Мечо Пух

Глава първа,
в която се запознаваме с Мечо Пух, с няколко пчели и приключенията започват

Ето мечето Едуард слиза по стълбите… бум… бум… бум… с главата надолу зад Кристофър Робин. Това е единственият начин за слизане по стълба, доколкото му е известно. Понякога му се струва, че сигурно има и друг начин — само да можеше за минутка поне да не си чука главата о всяко стъпало, а да помисли малко. Тогава пък му се струва, че няма! Но както и да е, ето го вече долу, готово да ви бъде представено: Мечо Пух!

Когато за първи път чух името му, аз казах — както и вие сега се готвите да кажете: „Но той има козина!“

— Знам! — отговори ми Кристофър Робин.

— Тогава не можеш да го наричаш Пух!

— Не.

— Но ти го нарече така!

— Той е Мечо Пух! Не разбираш ли какво значи това?

— О, сега разбрах! — казах бързо.

Надявам се, че и вие вече сте разбрали, защото — все едно — това е единственото обяснение, което ще получите.

Понякога Мечо Пух обича да играе на нещо, когато слезе долу; друг път обича да седне тихичко пред огъня и да слуша приказки. Тази вечер…

— Хайде една приказка! — каза Кристофър Робин.

— Каква приказка? — попитах.

— Ще бъдеш ли така добър да разкажеш една на Мечо Пух?

— Разбира се! — казах. — Какви приказки обича той?

— За себе си! Защото той е от този вид мечки.

— Да, виждам.

— И така, бъди добър…

— Ще се опитам — казах аз.

И се опитах.

Едно време — отдавна, много отдавна, чак около миналия Петък — Мечето Пух живееше сам-само в една гора под името Сандерс.

(— Какво значи да живееш под име — попита Кристофър Робин.

— Това значи, че името е написано със златни букви над вратата и ти живееш под него.

— Пух не е много сигурен в това — каза Кристофър Робин.

— Но сега вече съм — обади се един ръмжащ глас.

— Тогава продължавам — казах аз.)

— Веднъж, както се разхождаше, Мечо Пух стигна до една поляна сред гората, в средата на тази поляна растеше грамаден дъб, а откъм върха на дъба се чуваше силно бръмчене.

Мечето седна под дървото, сложи глава между двете си лапи и започна да мисли:

„Преди всичко — каза си то — това бръмчене значи нещо. Не може да има бръмчене само току-тъй — бръм… бръм… — без да значи нещо. Щом има бръмчене — значи някой бръмчи. А единствената причина да издаваш такъв звук, доколкото знам, е защото си пчела.“

После мисли още дълго и си каза:

„А единствената причина да си пчела — доколкото знам — е да правиш мед!“

То се изправи развълнувано.

— А единствената причина да се прави мед е, за да мога аз да го ям!

Така мечето започна да се катери по дъба.

И

се

катери,

и

се

катери,

и

се

катери,

и

както

се

катереше,

то

си

затананика

една

песничка.

Ето

каква

му

беше

песничката:

„Ах, не е ли смешно,

че обичам мед?

Бръм… бръм… бръм…

Чудя се защо!“

Покатери се още

по-нагоре

и

още

по-нагоре,

и

още

малко

по-нагоре,

и

се

сети за

друга песничка:

„А колко смешно би било, нали,

мечките да бяха вместо тез пчели:

кошера си щяха с мед те да напълнят

(ако пчели бяха мечките сами)

в дънера, на ниско — да не качвам стълби!“

То се бе поуморило, затова изпя тази Оплакваща се Песничка.

Ето го, почти стигна. Само да се качи на ето… онова клонче…

Пррасс!!!

— Помощ! — извика Пух, като се блъсна в един клон, десет стъпки по-долу.

— … ако само не бях… — каза той, като полетя към друг клон, двадесет стъпки по-надолу.

— … исках само да… — заоправдава се Пух, като се превъртя презглава и прекърши клонче, тридесет стъпки по-ниско…

— … исках…

— … разбира се, то бе малко така… — допусна той, като бързо се провря надолу между шест други клончета.

— … всичко се случи поради… — реши той, като се сбогува с последния клон, обърна се два-три пъти във въздуха и бухна с разперени лапи в средата на една хвойна.

— … всичко се случи поради обичта ми към меда. Ох! Помощ!

Мечето изпълзя из храста, извади бодлите от носа си и започна пак да мисли. И първия човек, за когото се сети, беше Кристофър Робин.

