1.Задругата на пръстена

Започна се с изковаването на Великите пръстени: Три пръстена за елфите – безсмъртни, най-мъдри и прекрасни от всички същества; Седем за джуджетата – велики майстори на камъка и планинските тунели и девет… Девет пръстена за хората, които повече от всички други, копнеят за власт.

В тези пръстени бе заключена властта над всяка една раса, но всички те бяха измамени, защото още един пръстен бе изкован.

В страната Мордор, в огъня на Съдбовния връх, господарят на мрака Саурон тайно изкова пръстен-господар, който да управлява всички други. 

Те взаимно се допълваха и пръстенът само във върха можеше да бъде унищожен.

Той в този пръстен вмъкна своята жестокост и зла воля за да властва над всяко живо същество. ,,Единствен пръстен да ги владее” Пишеше върху него.

Една по една свободните земи на Средната земя паднаха под властта на пръстена, но някои се отърваха.

Последният съюз на хора и елфи се изправи срещу Мордор и при Съдбовните планини, те се биха за свободата на Средна земя. Победата бе близо, но пръстена надделя над доброто и кралят на хората бе убит. Точно тогава, когато всяка надежда угасваше, принц Исилдур вдигна меча на баща си и отряза ръката Саурон. пръстенът падна и Саурон, врагът на Средната земя, бе сразен.

Пръстенът премина в Исилдур, който получи шанс да унищожи завинаги злото. Но човешките сърца се изкушават лесно. Той не го унищожи в Съдбовния връх, а го запази за себе си. На връщане, хората бяха нападнати от орките.

Исилдур си сложи пръстена и стана невидим. Опита се да избяга през реката, но там пръстена падна и предаде Исилдур на смъртта. Орките го убиха със стрели. И онова, което не биваше да бъде забравяно, се изгуби.

Историята стана легенда, Легендата стана мит и цели 2500 години пръстенът остана изгубен за света, докато дочака шанс да плени нов носител.

Пръстенът премина в създанието Ам-гъл, което го скри дълбоко в Мъгливите планини.  Дари Ам-гъл с неестествено дълъг живот – цели 500 години той тровеше душата му.

Мракът се промъкна обратно в света. Полетяха слухове за сянка от Изток – ужас без име. И Великият пръстен разбра, че времето му е дошло отново.

Той изостави Ам-гъл, но се случи нещо, което пръстенът не предвиди. 

Той бе намерен от най-неочакваното същество… От хобит. Билго Бегинс от Графството. Наближаваше времето, когато хобитите щяха да определят съдбата на света.

И така… Да, значи е 22 септември 1400 година в Графството на Средна земя. Тук е мястото на хобитите. Те живеят и обработват земята вече стотици години, доволни да не забелязват и да не бъдат забелязвани от Големите хора. Средна земя е пълна с безброй необичани създания и същества, а хобитите изглеждат твърде незначителни. Те не са известни като страшни воини, нито пък са изключително мъдри. Често е отбелязвано, че едиствената слабост на хобитите е храната. Твърде неточно определение предвид интересът ни и към бирата и пушенето. Но най-дълбоката ни страст са мирът, спокойствието и плодородната земя.

Да, другите ни намират за скучен народ, но никога не е лошо да се радваш на простия живот, както на този ден, който е 111 годишният рожден ден на баща ми Билбо Бегинс. Празненството щеше да бъде невиждано до сега – половината Графство е поканено, а другите щяха да дойдат и без покана.

За тази чест дойде и старият приятел на баща ми магьосникът Гандалф. Те поговориха с баща ми. Той вече е стар и му трябва почивка.. Дълга почивка. 

Вечерта ще остане запомнена не само заради разноцветните многофигурни фойерверки на необикновения фокусник Гандалф, а защото е последната вечер, в която сме заедно.

Когато се стъмва, започва празненството. Баща ми Билбо разправя разни истории на децата от младостта си как се е борил с трудносмърните тролове. Спомням си още, че братята Брендифукци Перегрин Тук (накратко Пипин) и Мериадок Брендифук да взимат най-голямата фойерверка и запалват без да искат под една палатка и разбира се тя да изгаря, но Гандалф да не ги наказва в тази приятна нощ.

