Петко Рачев Славейков

Кой е Петко Славейков?

Петко Славейков е роден в Търново през 1827 година. Баща му е занаятчия – Рачо Казанджията.

Когато започва своята книжовна дейност, младият Петко избира да се подписва с името “Славейков” – това име идва от рода на неговата майка, който е наричен “Бюлбюлите”, а “бюлбюл” на турски значи “славей”.

Животът на Петко Славейков представя типичен пример за духовните и политическите увлечения на българския интелигент от 19 век.

Първоначално Петко Славейков иска да стане монах – затова чете църковни книги и самият той пише творби в духа на тази литература. Постепенно обаче се насочва към светската литература и към гражданската активност.

Петко Славейков получава своето образование на различни места. През 1943 година започва да работи като учител – първо в родното Търново. Но заради една сатира срещу тогавашните гръцки духовници е изгонен от града.

Работи като учител в много български градове, но заради свободолюбивия си дух и участието си в борбите за независима църква често е прогонван от консервативните градски първенци.

За по-дълго се установява в Трявна. Там се жени за Ирина – дъщеря на заможен чорбаджия. Петко и Ирина имат осем деца, две от които умират съвсем малки. Синовете на Петко Славейков получават добро образование и стават едни от строителите на Нова България след Освобождението. Най-известен от тях е поетът Пенчо Славейков – родоначалник на българския литературен модернизъм.

През 1852 година Петко Славейков издава първите си книги – “Смесна китка”, “Песнопойка” и “Басненик”. Надарен е с живо остроумие и с усет за комичното. Славейков създава голямо по обем и разнообразно сатирично творчество. Именно чрез сатирата той намира начин да възпитава морални добродетели и да събужда гражданското чувство на своите сънародници.

Издава първия български хумористичен вестник “Гайда” (1863-1867). Автор е и на няколко епически поеми, както и на множество лирически стихотворения.

През 1864 година Славейков е поканен от ръководителите на Протестантското библейско дружество в Цариград да участва в довършването на първия цялостен превод на Библията на новобългарски език. И Славейков се премества в Цариград. Славейков е редактор на превода на Новия завет, който излиза от печат през 1867 година, а цялостното издание на Библията излиза през 1871 година.

Престоят в Цариград е най-продуктивният период в книжовната и в литературната дейност на Славейков. Там той издава влиятелния вестник “Македония” (1866-1872), както и множество други периодични издания с различна насоченост.

През 1871 година издава първото детско (“Пчелица”) и първото женско (“Ружица”) списание.

От този период са и най-известните поетически произведения на Славейков – стихотворенията “Не пей ми се” и “Жестокостта ми се сломи” и поемата “Изворът на Белоногата”.

Славейков е един от водачите на движението за църковна независимост – вдъхновява “крилото” на младите, които се противопоставят на всякакъв компромис с Вселенската патриаршия. През 1872 година заради статията “Двете касти и власти” вестник “Македония” е спрян от османското правителство, а Славейков е арестуван. По-късно е освободен, но вече е разорен и е лишен от правото да издава периодични издания в Османската империя. Мести се първо в Одрин, а после в Стара Загора, където дочаква Руско-турската война. При опожаряването на града от турските войски изгаря целият архив на Славейков заедно със събраните от него народни умотворения.

Въпреки факта, че е отдаден на народните дела, Петко Славейков проявява почти ренесансова смелост в личния си живот. В Цариград той среща голямата си любов – образованата и красива Екатерина Стойоглу. Тя разбира интересите му и му помага в издателската работа. Славейков обаче не се решава да се раздели със семейството си, а Екатерина умира при опожаряването на Стара Загора през 1877 година.

След Освобождението Петко Славейков активно се включва в изграждането на новата българска държава. Взема водещо участие в дискусиите при приемането на Търновската конституция (1879г.), като настоява по никакъв начин да не бъдат ограничавани правата на народа. В първата половина на 80-те години е един от лидерите на Либералната партия. Бил е председател на Народното събрание и на два пъти министър на вътрешните работи.

В късните години се оттегля от политическа активност и последните му произведения са изпълнени с разочарование и печал.

Умира през 1895 година.

ПРОИЗВЕДЕНИЯ