(— За мен ли? — попита развълнуван Кристофър, не смеейки да повярва.

— За теб!

Кристофър Робин не каза нищо, но очите му ставаха все по-големи, а лицето — все по-розово.)

… И така Пух отиде при своя приятел Кристофър Робин, който живееше в друга част на Гората, зад една зелена врата.

— Добро утро, Кристофър Робин — каза Пух.

— Добро утро, Мечо Пух — каза ти.

— Мисля си дали имаш нещо такова като балонче.

— Балонче?!

— Да. Тъкмо си мислех, като идвах насам, дали се намира балонче у Кристофър Робин, или не… защото се бях замислил за балони.

— За какво ти е притрябвал балон? — попита ти.

Пух се огледа наоколо, за да се увери, че никой няма да го чуе, и като си сложи лапата до муцуната, прошепна:

— Мед!

— Ама не може да се вземе мед с балон!

— Мога! — каза Пух.

Случило се беше така, че предишния ден ти беше поканен у твоя приятел Прасчо и там на всички гости раздадоха балончета. На теб се беше паднало голямо зелено балонче. А понеже един от Зайовите роднини не дойде — много малък беше още, за да ходи по гости — и неговото синьо балонче остана, ти занесе у дома си и зеленото, и синьото балонче.

— Кое от двете искаш — показа ги ти на Пух.

Той сложи глава между двете си лапи и много внимателно обмисли.

— Виж как стои работата: когато отиваш с балон за мед, най-важното е пчелите да не те усетят. Ако си със зелен балон — те ще помислят, че си част от дървото, и няма да те забележат; ако си със син — ще помислят, че си част от небето, и пак няма да те забележат. Въпросът е как по-добре ще ги заблудиш.

— А няма ли да те забележат под балона? — попита ти.

— Може да ме забележат, но може и да не ме забележат — с пчелите никога не се знае какво може да ти се случи!

Пух помисли един миг и добави:

— Ще се постарая да изглеждам като малко черно облаче.

— Тогава по-добре е да вземеш синия балон — каза ти.

Така и направихте.

Двамата излязохте със синия балон, ти си взе и пушката за всеки случай — както правиш обикновено. Пух отиде до една много кална локва, която знаеше от по-рано, и се търкаля в нея, и се търкаля, докато стана съвсем черен. После надухте балона колкото беше възможно, но го държахте заедно за канапа, след туй ти изведнъж го пусна и Пух леко се понесе нагоре. Скоро стигна почти самия връх на дървото, само че десетина стъпки встрани от него.

— Уррааа! — извика ти.

— Прекрасно е, нали? — погледна Мечо Пух надолу. — Как изглеждам оттам?

— Приличаш на мече, което се е хванало за балон — каза ти.

— Нима?! — попита Пух разтревожен. — Нима не приличам на малко черно облаче сред синьото небе?

— Не много!

— Може отгоре да изглеждам иначе. И както ти казах, с пчелите никога нищо не се знае!

Нямаше вятър да го духне към дървото и Мечо Пух си остана така: можеше да вижда меда, можеше да мирише меда, но не можеше да го стигне.

След малко пак се обади:

— Кристофър Робин! — прошепна силно той.

— Какво?

— Струва ми се, че пчелите подозират нещо!

— Какво мислиш, че…

— Не знам, но нещо ми подсказва, че стават подозрителни!

— Може би подозират, че искаш да им вземеш меда?

— Може би! С пчелите никога не се знае какво може да ти се случи!

Настъпи тишина. После Пух пак извика:

— Кристофър Робин!

— Да?

— Имаш ли у вас чадър?

— Мисля, че имам.

— Искам да го донесеш тук, да се разхождаш с него под дървото, от време на време да поглеждаш нагоре към мен и да казваш: „Бре, бре! Май че ще вали!“ Мисля, че ако направим така, по-лесно ще ги измамим.

На теб ти стана смешно и ти си каза: „Глупаво мое мече!“ Но го каза наум, защото много си го обичаш, и отиде за чадъра.

— Дойде ли, най-после! — извика Пух, когато ти се върна под дървото. — Бях започнал да се тревожа, защото сега съм сигурен, че пчелите ме Подозират!

— Да отворя ли чадъра? — попита ти.

— Да, но почакай за минутка. Трябва да внимаваме! Важното е да измамим царицата. Можеш ли да я различиш отдолу?

— Не!

— Жалко! Тогава започни да се разхождаш с отворен чадър, като казваш от време на време: „Бре, бре!… Май че ще вали!“, а аз в това време ще изпея една Песен на Облачето, каквато сигурно облачетата пеят… Започвай!