Баща ми след време се качва на дървения подиум и захваща речта – по скоро се сбогува, слага си пръстена и изчезва. Гандалф разбира, че вече си тръгва и ще се прибере за да се приготви, стига преди него в къщата ни. Отначало, баща ми не иска да се разделя с пръстена, но после го оставя и си тръгва. Аз се прибирам у дома да търся баща ми, когато Гандалф ми дава пръстена и ми казва да го пазя добре, след което си тръгва. Както той ми разказва, като излиза от къщата, вижда необикновени черни облаци на изток, преследва ги и стига чак до Мордор с коня си. Разбира, че Саурон отново събира армия и скоро ще потегля пак. Връща се пак, поиска пръстена, хвърля го в огъня на печката и тогава проблясват елфическите надписи върху него, които гласят ,,Единствен пръстен ги владее, Единствен той ще ги открие, Единствен вси ще ги сбере и в тъмнина ще ги обвие”. Обяснява ми всичко за миналото на Средна земя.

Всеки си мисли, че Саурон е унищожен, но духът му все още е жив, защото пръстенът е здрав. Освен Гандалф и Ам-гъл знае, че пръстенът е у Билбо. Затова  Гандалф го търси навсякъде, но врагът го открива пръв. След измъчванията те чуват две думи – ,,Графството” и ,,Билбо”. Те ще дойдат, ако вече не са дошли, за да вземат пръстена. Затова не мога да остана в Графството. Гандалф ми казва, че трябва да поема към Брее. Там ще се срещнем в странноприемница ,,Скокливото пони”, а той трябва да се види с водача на неговия орден, който да го посъветва. Точно тогава навън чуваме звук и се уплашваме, но това е само Самознай Майтапер, който ни изслушва. След като се извинява и иска от Гандалф да не го превърне в някакво неестествено животно, магьосника му измисля по-добро наказане – да идва с мене.

Тръгваме веднага. Преди да се сбогуваме с Гандалф, той ни изяснява няколко неща. Че не трябва категорично да си слагам пръстена, защото слугите на Черния Господар ще го усетят и да запомним, че пръстенът се опитва да се върне обратно при господаря си. Иска да бъде открит.

Ние преминаваме през обширни поля, покрай висок водопад, през низина и през гора, където и пренощуваме макар, че където и да се обръщаме, в гърба ни се забива някой стар мръсен корен.

През това време, Гандалф Сивия пристига в Исенгард. Дим се извисява над Съдбовната планина и часът наближава. Саруман е най-старши, а Гандалф го признава за водач на ордена. Но въпреки това, той става слуга на Саурон и предава ордена. Иска от Гандалф да обединят сили, но Сивият отказва. Битка между двамата доказва, че Саруман е по-силен от Гандалф. Белият заключва Сивия на върха на Ортанк. Гандалф става свидетел на създаването на армия от вълци и орки, с които Саруман да се изправи срещу Средна земя.

Докато преминаваме със Сам от нивата на Чудоум, се срещаме с братята Брендифукци, които редовно крадат зеленчуци и плодове от нивата на горкия фермер. Спасяваме се трудно, бягайки към близката гора.

Спираме се на пътеката и се оглеждаме. Няма никой, но чуваме някакъв странен звук и решаваме да се махнем от пътя, и да се скрием. Тогава минава един от слугите на Саурон. За щастие не ни вижда и ние се отдалечаваме. През едно време, той ни открива и започваме да бягаме. Тичаме, докато пристигаме до ферибота и се отдалечаваме по воден път. 

Намокрени от дъжда пристигаме ,,Скокливото пони”. Там питаме бармана за Гандалф, а той отговаря, че не е идвал от 6 месеца. Решаваме да почакаме и сядаме да попийнем нещо. Забелязваме, че един ни наблюдава откакто сме дошли и затова, когато ни сервират напитките питаме за този човек. Разбираме, че е от Скиталците и се нарича Бързоход, че е от опасните и не трябва да се занимаваме с него.

