…Имало едно време

Риболовът на Ники

   Има еднократно време единствено момче на име Ники.

   Презентирайте ваканции, много обичайни да ходи при своите баба и дядо, които живеят в едно малко и китно градче на брега на морето. Дядо му обичал да лови риба. Ники няма търпение да изгрее сланцето, за да отидеш с дядо си на риболов, като се обърнеш в лодката старецът показа различно вълнуваните морски истории.

  Един ден морето всяко бурно и дядото казал:

 – Днес няма да ловим риба.

 – Защо, дядо? – проплакало момчето.

 – Защото в морето има вълни – казал дядото. – Ти седни и закусай, за да се появи силен, а утре ще влезем в морето.

– Хайде, ела! – повикала го баба му. – Направила съм от любимите ти питки.

 Но Ники не е искал да яде. Много му се ходило на риболов. Баба е видял, че не е хапвал нищо ì му казала:

– Хапни. Те питки са вълшебни. Ако изнедеш поне три часа, ще стане силен и ще можеш да уловиш и кит.

Очите на Ники светнали. Започнал да лапа бързо. Следва като се заситил, слязъл до морето да се научи. Видял лодката на дядо си и му хрумнало, че това изял вълшебните питки, ще може да се пребори с тези “малки вълни” и ще изнедане трябва баба и дядо с улова си.

Речено-сторено. Отвързал лодката и загребал. Гребал, гребал, но се изморил. Решил, че е влязъл доста навътре и е време да хвърли мрежата. Но вятърът задухал още по-силно и лодката започнала да се клати. Мрежата се омотала. Ники дърпал, дърпал, но не мога да да помрядне. “Сигурно съм хванал кит”, помислил си той.

Но вълните ставали всичко по-голямо и започнали да клатат лодката още по-силно. Ники е изплашил много, като си помислил, че китае клати лодката и започва да вика:

– Помощ! Кит! Помощ!

Наблизо имало рибари, които го чули и бързо отишли ​​при него. Извадили го от всичко.

През това време дядото забелязал, че нямам лодката. Отишъл на брега на морето. Момчето треперело от страх.

– Ники, остава ли ви лодката? – съкрати се дядо му. – Ако е бил сигурен, знаеш ли какво ще стане?

– Ами, ами … искам да хвана малко риба, има хванах кит, който е много голям и не е да го кача в лодката.

– Ех, Ники – засмели се рибарите. – Тук няма китове.

Ники се засрамил. Погледна дядо си и му казал:

– Дядо, обещавам вече да да слушам и няма да вляза сам в морето.

Дядо му се усмихвам и го прегърнал.

Следвайте морското си приключение Ники стационарен по-отговорен.

Диляна Димитрова

Страхливото кученце

  Имам едно време единствено страхливо кученце, което е казало Норд. Това беше дребен на ръката, с щръкнали уши, челно влажно носле и очи като маслинки. Норд бил много добър, но и много страхлив – опасявал се от всички и от всички.

Ведню, който излязъл на разходка, той срещнал Дея. Тя била огромно черно куче с къса опашка и дълги уши. Благодарение на ръста си Дея не изпитвала страх.

– Искаш ли да се научиш? – попитала Дея.

– Искам. – отговорил Норд.

И така двамата се различават и по цял ден се разделят.

Ведню Дея предложи на Норд да се качи на гърба ì. Норд много се опасяваше да не пада. Хващал се за да се насладиш на Дея, покажи се на гърба ì и така препоръчал разходките им.

Всички животни знаели, че малко кученце изпитвало страх и му се подигравали.

Един ден, когато двамата приятели пак се разхождали, стигнали до плажа. Там животните се къпели в морето. Извикали двете кучета при тях, макар да знаели, че Норд го е страх.

– Не мога да дойда! Страх ме е! –  казал Норд.

И от този ден всички животни престанали да се подиграват на малкото кученце, защото той за първи път си признал че изпитва страх, а няма нищо срамно в това да признаваш страховете си.

Флориана Кръстева

Джин в гората

  Преди много години, в едно малко селце, живеело момченце на име Джин. Той бил на 11 години, живеел с мака си и баща си и бил послушно дете. Имал само двама приятели, но пък често се забавлявали и играели заедно.