И така — докато ти се разхождаше напред-назад с отворен чадър и се тюхкаше, че май ще вали — Пух пееше тази песничка:

„Облаче съм малко, леко,

плувнало в небето,

пея си на глас полека

песенчица“. Ето:

 

„Облаче съм малко, леко,

плувнало в небето;

и съм гордо — че съм малко

облаче в небето!“

Пчелите бръмчаха все по-подозрителни. Някои от тях излязоха от хралупата и започнаха да хвърчат около облачето, докато то пееше втория куплет. Една дори кацна на носа му за миг и пак отлетя:

— Кристофър… Ох!… Робин! — извика облачето.

— Да?

— Като си мислих, дойдох до важно заключение: Това не са истински пчели!

— А какви са?

— Това са фалшиви пчели… И мисля, че те не правят истински мед.

— Дали?

— Да. И затова мисля вече да слизам.

— Как ще слезеш? — попита ти.

Мечо Пух не бе помислил за това. Ако пуснеше връвта, щеше да падне изведнъж — „бум!“ — на земята, а това никак не му се харесваше. Затова мисли дълго и най-после каза:

— Кристофър Робин, ти трябва да простреляш балона. Носиш ли си пушката?

— Разбира се, че я нося! Но ако го прострелям, ще го повредя — каза ти.

— А ако не — каза Пух, — ще трябва да падна изведнъж и ще се повредя аз!

Щом разбра как стои работата, ти много внимателно се прицели и стреля.

— Ох! — извика Пух.

— Не улучих ли? — попита ти.

— Улучи. Но не балона! — изскимтя Пух.

— Много съжалявам! — каза ти и стреля отново. Този път улучи балона. Въздухът бавно излезе и Пух лекичко се спусна на земята.

Само че от дългото висене на връвта ръцете му се бяха схванали и цяла седмица стояха протегнати нагоре. А когато някоя муха му кацнеше на носа, трябваше да я духа: „Пух!“

И мисля (но не съм съвсем сигурен), че това беше май причината да го наречеш Пух!

— Това ли е краят на приказката? — попита Кристофър Робин.

— Това е краят на тази. Има още много.

— За Пух и за Мен?

— И за Прасчо, и за Зайо, за всички ви… Не помниш ли?

— Спомням си. Но щом се опитам да си го припомня, и забравям.

— Ами за онзи ден, когато Пух и Прасчо ловяха Муслон…

— Но не можаха да го хванат, нали?

— Не.

— Пух не можа, защото няма никакъв ум. Но аз хванах ли го?

— Е, това ще каже приказката!

Кристофър Робин кимна:

— Да, спомням си я — каза той, — само че Пух почти я е забравил, затова му се иска да я чуе пак. Защото това е истинска случка, а не само спомняне!

— Точно така мисля и аз — казах.

Кристофър въздъхна дълбоко, хвана мечето за единия крак и тръгна към вратата, като го влачеше след себе си. Преди да излезе, той се обърна:

— Ще дойдеш ли при мен, докато се къпя?

— Може — казах аз.

— Лошо ли го ударих, когато стрелях?

— Никак!

Той кимна пак и излезе. След малко чух как Мечо Пух — бум… бум… бум… — се качва нагоре по стълбата след него.

 

Глава втора,
в която Пух отива на гости и попада натясно

Мечето Едуард, известно на приятелите си като Мечо Пух, или само Пух, за по-кратко, се разхождаше един ден из гората и си тананикаше гордо някаква песничка. Беше си я съчинило същия ден по време на Гимнастиката за Отслабване, която правеше всяка сутрин пред огледалото:

— Тра-ла-ла, тра-ла-ла — като се изпъваше колкото може нагоре и назад и: — тра-ла-ла, тра-ла-ох, помощ! — ла — като се навеждаше да докосне пръстите на задните си лапи… След закуска то си я бе повтаряло толкова пъти, че я научи наизуст, и сега я пееше без грешка:

— Тра-ла-ла, тра-ла-ла

тра-ла-ла, тра-ла-ла,

рум-тум-тум, рум-тум-тум!

Като весело си тананикаше и весело се разхождаше наоколо, то си мислеше какво ли правят другите и как би се чувствал някой, ако е друг. Неочаквано стигна до един песъчлив бряг, а в брега видя голяма дупка.