Докато говорим със сервитьора, Пипин отдавна беше се захванал на разговор с хората и казал, че съм тук. Когато отиваме да го извикаме, аз се подхлъзвам и както пръстена пада върху пръстта ми, така и аз падам на пода. Ставам невидим и предизвиквам удивление у хората. Тогава за пръв път виждам пространството отвъд света и Окото, което следи всичко. Събуждам се и виждам Скиталеца. Изкарал пръстена, той казва, че нямаме време и ни посъветва да тръгваме. Пояснява ни за Черните рицари – слугите на Саурон, един от които ни гони до ферибота. Разбираме, че те са Великите крале на хората. След като Саурон измамника им дава Деветте пръстена на силата, заслепени от алчност, те ги взимат и един по един падат в мрака. Наричат ги Назгули – духове на пръстена. Ни живи, ни мъртви те постоянно чувстват присъствието на пръстена и привлечени от силата на единствения, те няма да спрат да ни следват.

Сутринта тръгваме, без да знаем дали Бързоход е приятел или враг, защото нямаме друг избор. Той ни води към Ломидол в дома на Елронд. Преминаваме през една низина, пълна с кръгли камъни, прекосяваме връх и минаваме през блато, където се настаняваме и решаваме да пренощуваме. Там късно през нощта чувам Бързоход да пее за една жена, но не го питам коя е и заспивам.

Саруман получава заповед от Окото да събере армия, достойна за Мордор, след което започва работа. Те се сътворяват с помощта на дървета и затова Белят започва да изсича горите. Гандалф става свидетел на създаването на армия от вълци и орки, с които Саруман да се изправи срещу Средна земя.

Пристигаме изоставената наблюдателна кула на Амон Сул, където ще оставаме довечера. Бързоход ни дава оръжия – къси мечове и тръгва за да оглежда околността за опасности. Вечерта, когато се събуждам, виждам Сам, Пипин и Мериадок да са запалили огън за да опекат месо. Опитвам се да го угася, защото огънят привлича Назгулите, но вече е късно и Черните рицари идват. Опитваме се да избягаме, но те ни хващат. Слагам си пръстена, за да стана невидим, но не се получава – виждам ги не черни а бели, както и те ме виждат. Пронизват ме с моргулско острие, което се лекува само с елфическо лекарство. Точно когато ще ме погубят, пристига Бързоход и ги прогонва, след което ме вдига за да ме носи и без да губим време тръгваме към Ломидол.

Саруман заповядва да прокопават дълбоки дупки в земята, където орките и вълците се създават. Не само тези същества, а и бойни оръжия: Копия, лъкове, мечове, брони и каски. Продължава изсичането на дърветата. Саруман се възхищава на тази гледка, докато Гандалф мисли за Фродо и приятелите му.

Спираме докато вървим, защото състоянието ми се влошава. Ако до утре не се намери лекарство, ще преминавам в света на сенките и ще стана като тях. Започват да търсят кралски лист ателас – билка, която може да забави отровата. Точно когато откриват, пристига елф – девойка, дъщеря на краля на елфите Арвен. Взима ме на коня си и тръгваме. 

Когато преминаваме през равнина с оскъдни дървета, ни пристигат Назгулите. Преследват ни до една суха река. След като я преминаваме, Арвен изрича думи на елфически език и реката се напълва, като отнася Назгулите надолу по водопад, но тогава вече аз не издържам и припадам от болка.

Събуждам се в едно легло, на двореца в Ломидол. Гандалф, седнал на един стол до мене ми казва, че е 10 часа на 24 октомври и съм късметлия, че съм още жив. Разказва ми какво се е случило и защо не е дошъл в Брее. Миналата вечер Саруман му дава право да избира между смъртта и подчинение на пръстена, а Гандалф избира смъртта, след което Белият го хвърля от Ортанк надолу, но един от Големите Орли го спасява и носи в града.

Идва Сам и се радва за оздравяването ми, което дължа на господар Елронд – крал на елфите. Запознаваме се с него и излизаме с приятелите ми на разкодка из величествения град Ломидол. Виждаме Баща ми Билбо Бегинс в двореца, който завършил книгата си ,,Историята на един хобит от Билбо Бегинс”. Той остарява твърде бързо след като остави пръстена. 

Елфите са силни, но силите на Саурон се множат на изток и Окото гледа към Ломидол. Както и Саруман предаде ордена си и продължава да създава подобрена версия на орките, които вече могат да се движат през деня и да тичат бързо, списъкът на съюзниците ни намалява. Това зло не може да бъде спряно от силата на елфите. Не може сами да се сражават едновременно с Мордор и Исенгард, поради което пръстенът не може да остане в Ломидол.

