Разруха в брака

Разруха в Брака

ПЪРВА ГЛАВА:

ТАКА ЗАПОЧНА ВСИЧКО

Със Стоян се срещнахме в Ловеч. Там следвахме Маркетинг и Мениджмънт. Бях на 18, той на 21. В началото когато ме попита дали ще може след лекции да се виждаме едва се съгласих. После се видяхме и си говорехме за какво ли не. Бяхме седнали в кафето до затворения мост. Погледите на влюбване. Неусетно минаха няколко часа в разговори на първата ни среща . Той тръгна към неговата квартира. Аз към моята. Зачаках следващата среща с трепет, но тя не идваше.

Минаха десет дни и той ме причака на улицата и отново ме покани. В мен всичко се преобърна. Пеперуди в стомаха, щях да се разплача от радост. Идваше ми да литна и пеперудите да полетят в надпревара с пулса ми. Бях го харесала или нещо повече. Виждах го го като принца на бял кон. Току-що бях завършила училище и не знаех нищо за любовта. Не се бе появил човека. Със Стоян бяхме като малки деца, които току – що са се намерили. Две сродни души и чистата обич помежду им. Учехме до ранни зори. Разхождахме се по „Стратиш“ и беряхме цветя. Елза, тигровият дог на Стоян, също ме обожаваше. Слушаше ме дори повече отколкото него.
Стоян живееше с майка си, която в началото подхождаше с укор към нашето приятелство. По някое време разбра, че няма какво да направи и се кротна.

Имаше мир.

***

 

В едно прекрасно утро, се събудих с неразположение. Вече ми закъсняваше и решихме да купим тест за бременност. Оказа се положителен. Бяхме влюбени, уплашени и треперещи.

Решихме да кажем на родителите си. Моето семейство беше против да има сватба,

обаче ние бяхме решили, че нищо няма да ни спре. Планът бе да подпишем само с кумовете. Никой от двама ни не искаше да правя аборт. Когато вечерта се обадих на родителите си по телефона в пощата да им съобщя новината, че ще стават баба и дядо, те бяха доста шашнати. Няколко пъти ме попитаха, дали съм сигурна в решението си. Не се поколебах и отвърнах положително.

Стоян ме чакаше пред входа на пощата. Последваха онези думи, които преобръщат съдбата:

­ Ще се омъжиш ли за мен?

И продължи:

– Не съм ти купил пръстен, но веднага щом изкарам някакви пари ще го получиш.

Светът ми се въртеше на бързи обороти. Не се поколебах и мигновено се хвърлих на врата му. Отговорът увисна заедно с мен във въздуха:

– Да!

 

***

Бяхме млади, бяхме много наивни и вярвахме, че ще е за цял живот. Искахме да остареем заедно. Ходехме до Ловешката крепост. Мечтаехме за дом и семейство.

Вярвахме, че ни очакват само хубави мигове и, че лошите моменти ще преодоляваме със сплотеност.

Бяхме фантазьори на собствения си живот, ала бяхме ли готови за брак? Хвърлихме се с главата напред към неизвестното. Всички около нас заговориха за сватбата. Роднините, приятелите, родителите, бабите и дядовците.

Беше голямо щастие.

***

 

Исках малка сватба. Бях срамежлива и знаех, че ако нещо се обърка, поне срамът ще е по-малък. Събрахме гостите в един клуб на Сирийското посолство. Имаше музика, смях и много обич. Родителите ни се запознаха и харесаха. Единствено майката на Стоян странеше от всички. Макар да не обичаше снимките, тя все пак се снима с нас. Постоя на тържеството и си тръгна по време на веселбата. Остави ми всички свои златни накити.

Сватбата продължи с много настроение. Танци. Смях. Мина време и сама свалих булото от косите си. Майка ми се ядоса. Тя или кумата е трябвало да го свалят. Имало определени ритуали свързани с разбулването, още от миналото. Не се правело с ръце, а с пръчки. Най-често ставало в вкъщи, но също и пред плодни дървета или трендафил в двора на къщата. Булката сядала с лице към изгрева. Характерно при разбулването е кумата да отправя благословии към младото семейство.

При нас не се спазиха обичаите. Поне не и махането на булото. Кумовете бяха наши приятели, които много се радваха и забавляваха. Кумът вдигна тост и пожела да имаме много деца, да се подкрепяме и да сме си опора.

Водещата също продължи да прави поздрави за нас и родителите ни. Имаше и народни танци както си е обичая. По едно време на хорото моят дядо хвана за ръка сервитьорката и колкото и да се дърпа и тя се включи в хорото.

Тръгнахме си изморени и въпреки това с приповдигнат дух. Вечерта с кумовете до късно продължихме с наздравиците. Когато си легнахме нямахме сили за първа брачна нощ. Прегърнахме се и заспахме блажено. Искаше ми се този сън да продължи завинаги.

Третата съпруга на бащата на Стоян

Бащата на Стоян не беше цвете за мирисане. Прекаляваше с черния хумор и си падаше женкар. Нищо лошо. Беше се женил три пъти. Имаше строителна фирма и след сватбата взе сина си на работа при него. Настоящата му съпруга Нели нямаше деца и все се притесняваше Стоян да не наследи фирмата. До сватбата този човек въобще не се беше появявал. В миналото беше плащал издръжка и после таксата за университета на Стоян, но това не променяше факта, че не присъстваше в живота му. Всичко – и материално и духовно -отиваше за последната съпруга. Въртеше го на малкия си пръст. Беше и подсигурил красиви дрехи, екскурзии, лъскава кола.

Когато влязох в шестия месец Нели започна да се държи много странно. Сякаш някаква ревност я обсеби изцяло. Тя, която нямаше собствено дете, пожела да присвои моето.
Искаше му даде всичко. Каза, че никога няма да липсва нищо. Полудях! Разкъсвах се. Вулкан заседна в стомаха ми. Не можех да ѝ позволя да ми го отнеме! На никаква цена! Срещу никакви пари! Да вървят по дяволите скапаните банкноти! Те не могат да откупят майчинството! Майчината грижа не се дава под наем!

Тези лоши емоции ми се отразиха. Плачех и се тревожех. Влязох в болница с опасност да загубя бебето. В болницата гълтах една шепа хапчета. Там се запознах с други млади жени със сходна съдба. Бяхме като една мафия от бъдещи майки, които трепереха над бъдещите животи в утробите си.

Благодарение на усилията на лекарите успях да задържа плода. Два месеца не се виждах умишлено с Нели, моята трета свекърва, за да не се вълнувам. Най-важното беше, да родя.

***

Макар и тежко – раждането мина. Даваха ми райски газ, когато контракциите започнаха. Плодът беше голям и се наложи интервенция. Щом чух как изплака – припаднах. Анестезиолозите ме приспаха. Събудих се пред асансьора на операционната. Акушерките се суетяха около мен. Стоян успя да зърне бебето за секунда. То се намръщи.

Родителите ми чакаха отпред пред болницата. Цели седем часа чуваха бебета и накрая им казаха – честито. Стоян искаше да види още веднъж бебето и мен.

Плачех от щастие и като видях Стоян се усмихнах. Той ми пъхна една бележка в ръката. На нея пишеше:

„Малко бебе ти роди

с голяма радост ме дари!

Обичам те.“

Дъщерята, която толкова дълго чакахме без да знаем какъв пол е. На времето нямаше цветни видеозони. Преглеждаха с дървена слушалка да чуят тоновете на бебето.

Цялото семейство празнуваше.

Изписването беше празник. Всички приятели и близки се събраха.

Съпругата на свекъра ми – Нели също.

Всички се радваха.

След като мина раждане, погача, прохождане, поведението на Нели мина в другата крайност. Настройваше свекър ми срещу нас. Лъжеше и сплетничеше.

Свекър ми беше нещастен и го удари през просото. Намери утеха в секретарката си, която се оказа гадже на брата на съпруга ми.

Дали научи или се правеше, че не знае обаче стана надута. Канеше ни само на Великден и Коледа.

Започнахме да се караме. Всеки вярваше в неговата истина и не отстъпваше на другия. Заговорихме за развод. Учехме и се грижихме за детето. Бяхме по пътищата. Беше ни трудно. Бяхме деца, които гледаха дете. Майката на Стоян и моята помагаха, когато бяхме на лекции. Красина проходи в деня, когато я бяхме оставили за поредния изпит.

Младежката страст не угасваше. Скарвахме се и после за миг се сдобрявахме.

Тогава свекърите нищо не казваха. Може би се радваха на нашите караници. Освен, че учехме и гледахме дете ние бяхме отдадени един на друг.

Завършихме икономическия университет с отличие. Детето ни и моите родителите бяха дошли на дипломирането.

Те много ни помагаха при отглеждането на Красина – нашата дъщеря. Чакана и желана. Обградена с любов и закрила. При раждането Красина имаше хематом и всеки ден я водехме до Горна Баня на масажират вратлето и. Открихме го случайно. Масажистката в Горна Баня видя първото и зъбче.

Свекър ми казваше няма смисъл от масажи , а трябва да и направим операция. Беше малка и се страхувахме. Масажите бяха добра алтернатива за нас.

Обичахме се истински. Заедно пазарувахме, водехме детето на масажи, планини и морета. В трудности бяхме заедно.

Любовта е да се впуснеш смело в приключение без да знаеш как ще завърши.

Така и ние приехме това приключение без да знаем какво ще ни сервира съдбата. Вярвахме в своята любов и това беше достатъчно. За мен той беше първото ми момче. Нямах опит. Той беше имал връзка с много по-възрастна жена с деца. Първоначално това не ми се стори проблем.

Готова да бъда до него, да съм му вярна, да отгледаме децата си. Само това исках от живота.

Вярвах, че и на една по- зряла възраст ще съм с него. Ще се държим за ръка и ще се гледаме с онзи поглед. Поглед на влюбени младежи. Вярвах, че неговите рисунки ще стават още по-светли и красиви. Той харесваше моите стихове и ме подкрепяше да пиша. Така живеехме щастливо първите пет години. Казват, че минеш ли петата година нататък всички са еднакви.

Забременях със второто си дете. Много исках да имам две деца. От малка все ми казваха лекарите, че няма да имам деца. Обичах ги. Бях много грижовна към дъщеря си. Когато се случи и разбрах със сигурност, че ще ставам майка го исках. Мечтаехме за голямо семейство. В мига, когато лекарката каза, че ще е момче, Стоян попита:
– Сигурно ли е?

Тя отвърна:

– Ние тук не гледаме на боб! Гледаме на апаратура.

Той грееше. Караше безцелно по Младостите и ме заведе на сладкарница. Тогава си поръча и една голяма водка. Мечтаеше да има и момченце. Аз му се скарах, че ще кара, но той каза, че няма страшно.

Ето, че щастието ни се усмихваше за сетен път.

Нели и Жан, така се казваше баща му не бяха доволни. Започнаха да се карат със Стоян и да се отдръпват от нас.

Карах не много спокойна бременност. Бях със много ниско кръвно. Лекарката ми казваше преди консултация да пия кола и тогава да ми го мери.
Правехме дълги разходи в южния парк със Стоян и Красина почти всеки уикенд. Тя с тротинетката, ние със съпруга ми за ръка. Беше нежен с мен и угаждаше всичко на Красина. Купувахме и любимото списание. Играчки. Бяхме щастливи.
Единствено кавгите на всяко събиране с родителите завършваха със скандали. Понякога от алкохола, но казващи груби и лоши неща. В началото прокървих, но всичко отмина бързо. Този път беше по-трудно. Може би бях забравила, но носенето на плода се оказа по-тежко.

Не мигвах цели нощи. Риташе ме много. Бях качила накрая толкова много килограми, че носех на баща си панталоните. Приличах на малкия Мук. Общото беше, че Стоян си играеше с корема ми всеки път, когато ритаха. Галеше го и прегръщаше. Чакахме да си видим детето. Братчето на Красина, което ще огласи къщата с детски плач. Чувствах се щастлива, че ще бъдем всички едно голямо семейство. Нищо друго нямаше значение. Ходех на работа и дори колежките ме посипаха със сол тайно, без да ги видя. После чакаха да видят къде ще се докосна и така гадаеха какъв пол ще е бебето. Те също познаха, че ще е момченце! Бях до последния ден на работа. Не бях някоя глезла да си вземам отпуска.

Ето, че дойде денят. Контракциите бяха на често. Лекарката, която трябваше да раждам имала семейни проблеми и ме остави. Никой не искаше да ме вземе, че бях човек на точно тази лекарка. Беше късно. Смъкнаха ме в родилна зала. Запалиха лампите. Имаше един часовник, който показваше 22,00 часа. Дойде един лекар, след него и сестри. Сложиха ми монитор и следяха тоновете. Докторът каза, че ще ми спука водите. Имах контракции, но нямах разкритие. Пуснаха ми система. После станах от леглото и бебето идваше. Акушерките ми помогнаха и започна раждането. Ясен се роди бързо в 00. 50 минути. Беше много ревлив. Беше бял и креслив. За мен беше съвършен.