— Аха! (Тра-ла-ла, рум-тум-тум!) Ако зная нещо за нещата, тази дупка значи Зайо — каза Пух. — А Зайо значи Компания. А Компания — значи Похапване и Публика, която Ме Слуша, докато Тананикам, и тям подобни… Рум-тум-тум, тум-ру-рум!

Мечето се наведе, пъхна главата си в дупката и извика:

— Има ли някой в къщи?

Отвътре се чу трополене и после — тишина.

— Питам има ли някой в къщи? — извика силно Пух.

— Не! — обади се един глас и после добави: — Няма защо да крещиш толкова! Чух те много добре още първия път!

— Жалко! — каза Пух. — Ама съвсем никой ли няма?

— Никой!

Пух си измъкна главата от дупката, замисли се и си каза: „Трябва да има някой, който да каже«никой»!“ Той пъхна отново главата си в дупката и извика:

— Здрасти, Зайо! Ти ли си?

— Не — каза Зайо с променен глас.

— Не е ли това гласът на Зайо?

— Не мисля! — каза Зайо. — Не би трябвало да бъде!

— О! — извика Пух.

Той пак измъкна главата си от дупката, помисли малко, после отново я пъхна в дупката и каза:

— Добре, но бъди така добър и ми кажи къде е Зайо?

— Той отиде да види своя приятел Мечо Пух, който му е голям приятел.

— Но това съм Аз! — каза Пух много изненадан.

— Кой Аз?!

— Пух, мечето!

— Сигурен ли си? — извика Зайо още по-учуден.

— Съвсем! Съвсем сигурен! — каза Пух.

— А, добре! Тогава заповядай вътре!

Пух се провира, провира през дупката и най-после влезе.

— Вярно! — каза Зайо, като го разгледа от главата до петите. — Наистина си ти! Радвам се, че те виждам!

— Ти кой помисли, че съм?

— Не бях сигурен. Знаеш какво е в Гората. Не бива да пускаш всекиго в къщата си. Трябва да се внимава! Какво ще кажеш, нещичко за похапване?

Пух много обичаше да похапва нещо към 11 часа сутрин и много се зарадва, като видя, че Зайо започна да нарежда паници и чаши. А когато Зайо го попита: „Мед или кондензирано мляко с хляб?“, Пух толкова се развълнува, че извика: „И двете!“ Ала се уплаши да не го помислят за лаком и добави: „Но не се тревожи и за хляб, моля ти се!“ И дълго след това не продума… Най-сетне, мляскайки с лепкав език, той стана, раздруса любезно лапата на Зайо и каза, че трябва да си върви.

— Трябва ли? — попита Зайо учтиво.

— Е добре — каза Пух, — бих могъл да остана още малко, ако има… ако… ти — говореше той, като усърдно гледаше към долапа.

— Фактически аз трябва да излизам вече — каза Зайо.

— Добре. Тръгвам тогава. Довиждане.

— Довиждане, щом не искаш повече да ядеш!

— Има ли още нещо? — попита бързо Пух.

Зайо надникна в паниците и каза:

— Е, не. Свършило се е всичко.

— Така и предполагах — каза си тихичко мечето. — Довиждане! Трябва вече да си тръгвам.

То започна да се измъква от дупката. С предните си лапи дращеше напред, със задните риташе назад и след малко носът му се показа навън. След още малко… и ушите, и предните лапи се показаха, после раменете и после…

— Ох! Помощ! — извика Пух. — По-добре е да се върна… Ох! Жалко, трябва да продължа напред… Но не мога да направя и това! Ами сега? — изплаши се Пух. — Помощ! Ох! Помощ!

Зайо също искаше да излезе на разходка, но като видя, че предната врата е запушена, излезе през задната, заобиколи и застана пред Пух:

— Хей, ти май се заклещи?

— Ами! Н-не! — отговори Пух безгрижно. — Почивам си, мисля си и си тананикам!

— Я си подай лапата!

Мечо Пух си подаде лапата и Зайо започна да го тегли… тегли… тегли…

— Ох! — извика Пух. — Боли!

— Никакво съмнение, Пух, заклещен си!

— Това стана — сърдито извика Пух, — защото вратата ти не е достатъчно голяма!

— Това стана — строго каза Зайо — от много ядене! Още тогава си помислих — само че не исках да ти го кажа, — че един от двама ни яде много и това не бях аз! Е… ще отида да доведа Кристофър Робин.

Кристофър Робин живееше на другия край на Гората и когато той дойде със Зайо и видя предната половина на Пух, каза „Глупаво мое мече!“ с такава обич, че всички се обнадеждиха.

