушава правилата на живеенето, за да създаде нови. В този смисъл самото състояние е символично разрушаване на един приет за нормален, житейски ред. Романът изследва именно как хората от света “под”иго съумяват да създадат нови представи за чест и достойнство и да се впуснат в първата кървава епопея на героичните дела. Домове горят, села и градове запустяват, но от тях като феникс ще възкръсне, макар и не точно сега, нова Българрия. Не е случаен фактът, че именно чорбаджи Марко е героят, които трябва да осмисли ‘лудостта’, нейните залози и последици. Преди всичко той е героят стопанин, човекът на дома и семейството. Неговият житейски опит и дълги години го е учил на предвидливост и предпазливост, на великото изкуство да се оцелява в условия на робство, Той добре знае, че всяко усъмняване и трицание на нормата е съпроводено о тжестоки наказания – господарите обичат сигурността и своята власт. Именно това знание го прави ‘неверен Тома’ за разпалените въображения на поставените ентусиасти. Главта ‘Новата молитва на Марка’, както и предшестващата я ‘около един труп’, представят бавното преображение на ‘трезвата глава’ и на невзярщия.

https://www.youtube.com/watch?v=3lIF7lAmvqs

“Пиянството на един народ”-

II част, XVI глава

Главата „Пиянството на един народ“ започва с разсъжденията на повествователя върху дълбоките промени в националното съзнание на българите: „Преди двайсетина години Раковски, като бе загатнал в едно село за въстание, едвам бе се спасил от пайванта на селяните, с помощта на женски дрехи“. Докато сега всички са обзети от „революционното въодушевление“, което впрочем се засилва с напредването на пролетта и това е ясна алегория на новото раждане. Тази промяна се е случила, защото народът е узрял: пролетта на революцията идва и народът разцъфва. Той не само е готов, той има нужда от това: „той гълташе жадно животворната реч, като пресъхнало гърло кристална струя“. Една дълго потискана жизнена необходимост сега се е отприщила. Чистотата на монаха Паисий и мъченичеството на дякона Левски също са поразили умовете и събудили това ново национално съзнание, защото „младите народи, както и младите хора, са поети…“ В „Пиянството на един народ“: „рояк апостоли и проповедници“, „да понесе кръста си на Голгота“, „духовната нива“, „два светци“, „благословил“ и пр. В „Пробуждане“: „въстания […] свети“, „вяра дълбока“, „мъченици“… Значението на това лексикално поле е да внуши, че въстаниците от 1876 г. са вярвали в своя освободителен идеал като в своя Бог. Свободата
е за тях също така чиста, красива, велика и неизмерима като Бог. Това въстание е свещено и свободата, също както и Бог, не може да не дойде, не може да не съществува. Вярата е толкова силна, че изкарва „кротките анадолски абаджии на средногорските височини – сюблимни височини – с черешовите топове…“

С израза „декора на настъпающата борба“, употребен в главата „Пиянството на един народ“, авторът загатва, че подготовката на борбата е сравнима с тази на театрален
спектакъл. Точно както в театъра, кулисите на  революцията са твърде потайни, твърде тъмни, за да скрият кукловодите и техните действия. Една революция е нищо без своите участници, но също така е нищо и без всичките си макари и лостове, които действат
скрито. Но със сигурност Вазов иска да изрази и това, че занаятчиите са дотолкова въодушевени от своята вяра, че да вдигнат оръжие срещу безкрайно по-силен враг. Тази
гледка е толкова прекрасна и поетична, че би могла да бъде сцена от театър. Това състояние на духа повествователят нарича пиянство. Но след него идва
пробужането… Пробуждането след пиянството на един народ е същото като събуждането след пиянство на един човек. Опиянението замъглява разума и разсъдъка.
Тогава е лесно да се оставим на преливащия ентусиазъм да ни отнесе. Но когато дойде пробуждането, бързо осъзнаваме истинското положение. Илюзиите се изпаряват заедно с пиянството и човек се усеща смазан под тежестта на реалността.

https://www.youtube.com/watch?v=f3GwS69c6Sc

Интересна информация, свързана с  романът “Под игото”

https://btvnovinite.bg/predavania/tazi-sutrin/nepoznatite-dumi-ot-literaturnata-klasika-vlizat-v-rechnik.html – Непознатите думи от литературната класика влизат в речника

https://btvnovinite.bg/bulgaria/komiks-po-pod-igoto-frenski-hudozhnik-e-presazdal-vazovija-roman-v-kartinki.html – Комикс по “Под игото”: Френски художник е пресъздал Вазовия роман в картинки

https://btvnovinite.bg/bulgaria/preizdadoha-romana-pod-igoto-na-shlyokavica.html – Преиздоха романа “Под игото” на шльокавица

Аз имах не едно, а десетина имена (между друго и “Кървава заря). Един ден ги написах в Одеса на една листче и предложих на приятели да си изберат кое харесват. Всички харесаха най- първото “Под игото”. Него взех и аз.