“Дон Кихот” – Първа глава, в която се говори за нрава и обичаите на знаменития Дон Кихот де Ла Манча

В едно село на Ла Манча живееше неотдавна един идалго от ония, които притежават копие, стар щит от биволска кожа, мършав кон и бързонога хрътка. (…) В дома му живееха една икономка, която беше надхвърлила четиридесетте, и една негова племенница, която нямаше и двадесет години, както и едно момче ратайче, което вършеше полска и домашна работа. То умееше еднакво сръчно да оседлава коня на господаря си и да върти ножицата за подкастряне на овошките. Нашият идалго беше на около петдесет години, як, но мършав, със съсухрено лице. Той обичаше да става много рано и да ходи на лов. Казват, че презимето му било Кихада или Кесада, но по този въпрос не са единни авторите, които пишат за него, макар и да има правдоподобни съображения да се вярва, че се е казвал Кехана. Но това не е от особено значение, стига разказът ни в нищо съществено да не се отклонява от истината.

Трябва да се знае освен това, че нашият идалго беше посветил свободните си часове (а такива бяха повечето му часове през годината) на рицарските романи, които четеше с такава страст и наслада, че почти напълно занемари и лова, пък дори и имота си. Тази негова любознателност и побърканост стигна дотам, че той продаде много от своята земя, за да си купи рицарски романи, и така той напълни дома си с всички подобни книги, които можа да намери.

С една дума, нашият идалго се задълба дотолкова в тези книги, че четеше непрекъснато, през деня от съмване до здрач и през нощта от здрач до съмване. И тъй като Дон Кихот малко спеше, а много четеше, мозъкът му се изсуши дотам, че в крайна сметка нашият герой изгуби съвсем ума си. Въображението му преливаше от всичко онова, което четеше в книгите: магии, разпри, боеве, покани за двубой, рани, обяснения в любов, любовни похождения и мъки и какви ли не други невероятни измислици. В главата му заседна здраво мисълта, че тези купища измислици и фантастични истерии са неопровержими исторически събития.

И ето че когато се умопобърка окончателно, на него му хрумна най-странната мисъл, която е спохождала някога луд човек по света. Стори му се уместно и необходимо както за собствена прослава, така и в полза на родината си да стане странствуващ рицар и да тръгне по света на кон и с оръжие в ръка да търси приключения и върши това, което са правили рицарите в прочетените от него книги, а именно: да изкоренява неправди, да се излага на рискове и опасности и по този начин да спечели безсмъртно име и слава.

Първо се залови да почисти доспехите, останали от прадедите му, които, покрити с ръжда и мухъл, забравени от векове, се търкаляха в един ъгъл. Почисти ги и ги поправи доколкото му беше възможно, но забеляза в тях голям недостатък: на шлема, липсваше забралото. Тук му дойде на помощ неговата голяма изобретателност. Изработи от картон нещо като половин забрало, с което поне привидно допълни шлема. Истина е обаче, че за да изпробва якостта му, той измъкна шпагата си, нанесе му два удара, като още с първия унищожи за един миг труда на цяла седмица. Леснината, с която разби на парчета забралото, го смути и за да се осигури срещу подобна опасност, се залови наново за работа, като подсили забралото отвътре с железни пластинки. Накрая якостта му го задоволи и без да рискува с нов опит, сглоби шлема и го прогласи за съвършено изделие.

• забрало – предната част на шлема, която прикрива лицето от ударите на противника

Отиде след това да огледа коня си, който, макар и на години повече, отколкото са куартите в един реал и с многобройни недостатъци, му се видя по-съвършен от Буцефал на Александър Македонски. Цели четири дни изминаха, докато реши какво име да му даде, защото (както си говореше сам на себе си) не беше никак оправдано конят на такъв знаменит рицар, а и сам по себе си тъй прекрасен, да остане без известно име. Напротив, стараеше се да му даде такова име, че да се знае кой е бил той, преди господарят му да стане странствуващ рицар, и кой е той сега, защото съвсем естествено беше, като се промени положението на господаря, и конят да промени името си и да получи ново, славно, внушително име, което да отговаря на новия сан и положение на господаря му. И тъй, след като измисли, отхвърли, съчини, не одобри и отново състави множество имена, реши най-сетне да го назове Росинант — име, което му се видя възвишено, звучно, многозначително, в смисъл, че той някога, преди да стане пръв между всички коне в света, е бил обикновен кон.

• Буцефал – така се е казвал конят на Александър Македонски (най-големият пълководец от Античността)
• Росинант – буквално името на коня означава “стара кранта”

Кръстил коня си с име, което беше напълно по вкуса му, реши да измисли ново име и за себе си и трябваше да минат нови осем дена, докато се спре на Дон Кихот. Но като си спомни, че юначният Амадис не се задоволил със сухото име Амадис, а добавил към него името на своето царство и отечество и се назовал Амадис Галски, и той като добър рицар реши да добави към своето и името на своята родина и да се нарече Дон Кихот де Ла Манча. По този начин на всекиго щеше да стане ясно от какъв род и страна произхожда, като освен това удостояваше родината си с честта да носи името й.

• Амадис – герой от поредица рицарски романи
• Дон Кихот – “кихот” означава “задница на кон”, а “дон” е “господин”

След като почисти оръжието си, направи за шлема си забрало, даде ново име на коня си, а и сам промени своето, реши, че само едно нещо му остава: да намери дама, в която да се влюби. Защото странствуващ рицар без любима е дърво без листа и плод, тяло без душа. Дон Кихот разсъждаваше така: „Ако аз, за зло или за добро, срещна някъде някой великан, което се случва често в живота на странствуващите рицари, и го съборя с копието си или го разсека на две, или най-сетне го победя и заставя да моли за милост, няма ли да е добре да имам дама, на която да го изпратя в дар?”

Казват, че в село, близко до неговото, живеела хубава селска девойка, в която той бил влюбен по едно време, макар тя, както се разбира само по себе си, никога да не била забелязала неговата любов и да не му обърнала никакво внимание. Името й било Алдонса Лоренсо. Нея именно реши той да избере за дама на своето сърце. Като търсеше за нея ново име, което да отговаря на неговото и да напомня името на принцеса и високопоставена сеньора, назова я Дулсинея дел Тобосо, защото бе родена в Тобосо. Това име му се стори благозвучно, особено и многозначително, както всички останали, които беше вече измислил.

• Дулсинея – името означава “сладка”

1. Е, какво мислиш за героя Дон Кихот – изглежда ли ти като истински рицар? 

2. Как си представяш един истински рицар? Можеш ли да го опишеш или нарисуваш?

3. Дали описаното / нарисуваното от теб ще съвпадне с портрета на Дон Кихот? Какво притежава един истински рицар, което да липсва на Дон Кихот?

4. Какво притежава Дон Кихот и с какво се храни? Каква представа за социалното положение на героя изграждат тези сведения? Обясни значението на думата “идалго”.

5. Можеш ли да кажеш, че животът на Дон Кихот преди да стане странстващ рицар, е скучен и еднообразен? Докажи!

6. Защо Дон Кихот решава да стане рицар, каква е целта му? Смяташ ли, че си струва?

7. Дон Кихот дава имена не само на коня и любимата си, но и на себе си. Променя ли той нещата от света или само им дава нови имена? Защо го прави?

8. В рицарските романи снаряжението на рицаря се описва като изключително и имащо магически свойства. Кое е специалното в шлема на Дон Кихот, описан в първа глава?

9. Смяташ ли, че поправеното забрало на шлема ще издържи истински удар от въоръжен противник? Защо Дон Кихот се отказва да изпробва втори път дали забралото ще издържи?