— Тъкмо бях започнал да се тревожа — каза Пух, като тихичко подсмърчаше, — че Зайо няма да може вече да използва предната врата. А това никак не бих желал!

— И аз също! — каза Зайо.

— Какво? Няма да може да я използва ли? — каза Кристофър Робин. — Разбира се, че ще може!

— Дано! — каза Зайо.

— Ако не успеем да те издърпаме напред, Пух, ще те избутаме назад.

Угрижен, Зайо си поподръпна мустака и каза, че ако го избутат назад, Пух ще се върне у дома му и разбира се, на Зайо ще му е много приятно да вижда Пух, но нали все пак трябва да се знае: някои животни са създадени да живеят на дърветата, други — под земята и…

— Искаш да кажеш, че аз никога няма да изляза навън? — прекъсна го Пух.

— Искам да кажа, че като си излязъл вече наполовина, ще бъде жалко да се откажем от постигнатото.

Кристофър Робин кимна:

— Тогава ни остава само едно: да чакаме… докато изтънееш отново.

— Колко ще трае това чакане? — попита Пух разтревожен.

— Около една седмица, мисля.

— Но аз не мога да седя тук цяла седмица!

— Много си добре там, глупаво старо Мече! Да не мислиш, че ще бъде лесно да те измъкнем?

— Ще ти четем! — извика Зайо радостно. — Дано само не завали сняг — прибави той. — И понеже, стари приятелю, заемаш почти половината ми къща, ще имаш ли нещо против, ако използвам задните ти крака да си простирам на тях прането? И без това те за нищо не ти служат сега, а на мен ще ми е много удобно!

— Цяла седмица! — каза Пух тъжно. — А за храна?

— Боя се, че няма да има храна — каза Кристофър Робин, — защото трябва по-бързо да изтънееш. Но ние ще ти четем.

Мечето се опита да въздъхне, ала разбра, че не може, защото е много натясно. И една сълза се отрони от окото му, когато каза:

— Тогава, моля ви се, четете ми някоя Ободряваща Книга, която ще бъде помощ и утеха за едно Зазидано Мече в Голямо Притеснение.

Цяла седмица Кристофър Робин чете такава книга на Северния край на Пух, а на Южния Зайо си сушеше прането. Помежду им мечето чувстваше, че става все по-тънко и по-тънко. А в края на седмицата Кристофър Робин каза:

— Хайде сега!

Той хвана Пух за предните лапи, Зайо хвана Кристофър Робин, а всички Зайови роднини и приятели хванаха — един зад друг — Зайо и дружно задърпаха…

Дълго се чуваше само гласът на Пух:

— Ох!

и

— Ах!

и изведнъж се чу: „Пльок!“, като че отхвръкна тапа от бутилка.

И Кристофър Робин, и Зайо, и всички Зайови роднини и приятели се преметнаха презглава и паднаха по гръб един върху друг… а на върха на този куп изскочи Мечо Пух — свободен!

След като благодари с кимване на приятелите си, той, важен-важен, продължи разходката си из Гората, като си тананикаше гордо.

Кристофър Робин погледна след него с обич и си каза: „Мое старо, глупаво Мече!“

 

 

Глава трета,
в която Пух и Прасчо отиват на лов и почти хващат една невестулка

Прасчо живееше в много голяма къща, издълбана в дънера на една бреза, брезата беше в средата на гората, а Прасчо живееше в средата на къщата.

Близо до дома му на една счупена дъсчица беше написано:

ПАЗете Гор

Когато Кристофър Робин попита Прасчо какво значи това, той отговори, че е името на дядо му и на прадядо му. Кристофър Робин каза, че това не може да бъде име, но Прасчо настоя, че то било съкратено от името Пазете Гордон. Дядо му бил имал две имена, в случай че загуби едното…

— И аз имам две имена — каза нехайно Кристофър Робин.

— Виждаш ли? Винаги е така!

Един хубав зимен ден Прасчо измиташе снега пред къщата си и когато вдигна глава, видя наблизо Мечо Пух. Пух обикаляше и обикаляше в кръг, дълбоко замислен. Когато Прасчо му се обади, той пак продължи да крачи, втренчен в снега.

— Здрасти! — повтори Прасчо. — Накъде си тръгнал?

— На лов — каза Пух.

— На лов за какво?

— По следите съм на нещо — каза Пух тайнствено.

— Следи на какво? — приближи се Прасчо.

— И аз това се питам: какво ли ще е?