Сутринта идват представители от различните раси за да се реши проблема. Боромир от хората – най-голям син на наместника на Гондор Денетор II, Леголас от елфите – един от най-опитните стрелци и Гимли от джуджетата – опитен воин от народа на Дурин. Боромир предлага да го използват срещу врага, но Бързоход не се съгласява с него. Боромир го пита как смее да отговаря на своя господар, а всички му поясняват, че този Скиталец всъщност е Арагорн, син на Араторн от рода на Исилдур и е истинския наследник на престола. Приемат, че пръстенът трябва да се занесе до Мордор и да се унищожи, но никой не приема това тегло и започват караници между присъстващите. 

Аз вече разбирам, че моята съдба е да направя това и приемам. Тогава всички млъкват. Очите на Гандалф се просълзяват. Той не искаше най-невинното същество да приема такова тегло. Заклева да ми помогне в пътя до Съдбовния връх. След него всички останали се заклеват. Сега нося съдбата на всички. От някъде се появяват Пипин и Мериадок, които също се заклеват, въпреки все още да не знаят къде отиваме. Девет спътници ставаме сме Задругата на пръстена.

Преди да тръгваме, баща ми Билбо ми дава стария му меч от елфическа изработка. Той е твърде лек и острието свети в синьо, когато наближават орки. И още едно нещо – ризница от митрил. Лек като перце и твърд като драконови люспи. 

Точно когато се събличам, той вижда пръстена и иска още един път да го пипне. След като не му го давам, той се опитва да го вземе и след като осъзнава какво прави, се извинява.

Сбогуваме се с господар Елронд. Гандалф ни става навигатор и тръгваме. Минаваме покрай изоставената наблюдателна кула на Амон Сул, изкачваме една планина. Оттам ще поемаме на запад от Мъгливите планини за 40 дни. Ако имаме късмет, проходът на Рохан ще е отворен за нас. Оттам пътят ни ще завива на изток, към Мордор. Намираме удобно място на планината и се настаняваме. Храним се, докато Боромир, Пипин и Мериадок тренират с мечовете си. 

Гимли предлага на Гандалф да минаваме през Мините на Мория, защото обикаляме излишно. Там, той има братовчет Балин, който ще ни посрещне царски. Гандалф не приема и казва, че ще поеме през Мория само, когато няма друг избор.

През това време, Леголас се качва върху един висок камък и вижда нещо черно като облак, който се движи бързо срещу вятъра. Скоро разбираме, че това са гарвани от Дън – шпиони на Саруман и се скриваме. Пътят на юг се наблюдава от тях, затова преминаваме през прохода Карадрас.

Орлите съобщават на Саруман, че Гандалф се опитва да ги преведе през Карадрас. 

Докато преминаваме през заледеният, труднопроходим път на Карадрас, във въздуха чуваме зъл глас. Гандалф разбира, че това е Саруман и, че се опитва да обърне планината срещу нас. Пада една светкавица върху снега и ние оставаме под лавина.

Когато се спасяваме, решаваме да минем през мините, въпреки Гандалф да не иска. Той знае, че джуджетата дълбаха твърде алчно и твърде надълбоко. Събудиха в мрака на Казад-Дум сянка и огън. Страхува се, защото той е твърде силен за нас, но всичко това не ни разказва. 

Пристигаме стените на Мория. Вратите на мините са невидими, когато се затворят. Виждаме един надпис върху камък, който гласи: ,,Портите на Дурин, владетел на Мория. Говори, приятел и влез. Това е една гатанка. След като казваме ,,Приятел” на елфически, което е ,,Меллон”, се отваря вратата.

Виждаме, че всички джуджета са убити от стрели на гоблини. Решаваме да се махнем, но един огромен окропод ме хваща и дърпа във водата. Благодарение на Боромир и Леголас се спасявам и бягаме към мините. Октопода като се опитва да влезе след нас, не успява и проходът се затваря. Ние се принуждаваме да влезем в дългия мрак на Мория. В дълбоките пещери има по-стари и страшни неща от орките. Надяваме се, че ще минем незабелязани.

