An ordinary story about unordinary experience

20.10.2018г.

Ден петък – начало на тридневното обучение Coloured glasses.

Рейсът ми беше от 12 часа, но тъй като беше учебен ден се наложи да пропусна последните два часа: български език и час на класа, а изобщо не обичам да отсъствам от училище…

Автобусът ни закъсня с няколко минути, но денят продължи доста интересно. На първо място, когато се качих видях много познати лица, от които вторият ми братовчед Стоян. От 13 години живеем под един покрив, а за пръв път прекарахме време заедно, споделяхме си както мястото, така и преживявания, лични истории и дори обяда. Макар  и леко сухи, моите студентски сандвичи, спретнати на бързо, се оказаха страхотна лека закуска в тричасовото ни пътуване. И на двама ни ни беше предстоеше нещо ново и различно. Той преоткриваше своя нов живот, защото го очакваше интервю за работа през идните три дена, а на мен обучението за фасилитатори в БЧК.

След като автобусът спря на площад “Руски паметник”, Стоян слезе и аз трябваше да продължа пътя си сама до центъра. Но преди това ме очакваха още няколко спирки. Първата беше Централна автогара в София. От там се запътих към информационното бюро, за да разбера в колко е последният превоз за неделното ми връщане обратно в Сандански.

Следващата ми “мисия” беше да открия как да стигна до “Интер Експо Център” с настоящо местонахождение – автогарата. Първоначално търсех спирка за градския транспорт, но излязох на паркинга с такситата и така открих станцията за метрото. Тук трябва да отбележа: 20 октомври 2018г., ден петък, за първи път се качих в метрото и то сама. За моя голяма изненада не беше толкова страшно, колкото си представях  и предвижването ми от спирка до спирка стана мигновено бързо. Така се озовах на уреченото място дори 30 минути по-рано за общата среща, което не е присъщо за мен, предвид всяко ежедневно закъснение.

Чувствах се наистина объркана, когато попаднах в подземието, защото си нямах и на идея как се случва превоза, нооо вече знам. Неволята определено ни учи.

Спирка: Метростанция „Интер Експо Център – Цариградско шосе“

Точно тук бе общата среща, където се запознах с малка част от участниците и това, което ми направи впечатление бе, че те бяха само госпожици, красиви и интелигентни млади дами.

И така, по пътя на славата, от спирката срещу Експо Центъра, хванахме малкото автобусче, което ни доведе до село Долни Лозен.

Оставиха ни в средата на селцето и продължихме пеша към почивната станция. Капнали от умора, на прага на силите си, вървяхме с тежките чанти, сакове и раници и при вида на първата голяма бяла сграда по обезлюдения път в гората, решихме, че сме открили нашето място. Уви, беше склад. Обходихме целия обект, търсейки рецепцията. Като водеща колоната, първа видях ужасяващата гледка на втория етаж – огромни спални дюшеци, нахвърляни един върху друг в пространството, където вероятно единствено гората, чийто силует се откриваше през счупения прозорец, беше най-приемливото място за престой през нощта.

Всичко наоколо беше обвито в паяжини, хиляди парчета стъкълца проблясваха около ни. Миризмата на плесен убиваше всяка глътка полъх, получена от по-ранната обстановка сред природата.

Подминахме “луксозните” спални в коридора и тръгнахме надясно в търсене на нормални условия. На същия етаж, с крясъци излезе мъж, който “любезно обясни”, че мястото ни не е тук. Но фрапиращото в ситуацията не беше тонът, а видът му. Прическа тип паница, обръснат до кожа отстрани и “обрасло” с коса теме. Плашещо слаб с изцяло татуирани ръце, мъжът изглеждаше като разярен булдог. Назначен за охрана, привидно крехката му структура не вдъхваше респект, а по скоро състрадание – какво е довело този човек до тази му външност…

Не обичам стереотипите, още повече, че отивах на обучение за толерантност, но той изглеждаше силно зависим наркотиците.

Излязохме от склада и 200 метра по-нагоре бе разположена, този път – истинската почивна станция на Български червен кръст. Чист въздух, уникална природа, тишина и различни хора, с които да обмениш опит – безценно!

Най-хубавата част от подобни мероприятия са хората, които срещаме. В ежедневието ни сме свикнали да бъдем в една деградираща обстановка, без цели, без ясни представи за бъдещето. Но на обучения, срещаме точно тези хора “едно на милион”, неповторими, всеки по своята същност.