— И как мислиш да си отговориш?

— Ще трябва да се срещна с това животно — каза Мечо Пух. — Погледни тук! — и той показа снега пред себе си. — Какво виждаш?

— Следи! — каза Прасчо. — Следи от лапи! — изквича той от възбуждение. — О, Пух, мислиш ли, че това е — е — е Невестулка?

— Може би — каза Пух. — Понякога е, а понякога не е! Никога не можеш да бъдеш сигурен в следите от лапи!

След тези думи Пух продължи по следите, а Прасчо го погледа минута-две и хукна след него.

Изведнъж Пух спря развълнуван и се наведе над следите.

— Какво има? — изквича Прасчо.

— Смешна работа! — каза Пух. — Виждам сега следи от две животни: тези тук — на каквото и да са били, и тези тук — на друго. Продължили са заедно като другари! Искаш ли да дойдеш с мен, Прасчо, в случай че те се окажат Опасни Животни?

Прасчо старателно си почеса ухото… каза, че е свободен до Петък и ще му е приятно да го придружи, ако следите наистина са на една Невестулка.

— Искаш да кажеш, в случай че наистина са две Невестулки! — каза Мечо Пух и Прасчо отговори, че каквото ще да е, той е свободен до Петък, и те продължиха заедно.

Точно тук имаше малка групичка дървета лиственици и изглежда, че двете Невестулки — ако наистина бяха невестулки — са обикаляли около тях. Около тях тръгнаха и Пух, и Прасчо — там, където личаха следите. И за да мине времето, Прасчо разказваше на Пух какво е правел неговият дядо Пазете Г., за да Премахне това, че цял Се Схващал при Дебнене на Зверове, и как на стари години започнал да Страда от Задух… и много други интересни неща, а Пух се чудеше на какво ли приличат Дядовците, дали тези животни, по следите на които сега вървят, не са Двама Дядовци, дали ще може да си занесе един Дядо у дома и какво би Казал Кристофър Робин тогава.

А следите пред тях продължаваха…

Изведнъж Пух спря и показа възбуден надолу:

— Виж!

— Какво? — подскочи Прасчо. После, за да покаже, че не се е уплашил, подскочи още няколко пъти — уж се упражнява.

— Следите! — каза Пух. — Трето животно се е присъединило към другите две!

— Пух — изквича Прасчо, — да не би да е трета Невестулка?!

— Не — каза Пух, — защото тези следи са различни. Това са или Две Невестулки и друго животно, или Две други Животни и една Невестулка. Нека продължим да ги следим.

Те продължиха, сега вече малко разтревожени, понеже тези три животни пред тях може би имаха Враждебни Намерения. Прасчо си пожела силно неговият Дядо П. Г. да е сега при него, вместо кой знае къде, а Пух си мислеше колко хубаво би било изведнъж съвсем случайно да срещнат Кристофър Робин… само, разбира се, защото много го обича!

Внезапно Мечо Пух се спря пак и облиза върха на носа си, за да го разхлади, защото усети, че му стана по-горещо и по-тревожно от всеки друг път: пред тях имаше четири животни!

— Виждаш ли, Прасчо! Погледни тези следи: три — както бяха и две Невестулки, и едно… и друга Невестулка е тръгнала с другите две!

Така беше! Там бяха следите им — понякога едни върху други, но Все пак тук-там ясно личаха четири следи.

— Сетих се — Прасчо също облиза върха на зурличката си и не намери облекчение в това, — сетих се изведнъж, че трябва да свърша една работа, която забравих да свърша вчера и която не мога да свърша утре. Затова мисля, че трябва да се върна у дома и да я свърша веднага.

— Добре де! Ще я свършиш следобед! И аз ще се върна с теб!

— Работата е такава, че не може да се свърши следобед — бързо каза Прасчо. — Тя е специална сутрешна работа и дори трябва да бъде свършена между часовете… колко мислиш, че е часът?

— Около дванадесет — каза Мечо Пух, като погледна слънцето.

— … точно между дванадесет и дванадесет часа и пет минути. Затова, мили Пух, прощавай, трябва да си вървя… Я! Какво е това?

Пух погледна пак небето, а като чу още едно изсвирване, погледна в клоните на големия дъб и видя един приятел.

— Това е Кристофър Робин! — каза той.

— О! Тогава ти си добре — каза Прасчо. — Ще бъдеш в пълна безопасност с него. Довиждане! — И хукна към дома си с всичка сила, щастлив, че пак е Вън от Всякаква Опасност.