Свекърът не пожела да дойде да го види в болницата. На изписването също отсъстваха, но моето семейство беше там. Въпреки всичко се чувствах обичана. Беше дошла и истинската ми свекърва. Бабите много се радваха. Всички идваха към къщи. Стоян гушна бебето и пред входа ни посрещнаха съседите с новината, че има земетресение. Много бях изморена. Само мечтаех да се прибера. Качихме се с асансьора. Стоян и майка му бяха сложили сладки и едно уиски. Видяхме се за малко и си легнах. Това мечтаех от тези пет дни задължителни в болницата.

Половин година по-късно дойдоха на кръщенето на бебето Нели и Жан. Стояха малко и си тръгнаха. Всички бяха възмутени от държанието им. Болките оставаха. В сърцето на един наранен син, който вярваше в доброто. Искаше да има баща. Така както в момента той беше баща на две деца.

Интригите на Нели, в които вярваше Жан нямаше как да разбием. Имаше пукнатина между нас и баща му. Той никога не пожела да види със собствените си очи чистата ни и безрезервна обич. Повярва на интригите на жена си, която му пълнеше главата, че ще заграбим парите от фирмата. Нямаше как да почувства, че детето търсеше баща си дори и на 27 години. Нели беше жадна за екскурзии и скъпи вещи и не искаше да помага на едно бедно семейство с две деца.

Красина и Ясен растяха обичани, здрави и щастливи.

Красина от първи клас беше отлична ученичка, Синът им беше палаво момченце. Ходеше на детска. Двамата го записаха Айкидо. Да ги учи на издръжливост в живота. Да преодоляват трудностите.
Печелеха своите колани и първи изпити с лекота.

Родителите им се радваха на успехите и бяха неотлъчно до децата си. Водехме ги всяка седмица на тренировки и вечер ги чакаха за да споделят своите преживявания.

Годините минаваха.

Стоян напусна работата във фирмата на баща си. Освен гордост не издържаше на подигравките на работниците за забежките на баща си.

Не само, че го унижаваше. Жан взе пари от апартамента на майка му, който продадоха. Излъга ги, че ще им построи голям апартамент в престижен квартал.

Със Стоян пихме една студена вода. Не само не взехме апартамент, но и продадохме апартамента на свекърва ми, за да обзаведем онзи, който ще имаме подарък. Стана така, че баща му фалира и продаде обещания ни апартамент. Тогава разбрахме какво е да губиш.

Удар след удар и пак удар.

Работех в пощите, където баща ми беше директор на предприятие. Първо бях личен състав, после счетоводител. Търчах по децата. Имах си и хубава държавна работа, която не оцених като млада.

Смени се правителството и измислиха закон, където не могат да работят на едно място роднини. Конфликт на интереси. Въпреки, че имах по-висока диплома от доста в предприятието. Дойдоха на власт следващите ненаситни и корумпирани хора, които минаваха през хората и си назначаваха свои хора. Старите кадри се замениха с протежета на началниците от новия кабинет. Нямаше право да работи на едно място с роднини. Жертвах се и помолих да ме уволни собствения ми баща за да остане той директор. Малко след това получи инсулт и го уволниха. Татко имаше голям трудов стаж и дори го наградиха за 25 години като директор. Макар и тежко прие уволнението като време да помисли за здравето си.

Останах безработна. Стоян започна като монтажист в Булсатком.

Прибираше се късно. Вече не ми обръщаше внимание. Младежката любов изчезваше бавно.

Плачех, всеки ден. Всяка нощ. Баба ми се опита да ми вкара мисли за друга жена. Бях млада и той все закъсняваше. Още не ми се вярваше, но съмненията ставаха все по натрапчиви.

Стоян отричаше. За малко бяхме разделени. Ясен не можа да приеме отсъствието на баща си Разруха в Брака

ПЪРВА ГЛАВА:

ТАКА ЗАПОЧНА ВСИЧКО

Със Стоян се срещнахме в Ловеч. Там следвахме Маркетинг и Мениджмънт. Бях на 18, той на 21. В началото когато ме попита дали ще може след лекции да се виждаме едва се съгласих. После се видяхме и си говорехме за какво ли не. Бяхме седнали в кафето до затворения мост. Погледите на влюбване. Неусетно минаха няколко часа в разговори на първата ни среща . Той тръгна към неговата квартира. Аз към моята. Зачаках следващата среща с трепет, но тя не идваше.

Минаха десет дни и той ме причака на улицата и отново ме покани. В мен всичко се преобърна. Пеперуди в стомаха, щях да се разплача от радост. Идваше ми да литна и пеперудите да полетят в надпревара с пулса ми. Бях го харесала или нещо повече. Виждах го го като принца на бял кон. Току-що бях завършила училище и не знаех нищо за любовта. Не се бе появил човека. Със Стоян бяхме като малки деца, които току – що са се намерили. Две сродни души и чистата обич помежду им. Учехме до ранни зори. Разхождахме се по „Стратиш“ и беряхме цветя. Елза, тигровият дог на Стоян, също ме обожаваше. Слушаше ме дори повече отколкото него.
Стоян живееше с майка си, която в началото подхождаше с укор към нашето приятелство. По някое време разбра, че няма какво да направи и се кротна.

Имаше мир.

***

 

В едно прекрасно утро, се събудих с неразположение. Вече ми закъсняваше и решихме да купим тест за бременност. Оказа се положителен. Бяхме влюбени, уплашени и треперещи.

Решихме да кажем на родителите си. Моето семейство беше против да има сватба,

обаче ние бяхме решили, че нищо няма да ни спре. Планът бе да подпишем само с кумовете. Никой от двама ни не искаше да правя аборт. Когато вечерта се обадих на родителите си по телефона в пощата да им съобщя новината, че ще стават баба и дядо, те бяха доста шашнати. Няколко пъти ме попитаха, дали съм сигурна в решението си. Не се поколебах и отвърнах положително.

Стоян ме чакаше пред входа на пощата. Последваха онези думи, които преобръщат съдбата:

­ Ще се омъжиш ли за мен?

И продължи:

– Не съм ти купил пръстен, но веднага щом изкарам някакви пари ще го получиш.

Светът ми се въртеше на бързи обороти. Не се поколебах и мигновено се хвърлих на врата му. Отговорът увисна заедно с мен във въздуха:

– Да!

 

***

Бяхме млади, бяхме много наивни и вярвахме, че ще е за цял живот. Искахме да остареем заедно. Ходехме до Ловешката крепост. Мечтаехме за дом и семейство.

Вярвахме, че ни очакват само хубави мигове и, че лошите моменти ще преодоляваме със сплотеност.

Бяхме фантазьори на собствения си живот, ала бяхме ли готови за брак? Хвърлихме се с главата напред към неизвестното. Всички около нас заговориха за сватбата. Роднините, приятелите, родителите, бабите и дядовците.

Беше голямо щастие.

***

 

Исках малка сватба. Бях срамежлива и знаех, че ако нещо се обърка, поне срамът ще е по-малък. Събрахме гостите в един клуб на Сирийското посолство. Имаше музика, смях и много обич. Родителите ни се запознаха и харесаха. Единствено майката на Стоян странеше от всички. Макар да не обичаше снимките, тя все пак се снима с нас. Постоя на тържеството и си тръгна по време на веселбата. Остави ми всички свои златни накити.

Сватбата продължи с много настроение. Танци. Смях. Мина време и сама свалих булото от косите си. Майка ми се ядоса. Тя или кумата е трябвало да го свалят. Имало определени ритуали свързани с разбулването, още от миналото. Не се правело с ръце, а с пръчки. Най-често ставало в вкъщи, но също и пред плодни дървета или трендафил в двора на къщата. Булката сядала с лице към изгрева. Характерно при разбулването е кумата да отправя благословии към младото семейство.

При нас не се спазиха обичаите. Поне не и махането на булото. Кумовете бяха наши приятели, които много се радваха и забавляваха. Кумът вдигна тост и пожела да имаме много деца, да се подкрепяме и да сме си опора.

Водещата също продължи да прави поздрави за нас и родителите ни. Имаше и народни танци както си е обичая. По едно време на хорото моят дядо хвана за ръка сервитьорката и колкото и да се дърпа и тя се включи в хорото.

Тръгнахме си изморени и въпреки това с приповдигнат дух. Вечерта с кумовете до късно продължихме с наздравиците. Когато си легнахме нямахме сили за първа брачна нощ. Прегърнахме се и заспахме блажено. Искаше ми се този сън да продължи завинаги.

Третата съпруга на бащата на Стоян

Бащата на Стоян не беше цвете за мирисане. Прекаляваше с черния хумор и си падаше женкар. Нищо лошо. Беше се женил три пъти. Имаше строителна фирма и след сватбата взе сина си на работа при него. Настоящата му съпруга Нели нямаше деца и все се притесняваше Стоян да не наследи фирмата. До сватбата този човек въобще не се беше появявал. В миналото беше плащал издръжка и после таксата за университета на Стоян, но това не променяше факта, че не присъстваше в живота му. Всичко – и материално и духовно -отиваше за последната съпруга. Въртеше го на малкия си пръст. Беше и подсигурил красиви дрехи, екскурзии, лъскава кола.

Когато влязох в шестия месец Нели започна да се държи много странно. Сякаш някаква ревност я обсеби изцяло. Тя, която нямаше собствено дете, пожела да присвои моето.
Искаше му даде всичко. Каза, че никога няма да липсва нищо. Полудях! Разкъсвах се. Вулкан заседна в стомаха ми. Не можех да ѝ позволя да ми го отнеме! На никаква цена! Срещу никакви пари! Да вървят по дяволите скапаните банкноти! Те не могат да откупят майчинството! Майчината грижа не се дава под наем!

Тези лоши емоции ми се отразиха. Плачех и се тревожех. Влязох в болница с опасност да загубя бебето. В болницата гълтах една шепа хапчета. Там се запознах с други млади жени със сходна съдба. Бяхме като една мафия от бъдещи майки, които трепереха над бъдещите животи в утробите си.

Благодарение на усилията на лекарите успях да задържа плода. Два месеца не се виждах умишлено с Нели, моята трета свекърва, за да не се вълнувам. Най-важното беше, да родя.

***

Макар и тежко – раждането мина. Даваха ми райски газ, когато контракциите започнаха. Плодът беше голям и се наложи интервенция. Щом чух как изплака – припаднах. Анестезиолозите ме приспаха. Събудих се пред асансьора на операционната. Акушерките се суетяха около мен. Стоян успя да зърне бебето за секунда. То се намръщи.

Родителите ми чакаха отпред пред болницата. Цели седем часа чуваха бебета и накрая им казаха – честито. Стоян искаше да види още веднъж бебето и мен.

Плачех от щастие и като видях Стоян се усмихнах. Той ми пъхна една бележка в ръката. На нея пишеше:

„Малко бебе ти роди

с голяма радост ме дари!

Обичам те.“

Дъщерята, която толкова дълго чакахме без да знаем какъв пол е. На времето нямаше цветни видеозони. Преглеждаха с дървена слушалка да чуят тоновете на бебето.

Цялото семейство празнуваше.

Изписването беше празник. Всички приятели и близки се събраха.

Съпругата на свекъра ми – Нели също.

Всички се радваха.

След като мина раждане, погача, прохождане, поведението на Нели мина в другата крайност. Настройваше свекър ми срещу нас. Лъжеше и сплетничеше.

Свекър ми беше нещастен и го удари през просото. Намери утеха в секретарката си, която се оказа гадже на брата на съпруга ми.

Дали научи или се правеше, че не знае обаче стана надута. Канеше ни само на Великден и Коледа.

Започнахме да се караме. Всеки вярваше в неговата истина и не отстъпваше на другия. Заговорихме за развод. Учехме и се грижихме за детето. Бяхме по пътищата. Беше ни трудно. Бяхме деца, които гледаха дете. Майката на Стоян и моята помагаха, когато бяхме на лекции. Красина проходи в деня, когато я бяхме оставили за поредния изпит.

Младежката страст не угасваше. Скарвахме се и после за миг се сдобрявахме.

Тогава свекърите нищо не казваха. Може би се радваха на нашите караници. Освен, че учехме и гледахме дете ние бяхме отдадени един на друг.

Завършихме икономическия университет с отличие. Детето ни и моите родителите бяха дошли на дипломирането.