На този семинар бяха събрани предимно представители от нежния пол и двама джентълмени. В този ден срещнах жени от всички възрасти и осъзнах, че няма по-мотивиращо от това да намериш съмишленици. Какво е светът без жената? Възхищавам се на нейната сила! Нежна и крехка като цвете, но същевременно борбена и силна.

А момчетата, макар и в скромния порядък от двама души, достойно защитиха своето мъжко присъствие сред женското царство. Те бяха мъже в истинския смисъл на думата – съвършени джентълмени, но коренно различни  един от друг.

Единият беше изявеният алфа мъжкар, вечно знаещият и всичко можещият. Той остана до края на обучението и имах честта да работим заедно като екип с още две госпожици – едната студент първа година по журналистика в Софийския университет, сладка, очарователна и много интелигентна, а другата невероятна прима, старши учител в прогимназиален етап.

Отборът ми беше страхотен. Всички имахме различни разбирания, но въпреки това намерихме общ език и сработването ни даде пълноценен резултат – най-въздействащо представяне на поставената ни задача.

Посредством работата в екип и тридневното обучение, израснахме духовно и се себеопознахме…но за това по-късно и то с подробности.

В този ред на мисли исках да споделя, че това момче ме очарова по начина му на мислене, интереси и прочие, но най-много ме впечатли самоинициативата му да учи психология.

Другото момче беше изключително внимателно, възпитано, мило и съобразително. Не бях виждала човек с толкова чисто сърце и помисли до момента.

Като казах “чисто сърце”, верният ми спътник в обученията – Вели, с която се засичаме вече трети път подред и то съвсем  случайно, също присъстваше. Тя е човекът, с когото се познаваме едва от три месеца, но въпреки това е част от най-хубавите и значими моменти в живота ми.

Жената, която ми вдъхна най-голям респект бе младата и успешна варненка. Невероятно интелигентна, красива и винаги с готов аргумент по каквато и да е тема, несъмнено и най-добрият начален педагог, който познавам. Нейната съименичка бе моя връстница от град Шумен. Тази млада госпожица бе постигнала толкова много, въпреки крехката си възраст. Оказа се, че за разлика от останалите участници, тя има по-ранен допир с организацията МЛАДЕЖИ ЗА РАЗБИРАТЕЛСТВО В БЪЛГАРИЯ и е една от късметлийките, имали възможността да прекарат една учебна година в Германия, по повод междукултурен и ученически обмен. Освен еднаквата ни възраст, ни свързваше и общата стая, която деляхме заедно с най-малкия участник в обучението, от Силистра. Четиринадесетгодишна, а знаеше толкова много. Осъзната и с ясни цели за своето бъдеще, художник, който имаше невероятен поглед върху детайлите и свой почерк върху рисунката. Любител фотограф с афинитет към животните.

Интересен бе фактът, как любовта към котките се превръщаше в гласов модератор за момичетата, в момента, в който около тях се появеше котка. Включително и на другия студент първа година, този път – кинезитерапевт. Най-уникалното и впечатляващо момиче, полурускиня и полуукраинка, минидоктор, който знаеше толкова много за здравословния начин на живот. Показа ми и ме научи на различни упражнения, които преди това се страхувах да правя.

Втората вечер, преди вечеря, направихме зареждаща тренировка, която чистия планински въздух предразполагаше. Тогава последва едно предизвикателство, което за мен се оказа по-тежко психически, отколкото физически. Докато едната прави лицеви опори, другата трябваше да катери стълби. Условието беше да правиш лицеви опори, докато другият направи общо 20 слизания и качвания за максимално бързо време. Нищо сложно, изглежда елементарно, нали? Но за мен не беше. Първият път аз бях по стълбите, а тя в непосредствена близост правеше лицеви опори. Но физическото натоварване пораждаше стенания, пъшкания от нейна страна и стигайки до най-горното стъпало, аз все повече и повече се забавях. Чувствах сякаш аз съм причинител на болката й и това пораждаше страдание в сърцето ми. Усещах как краката ми отслабват с всяко изминало стъпало и как силата напуска тялото ми. Трябваше ми известно време да се отърся от тягостното усещане и за щастие стана по-бързо отколкото очаквах, благодарение на моя “личен треньор”, който ме зареди положително. Тренировката ни продължи около 40 минути и след това отидохме на вечеря.

Дотук разказа върви добре, но все пак е добре да спазваме реда. И така нека се върнем в “далечното” минало на предния ден – 20 ноември 2017. Пристигнахме в базата около 18:00