I.

Любовта аз чакам.

Като последен пристан.

Здравей сродна душа.

Усещам те.

Чакам те.

Трепет.

Всяка мелодия отнася ме в мечтание.

Тя се сгуши в него,

както малко дете се сгушва в спящата си майка.

Затваря клепки.

Ти си моята красива любов.

Магия.

Мечтание.

Летни слънчеви лъчи.

Аз и ти създаваме нашия свят.

Светлина изпълва сърцата ни.

II.

Едно сме с всичко.

Косата ти се вее като яхтено платно.

Лицето ти блести като морето сутрин по изгрев.

Миришеш ми на диня.

А босите ти крака са най-красивото нещо, което съм виждал.

Ти си свежа като пастата за зъби сутрин рано.

Блестят  очите ти влюбени.

Аз ще бъда морето, в което плуваш и твоят спасителен пояс.

Ще бъда тревата, по която стъпваш и мократа роса сутрин рано.

Стените на твоя дом ще бъда и огънят в огнището горящ.

На инструмент ще се превърна,

за да свириш.

И в четка бих се превърнал,

с която да рисуваш.

III.

Понякога обичам да горя вътрешно,

дори да е болезнено.

По-добре отколкото да не чувствам нищо.

Обич.

Слънце.

Цвете на цветята.

Аромат на ароматите.

Пастелните цветове на дрехите му успокояваха ума й.

Тя обичаше ярки дрехи,

цветовете на горещия залез,

А той носеше тихите облаци.

успокояващи бушуващия огън.

Днес денят бе по-ярък.

Цветовете и небето,

облаците и слънцето блестяха повече от обикновено.

IV.

Любовта ми към теб ще звучи като песента на щурец в звездна лятна нощ.

Безброй флейти и най-чудни инструменти.

Като свежестта на морската вода и топлината на горещото слънце.

Ще бъде тиха като вятър,

Понякога гръмотевично страстна.

Ще бъде пробуждаща и свежа.

Ще бъда твое огледало и ти мое.

Ще бъдем като последните земляни.

Ще полетиш ли с мен любов.

Ще те целувам дълго и продължително.

Прегръдка дълга.

Дом, в който си бил.

И всичко ще придобие смисъл.

И двамата ще намерим душа,

която чувства по същия начин.

Ще правим любов,

Божествен екстаз.

V.

В една паралелна вселена звездите блестят като лилави ракети пълни с най-различни фойерверки.

В една паралелна вселена се гмуркам, там от където започва всичко,

където единственият звук е движението на планетите около слънчевата орбита.

Лунните лъчи се посипваха на звездни прашинки.

Персеидите летяха.

Една стремглаво полетя надолу.

Водата шумеше тихо като мислите ми най-сетне.

Понякога сякаш не можеш да си намериш мястото и после се гмуркаш в безкрая отново.

И зная.

Устните ти ще бъдат с вкус на шоколад.

Правенето на любов –

лятна буря, гръмотевица и вятър.

Опияняващо свежа, нежна и страстна.

VI.

Умираш и се раждаш.

Учиш се да живееш отново и отново.

И всичко изтънява, разпада се, лист по лист махаш от себе си докато не стигнеш до сърцевината.

И става по-ясно.

Изкристализира се.

Губиш се и се намираш отново.

Пускаш корени и ги изкореняваш.

Намираш себе си отново, там където няма мисли, твои или чужди.

Започваш играта отначало, ниво едно, там където от тишината започваш да чуваш тихия шепот.

Път, посока, пак и пак,неспирен бяг към нещо,

Емоция, живот или смисъл, някакво необяснимо чувство те бута напред, кара те да вървиш, да търсиш вълшебни пътеки.

VII.

Тревите миришат лековито.

Слънцето ме облива, прегръща.

Земята не е съдник, обича да слуша.

И говори природата свой език, нечовешки.

Днес сякаш всички говореха твърде много и излишно, и скришно,

а природата мълчи, обажда се понякога.

Може би само на дивото принадлежа.

Мирише ми на лято.

Тревите лъхат на горещо слънце.

Всичко е по-ярко, по-ясно, по-леко.

Лежа на тревата.

Боса.

Усещам допира на живота.

Тишина.

Птици.

Река.

Чувам те.

Води ме.

VII.

Тревите миришат лековито.

Слънцето ме облива, прегръща.

Земята не е съдник, обича да слуша.

И говори природата свой език, нечовешки.

Днес сякаш всички говореха твърде много и излишно, и скришно,

а природата мълчи, обажда се понякога.

Може би само на дивото принадлежа.

Мирише ми на лято.

Тревите лъхат на горещо слънце.

Всичко е по-ярко, по-ясно, по-леко.

Лежа на тревата.

Боса.

Усещам допира на живота.

Тишина.

Птици.

Река.

Чувам те.

Води ме.

IX.

Нека всеки ден е магия.

Облаян от топла светлина.

Красив като залез.

Гръм пронизващ.

Дъх на свежа трева.

Жив живот.

Чакано вълнение.

Топли нощи поглъщат шепот на песен любима.

Прегръдка дълга.

Търся да усетя, че съм жива.

X.

Ти си светлина и тъмнина.

Ти си безкрайност и нищо.

Гняв и радост.

Ти си любов и страх.

Омраза и загриженост.

Ти се разрушаваш и прераждаш.

Търсач и откривател.

Унил и весел.