Те много ни помагаха при отглеждането на Красина – нашата дъщеря. Чакана и желана. Обградена с любов и закрила. При раждането Красина имаше хематом и всеки ден я водехме до Горна Баня на масажират вратлето и. Открихме го случайно. Масажистката в Горна Баня видя първото и зъбче.

Свекър ми казваше няма смисъл от масажи , а трябва да и направим операция. Беше малка и се страхувахме. Масажите бяха добра алтернатива за нас.

Обичахме се истински. Заедно пазарувахме, водехме детето на масажи, планини и морета. В трудности бяхме заедно.

Любовта е да се впуснеш смело в приключение без да знаеш как ще завърши.

Така и ние приехме това приключение без да знаем какво ще ни сервира съдбата. Вярвахме в своята любов и това беше достатъчно. За мен той беше първото ми момче. Нямах опит. Той беше имал връзка с много по-възрастна жена с деца. Първоначално това не ми се стори проблем.

Готова да бъда до него, да съм му вярна, да отгледаме децата си. Само това исках от живота.

Вярвах, че и на една по- зряла възраст ще съм с него. Ще се държим за ръка и ще се гледаме с онзи поглед. Поглед на влюбени младежи. Вярвах, че неговите рисунки ще стават още по-светли и красиви. Той харесваше моите стихове и ме подкрепяше да пиша. Така живеехме щастливо първите пет години. Казват, че минеш ли петата година нататък всички са еднакви.

Забременях със второто си дете. Много исках да имам две деца. От малка все ми казваха лекарите, че няма да имам деца. Обичах ги. Бях много грижовна към дъщеря си. Когато се случи и разбрах със сигурност, че ще ставам майка го исках. Мечтаехме за голямо семейство. В мига, когато лекарката каза, че ще е момче, Стоян попита:
– Сигурно ли е?

Тя отвърна:

– Ние тук не гледаме на боб! Гледаме на апаратура.

Той грееше. Караше безцелно по Младостите и ме заведе на сладкарница. Тогава си поръча и една голяма водка. Мечтаеше да има и момченце. Аз му се скарах, че ще кара, но той каза, че няма страшно.

Ето, че щастието ни се усмихваше за сетен път.

Нели и Жан, така се казваше баща му не бяха доволни. Започнаха да се карат със Стоян и да се отдръпват от нас.

Карах не много спокойна бременност. Бях със много ниско кръвно. Лекарката ми казваше преди консултация да пия кола и тогава да ми го мери.
Правехме дълги разходи в южния парк със Стоян и Красина почти всеки уикенд. Тя с тротинетката, ние със съпруга ми за ръка. Беше нежен с мен и угаждаше всичко на Красина. Купувахме и любимото списание. Играчки. Бяхме щастливи.
Единствено кавгите на всяко събиране с родителите завършваха със скандали. Понякога от алкохола, но казващи груби и лоши неща. В началото прокървих, но всичко отмина бързо. Този път беше по-трудно. Може би бях забравила, но носенето на плода се оказа по-тежко.

Не мигвах цели нощи. Риташе ме много. Бях качила накрая толкова много килограми, че носех на баща си панталоните. Приличах на малкия Мук. Общото беше, че Стоян си играеше с корема ми всеки път, когато ритаха. Галеше го и прегръщаше. Чакахме да си видим детето. Братчето на Красина, което ще огласи къщата с детски плач. Чувствах се щастлива, че ще бъдем всички едно голямо семейство. Нищо друго нямаше значение. Ходех на работа и дори колежките ме посипаха със сол тайно, без да ги видя. После чакаха да видят къде ще се докосна и така гадаеха какъв пол ще е бебето. Те също познаха, че ще е момченце! Бях до последния ден на работа. Не бях някоя глезла да си вземам отпуска.

Ето, че дойде денят. Контракциите бяха на често. Лекарката, която трябваше да раждам имала семейни проблеми и ме остави. Никой не искаше да ме вземе, че бях човек на точно тази лекарка. Беше късно. Смъкнаха ме в родилна зала. Запалиха лампите. Имаше един часовник, който показваше 22,00 часа. Дойде един лекар, след него и сестри. Сложиха ми монитор и следяха тоновете. Докторът каза, че ще ми спука водите. Имах контракции, но нямах разкритие. Пуснаха ми система. После станах от леглото и бебето идваше. Акушерките ми помогнаха и започна раждането. Ясен се роди бързо в 00. 50 минути. Беше много ревлив. Беше бял и креслив. За мен беше съвършен.

Свекърът не пожела да дойде да го види в болницата. На изписването също отсъстваха, но моето семейство беше там. Въпреки всичко се чувствах обичана. Беше дошла и истинската ми свекърва. Бабите много се радваха. Всички идваха към къщи. Стоян гушна бебето и пред входа ни посрещнаха съседите с новината, че има земетресение. Много бях изморена. Само мечтаех да се прибера. Качихме се с асансьора. Стоян и майка му бяха сложили сладки и едно уиски. Видяхме се за малко и си легнах. Това мечтаех от тези пет дни задължителни в болницата.

Половин година по-късно дойдоха на кръщенето на бебето Нели и Жан. Стояха малко и си тръгнаха. Всички бяха възмутени от държанието им. Болките оставаха. В сърцето на един наранен син, който вярваше в доброто. Искаше да има баща. Така както в момента той беше баща на две деца.

Интригите на Нели, в които вярваше Жан нямаше как да разбием. Имаше пукнатина между нас и баща му. Той никога не пожела да види със собствените си очи чистата ни и безрезервна обич. Повярва на интригите на жена си, която му пълнеше главата, че ще заграбим парите от фирмата. Нямаше как да почувства, че детето търсеше баща си дори и на 27 години. Нели беше жадна за екскурзии и скъпи вещи и не искаше да помага на едно бедно семейство с две деца.

Красина и Ясен растяха обичани, здрави и щастливи.

Красина от първи клас беше отлична ученичка, Синът им беше палаво момченце. Ходеше на детска. Двамата го записаха Айкидо. Да ги учи на издръжливост в живота. Да преодоляват трудностите.
Печелеха своите колани и първи изпити с лекота.

Родителите им се радваха на успехите и бяха неотлъчно до децата си. Водехме ги всяка седмица на тренировки и вечер ги чакаха за да споделят своите преживявания.

Годините минаваха.

Стоян напусна работата във фирмата на баща си. Освен гордост не издържаше на подигравките на работниците за забежките на баща си.

Не само, че го унижаваше. Жан взе пари от апартамента на майка му, който продадоха. Излъга ги, че ще им построи голям апартамент в престижен квартал.

Със Стоян пихме една студена вода. Не само не взехме апартамент, но и продадохме апартамента на свекърва ми, за да обзаведем онзи, който ще имаме подарък. Стана така, че баща му фалира и продаде обещания ни апартамент. Тогава разбрахме какво е да губиш.

Удар след удар и пак удар.

Работех в пощите, където баща ми беше директор на предприятие. Първо бях личен състав, после счетоводител. Търчах по децата. Имах си и хубава държавна работа, която не оцених като млада.

Смени се правителството и измислиха закон, където не могат да работят на едно място роднини. Конфликт на интереси. Въпреки, че имах по-висока диплома от доста в предприятието. Дойдоха на власт следващите ненаситни и корумпирани хора, които минаваха през хората и си назначаваха свои хора. Старите кадри се замениха с протежета на началниците от новия кабинет. Нямаше право да работи на едно място с роднини. Жертвах се и помолих да ме уволни собствения ми баща за да остане той директор. Малко след това получи инсулт и го уволниха. Татко имаше голям трудов стаж и дори го наградиха за 25 години като директор. Макар и тежко прие уволнението като време да помисли за здравето си.

Останах безработна. Стоян започна като монтажист в Булсатком.

Прибираше се късно. Вече не ми обръщаше внимание. Младежката любов изчезваше бавно.

Плачех, всеки ден. Всяка нощ. Баба ми се опита да ми вкара мисли за друга жена. Бях млада и той все закъсняваше. Още не ми се вярваше, но съмненията ставаха все по натрапчиви.

Стоян отричаше. За малко бяхме разделени. Ясен не можа да приеме отсъствието на баща си и в името на децата се събрахме отново.

Вече не бях същата. Отслабнах още повече. Имах сенки под очите. Полудявах от ревност. Мъката се загнезди в сърцето ми. Слушах все по-тъжна музика.

Стиховете ми станаха черни. Някои бяха цинични. Някои пишех с кръвта от сърцето си. Взех да губя връзка с действителността. Плачеше ми се. Виждах, че няма да се справи и тръгнах на психиатър, а после на психолог.

Пиех лекарства. Стоян изведнъж се кротна. Не закъсняваше вече. Беше до мен и се успокоих. Лека полека лошото отшумяваше.

Пак заживяхме като преди. Пак се преоткрихме. Децата също се успокоиха. Взехме си и кученце.

Тогава Стоян реши да задействаме фирма. Станахме дистрибутори на мобилни телефони и батерии. Правехме и застраховки. Имахме много приятели. Времената бяха неустойчиви. Навъртаха се мутри. Правеха пакости и не даваха току-така да имаш фирма. Или ти я вземаха, или правеха всичко възможно за да се откажеш сам.

Напуснах пощите. Съпругът ми ме взе при него в гаража, който отворихме в квартала. Беше нашата първа победа. Много се гордеехме с офиса на Глобул. Ние бяхме дистрибутори на Глобул. Сами направихме витрина за телефони, бюро. Сложихме и диван. Нагласихме го да е приветлив и за хората, които ще го посетят. Съдбата обаче не беше благосклонна.

Фирмата работи година и решиха да затворят малките офиси и магазини. Работеха само големите фирми.

Бяхме в задънена улица.

Много болка ни се насъбра. Останахме на улицата отново. Децата растяха и се случи така, че да се разболеят и двамата. Нямахме пари за лекарства. Стоян се обади един ден на Нели да помоли за пари, но му отказа. Тогава, те се държаха надменно. Беше тежко и унизително. Те – силните, злорадстваха. Жан караше една Опел Фронтера и казваше, че гледа света от високо. Тогава наистина сякаш ни се смееха и ни гледаха отгоре. Парите печелеха. Ние бяхме ранени. Без пари. Тогава се опитвах да давам сили на Стоян да се изправим отново. Не след дълго му се обадиха от офиса на Булсатком и се върна на по-добра позиция. Вече в офиса им. За малко изгря светлина и на нашата улица.

Пак се завъртя колелото. Животът ни влезе в релси.

Вече не исках да работя. Представях си, че всеки ще забележи че е не съм същата. Не можех да продължа.

Стоян се опита да ме вразуми. Дори успях да върна за малко в пощите. Не ми хареса. Клюки. Рутината на работа не ми даваше нужното удовлетворение и отново се прибрах вкъщи да си гледам децата.

Стоян пак заговори да правим фирма. Имаше моята подкрепа. Направи няколко болници с телевизия и не закъсняха да ни налазят и нас – мутрите. Обади се някакъв мутряга на Стоян. Той пребледня, но ми каза за странното обаждане. Първо заплаши живота на семейството му и след това му определиха среща. Бях много изплашена, млада и още не знаеща какво да прави и затова му казах да отива. Сърцето и биеше като камбана. Страхът беше голям. За няколко дни отидохме да живеем във вилата на родителите ми като предупредихме и учителките на децата за проблема.

Главата ми бушуваше. Онзи тип се представил за Плъха и казал, че ако не плащаме всеки месец не малко пари на онова време ще убие децата. Страхът се беше промъкнал в сърцата ни. Искаше ни се да се накажат лошите. Обърнахме се към полицията. Мислихме, че така е законно и правилно. Повече не чухме за Плъха. Всичко затихна.

Времето минаваше. Децата порастваха. Красина завърши с отличие и реши да следва в чужбина. Плакахме всички като заминаваше. Съдбата на много деца беше да учат извън страната. Едни отиваха на бригади. Трети започваха да работят или да следват, за да се измъкнат от бедната ни и страдаща родина.

Чужбина взе и нашето дете. Успокоението ни бе, че е за негово добро.

и в името на децата се събрахме отново.

Вече не бях същата. Отслабнах още повече. Имах сенки под очите. Полудявах от ревност. Мъката се загнезди в сърцето ми. Слушах все по-тъжна музика.

Стиховете ми станаха черни. Някои бяха цинични. Някои пишех с кръвта от сърцето си. Взех да губя връзка с действителността. Плачеше ми се. Виждах, че няма да се справи и тръгнах на психиатър, а после на психолог.

Пиех лекарства. Стоян изведнъж се кротна. Не закъсняваше вече. Беше до мен и се успокоих. Лека полека лошото отшумяваше.

Пак заживяхме като преди. Пак се преоткрихме. Децата също се успокоиха. Взехме си и кученце.