Докато вървим, Гандалф ни пояснява, че богатството на Мория не е от злато, нито от диаманти, а от митрил. Че крал Торин подарил плетена ризница от митрил на Билбо (която сега е у мене), струваща повече от цялото Графство. Минаваме през една пътека и изкачваме високи стълби, където има 3 врати. Гандалф не помни това място и се спираме да помисли. Аз виждам едно създание, което идва след нас и питам Гандалф дали го познаваме. Той отговаря, че това е Ам-гъл, избягал или е бил пуснат от тъмницата на Барад-Дур, а сега е дошъл тука за пръстена. Никога няма да се освободи от проклятието на пръстена. Той едновременно мрази и обича пръстена, както мрази и обича себе си.

Казвал се е Смеагол преди пръстенът да го открие – преди да го подлуди.

Поемаме през дясната врата, не защото Гандалф си спомни пътя, а въздухът насам не мирише толкова лошо. Стигаме до безброй колони от великото кралство на джуджетата. След което влизаме в една стая и виждаме гроб, върху който пише ,,Тук лежи Балин, син на Фундин, владетел на Мория.” Гимли започва да плаче и се заклева за отмъщение, докато Гандалф открива една книга на земята и почва да го чете. Книгата гласи: ,,Превзеха моста и втората зала. Затворихме портите, но не можем да ги удържаме дълго. Земята се тресе. Барабани… Туптят в дълбините. Не можем да излезем. В тъмното се движи сянка. Не можем да излезем. Те идват.”

Пипин без да иска събаря скелет на мъртво джудже и издава много шум. Всички му се караме и си мислим, че никой не е чул нищо. Тъкмо, когато излизаме от стаята, чуваме барабани. След време острието ми светва в синьо и чуваме орки. Веднага затваряме вратата, слагаме тежки предмети пред нея, които да ги забавят и се подготвяме за битка. Когато пробиват вратата, започваме да се бием с многобройните орки, но когато влиза трола, всички се съсредоточаваме на него. Въпреки стрелите на Леголас, той не умира и ме пронизва с толкова силен удар, колкото може да убие глиган. Тогава Пипин и Мериадок скачат върху него с мечовете си, Гимли хвърля брадвата си на главата му, а  Леголас се прицелва с 3 стрели на краката му, след което той умира.

Ударът дори не ме наранява, защото преди тръгване бях облякъл ризницата от митрил. Без да губим време, тръгваме към моста на Казад-Дум. Навсякъде пътеките гъмжат от орки и тролове. Те ни затварят в кръг и точно когато ще бъдем погубени, се чува един звук и помещението светва. Всички орки бягат, а някои се катерят по колоните. От Гандалф разбираме, че идва Балрог – демон от древния свят. Той е твърде силен за нас, затова бягаме. Слизаме от стълби и преминаваме над моста, но Гандалф остава върху него и не позволява на Балрог да премине. Чрез магия разрушава моста и демонът пада, но хваща и Гандалф със себе си. Двамата падат. 

Останалите излизаме вънка и макар да ни е мъчно, продължаваме пътя си, защото смъртта на Гандалф не беше напразна. Той повярва, че ще успеем и затова се жертва.

Стигаме една гора, където според легенда живее велика магьосница – Елфическа вещица с могъща сила. Заради шумното дишане на Гимли, ни хващат елфи. Водачът им ни казва, че не можем да продължим, но след разговор с Арагорн по между им, ни казва да го последваме. Пристигаме Карас Галадон – сърцето на Елфическото кралство. Владение на господаря Келеборн и Галадриел, повелителка на светлината и носител на Нения (диамантения пръстен). Те знаят всичко за случилото се (смъртта на Гандалф). Не се държат лошо или грубо с нас – дават ни стаи, където да пренощуваме. 

Посред полунощ, Галадриел ме повика за да погледна в огледалото. То показва неща, които са били, които са и някои неща, които още не са се случили. Когато поглеждам, виждам радостното Графство, но после орки, които убиват хобитите и изгарят градовете. Виждам и Окото, което иска пръстена, но аз не се приближавам към огледалото, а се хвърлям на земята. Галадриел ми казва, че вижда същото нещо и ако се проваля, ще се случи това. Окуражава ме и ми припомня, че тази задача е дадена на мене, и ако аз не намеря пътя, никой няма да успее.