Тишина и бъбривост.

Разказвач и слушател.

Променлива крива.

Постоянно разширяване и прибиране.

Ти си всичко. Ти си човек.

ХI.

Вихрушка зави се,

а телефонният звън постепенно притихна.

Мъничко момиченце броди из вятърни улици.

Кучета лаят с ехидно ехо.

Звездици заблещукват с умираща надежда.

А пълнолунието тихо се иззмъква иззад тъмни, тежки облаци.

Мъничко момиченце броди из пусти лабиринти,

затънало в мисли как да спаси света.

XII.

Скърцат прозорци и врати.

Студен вятър изпълва празните стаи.

Малкото сърце тупти в такт с часовника отброяващ изминалите дни.

Малко топлина, уют да сгрее, замръзващото тяло.

Малко само,

вълнение да изпита, безстрашие,

под разтапящите се висулки на всички очаквания,

всичко, което трябва да бъде.

XIII.

Бъди свободен, като птица в полет.

Не бъди окован от рамки чужди и граници непознати.

Не следвай утъпкани пътеки, а свобода създай си собствена.

Търси и изследвай.

Не мисли, че си нещо определено.

Ти си всичко и нищо,

ти си емоция и разум,

ти си много повече от материя.

XIV.

Замръзвало ли ти е сърцето от страх,

но все пак капчица надежда в кухините запазило.

Застивал ли си пред задънена улица без фенер в ръка.

Запитвал ли си се неуморно въпроси,

за които няма отговор,

които са просто съдба.

Търсил ли си ключа за твоя вътрешен дом.

Замлъквал ли си скован,

изгубен, без превод.

Като роза си,

без бодли,

която всеки може да откъсне.

Като далечна планета,

на светлинни години отдалечена,

а ужким толкова близо до друга една.

XV.

Лек полъх,

тих шепот

и вълните блестят.

Накъде да вървя?

Милион стрелки, посоки обратни.

Мечти разпиляни.

Решения ме чакат, а не ми се взимат такива.

Защо си мисля, че всичко е вечно,

като всичко е променливо.

Листата повяват тихо, пристъпвам леко…

И сега накъде?…

XVI.

Вярвам, че зимата е красива,

есента тъжна,

пролетта нова,

лятото вълнуващо.

Вярвам в новото начало,

Морските вълни се разбиват на пияна,

аз също.

Вярвам,

че животът е капки дъжд и слънчев лъч едновременно.

Вярвам,

че животът не трябва да е постоянно страдание,

а красиво приключение.

Вярвам,

че трябва да тичаме към нещата, които ни правят щастливи.

Вярвам, че трябва да чувстваме,

защото някак тогава се усещаме живи.

Вярвам, че мигът е дъхът на живота.

Вярвам в щастието.

Вярвай и ти.

XVII.

Залез е.

Миг на тишина и безвремие.

Оранжева топлина окъпва сгради и улици.

Лица на хора потънали в мечтание.

Всичко се забавя.

Не бързам за никъде,

само се ослушвам за тихия поздрав на птиците.

Залез е.

Тревогите изчезват.

Пътувам мислено в летни горещи дни.

Залез е.

Любима част от деня.

XVIII.

Пътувам аз,

пътувайки разбирам и усещам,

разбирам и чувствам,

животът в мен кипи.

Пътувам аз,

пътувайки намирам и се връщам към себе си.

Пътувам аз,

пътувайки опознавам света и хората.

Животът – той красив е.

Пътувам аз,

пътувайки осъзнавам,

нищо никога не е перфектно,

всеки момент се движи с различна скорост и темпо.

Пътувам аз,

пътувайки ми се открива,

бъдещето е скрито,

заключено в кутия,

захвърлена на дъното на океана.

XIX.

Живей красиво,

Бъди светлина, не падай духом.

Зимата преминава, нов сезон идва.

Обичай и погледни нагоре, виж синьото небе.

Светът ми се струва понякога странен.

Не зная какво да правя или на къде да вървя.

Пустиня равна, безбрежност на океан.

Блестят вълните и утринното слънце ме докосва.

Мирис на кафе и аз се събуждам в прегръдка,

топлина и спокойствие, миг от вечността.

Свобода, от всичко което трябва да бъда, всичко което трябва да постигна.

XX.

Животът е странен.

Понякога да си вечно силен е уморително.

Понякога сякаш е по-лесно да потънеш в тъга.

Светлината е изгарящо силна енергия.

Тъмнината е меко одеяло,

но в него бавно сънят се превръща в смърт.

XI.

Пустинята на безразличието

е място без вода за жадните души.

В пустинята на безразличието няма вълнение и емоции,

нито вдъхновение.

Тук цветя отдавна не растат.

Въздухът е тих и ветровете са избягали дори.

В пустинята на безразличието бродят разни слаби силуети,

не разбиращи, че вода няма, там където цветя не растат.

Не спирай да вярваш в магии и чудеса.

Не спирай да вярваш в красотата и щастието.

Не спирай да вярваш и да се бориш за нещата, които имат значение за теб.

XXII.

Тъмнина.

Свещта трепти в ритъма на ноще глас.

Студен вятър донася свежест, спокойствие.

Небето е широко, зеленикаво морско, залязвайки с тиха топлина към тъмните сгради.

Прозорците светват постепенно.

Музиката ме пренася из светове – минали, бъдещи, несъществуващи.