Тогава Стоян реши да задействаме фирма. Станахме дистрибутори на мобилни телефони и батерии. Правехме и застраховки. Имахме много приятели. Времената бяха неустойчиви. Навъртаха се мутри. Правеха пакости и не даваха току-така да имаш фирма. Или ти я вземаха, или правеха всичко възможно за да се откажеш сам.

Напуснах пощите. Съпругът ми ме взе при него в гаража, който отворихме в квартала. Беше нашата първа победа. Много се гордеехме с офиса на Глобул. Ние бяхме дистрибутори на Глобул. Сами направихме витрина за телефони, бюро. Сложихме и диван. Нагласихме го да е приветлив и за хората, които ще го посетят. Съдбата обаче не беше благосклонна.

Фирмата работи година и решиха да затворят малките офиси и магазини. Работеха само големите фирми.

Бяхме в задънена улица.

Много болка ни се насъбра. Останахме на улицата отново. Децата растяха и се случи така, че да се разболеят и двамата. Нямахме пари за лекарства. Стоян се обади един ден на Нели да помоли за пари, но му отказа. Тогава, те се държаха надменно. Беше тежко и унизително. Те – силните, злорадстваха. Жан караше една Опел Фронтера и казваше, че гледа света от високо. Тогава наистина сякаш ни се смееха и ни гледаха отгоре. Парите печелеха. Ние бяхме ранени. Без пари. Тогава се опитвах да давам сили на Стоян да се изправим отново. Не след дълго му се обадиха от офиса на Булсатком и се върна на по-добра позиция. Вече в офиса им. За малко изгря светлина и на нашата улица.

Пак се завъртя колелото. Животът ни влезе в релси.

Вече не исках да работя. Представях си, че всеки ще забележи че е не съм същата. Не можех да продължа.

Стоян се опита да ме вразуми. Дори успях да върна за малко в пощите. Не ми хареса. Клюки. Рутината на работа не ми даваше нужното удовлетворение и отново се прибрах вкъщи да си гледам децата.

Стоян пак заговори да правим фирма. Имаше моята подкрепа. Направи няколко болници с телевизия и не закъсняха да ни налазят и нас – мутрите. Обади се някакъв мутряга на Стоян. Той пребледня, но ми каза за странното обаждане. Първо заплаши живота на семейството му и след това му определиха среща. Бях много изплашена, млада и още не знаеща какво да прави и затова му казах да отива. Сърцето и биеше като камбана. Страхът беше голям. За няколко дни отидохме да живеем във вилата на родителите ми като предупредихме и учителките на децата за проблема.

Главата ми бушуваше. Онзи тип се представил за Плъха и казал, че ако не плащаме всеки месец не малко пари на онова време ще убие децата. Страхът се беше промъкнал в сърцата ни. Искаше ни се да се накажат лошите. Обърнахме се към полицията. Мислихме, че така е законно и правилно. Повече не чухме за Плъха. Всичко затихна.

Времето минаваше. Децата порастваха. Красина завърши с отличие и реши да следва в чужбина. Плакахме всички като заминаваше. Съдбата на много деца беше да учат извън страната. Едни отиваха на бригади. Трети започваха да работят или да следват, за да се измъкнат от бедната ни и страдаща родина.

Чужбина взе и нашето дете. Успокоението ни бе, че е за негово добро.

Семейството ни беше от нормалните. Имахме нашите възходи и падения. Гледахме да сме задружни и бяхме навсякъде заедно. Нашите изгреви бяха в младостта. Нашите залези залязваха в посребряването на косите ни. Годините си минаваха. Останах вкъщи и останах затворник на собствените си страхове. По-късно разбрах, че всичките страхове и копнежи са само в моята глава и е трябвало да се изправя лице в лице със самата себе си. Загубих приятели. Загубих самочувствие. От красивото момиче не остана много красота. В моите очи бях вече грозна. Качих доста килограми. Огледалото показваше едно грозно момиче. Сниженото ми самочувствие ме караше да не вярвам в собствените си сили. Пари за дрехи трудно се намираха. Съпругът ми започна да не намира време за мен. Когато намираше беше рядко и за кратко. Онези мигове, когато си говорихме и пиехме кафе за мен бяха всичко. Той непрекъснато закъсняваше. Липсваха ми ласките. В леглото спях до него, но се чувствах самотна.

Нямаше любов. Секс. Страст. Беше се изпарила онази тръпка заради, която всички липси нямат значение. Промъкна се недоверието. Лъжите. Лицемерието. Рутината.

Стоян беше предан, но не на мен. Беше предан на собствения си комфорт. Да има къде да спи. Да се оплаче на топло рамо. Да се приюти в прегръдките на жена си.

Вече не бях щастлива. Нямах приятели. Поне не истински онези на, които можеш да кажеш всичко и да им поплачеш.

Живеех заради него. Да му е комфортно и да задоволявам неговите капризи. Стоян стана суетен. Гледаше непрекъснато какво да облече. Какъв парфюм да сложи и започна да бръсне изведнъж краката и ръцете си.

Глупачката аз дори се усъмних, че харесва мъже. Стоян стана по-женствен.

Толкова му вярвах, че не се усъмних в неговата лоялност. За мен беше крехкото момче от студентския живот пред който разкрих своите първи трепети на сърцето.

Слабичък, висок и с най-красивите зелени очи. Не беше мъжкаря, за когото ще се борят жените. Всичко това се оказаха пълни глупости. Представите ми бяха далече от действителността. Вярвах още, че щом носи халката на пръста си е знак за вечна вярност. Отново излъгани очаквания. Нито халката, нито външния вид ще попречат на човек да изневери. Всичко е въпрос на съзнание. Съзнание, което да сложи семейството си пред всяка, всеки и всичко. Стоян ме беше изтрил. Явно вече не бях неговата любима.

Тогава започнах да пиша наляво и надясно в сайтове за поезия. Бягах от терзанията си. Бягах от самата себе си. Исках да ме погледне пак като преди. Чаках да се осъзнае, но това и така не се случи.

Изминаха двадесет и една години брак. В един декемврийски ден Стоян реши да става емигрант. Уреди си работа, убеди ме, че ще спечели пари и ще се върне за да погаси всички задължения. Всичките тези лъжи, вярвах и тайно се надявах, че всичко ще се нареди. Вътрешно като го погледнах с големия куфар почувствах, че никога няма да се прибере вкъщи.

Знаех, че всичко свърши. Никога не спрях да го чакам. Седях на прозореца и плачех. Звънях го и го молех да си дойде.

Сълзите и молбите бяха не чути. Съпругът ми беше глух за нас с Ясен.

Много пъти му пращаше пари за да компенсира любовта си. Това момче, растеше без Стоян – на улицата. Молих да си дойде, че трябва да е до детето си. За молбите ми обаче остана глух.

Казваше, че е там за да помага на Красина. Тя взе студентски заем и преференции от работата на баща си. За мен не беше достатъчно за да спасим другото си дете, което имаше силна нужда от баща си. Делеше ли ги. Той много се кълнеше и му вярваше, но онези моменти, в които започна да го лъже. Тогава Стоян за миг се отрече от него. Нагрубявал го е. Казвал е, че е мъртъв за него. Казвал е какво ли не само и само да спре да иска пари. Ясен прекаляваше да ни иска пари. Оказа се, че играе на машинки в казина. Нещо на което ние не обръщахме внимание. Не разбираше, че казината са направени само да обират на дребните рибки парите. Искаше пари. Бързи пари и много. За него не бяхме важни как сме с баща му. Единствено парите бяха движещата машина. Спечелеше ли случайно или вземайки заплата всичко се завърташе около някоя скъпа кутия цигари за 10 лева, която изпушваше за отрицателно време. Пушеше адски много.

Ясен беше на шестнадесет, когато навлизаше все повече в онази „ шашавата“ възраст както казваха старите хора. Бях ранена жена, майка. По-скоро слаба, със слаби нерви, слаб дух, слабо сърце. Чувствах, че ще рухна всеки момент. Ясен се правеше на всемогъщ. Подстригваше се до кожа и беше пуснал рядка брада с бакенбарди. Беше такава мода някаква на шестнадесет годишните. Мода, която беше красива в техните очи.
Отсъстваше непрекъснато от училище. Казваше , че не му пука за нас. В нас стана страшно.

Баща му ни беше напуснал. Беше ни предал. Ясен трябваше да е мъжът вкъщи. Отговорност, която за едно момче, което трябваше да порасне преждевременно. Ходеше на училище, когато си поиска. Неизвинени отсъствия. Кавги, молби. Вече се беше забъркал с ултраси.* Разбрах това едва, когато кварталният ме извика при него. Нещата бяха по-зле от колкото си ги представях. Слабата жена, която се показах се разплакваше всеки път щом само си спомнях за неговата лоша страна. Това не беше моето нежно и красиво дете, което печели медали и се гордеех на ляво и дясно. Беше ми посягал само заради това, че го будех да ходи на училище.
Освен заплахите и ме удари един път. Бях много ранена. Баща му не ми повярва. Той остана без баща в момент, когато най-много има нужда от него. За всичко това не беше виновен Ясен. Беше виновен животът, който се беше излял като течна лава върху гърба му. Не вярвах какво става. Тогава застанах полугола пред огледалото и снимах синините си. Не закъсня и още един сблъсък с полицията. Някъде бяха трошили кола и за негов късмет не го разпознаха свидетелите.

Кварталният говори с баща му и разбра, че нещата въобще не са розови.

Ясен беше влюбен в петнадесет годишно момиче. Беше доста дръзко за годините си. Леко разкрепостено. Ходеше по бельо пред мен и говорехме свободно и на неудобни теми. Искаше да остане да живее при нас с Ясен. Тогава нямах сили за още един човек. Може би постъпих грешно, но и събрах багажа. Майка й ме обвиняваше в сводничество, че е спала няколко дни в нас и ме заплашваше със съд. Тези четири дни, в които буквално се пресели у нас бяха най-хубавите ми. Бяхме заедно. Вечеряхме. Те двамата се опитваха да готвят и да ме изненадват с оправена къща и сложена маса. Имаха връзка някъде година и половина. После плаках. Обсипаното ми лице със сълзи почти всяка сутрин будеше състрадание във минувачите. Вечер се прибирах със свито сърце, защото не знаех в какво настроение ще намеря сина си. Дори на моменти се прокрадна мисълта, че взема дрога. Ясен много пъти ми се кълнеше, че не е вярно. Имал приятели, които вземали, но той не. Молех се горещо да казва истината. Веднъж го викнаха в районното и го придружих треперейки. Седях и го чаках долу в чакалнята. Него го взеха някъде на горните етажи. След час някъде ми го върнаха стресиран и уплашен. Беше навел глава и не поглеждаше към мен. Никога няма да забравя как подскочи сърцето ми. Той ме погледна след минута, в която го оставиха на мен. Тръгнах някак набързо и тичах по него. Тогава видях едната му устна издута. Каза ми, да му обещая да не пиша в интернет, че е бит. В този миг простих всичко, което ми причини. Прощаваше му мислено всяка обида, всяка пакост, всяка синина.

Мария се казваше приятелката на Ясен. Малко щура с красива руса коса. Страхотна мацка. Темпераментна. Дръзка. Тя нямаше срам. Бързаше. Прекалено много бързаше да опита от всичко. Така въведе и Ясен в любовта и всички нейни тайнства. После дойдоха и цигарите и наргилетата. Вече не се криеха от мен. Казваше и всичко. За пушенето, за енергийните напитки, дори за любовта им, за любенето.

Мария много се разбираше с мен. Дори искаше да остане да живее с нас завинаги. За нея бях нещо като втора майка. Събирайки се с Ясен правеха къщата с главата надолу. Цигари. Готвене. Наргилета. Сякаш това бе и самият живот. Цигари. Наргилета. Разхвърляните ни мисли.

Полицаят тогава ни каза, че или ще свърши в затвора или в моргата.

Някак си се стресна тогава Стоян и взе билет на Ясен зад граница.

В началото всичко вървеше добре. Работеха заедно. Изкарваше на моменти дори повече от баща си. Веднага си купи скъп телефон.

После обаче му се обади Мария и той на своя глава си купи билет за България.

В България Ясен не получи любовта, която чакаше. Обичаше с цялото си сърце Мария. За него тя беше смисъла на живота. Беше нежното цвете в сърцето му. Беше готов да си я върне. Въпреки, че вече не бяха заедно, той се надяваше. Искаше си я обратно при него. В ръцете си. Да я милва. Да я целува нежно. Да я люби страстно. Така както тя обича. В началото като пристигна тя се навърташе около него. Той беше щастлив. Имаше и малко пари, който беше изкарал с тежката работа в чужбина. Седмица след като свършиха паричките, Мария му направи капан. Не номер, защото беше много долно и мръсно. Устроила му среща на улицата на която живее. Тя освен това, била в прегръдките на друго момче и му се подигравала. Той пребит от приятелите на Мария и този батко. Светът му рухна. Предателството боли. Зарови любовта някъде дълбоко в сърцето си. Сълзите му бяха големи. Никога не я забрави. Беше татуирал името и на ръката си, но сякаш го беше дълбал дълбоко в душата си. Болката му беше огромна.