Един ден Джин предложил на приятелите си Джони и Рики да се разходят в близката до селцето гора. Било лято и времето било чудесно за разходка. Но приятелите му отказали и той решил да отиде сам. Както се разхождал в гората видял мечка. Изплашил се и хукнал да бяга, но се спънал. Паднал на земята и започнал да плаче от страх. Мечката го настигнала, но Джин не можел да стане. Оказало се, че всъщност мечката били приятелите му, които искали да го уплашат и успели. Започнали да му се смеят и подиграват. Джин бил много обиден и разбрал, че те не са му истински приятели.

Дениз Али

Моето коте Сиси

  Представя се един летен ден миналата година бял излязла да карам колело. Чух мяукане. Беше малко котенце, което се заклещи между камъните. Помолих мама да го приютим и тя ми трябва. Прибрахме го вкъщи. Котето беше гладно и жадно, нахранихме го. Взех одеало и възглавничка, с които сложих в един кашон и настаняваме малко котенца.

На следващия ден му дадох ииграчки. Разбрахме, че това мъниче е момиче. Кръстих я Сиси.

Следващ месец котето Сиси роди четири котенца. Като отраснаха трите ги подарихме на нашите приятели. Четвъртото го оставихме за мен и го кръстих Пухчо, защото беше много пухкав.

Анелия Тодорова

Червената шапчица

   Имало едно време едно малко момиченце. То носило винаги червена шапка и затова всички я наричали Червената шапчица.

Един ден майка ѝ я извикала:

– Дъще, нали знаеш, че баба ти е болна. Направих курабийки и събрах билки от гората. Ще ги занесеш ли на баба си?

– Разбира се, мамо, ще ги занеса. – отговорило момиченцето.

Червената шапчица минала през гората, пеейки песнички. Спирало се да бере цветя, които да занесе на баба си, за да я зарадва. Унесло се и не забелязало, че се отдалечило от пътеката. Чуло в храстите някакъв звук и изведнъж пред нея изскочил един вълк. Като го видяла, Червената шапчица много се изплашила и изпуснала кошничката си на земята. Вълкът се навел, събрал курабийките в кошничката и ги подал на момиченцето.

– Благодаря! – казало момиченцето и учудено огледало вълка.

– Къде отиваш момиченце?

– Отивам при баба си, която живее накрая на гората в жълтата къща. Тя е болна и трябва да се курабийки и билки за чай.

– Аз пръст да отида, за да предпредявам че трябва. Ти спокойно си събери цветята. – казал вълкът и хукнал.

Огледа се червената шапчица и разбрала, че се е изгубила. В този момент, с който се приближавам един ловец и аз съм попитал:

– Какво правиш тук, момиченце?

– На голяма си баба нося курабийки и билки. Тя живее накрая на гората, но се губи.

– Аз ще те заведа до къщата на баба ти.

Заедно тръгнали към къщата на възрастната жена.

През това време вълкът вече бил пред къщата на бабата, защото минал по една пряка пътека в гората. Почукал на вратата. Отвътре бабата попитала:

– Кой е?

С престорен глас вълкът отговорил:

– Аз съм бабо, твоята внучка.

– Вратата е отключена, красавицата ми. Влез.

Вълкът влязъл и изял бабата. Облякал нощницата, сложил очилата и шапката ѝ и легнал в леглото.

До къщата пристигнала и Червената шапчица с ловеца,но той продължил по пътя си и я оставил сама. Тя почукала на вратата. Отвътре се чул немощен глас:

– Кой е?

– А съм бабо.

– Влез, вратата е отворена.

Момиченцето нещо се усъмнило в гласа на баба си, но се сетило, че баба ѝ е болна. Червената шапчица отворила вратата и влязла вътре.

Вълкът рекъл:

– Ела, седни до мен! Изморила си се от дългия път.

Червената шапчица се подрежда до баба си, но какво да се вижда – това не е никакво нейната баба, а вълна от гората. Изплашена, тя започна да вика за помощ. Ловецът чул нейните писъци. Върна се от пътя и влязъл в къщата. На скорост се хвърли вълна и го хванал, разположил корема му и спасил бабата.

– Благодаря, чичко ловец, че ни спаси! – казала Червената шапчица.

– Другият път, който майка ти казва да вървиш по пътя, да я послушаш! – говорил ловецът.

Бабата си хапнала от вкусни курабийки, от билките се направи ароматен чай и оздравяла.

Възрастната жена търси от вътрешната си да обещае, че повече няма да разговаря с непознати.

Берк Лютфи