Кристофър Робин слезе бавно от дървото.

— Глупаво Старо Мече! — каза той. — Какво правиш ти? Първо обиколи два пъти дърветата сам, после Прасчо изтича след теб и двамата заедно ги обиколихте още веднъж… После тъкмо щяхте да обикаляте за четвърти път…

— Почакай малко — каза Мечо Пух, като си вдигна лапата. Той седна и се замисли по най-замисления начин, който можа да измисли… После сложи лапа в една от Следите… потърка два пъти носа си и се изправи.

— Да! — каза Мечо Пух.

— Сега разбирам — изпъшка той.

— Аз съм Глупав и Измамен… Аз съм мече Без Никакъв Мозък.

— Ти си най-доброто Мече в Целия Свят! — каза Кристофър Робин нежно.

— Наистина ли? — попита Пух обнадежден и изведнъж светна от радост.

— Е, както и да е, Време е Вече за Обяд!

И си тръгна към къщи.

 

Глава четвърта,
в която Ийори загубва една опашка и Пух намира една

Старото сиво магаре Ийори, застанало само в най-сенчестия кът на гората, с разкрачени предни крака и клюмнала на една страна глава, мислеше за разни неща. Понякога си мислеше тъжно: „Защо?“, понякога мислеше: „Закъде?“, понякога — „Колко всъщност?“, а понякога не беше много сигурно за каквомисли. Затова, като видя, че Мечо Пух крачи насам с тежките си стъпки, то се зарадва, че може да престане да мисли, а да му каже мрачно:

— Как си?

— А ти как си? — попита го Пух.

Ийори люшна глава насам-натам:

— Не много как! — каза той. — Отдавна не знам как съм!

— Горкият! — каза Пух. — Много те съжалявам… Я! Я чакай да те разгледам! — И както Ийори стоеше и гледаше мрачно в земята, Пух го обиколи веднъж…

— Ами какво е станало с твоята опашка? — учуди се той.

— Какво е станало?

— Няма я!

— Сигурен ли си?

— Опашката ти или е тук, или не е тук! Как мога да не я видя! А твоята я няма!

— Какво има?

— Нищо.

— Чакай да погледна! — И Ийори бавно се извърна към мястото, където тя обикновено висеше, но като не можа да я види от тази страна, той бавно се извърна на другата… докато дойде пак на същото място; тогава си наведе главата, погледна между предните си крака… и накрая с дълбока въздишка каза:

— Струва ми се, че си прав.

— Разбира се, че съм прав! — каза Пух.

— Това Значи Много! — каза Ийори мрачно. — То Обяснява Всичко. Не ми е Чудно!

— Оставил си я някъде — каза Пух.

— Някой я е взел! — каза Ийори — … Колко Им Прилича Това! — прибави той след дълго мълчание.

Пух искаше да му каже нещо утешително, но не знаеше какво. Тогава реши да направи нещо утешително.

— Ийори — каза той тържествено, — аз, Мечо Пух, ще намеря твоята опашка!

— Благодаря ти, Пух! — отговори Ийори. — Ти си истински приятел! Не като Някои…

И така Пух започна да търси опашката на Ийори.

Беше хубава пролетна утрин в гората, когато Пух тръгна. Малки пухкави облачета весело си играеха по синьото небе, като ту скриваха слънцето, ту внезапно пак го откриваха, за да отстъпят място на други облачета. Между тях слънцето се усмихваше весело. Тъмните игли на боровете изглеждаха стари и посивели край светлозелената дантела на храстите.

Между боровете крачеше Мечето. После то се спусна надолу по каменисти корита на потоци, пак се изкатери нагоре по стръмни брегове от пясъчник и най-после, уморено и гладно, стигна до Голямата Гора. В Голямата Гора живееше Бухала.

— Ако някой знае всичко за всичко — каза си Мечето, — то това е Бухала, който знае нещо за нещата. Името ми да не е Мечо Пух — а то е! — прибави той, — значи така е!

Бухала живееше в Дъба, в прекрасен старинен дворец, по-голям от който и да е дворец, или поне на Пух така му се струваше, понеже там имаше и чукче, и звънец с връв. Под чукчето беше написано:

МоЛиМ ДжВънете

АкоиС кате ДаОт ворим

Под връвта на звънеца беше написано:

мОлиМ, чуКайте

акОНИ коЙ несе оБАди

Тези бележки бяха написани от Кристофър Робин, който единствен в Гората можеше да пише. Макар че Бухала беше умен и умееше много други неща — знаеше да пише и да чете собственото си име „Хубал“, — все пак пропадаше съвсем, когато трябваше да напише мъчни думи като „морбили“ или „конфитюр“ например.