Всичко тръгна надолу с главата. Ходеше с различни момичета. Сякаш си отмъщаваше. Понякога ги водеше за една вечер, понякога не ги виждах. Момичетата спряха да идват у нас. Той се затвори в себе си. Започна да ходи на работа. Започна да залага. Муфтеше пари и от двамата докато не го хванахме с баща му. Стоян не искаше да говори с мен. Даваше му тайно пари. Компенсирах липсата на баща му и също давах за да е задоволен. Ясен се правеше на интересен и започна да иска все повече и повече.
Плачех за съпруга си. Бях наивна и го исках обратно в живота си. Знаех, че бракът ни е илюзия, но си исках онзи Стоян от детството. Този, който ми угаждаше. Онзи, с който пораснахме и преодоляхме толкова много. Сякаш някой ни беше направил черна магия. Дори повярвах в това.

Сънувах, че сме заедно. Не можех да повярвам, че всичко свърши. Бях възпитавана в задружно семейство и си мислих, че и ние ще бъдем такова. Родителите на Стоян бяха разведени. Той не е имал семейство, където да живее в хармония. Затова и той толкова искаше да се получи. Знам, че го желаеше. Ходехме на море всяка година с децата и бяхме щастливи. На Коледните празници пращахме нещо дребно на дъщеря ни. После той замина за Холандия и всичко тръгна надолу.

Идваше си един път на три -четири месеца. Беше за кратко. Хубаво, но за дни или седмици. Плашихме се с развод, но не съм вярвала, че ще загорчи наистина.

Един следобед след работа Ясен ми сподели, че му се е обадил Миро Най-близкият семеен приятел на Стоян и му е разказал, че е хванал баща му на калъп със неговата съпруга и искал да го убие.

Олюлях се. Сякаш някой блъскаше главата ми с чук. Бях разочарована. Бях предадена. Стоях в стаята и се опитвах да го успокоя. Ясен беше отвратен от предателството на баща си. Стоян не го беше виждал от две години, понеже отказваше да се връща в България. Молих го за пари, да ни помага. Не прати една стотинка за цялото това време. Единственото, за което му пукаше беше да си върне всичките дългове, натрупани в България.

Всичко това тежеше. Имаше вкус на обида. Може би именно обидата ме тласна в обятията на Радо. Човекът, който въпреки мен е с мен. Понякога си мисля, че ако не е до мен ще рухна. Моля се да има сили и да остане. Не съм за обичане понякога. Той ме прегръща и аз стихвам. Притихвам в силните му ръце. Искам да ме прегърне ама да е до края. Той не дава. Прегръща ме толкова, колкото да ми запуши носа и отхлабва ласката. Да си мъж не значи да убиеш, значи да укротиш. Да си мъж значи да плачеш, но и да си мъж едновременно. Вярвам, че точно в тези мои трудни мигове е с мен за да остана и аз с него. Вярвам, че ме учи да бъда жена. Понякога слаба, но повече силна. Благодаря, че е до мен!

Изведнъж от осемнадесет годишен младеж Ясен се превърна в малко момче, което не знаеше как да постъпи. Успокоих го, че никой няма да навреди на баща му. Опитвах се да съм хладнокръвна. Държах се, но вътрешно кървях. Не можах да заплача. Не исках да ме вижда слаба. След като излязох от стаята на секундата звънях на Стоян. В началото не вдигаше. Напоследък все беше зает. Бях настоятелна. Щом линията ме изхвърлеше, набирах отново. Най-накрая той вдигна.

– Какво има? – попита ме спокойно.
– Миро се обади. Каза, че те е хванал с жена му. Вярно ли е?

– Най-накрая научи!

Отговор, който никога няма да забравя. В тонът му пролича безкрайно облекчение. Сякаш му бе олекнало. А аз …

-Нали, щяхме да сме откровени? – отроних едва, едва.

И продължих:

– Пази се, той иска да те нарани! Заканил се е да те очисти! Ясен много се е шашнал!

Вече плачех.

-Успокой го! – бе отговорът му.

Чаках го. Бях му вярна. Молих се. Не знаех какво е гордост.

Той ми каза само едно:

– Вече не те искам!

Полазиха ме тръпките на студенината му. Нямах друг избор твърдо заявих:

– Това е краят! Искам развод!

Исках да го накажа.

Нашият брак не беше идеален, но беше красив.

Имахме хубав живот заедно. Повечето ни моменти бяха хубави.

Исках си семейството, но знаех, че не мога да му простя.

Всеки миг щях да го обвинявам Щях да съм мнителна и да откачам при мисълта, че е предпочел да прегръща някоя чужда пред мен. Как се забравя предателство?

Страдах! Не можех да простя! Вярно – до мен вече имаше човек, който ме обичаше и аз исках да съм с него.

Изневярата вече беше призната от Стоян и любовта му липсваше за да продължим напред.

Ясен така и не се отказва да прави опити да ни събере. Непрекъснато ми говореше за баща си. Искаше да сме семейството, което бяхме и ми го заявяваше в присъствието на Радо.

Много ми беше мъчно, но му казвах, че това е невъзможно.

Ясен стана раздразнителен. Рядко се прибираше.
Една вечер ме потърси и Миро,за който до тогава само бях чувала.

В началото започна да ми говори против Стоян. Тогава ме попита:

– Обичаш ли го още?

– Не. – казах с притеснение.

Този чужд мъж искаше да разбере какво чувствам. Не бях нито длъжна, нито възнамерявах да се разкривам.

– Твоят мъж е с моята жена.

– Разбрах. Затова ще се разведа с него.

Той се сепна.

– Как така?!

– Не се обръщай назад! – посъветвах го аз. – Продължи напред.

Изчезна от линия.

След няколко дни взе да ми пише отново:

– Твоя е пред нас. Наел съм човек да го елиминира.

Тогава се вледених. Имах чувството, че съм в криминален филм. Да го бие е едно, да го убива- друго. Отново му позвъних. Не ми вдигна. Писах. Знаех, че е при нея. Пръстите ми трепереха. Адреналина беше на макс.

Приятелят ми, с който се разхождахме вече не издържа и се намръщи. Обвини ме в изневяра. Каза, че се свалям с този човек. Ушите ми чуха всякакви обиди от обичащ човек, който ревнува.

Стоян не ми отговори веднага.

Представях си ги с любовницата как се подиграват на мен и Миро. Не вярвах, че бяха съсипани както ние с мъжа и. Разгледах профила на Миро. Исках да разбера как изглежда съпругата му? Какво е открил в нея съпруга ми? Ето какво е открил почти пълно мое визуално копие. Знаех, че готви вкусно. Само това ми е споменавал и тогава изпитах лека ревност, но бързо бях изгонила тези мисли от главата си. Какво открих в интернет пространството? Снимки на двама приятели а сега върли врагове. Миро беше пуснал снимки на Стоян с изречения пълни със сарказъм. Имаше снимки на колата на съпруга ми пред любовницата.

Валеше в мен. Смъкнах си всички снимки и ги запаметих в душата си. Бях я инжектирала с предателство. Гняв. Болка. Нямаше какво да направя. Обиди, унижения, крах.

За мен нямаше връщане назад.

Животът беше непредвидим.

Всичко вкъщи продължи в същия си ритъм. Работа. Вкъщи. Работа.

Един следобед точно оправях последните стаи в училище и ми звънна Ясен. Държа да спомена, че работех като чистачка в частно училище.

– Мамо, нещо ми има.

Изсмях се.

– И на мен, слънчице.

Мамо, обещай ми, че ще ме заведеш на най-добрите лекари!

– Разбира се. – казах вече притеснено.

Веднага звъннах на семейния ни лекар, който го знае от бебе.

Така и не отиде.

Молих го.

Обещава. Дойде до работа и аз му дадох пари за такси, но той ми се обади от вкъщи.

– Не съм добре, ще се самоубия!

Треперех като лист. Как чистих стаята не мога да кажа. Звъннах на шефката, която отговаря за нас и изхвърчах с чувала с боклук. Нали бях съвестна хигиенистка.

Бях сама. Тичах и се молих. Молих се горещо да не се е хвърлил докато се прибера. Приближавайки входа инстинктивно погледнах на горе да го видя. Всичко се случваше бързо. От вратата ме посрещна с думите:

– Мамо, не знам за какво съществувам? За какво трябва да изкарваме пари? За какво живеем?

Една приятелка напрах и подадох слушалката. После звъннах на психоложката, която работи в училището. Плачейки и казах, че иска да се самоубие. Тогава тя поиска да говори с Ясен. Не знам какво му каза. Бях излязла, но като отидох бяха свършили разговора и ми съобщи, че няма да се самоубива. Преди това се обадих на 112 и извиках линейка. На вратата се звънна. Двама полицаи поприказваха с него. Казаха му, че кака и мама ще страдат и си тръгнаха с наведени глави. Мина се малко време докторите звъннаха на вратата. Ясен и с тях говори половин час и го смъкнахме до линейката. Закараха ни до Неврологията в спешния кабинет. След прегледа ме извикаха. Казаха ми, че има реална опасност да се самоубие. Да си пусна всичката отпуска. При тях в момента нямало свободни легла, но е планов прием и да звъня. Предписаха и лекарства, които да дам ако тестът за наркотици е отрицателен.

Обадих се на баща му да си приказват. Хванах го за ръка и тръгнахме към вкъщи. Ясен отново започна да ми говори за смисъла на живота. Отговарях каквото мисля. В онези мигове не мислих, просто се държах с него мило и му давах цялата си любов. Вървяхме и пресичахме улици. Стисках го. Страхувах се да не се отскубне от мен и да се случи нещо лошо. Не исках да го мисля. Стигнахме до аптеката. Там купихме лекарствата, но тест за наркотици нямаха. Отидохме в другата аптека, там имаха един единствен и го взех. Накарах го да направи пред мен. Имах приятелка, която ми каза да внимавам. Понякога за да не ги хванеш ги разреждали с вода. Отворих вратата на банята и той се обърна с гръб към мен, но в мое присъствие го направи. Тестът е сходен като за бременни. Зачакахме. Положителен! За хапчета и дума не можеше да се спомене. Останах си вкъщи и пуснах отпуска. Тези дни беше ада. Разкъсваше ми се душата да гледам как Ясен страда. Когато разбрах, че всичко това е продиктувано от дрогата се сринах. Изпитах вътрешен гняв и безсилие. Почувствах се като глупачка. Повярвах, че няма да се случи. След, което поисках отговори. В началото Ясен отричаше. После започна да си признава и да говори, че са му дали нещо фалшиво. Имаше проблясъци на трезво мислене. Имах някаква надежда, че утре всичко ще е наред. Излязох отпуска. Дните ставаха нощи и нощите дни. Първите три дни не мигна. Лягаше в леглото и ставаше. Аз бях неотлъчно до него. По едно време започна да плаче и да иска да му купя още трева. Викаше да отивам да му взема. После подскачаше нервно и ходеше след мен. Не ми даваше да се отделям от него. Прегръщаше ме нежно и лежеше до мен. Стана много любвеобилен. После пак плачеше. Първите дни оцветявахме детска книжка и пишеше имената ни. На Стоян, моето, на кака си и на Мария. Искаше да чуе отново Мария. Тогава за да го зарадвам и писах. Тя ми писа и аз им дадох да се чуят. След като говориха той само разочаровано ми каза:

– Мамо, тя не ме обича!

Взех телефона. Съобщи ми, че го наставлявала да не се дрогира и да ме слуша. Обеща ми, че след две седмици ще се обади. Така и не звънна повече. Кварталът беше залят с амфетамини. Тестовете за наркотици свършваха всеки ден. В уплаха си писах и на негов приятел, с когото от деца бяха заедно. Обясних му през какво минава Ясен. Тогава той ме набра и ми обясни, че минал през същото. Почти. Лежал в токсикологията. Оправил се. Бил по-силен духом от Ясен. Сега работил. Щял да ходи и на море. Не искаше да се чува с него. Каза, че като се видял за две минути пред блока той не приказвал и бил зле. Мълчал е или говорил и след малко спирал. Поне го беше накарал да отиде на психолог. Мен ме болеше сърцето. Не вярвах, че приятелят му от детството, с който бяха неразделни сега не му пука за Ясен. Болката беше огромна. Нямах приятели. Той беше отритнат от групата. На телефона валяха заплахи от някакви, но и те спряха. Ясен ту се оправяше, ту беше зле. Когато беше в криза ходеше патешко ходене, трошеше химикали, дистанционното. На моменти ставаше агресивен. Имаше налудности, че някой ще дойде да му сложи инжекция. Мислеше, че искаме да умре. Виждаше в телевизора татко си. Асансьорът му пречеше. Все мислеше, че идват за него. Очите му бяха изцъклени. Сякаш не бяха неговите а някакви стъклени, чужди. Гледаше ме втренчено. Шефката ми ме попита:

– Не те ли е страх за живота ти?

