Май 1968

За Франция 1968 година започва като предходните девет. С обръщението на генерал Шарл Дьо Гол в ефира на националните медии. Великият мъж е вече на 78, но реформаторската му енергия не знае граници. Наследената от него държава е коренно преобразена. Франция е президентска република, простила се е с колониалното си минало, а динамизмът й смайва света. Конкордите на „Ер Франс“ прекосяват Атлантика по-бързо от скоростта на звука, клекналите ситроени DS, по-популярни като ситроен Дьо Гол, са символ на автомобилния шик в цяла Европа. Франция вече е в клуба на ядрените държави и на международната арена говори със собствен глас. Културното й сияние прониква в американските университети. Светът чете Сартр, Камю, Саган и Гари. Брижит Бардо е планетарен секссимвол. Киносалоните немеят пред виртуозността на Трюфо и Шаброл. Годар гради киноесета с образи и звук. Прожекциите му събират пъстро множество от дългокоси студенти с джинси и сака с тесни ревери.
Той вече е направил пророческата лента „Китайката“. Във филма група френски младежи маоисти правят утринна гимнастика под звуците на революционни маршове, а денем изучават „Червената книга“. Живеят заедно в импровизирани комуни, битът е скромен, нравите свободни. Пари не липсват, но представата за студентски шик е в общежитието, слободията и споделените каузи. Годар открива новото градско „племе“ преди властта. Във Франция се пръква поколение от индивидуалисти, което отказва да прегърне бляна за национално величие, проповядван от Генерала. Младите хора разсъждават в друг мащаб, героиката на голисткия епос ги потиска. Те нямат нужда от наставления и примери, копнеят за свобода там, където тя най-много липсва: в семейството, в университетските аули, в ефира, който е държавен монопол. Дьо Гол напомня преуспял нотариус, който мечтае да прехвърли на синовете си солидната кантора, докато те потъват в свободен живот далеч от правилата. Общественият диалог е в мъртва точка. Повечето медии са консервативни, радикалната лява преса проповядва комунистическата догма. Затова пък в кафенетата и аудиториите прехвърчат искри.

На 8 януари 1968 пъстрото студентство в парижкото предградие Нантер се тълпи около новопостроения университетски басейн. Министърът на младежта и спорта Франсоа Мисоф открива съоръжението с кратко изложение на правителствената програма за младите. От множеството го апострофира невисок, русоляв младеж с енергична жестикулация. Даниел Кон-Бендит е неформалният лидер на студентите в Нантер, учи социология. Интересува се защо в младежката програма на кабинета няма нито ред, посветен на секса. Министърът, преподавател по японска култура, отвръща със самурайска невъзмутимост: „Ако имате подобни проблеми, можете да ги облекчите, гмурвайки се в басейна.“ Отговорът му отприщва буря от възмущение и публично жегва самолюбието на Даниел, който впрочем е любимец на студентките. Следват месеци на стихийни брожения в Нантер, които скоро се пренасят в Сорбоната и наелектризират академичната общност в цяла Франция. Организациите никнат като гъби: „Комитети в защита на Виетнам“, движение „22 март“ (оглавено от Кон-Бендит), студентски федерации, анархистки и маоистки групи. На 20 март неколцина младежи извършват погром над парижкото седалище на „Американ Експрес“. Скоро след това промаоистка масовка в Нантер освирква и изгонва депутата-комунист Пиер Жюкен, дошъл да търси контакт със студентите. Бунтарите не искат опеката на червената партия, която в очите им е част от статуквото. Класовият прочит на обществото не ги задоволява, защото пренебрегва индивида от кръста надолу.

Докато в аулата на Франкфуртския университет три разголени студентки притискат с гърдите си смутения професор Теодор Адорно, в Париж мъжете, обитатели на студентското градче, настояват да им бъде разрешено да посещават общежитията на девойките в съседство, което вътрешният правилник изрично забранява. В последните месеци разкрепостената любов е тема на всяка дискусия. Контрацептивната таблетка е легализирана от 1967 година, СПИН-ът е още далеч и младите навлизат „в блажените години на свободната любов“, както с носталгия си спомня Франсоаз Саган.

На 8 май в реч пред парламента министърът на образованието Ален Пейрефит заявява, че „не си струва обществото да обръща излишно внимание на неколцина развилнели се студенти“. Следващите дни са белязани от изблици на насилие, при които са ранени 367 души. Междувременно протестите преливат извън академичната общност и към тях се присъединяват ученици от горните гимназиални класове. В много предприятия избухват стачки. Студентите от Кан и Ница изпълват крайбрежния булевард в Кан и организират седяща демонстрация на стълбището пред фестивалния комплекс в разгара на годишния кинофестивал. На 13 май под звуците на джаз бенд в двора на Сорбоната започват дебати по университетската автономия. На следващия ден президентът Дьо Гол демонстративно обръща гръб на кризата и заминава на отдавна планирано посещение в Румъния.

На 15 май след края на представлението на американския балет на Пол Тейлър близо хиляда души превземат достопочтения театър „Одеон“ и окачват на фасадата транспарант с текст: „Въображението взема властта в досегашния театър „Одеон“. Вход свободен!“ Студентите обявяват сградата за „форумно място за работници и учащи се, революционна работилница и постоянно действащо средище за митинги“. Театралната програма е безсрочно анулирана. Грандамата на френската сцена Мадлен Рено ги приканва да напуснат театъра, защото „Одеон“ никога не е бил буржоазен по дух и първи е поставял пиесите на Бекет и Йонеско. Студентите остават глухи за аргументите й. „Одеон“ заживява в атмосферата на якобински клуб, в който насред цигарен дим и шумотевици хора от всякакви професии и съсловия спорят по теми в диапазона от презервативите до Културната революция на Мао.

На 30 май генерал Дьо Гол насрочва извънредни парламентарни избори и обявява „края на междучасието“. Близо милион французи преминават в незапомнено шествие по парижките улици в подкрепа на Генерала. Множеството скандира „Дьо Гол не е сам“. В първите редици са поборниците от съпротивата, писатели като Андре Малро, Ромен Гари и Франсоа Мориак. Последният обаче няма илюзии, че шествието ще спре историческия часовник. „В политиката не можеш да бъдеш щастлив два пъти”, пише в дневника си той. Генералът напразно се стреми да увлече сънародниците си  към хоризонта на националното величие, единственият, който той преследва. Французите вече припкат със ситната, колеблива  и припряна  крачка на клиенти в супермаркет, докато Дьо Гол е обречен да замръзне в своята знаменита широка крачка към величието, тъй както е обезсмъртен на двуметровия си паметник на входа на „Шанз-Елизе” .

Понякога Историята преподава своите уроци в междучасието. Нещо, което тогава е било направено с пълна сила, имало е защо… Заради Дьо Гол и въпреки него…