Мечо Пух прочете внимателно бележките — отляво надясно и отдясно наляво — от страх да не пропусне някои указания. После, за да е по-сигурен, той почука и дръпна звънеца, и дръпна звънеца и почука, и извика силно:

— Бухльо, обади ми се! Мечо Пух те вика!

Вратата се отвори и Бухала погледна навън.

— Здрасти, Пух — каза той. — Какво има?

— Ужасно и тъжно! — каза Пух. — Защото Ийори, моят приятел, е загубил опашката си. Той Ридае за нея. Ще бъдеш ли така добър да ми кажеш как да му я намеря?

— Добре — каза Бухала. — Обичайната процедура при тези случаи е следната…

— Какво значи Обичай на тапроцедура? — попита Пух. — Аз съм Мече с Много Малко Мозък и дългите думи ме Объркват.

— Значи — Нещото, което трябва да се Направи.

— Щом значи това, съгласен съм — каза скромно Пух.

— Онова, което трябва да направим, е следното: първо — да напишем един Афишш. После…

— Чакай, чакай! — каза Пух, като си вдигна лапата. — Онова, което трябва да направим, е… какво каза? Точно тук, когато щеше да го кажеш, ти кихна…

— Не съм кихал!

— Да, ти кихна, Бухале!

— Извинявай, Пух, но не съм кихал! Не може да кихнеш, без да усетиш!

— Не можеш да чуеш кихане, без някой да е кихнал!

— Аз казах: първо да напишем един афишш…

— Ето, пак кихна! — каза тъжно Пух.

— Един афишш — извика Бухала, — в който да обявим, че ще дадем много нещо на този, който намери опашката на Ийори.

— Да… да… — кимаше Пух. — Когато говорим за много — продължи замечтано той, — искам да кажа, че сутрин обикновено хапвам малко, точно по това време — и той лакомо погледна към бюфета в ъгъла на трапезарията, — само глътка кондензирано мляко и нещо друго, например едно близване на мед…

— Добре — каза Бухала, — ще напишем всичко това в афишша и ще го окачим навред из Гората.

— Едно близване на мед — мърмореше си Мечето — или… или… но щом трябва… — И като въздъхна дълбоко, то се постара да слуша Бухала внимателно.

Но Бухала говореше и говореше… с все по-дълги и все по-дълги думи, докато пак се върна до това, с което беше започнал, и обясни, че този, който трябва да напише афишша, е Кристофър Робин.

— Той написа моите обявления на вратата. Нали ги видя, Пух?

Известно време Пух кимаше със затворени очи и казваше едно след друго „да“ и „не“ на всичко, което Бухала говореше. Когато каза „да, да“ за последен път, побърза да прибави и „не, не“, без да знае всъщност за какво говори Бухала.

— Не ги ли видя? — попита Бухала учуден. — Ела да ги видиш сега!

Излязоха отвън. Пух погледна чукчето и бележката под него, погледна и връвта на звънеца, и бележката под нея, и колкото повече гледаше връвта, толкова по-ясно чувстваше, че беше виждал нещо такова някъде и някога.

— Хубава връв, нали? — каза Бухала.

Пух кимна.

— Тя ми напомня нещо — каза той, — но не мога да се сетя какво. Къде я намери?

— Намерих я в Гората. Висеше на един храст. Помислих най-напред, че някой живее там, и я дръпнах, но никой не се обади. Тогава я дръпнах по-силно и тя остана в ръката ми и тъй като, изглежда, никой не я искаше, аз я донесох в къщи и…

— Бухале — каза Пух тържествено, — имаш грешка, някой я иска!

— Кой?

— Ийори. Моят мил приятел Ийори. Той беше… той беше привързан към нея!

— Привързан?!

— Прикрепен към нея — каза Мечо Пух тъжно.

С тези думи той откачи опашката и я занесе обратно на Ийори. И когато Кристофър Робин я закова с гвоздейче на мястото й, Ийори запрепуска из Гората, като я развяваше така радостно, че Мечо Пух се умори от смях и трябваше да избърза до дома си, за да се подкрепи с няколко хапки…

Когато половин час по-късно си обърса устата, той затананика гордо:

— Опашката кой найде?

— Мечо Пух! В леса!

Отиде, взе я — хайде

обратно в два часа!

(Часът беше всъщност единадесет!)