Само за неговия. – отвърнах ѝ.

Сърцето ми, знаеше, че няма да ми посегне. Баща му като му изпратих снимките ми каза:

– Викай бърза помощ! Той очевидно е за лекар!

Вторият път преди да викна линейка се обадих на кварталния. Той прати негов колега. Полицаят, който дойде у нас не стоя дълго. Само ми каза да викам линейка.

Обадих се отново на 112. Плачейки казах, че съм викала линейка преди няколко дни, но нямало места и младежа се влошава още повече.

Дойде една възрастна лекарка самичка. Излязох от стаята. Разпитва го и поиска от предишната линейка данните. Казахме , че трябва да отиде до болница. Взе да се облича, но на входната врата взе да се дърпа. Двете с нея буквално го набутахме в асансьора. Звъннах на баща му, който си поговори и някак си влезнахме в линейката. Шофьорът пусна сирените. Ясен отвътре взе да вика да ги спира. Всичко било заради него. Взех телефона и казах, че като стигнем пак ще звъннем. Шофьорът ме извика да изляза. Ясен се опитваше да буйства докато му вземат проба от носа за коронавирус. Плачейки звъннах на родителите си и на моя приятел. Тестът беше отрицателен. Влязохме при дежурния лекар. Премери му кръвното. Беше доста високо 140 на 110. Искаше да пие хапче, но в началото отказваше. После го взе с много молби. Спореше с лекаря, че иска да го убие. Докторът отричаше и говореше високо за да се съвземе. Поне аз мислих така.

Дойде лаборантката да вземе кръв. Двамата с доктора го хванахме и той се успокои. Беше за прием в болница и ако беше останал щях да съм благодарна. Само, че го смениха и на негово място дойде един сърдит лекар, който чакахме до полунощ за да разберем резултатите и какво ще правим. Междувременно дойде и психиатър на болницата. Каза ми следното: „Молете се да има наченки на наркотик иначе е с психична болест“. Психиатърът беше висок мъж, който гледаше и слушаше уморено все пак беше 22.30 . Попита го защо си е направил толкова много татуси. Ясен му отговори, че така е по-красив. На въпроса защо е взел наркотик, той отговори. Отвърна, че иска да се направи на модерен. Онемях. Заради псевдо приятелите, детето ми беше в състояние на лудост. Изписа ни лекарства и си тръгна. Продължихме да чакаме. През това време дойде и Радо притеснен. От нерви помолил едно приятелско семейство да го докарат до болницата. Пак чакане. Попитахме един лекар кога ще дойде лекар. Киснахме с часове там. Лекарят каза, че са намерили голямо количество никотин и марихуана. Каза, че щом няма наличие на амфетамини няма да ни приеме. Звъннах отново на Стоян разочарована, че не искат да помогнат на млад човек. Лекарите ме гледаха като банкомат. На тръгване докторът ми каза, че към същата сграда има частна психиатрично отделение. В погледа му се четеше безгранична алчност. Все пак му благодарих. Стоян много се нервира. Имахме още един проблем. Ясен отказваше да излиза от сградата. Молихме го. Стоян му говореше по телефона. Нямаше никакъв резултат. После не искаше да говори с него. Гледаше хората и всеки, който мине покрай него казваше, че ще го намушка. Един час му се молихме на кръстовището да хванем такси. Отказваше ни. Искаше да повървим пеша. Бях толкова уморена, а болницата на 4 километра от дома ни. Нямаше как да се съглася. Влезна с големи уговорки. Звъннах на майка. Моята опора четири години. Колко сълзи пролях, колко обиди и споделих. Сега отново я държах в течение на случващото се. Прибрахме се. Ясен легна до мен. Радо спа в хола на дивана. Изкарахме няколко дни вкъщи с много напрежение. Сестра му си дойде и му купуваше сокове. Четяхме в интернет как да го изчистим по-бързо. Купувахме му сокове от горски плодове, арония, касис, малини. Не бяха истински, но все пак. Вземахме и шоколади. Колко сладко хапнахме и ние покрай Ясен. Молихме го да пие вода и да хапва. В началото не пиеше вода. Беше се обезводнил. Взехме и лекарствата на доктора. В началото пи три пъти, но стана раздразнителен и ние ги спряхме. Той също сам ги отказваше. В нас обстановката беше нетърпима. Радо ходеше на работа. Беше нервен. Ясен си искаше баща си и му го казваше директно в лицето. Той страдаше и искаше на моменти да си тръгва. После остана. Благодарих му всеки ден, че не ме изостави. Дори и да си беше тръгнал го разбирах със сърцето си. Много малко хора в момента бяха до мен. До Ясен също. Стоян също не ни остави. Говорихме всяка минута, в която не успявах да надвия болката. Плачех и разказвах за поредният отказ да го вземат в болница. Имах приятелка, която работи в една от болниците. Не пожела да ни помогне. Боляха предателствата. Пращаше ме в Суходол при наркоманите. За нея беше наркоман. Заклеймен! В квартала, в работата ми се подиграваха. Преглъщах и тъгувах. Така тежеше, че само мисълта да се оправи ми даваше сили сутрин да ставам и да продължавам да търся начини да го съвзема. Детето ми определено не беше добре. Стисках зъби до болка! Дъщеря ми плачеше. Тя ми беше опората, която ме държеше да не рухна. Ясен не се подобряваше. Свекър ми един следобед реши да ме обижда. Написа ми, че за това състояние на Ясен съм виновна аз. Писа, че съм дебела свиня и заради това, че съм плондир съпруга ми си е намерил любовница и още обиди. Нямах въздух. Легнах на дивана. Стана ми лошо. Пих валериан за да не получа инфаркт. Треперих като лист. Винаги съм се страхувала от тези хора. Мълчах и преглъщах обидите им месеци и години. Прекалено дълги години за да са доволни не казах нищо. Не бяха в живота ни и си го извоюваха с действия и постъпки. Не дойдоха на нито едно тържество в градината, училището и дори на завършването на Ясен. Мълчанието ме разболяваше. Ставах плаха и неуверена. Всичко това сама си го направих. Сама се справях както мога срещу всички проблеми, които ми се изсипваха на главата. Останахме сплотени въпреки тях.

Свекър ми и до ден днешен не е прав. Със Стоян не ни беше лесно цял живот да живеем заедно! Навярно затова замина. Може би затова го изби да се сваля с други жени. Искаше си живота. Имахме план да отгледаме децата и да живеем нашия живот. Е, не се получи. Сега го живеем с други половинки. Обидите на Жан към мен бяха последната капка. Дори Стоян да ми поиска прошка – връщане назад не съществуваше. Написах му за всичките обиди през годините. Според мен нищо не разбра. Доброто в него беше атрофирало. Есемесите спряха. Дали обмисляше следващия си ход не знам. Обиждаше на дребно. Писа ми, всички обиди защото ми беше дошло до гуша от неговите писания и бях снимала от телефона как ми пише, че няма да остави никакви пари и имоти на Стоян. Така постъпваше и с другия си син. Непрекъснато натякваше, че единият му внук не бил от сина му. Казваше, че му казва татко и те гледали без израсно. Той даваше определение на синовете си какви бащи са при условие, че те нямаха модела и действията на баща си. Когато каза, че аз съм виновна за състоянието на Ясен не трепнах. Направих и правих всичко за сина си. Той не беше вече никой за мен. Изстина ми. Имах по-важно нещо от неговите обиди. За мен си остава един човек дълбоко неудовлетворен и нещастен, на който целият свят е виновен. Съжалявам, че аз си направих положението през годините болезнено за мен и треперих, и преглъщах всичко.

Ясен спря да говори. Стоеше с часове пред спалнята или пред вратата ни и мълчеше.

Гледаше в една точка. Навън светът беше грозен. Никой не му пукаше за сина ми. Вечер Радо се прибираше от работа изморен и отчаян. Всеки ден беше изпитание. Веднъж споделил с един съсед, че Ясен хич не е добре. Този млад човек се притесни с цялото си сърце за него. Познаваше Ясен от мъничък и му стана мъчно.

Една вечер някой позвъни на звънеца в вкъщи. Ясен се скри в стаята. Не искаше никой да го вижда такъв. Младият мъж не търпеше отказ. Искаше да го види на часа. Влезе при него и си поговориха малко. После двамата дойдоха при нас с Радо. Мъжете запалиха по цигара. Стана въпрос за лекарствата. Извадих някои от тях. Започнаха да четат листовките им. Всички приказвахме много. Останахме до късно. Тази вечер сякаш светлина влезе в нашия дом. Дори мъжете излязоха по мъжки до денонощния магазин.

Същата нощ Ясен се подобри. Синът ми до този момент се беше изолирал сам от външния свят. Не беше излизал цяла седмица. Започнахме двамата с него да излизаме на кратки разстояния. Първо на разходки. Приказвахме и дори се снимахме. Мечтаеше да отиде при татко си и там да живее с него. Тръгнах на работа. Ясен беше съгласен. Към края на седмицата бяхме уговорили среща с лекар от Александровска болница. В деня, в който трябваше да отидем Ясен се влоши. Гледаше отново втренчено, забави говор и отказваше да отиде. Съседа Вальо, ми звънна по-рано от очакваното. Обади се в точния момент. Разказах му всичко. Нямаше да се справя. Предложих само аз да отида и да говоря с докторката. Писа ми, че идва да не се притеснявам. В този момент повярвах, че доброто съществува. Благодарих горещо, че има още добри хора. Не съм казвала, но всеки ден палих свещичка пред иконата на Богородица. Понякога се молих, понякога само плачех. Не съм спирала да се моля всеки ден. Доброто не закъсня.

Преди комшията да дойде от работа, Ясен без да иска счупи чаша. Казват, че счупената чаша носи здраве и късмет. Надявах се да е така. Беше нещо като знак.
Вальо пристигна и започна да го подканва да тръгваме, че ще закъснеем. Ясен го гледаше и мълчеше. Движенията му бяха забавени. Давахме му сам да се облече. Тръгваше да се облича и след малко се събличаше. Опитвах и аз да го облека, но резултат никакъв. Събличаше се. По едно време и сестра му се опита да го моли – същата работа. Тогава аз го прегърнах и му казах, че много го обичам. Така малко по-малко го изведохме до асансьора. Беше бос. Комшията се наведе и започна да го обува като свое дете. Очите ми се наляха. Дъждът започна да вали в мен, но не им дадох да излязат да повърхността.

 

Ясен като видя, че няма да му се размине ходенето до болницата се облече. В колата вече беше с тениска, панталони и маратонки. Успокои се. Вальо го прегърна. Ние със сестра му бяхме също до него. Поиска и цигара. Много пушеше тези дни. Стигнахме пред Клиниката по Психиатрия. Там изчакахме малко. Когато дойде докторката изгони сестра му и комшията. Останахме в кабинета само двамата с Ясен. Лекарката го попита как се казва. Каза му, че има красиви сини очи като на мама. Зададе му още два-три въпроса. Попита ме:

– Откога е така?

Отвърнах, че от три дни. Погледна ме остро и отново ми зададе въпрос:

– Имате ли готовност да влезе веднага по спешност в болницата?

Съгласих се веднага. Той нищо не каза. Излязохме от кабинета. Сестра му и Вальо веднага ме затрупаха с въпроси. В този момент усетих тяхната обич. Загриженост и топлина.

Спомних си думите на моята покойна баба, която все повтаряше:

– От съседите по – близки няма!“. Сега разбрах тези мъдри приказки.

Никой не се притече на помощ тези две седмици. Само Вальо. През това време бях почукала на много врати. Отговор нямаше от никъде. В очите на този млад човек видях загриженост. Тогава се прокрадна и една искра на надежда, че всичко ще се оправи.

***

За да ни приемат в болницата трябваше да пуснем изследване за ковид. Пратихме дъщеря ми до вкъщи да стегне малко багаж и да му вземе личната карта. Бяхме я забравили в суматохата. Наредихме се на опашка пред открития фургон за изследвания. Нямах сили и нерви да вляза вътре с него. Представях си какъв цирк ще е. Отново ми помогна комшията. Цял живот ще му бъда благодарна, че беше до мен. След като видя, Ясен ще бъде в добри ръце, той тръгна за работа. Останахме двамата сами. Попълних документите за постъпване, но синът ми отказваше да влезне в сградата. Сестра му дойде с една чанта, в която нямаше почти нищо. Бях и звъннала, че не иска да влиза в болница. Ясен тръгна да си ходи като видя Красина. Тя му даде ултиматум. Или влиза вътре да се лекува, или тя се маха от вкъщи. Ясен много обича сестра си и я послуша.