През това време, Саруман изпраща орки, които да ни настигнат и убият всички, с изключение на нас хобитите.

Преди да тръгваме от Карас Галадон с лодки през реката, Галадриел ни дава подаръци: На Леголас лък, достоен за уменията на съучастник от леса; На Пипин и Мериадок – кинжалите на Нолдоримите, влизали вече в битка; За Сам – елфическо въже, въпреки той да иска от онези хубави, лъскави кинжали. Тя пита и Гимли за пожелание. А джуджето отговаря, че иска един косъм от златната й коса, защото е по-прекрасна от всички диаманти, скрити в земята. Галадриел вместо 1, му дава 3. На мене ми дава светлика на Еарендил – най-обичната звезда на елфите, за да осветява мрачния ми път, когато всички други светлини угаснат.

Дават ни и походният хляб на елфите лембас. Една малка хапка стига да напълни стомаха на голям човек. Развързваме въжетата на лодките и тръгваме.

През нощта забелязваме Ам-гъл, който още ни следи. Надявахме се да го изгубим по реката, но той плува добре и успява да ни настигне.

Сутринта виждаме статуите на Аргонат. Арагорн отдавна жадува да зърне тези великолепни и огромни постройки на древните крале – неговите предци. 

Пред нас се простира много висок водопад, затова слизаме от лодките.

По здрач ще прекосим езерото и ще скрием лодките. Ще продължим пеш и влезем в Мордор от север. Там ще намерим път през Емин Муил – непроходим лабиринт от остри скали и пълен с прогнили блата чак до хоризонта.

Аз и Боромир тръгваме в гората за дърва, а останалите търсят удобно място за настаняване. Тогава Боромир иска пръстена, за да защитава народа си от армията на Саурон – да го използва срещу врага. Когато аз не му го давам, той скача върху мене и се опитва да го вземе. Без друг избор, аз си слагам пръстена и ставам невидим. Той след това се осъзнава какво е направил и се извинява, но аз не му се доверявам и бягам.

Спирам си при един камък и изкарвам пръстена. Срещаме се с Арагорн. Той след като разбира, че Боромир ни е предал, се ядосва много и заклева отново, че никога няма да ме предава и ще ме проследва дори до огъня на Мордор. 

По време на разговора ни, острието на меча ми светва в синьо. Разбираме, че орките идват и аз започвам да бягам. Арагорн се бие с орките, като някои от тях започват ме преследват. Идват Леголас и Гимли, след което помагат на Арагорн. Скривам се зад едно дърво, когато Пипин и Мериадок ме виждат. Те нарочно се показват на орките, привличат им вниманието и ме спасяват. Докато Леголас, Гимли и Арагорн се бият усилено, Боромир свири рогът на Гондор и привлича вниманието на някои орки към себе си.

Той заедно с братята се бие срещу орките, но те не свършват и идват все повече и повече. Генералът на орките застрелва Боромир с лък, но той не пада и продължава да се бие, след което генералът още един път го застрелва. Боромир, безсилен продължава да се бие геройски, но при третия изстрел вече пада. Орките хващат Пипин и Мериадок. Точно, когато генералът ще застрелва Боромир по главата, Арагорн идва и го убива.

Боромир се извинява и съжалява за всичко, което стори. Че се опита да вземе пръстена и предаде всички. След като Арагорн му прощава, той хваща меча си и за последен път затваря очи.

Аз пристигам до лодките ни. Иска ми се пръстенът да не беше идвал при мен и всичко да не беше се случвало, но това е моят път и аз трябва да го следвам. Сам ме открива, но аз се качвам на една лодка и му казвам, че ще продължавам към Мордор сам. Не искам вече да се нараняват хората, които обичам и уважавам. Сам не се отказва и влиза във водата да ме преследва, но не може да плува и остава под водата. Аз го вдигам и го взимам на лодката си. Той ми отговаря, че е обещал на Гандалф и няма да ме остави, а ще ме преследва и до смърт. Мисълта, че няма да бъда сам ме окуражава и заедно тръгваме към Мордор. Надяваме се другите да намерят по-безопасен път. Не знаем дали ще ги видим отново, но мисълта, че един ден може да се срещнем отново, ни дава сила и надежда.

      КРАЙ НА ПЪРВА ЧАСТ.