Качихме се в отделението. Персоналът вече не вярвал, че ще отидем, понеже минали два часа откакто разбрали за нас. Докторът, който ни прие беше много приятен човек. Успокои ме. Разказах му цялата сага. Като видя какви хапчета са му изписвали се ядоса. Спомена, че това буквално е манджа с грозде, но за да не коментира повече колегите си замълча. Разбра от нас, че само два дена ги е пил и то не редовно. Разгледахме болничната стая и си тръгнахме.

Отидох на следващия ден да нося храна, понеже Ясен отказваше да се храни в болницата. Оставих я на охраната. Заради Ковид нямаше свиждания. На третия ден охраната липсваше от кабинката и аз се качих до отделението. Санитарката извика Ясен. Само го видях. Очите му бяха червени. Беше замаян. За мен бе достатъчно, че успях да го зърна и да докосна ръката му. Толкова бях щастлива.

Не го видях после още няколко дни, но се чувахме през пет минута. В началото беше много упоен. Пускаше ми видео разговор за кратко, понеже батерията му падаше бързо. Само вечер пациентите има право да зареждат телефоните си.

Имаше подобрение още на третия ден. Макар и натъпкан със всякакви лекарства говореше свързано и мисълта му беше ясна и разбираема. След седмица отидох сутринта да говоря с лекарите. За него се грижеха двама млади лекари. Излязоха и двамата. Казаха, че е много добре и мислят да го изпишат след два дни. Лекарката ми позволи да се разхождам два часа в района на клиниката с Ясен. Сърцето ми хвърчеше от радост като врабче. Споделих на Стоян, че сме заедно с Ясен. Веднага му дадох запалка и той запали цигара. Сякаш цигарите бяха мигове на щастие, които споделяше с мен. Той и преди това имаше навик докато пуши да му правя компания. Сподели ми, че в болницата не му се е пушило. Искаше да се разходим .

Слънцето още не беше напекло, но се очакваха отново температурни рекорди от четиридесет градуса. Намерихме едно кафе и си поръчахме принцеси. Хапвахме и се наслаждавахме на всяка минута заедно. Звъннах на родителите ми. Те също го чуха. Два часа бях щастлива. Ясен беше отново до мен. Можех да го прегърна. Да му чуя гласа. Да общуваме. Вече си беше той. Ясен, който ме кара да се усмихвам, когато е спокоен. Сега беше такъв. След кафето седнахме в една градинка. Гледахме минувачите. Говорихме си. Времето мина неусетно. Заведох го до отделението. Позвънихме на металната врата. Излязоха доктора и докторката. Казах им, че го намирам в много добро състояние.

Заговорихме за изписване. Обещаха след два дни да го изпишат. Ясен се обнадежди. Броеше дните и дори решихме да не ходя да му нося храна. Реши да хапва в болницата. Така или иначе почти не се хранеше. За сметка на водата, която пиеше с удоволствие. Оставих му да има дребни пари за сок и тръгнах. Дните до изписването се изнизаха неусетно. Той непрекъснато звънеше да го изпиша по-рано. Не исках и да чуя. Беше наложително да остане там. Всеки ден му слагаха мускулни инжекции. На срещата дори едвам ходеше. И някаква лекарка на своя глава му казала отново инжекции. Само веднъж му дали хапче. Успокоявах го, че е в добри ръце и си струва да следва препоръките на лекарите.

Сутринта с Красина взехме вино, бонбони и ядки за лекуващия персонал и хванахме такси за Клиниката. Отидохме рано. Докторът излезе и ми обясни, че е станало объркване и няма да го изписват, защото не са го включили на лекарства. Молих се. Предложих варианти ние да намерим човек за да му бие инжекциите или да идва в болницата. Исках единствено детето ми да си дойде вкъщи. Докторът беше категоричен и много сериозно ми обясни, че може да направи реакция и е необходим болничен престой. Ясен беше разочарован. Подадох на лекаря и санитаря скромните почерпки и си тръгнахме съсипани и излъгани. Постоянно мислих как да го измъкна. Системата го беше вмъкнала в капан. Душата ми се разкъсваше от безсилие. На ум псувах. Не можех да си намеря място от безсилие. Тръгнахме си съсипани и безмълвни.

Красина по- късно се върна до болницата. Вече обмислях как накрая ще си го взема и на своя глава. Обадих се на шефката на Отделението. Думите и бяха да се доверя на преценката на лекуващите лекари. Ясен през това време ми обещаваше, че повече няма да се докосне до отровата. Молеше ме да го изпиша веднага. Гнусеше се от храната. Беше го страх за живота. Видя болни, които го плашеха. В съседната стая някакви се сбили и той не искаше да остава и минута повече там. Чакаше следващото изписване с нетърпение.

Двата дни минаха бързо. Ясен знаеше, че ще го изписват. Докторът му беше дал мъжката си дума. Чакаше ни. Този път сестра ми и Радо също дойдоха за подкрепа с мен. От 9.30 до 14.30 стояхме чакахме с часове да си го вземем. Най-накрая излезе с багажа си. Лекарят се появи и го попитахме дали ще може да пътува със самолет. Имахме купен билет за Нидерландия. Кимна утвърдително.

Сестра ми и тя притеснена за племенника си зададе въпроси, които бях питала предишния път. Сестра ми е най-добрата ми приятелка. Когато се измъчвах и терзаех за Стоян и Ясен именно на нейното рамо плачех. Тя винаги е била по-силната. По-смелата. По-отраканата от двете ни. Аз със моята притеснителност можех само да губя битките в живота си. Тя ме утешаваше, когато самата тя трябваше да бъде утешена. По-готина сестра нямаше да намеря никога. От малки с нея си споделяхме трепети за момчетата. От малки бяхме заедно в игрите и по-нататък в живота.

Разкъсвах се от противоречия, а отговорът е бил във мен през цялото време. Трябваше по-рано да прогледна и да простя на себе си, чак след това на околните. Тези, които се отнесоха лошо с мен го направиха, защото сама съм позволила. Бях се превърнала в жертва, която исках всички да съжаляват и съчувстват. Сестра ми бе пример за мен. Нейната силна личност ме караше да и се възхищавам. Прегърнах я и силно благодарих, че я имам и е до мен. Прегърнах и Ясен. След, което се обадихме на Красина и Стоян.

Исках всички роднини да знаят, че беше изписан. На другия ден трябваше да пътува в Нидерландия, където е баща му. Сподели ми, че като го види сигурно ще се разплаче.

Хванахме такси и право вкъщи. Там се снимахме радостни. На снимките изглеждахме щастливи. Двамата със сестра му започнаха да подреждат багажа. Тръгвайки за работа се отбих в магазина да взема нещо сладко. Да му върви! Да му е сладък от тук насетне живота. Вечерта направихме пиле да е празнична масата. Седнахме на масата. Ясен спеше. Отидох да го събудя. Той ми се разсърди и ми заяви, че няма да заминава. Отново настроението ни се скапа. До този момент бях толкова превъзбудена и щастлива. Какво по-хубаво с децата да сме заедно у дома! Въпреки, че след няколко часа заминаваше аз се радвах за него.

Исках да се срещнат баща и син! Красина отиде при него. Аз вече нямах сили да се боря. Отчаянието ми беше изписано на лицето. Сестра му се обади на баща им и ридаеше толкова силно, че се уплаших. На никой не му беше до празничната маса, която ни чакаше отрупана с храна.

Ясен имаше своите притеснения. Щеше ли да се справи с летенето. Стоян ме заплаши, че ще държи мен отговорна ако синът му не кацне утре при него. Опитах се да го навивам, но детето ми бе твърдо решено да не ходи. Познавах тази нерешителност. Беше неуверен. Същият като мен. Ядосвах се на глас. После страдах тихо. Не исках никой да види болката ми. Нямаше какво да се направи. Каквото беше писано, това щеше да става.

Въпреки всичко със сестра му навихме алармата за три през нощта, Станахме. Тя отиде да го буди. Ние през това време пиехме кафе. Всичко беше готово. Багаж, зарядни, билет. Чакахме да видят как ще се развият събитията. Красина го събуди и излязоха за шоколад до денонощния. Прибраха се. Ясен беше спокоен. В нас хапна от манджата с пиле, че път го чака и ни помоли за разходка. Не смеех да говоря нищо за път. Съгласихме се всички. Правихме много снимки с новия ми селфи стик. Смяхме се. Говорихме си. Поиска и ние да сме с него на летището. Сестра му не се отделяше от него. Тогава го помолих да не ходим, защото не се знаеше дали ще ни пуснат и нас. Викнах му такси. Прегърнах го топло и пожелах лек път. Двамата с кака му тръгнаха.

После си поглеждах телефона със страх дали не ми е звънял. Когато получих смс, че е в самолета си отдъхнах. Красина си дойде и взе да ни разказва. Ясен ми звънна в работата, че вече е кацнал. Пошегувах се да не забрави куфара и затворих. Стоян писа, че вече пътуват заедно. Всички си отдъхнахме. Сега можех да мисля за себе си. Докато децата ми не бяха добре и аз боледувах. Душата ми сякаш бавно се разкъсваше на парчета. Вкъщи стана тихо.

Един ден звъннах на Нели. Държа да отбележа, че тя в началото, когато ходех до болницата се държеше загрижено за внука си. В момента, който се объркаха нещата, тя взе да ме съветва да стои в болницата и да продължават да го лекуват. Нейното мнение се обърна в другата посока. Не можех да я разбера. В началото толкова беше нахъсана да пътува детето при баща си и изведнъж би отбой. Исках ако не помагат поне да не вредят. Знаех, че и това ще мине. Надявах се. Цялото ми семейство ме молеше да спирам да се чувам с Нели и Жан. Но аз исках да се похваля, че нещата са вече добре и той е там. Нели вече знаеше всичко. Започна да се заяжда с мен на теми от преди 15 години, как Жан намерил работа на сина си в банка и той не отишъл. Винаги на тая тема задълбаваха, но аз този път и казах истината в лицето, че никога не беше извикан на работа. Вече не ми пукаше. За първи път не треперех като и чуех гласа. Говорих все едно говоря със всеки друг. Разбра, че никога не е одобрен за работа и тогава взе да ми държи сметка, че живея в апартамент на родителите ми и как те ми плащат сметките.

Винаги съм била горда и благодарна на семейството ми. Възхищавам се на това, че ме отгледаха и възпитаха. Благодарение на тях и подкрепата на Стоян, сега бях и горд родител на още една вишистка. Не скрих от нея, че благодарение на тях ние успяхме да осигурим на дъщеря си живот пълен с опит и много лични постижения. Красина беше повод да се хваля и благодаря. Веднага след, което ме заяде, защо не е останала в Нидерландия да се развива. Отвърнах и, че всеки има право да бъде щастлив. Просто там не беше щастлива.

Баща й емигрира на четиридесет и три години. Беше решила да си подхвърляме думи като снежни топки. За съжаление нейните истини бяха заблуди. Такива, които се разбиваха във въздуха на пух и прах. За първи път я усетих, че се пръска от яд и злоба. Заговори да се сдобрим и да забравим за развода. Този път казах, че ние сме на финалната права и чакаме делото. Няма как да се получи вече сплотяването. Вече от брака ни не е останало нищо за, което да се хванем. Имаше любов. Имаше подкрепа, но всичко свърши. Двамата вече сме с други хора. Тя тогава ме попита от отмъщение ли живееш с Радо? Казах, че не знам. Знаех разбира се. Просто исках да се ядосва. Знаех, че ще бъда оплювана и без това. Беше ми безразлично какво щеше да изсипе по наш адрес. Нашата любов просто се бе случила. Четири години се справях сама с трудностите. Събрахме се двама самотни непознати. Паснахме си. Влюбихме се. Любовта ни беше напук на проблемите.

Толкова години чаках от Нели и Жан подкрепа. Духовна, не материална. Искаше ми се да са до нас. Да опознаят децата ни. Те не пожелаха. Не познаваха децата ни. Нели не знаеше адреса ни, за да дойде на дипломирането на Ясен. Да не сте помислили, че сме се местили – нищо подобно. От двадесет и една година не сме сменяли адреса. За Красена не знаеха дали е завършила, дали учи или работи. Не им пукаше за нашето семейство. Пратих им снимки от завършването. Така да се радват. Все пак бяха дядо и баба. Тя пожела здраве, късмет и успех. Стана ми жал, че се интересуваше само от проклетите пари. Бях уцелила, че ги беше страх да не помагат. Смешното, което се замислих, че те също живееха в наследствения апартамент на родителите на Жан. Тя също не беше построила една къща, но ми държеше сметка за това колко и какво притежавам. Беше жалка. Имаха средства дори да помагат и с пари, но ми излезе с номера, че на тях никой не им е помагал. Врели – некипели!

Двамата със съпруга ми бяхме честни и горди. Нели нямаше как да го знае, защото цял живот не ни допусна до сърцето си. Вярвах, че под дебелокожата и обвивка се крие едно малко обичащо сърце. Мисля, че единствено аз вярвах в това.

Гневът ми от първите часове от разговорът ми се беше стопил. Веднага писах на Стоян за този разговор. Отвърна ми, че за развода сме се разбрали, а за това как ще си живеем живота решаваме само ние. Тя нямаше право да ми гледа в паницата. Как, с какво разполагам и по какъв начин си плащам сметките не беше нейна работа. Гордеех се, че се справям сама и да си плащам сметките беше най-големия ми кос. Тя не издържаше вече и се изгуби от линията.

Замислих се над думите и „ Каквото си направиш, това е!“ Да за всичко имах вина единствено аз. Мълчах за всичко. Чувството на неправда растеше и преследваше ума ми. Можех само да простя. На Нели и на Жан, че през годините бях със залепена уста. Навярно вече отдавна щяхме да сме прекъснали отношения с тях. Навярно разводът ни нямаше да се случва. Поне не и по този начин. Обещахме да сме приятели а се бяхме превърнали в двама непознати, които си гледат интереса. Да бъдат разведени възможно най – бързо. Няма как да разберем как съдбата щеше да разбърка картите. Търсих обич от тези хора, която не открих. Етърва ми преди време ми казваше, че са единаци. Хора, които са напълно само достатъчни. Сега вече бях видяла истината. Беше права. Може би ние не ги бяхме разбрали навремето. От тях научих, че на сила обич не става. Оставих ги намира. Реших повече да не ги търся нито за добро, нито за лошо. Имах много да работя над себе си.

Как щях да се променя нямах и идея, но любовта на децата и Радо ме лекуваше.

Спомних си и хубавите моменти със моя съпруг.

Багру се казваше нашата работилница за бижута. Тя беше работилница на щастието. Събирах мънички цветя по горите, в градината на мама или в града. Заливах формички за лед и аранжирах по мой си начин сърца, листа, усмивки, роботи. Стоян слагаше връвчици и правеше уникални форми от картон. Неговите бижута бяха от калъпите, които изработваше. Нестандартни, с причупливи форми и цветове. Багри Арт беше нещо наше, което ни крепеше. Приключи също като нашето семейство. Понякога само обич не е достатъчна.

Знам, че любовта винаги ще е на мода. Затова ще продължавам да я търся и откривам в различни форми. Когато се усмихнеш и щом се видиш в мислите си с този човек на старини значи си намерил сродната си душа. Затворих очи и там намерих онова момче със сини очи, което ме плени съвсем наскоро. Човекът, който ми казва, че ме обича. Нашата история с Радо започна в нета.

Бях самотна. Живеех във фейса. Не аз направо имах зависимост от него. Пишех. Шервах. Коментирах. Бях на всяка манджа мерудия. Вечер заспивах тъжна в студената прегръдка на чаршафите. Отново умората ме надвиваше и аз затварях клепачи. Рових чужди профили и търсих там компания. Бях получавала покани от няколко мъже. По-скоро самотници, които пишеха нецензурни думи, за да се направят на интересни. Имаше и от онзи вид, които не знаеха да пишат правилно.

Има един виц по темата: „Докато чакаш някой да пише правилно, ще намериш принца на бял кон“. Май е истина. Ето, че ми писа едно момче със сини очи. Казвам си, че той е от друг град и няма как да се получи. Тогава си търсих приятелче, та макар и виртуално. Разказваше ми за себе си. Никога не намекна някоя нецензурна дума. Бях си казала намекне ли нещо по така го трия. Блокирам даже. Бях се разочаровала вече. Нищо. Чакам. Писахме си доста. Намекна ми само, че приличам на неговата съученичка, която му била гадже в шести клас – Силва. Това ставаше и за усмивка. Не го блокирах. Звънна ми. Сърцето ми биеше лудо. Нов етап. Още си спомням, че треперех от емоции като чух гласа му. Говорихме с часове. Ухото ме заболяваше, ама времето минаваше неусетно. Така бързо пристигаше при мен направо новия ден, че не ми се вярваше. Пак си говорехме до прекъсване на мобилния оператор. Рекордът ни беше четири пъти. Приказливи се оказахме и двамата. Това беше новият ми приятел – Радо. Във фейса продължавахме да си пишем.

Бях разумен човек. Сега съм повече от безразсъден. Човек трябва да е малко щур за да му се случи нещо хубаво. Е, ще каже някой ако беше убиец. Маниак. Крадец. Оказа се крадец. Открадна ми сърцето. Аз му подхвърлих на шега да се видим. Беше сряда. Малкият петък. Още в събота тръгна към мен. Срещнахме се на близката бензиностанция. Там буквално забравих името си. Подавам си ръката и сричам нещо. Криво ляво прозвуча и правилно. После отидохме да хапнем и направо на Витошка. Обикаляхме и се смяхме много. Не ни се тръгваше. Всеки към своята къща. Изведнъж дойде като гръм от ясно небе пандемията. Помислих си, че това е края. Плачеше ми сърцето. Затвориха градовете. Радо беше инат и намираше как да дойде при мен. Обичащият мъж не може да го спре едно КПП. Забраните и брифингите не успяха да ни психясат.

От много време насам нямах поводи за усмивка. От както бях с Радо започнах да се усмихвам. Видех ли го ми действаше като нежен полъх в горещия ден. Погледите щом ни се срещаха виждах топлината в очите му. Така се смеехме, че сърцата ни препускаха неудържимо. Започнахме да си ставаме все по-близки. Търкулна се една година със своите изгреви и залези. Колкото повече желаех да живеем заедно толкова повече не се случваше. Дойде Коледа и той остана вкъщи. Беше най-невероятната Коледа. Така започна всичко. Имах прекрасен човек до себе си.

Имах любовта на Радо, но сърцето ми все тъгуваше за Ясен. Майчиското предчувствие ми подсказваше, че нещо ще се случи. Сърцето ми не ме бе подлъгало. Синът ми отново беше спрял да говори. Мъката ми ставаше още по-голяма, защото поради огромното разстояние помежду ни, съвсем нямаше как да му помогна. Стоян му беше записал час при лекар. Вкъщи сестра му и Радо ме успокояваха, че там са светлинни години напред с медицината и ще разберем наистина какво му е. Ясен ми се обади. Беше като сън, понеже отново приказваше. Отначало неуверено и тихо. На моменти не му разбирах и повтарях за да съм сигурна, че съм го разбрала. Беше си той. Говореше развълнувано и току се засмиваше. Треперех какво ще каже лекаря. Бях огорчена от нашето здравеопазване и стисках палци този път всичко да е наред. Не след дълго Ясен се обади и ми каза, че този доктор не вижда проблем и са записали час при следващия. Отново не намериха проблем в състоянието му. Успокоен от това,че ще му се помогне той проговаряше. Радвахме се цялото семейство, че Ясен вече е добре. Дори тръгна на работа. Пишехме или се чувахме през почивните дни. Стоян спря да контактува с мен. Пишех му, но или не ми четеше съобщенията или отговаряше с едно изречение. Понякога и игнорираше съобщенията. Поведението му бе необяснимо.

Разводът наближаваше и имах усещането, че се развеждам сама със себе си. Стоян в началото се интересуваше от процеса, но близо половин година по-късно започна да нехае. Отхвърлиха ни молбата да ни разведат по скайп. Не всички адвокати били благосклонни да развеждат така. Избрахме адвокат, от който наши близки са останали доволни. В интернет пространството също имаше добри отзиви. Така искахме да имаме гаранция, че всичко ще стане без главоболия и за двете страни. В началото на годината Стоян ми изпрати документи за развод, за които казваше, че ги е видял адвокат. Оказа се, че не бяха добре изпипани. Отново се наложи да изпраща документи вече, такива съобразени с нашия адвокат. Още помня студът в сърцето ми. Беше слънчев, но прохладен ден. Аз зъзнех от студ. Съзнанието ми беше блокирано. Отидох след вземането на документите от пощата на работа. Вършех всичко машинално. За мен бе голям срам, че с този човек се развеждам. Не смеех да погледна хората в очите. Те разпитваха и сякаш се радваха на нашия провал. Имам приятелки, които ми обърнаха гръб заради развода.

Всичко беше чудесно първите години от заминаването на Стоян, когато го чаках. Когато заспивах с мисълта, че утре ще го чуя. Когато животът ми беше ад под небето. Тогава ходехме с дружките на кафе и сладкарници. Понякога ми натежаваше самотата и аз им плачех на рамото. Някой път пиехме чаша бяло вино и веднага след това се прибирах и заспивах уморена от собствения си живот. В тези дни бях малко щастлива, че ги имам. Моите приятелки. Каних ги на премиери, в които бяха публикували мои стихотворения. Това бяха най-топлите мигове в моето ежедневие. Започвайки безобидни разговори със Радо, те не искаха да ме разберат. Изревнуваха. Започнаха да ме унижават с разговори. Една по една се отдръпнаха от мен щом разбраха, че избирам него. Семейните ни приятели от 15 години ми обърнаха гръб. Писах й. Молих се, но останахме непознати. Сега се поздравяваме и толкова.

От време на време ми харесват някоя снимка на децата или моя, но на която съм сама.

Не приеха Радо. Не приеха моето щастие. Нали хората сме такива, че не харесваме някой да е по-щастлив от колкото е той самия. Боли. Започна прекалено много да ме боли. За празното доверие. За спомените. За липсата на приятелките ми от миналото. Останаха две приятелки, които ми се обаждаха в лошите ми дни и повече в техните лоши дни. Тези приятелки знаех, че времето ги бе изпитало и бяха сега до мен. Не вярвах, че живота ще ме срещне с вече отишлите си мои дружки.

Един ден четях във фейсбук групата на квартала, че две деца са счупили люлка. Познавам квартала на същата люлка отгледах дъщеря ми. Една дама ги снимала и искаше да ги качи в групата. Изказах мнение, че никой няма право да снима децата, защото бяха непълнолетни. Хората искаха линч. Никога не съм очаквала такава омраза към хлапета на 10-11 години. След моя коментар се отприщиха двама – трима човека да спорят с мен и да ме плюят не липсваха. Започнахме лют спор от коментари с моя съученик и изведнъж някакъв мъж на възраст на моите родители започна да се подиграва и да хвърля намеци. Разбира се за секс. Бях отвратена. Аз отвръщах съвсем възпитано. Той отново прави някакво нецензурно изказване и тогава поглеждам профила. Това беше съпругът на най-възрастната от дружките. Представих си ги как този мъж под контрола на жена си ми се е подигравал. Треперех от нерви. Аз исках да кажа, че тези деца могат да се намерят и с родителите си да оправят люлката. Споделих, че кварталът е залят в наркотици и трябва да се направи нещо. Останах като гръмната, защото люлката и до момента не бе оправена. Един мъж предложи плоскости до петък, но се завъртяха коментари на злоба, злъч и подигравки. Боли неразбирането в хората. Те гледат сеирите, да наказват и да обвиняват. Дали родителите или обществото, но да има линчуване. За мен си разбрах, че повече в групи няма да коментирам. За тази дружка изводът остава за мен си. Горчив опит, който се помни.

Изгаряме се и оставяме за после да живеем. „Всеки има право да решава как да живее“ Оставихме да се забавляваме за после. Да бъде по-щастливи след време. Да живеем живота си като пораснат децата. Не се изпълниха плановете ни. Сега сме повече от непознати. Обвиняващи се. Останали без време един за друг. Красина ми каза:

– Ето, че сега сте с други партньори! Не намерихте време за вас и времето Ви раздели един от друг.

Беше права. Стоян беше променен. Криза на средната възраст или просто съм живяла с непознат. Всички ни казваха, че сме един за друг. Точно както в приказката:„ Търкулнало се гърнето и си намерило похлупака“. Бяхме на един акъл. Искахме да сме от победителите в живота си, но загубихме всичко. Остана да залепим парчетата. Да съберем счупените си сърца и да продължим, но вече по различни пътища. Бяхме вече повече възрастни отколкото деца, които могат да зашият скъсаните си души и да си простят. Посоките бяха различни. Разстоянията също. Вече не искахме да сме заедно. Стоян беше напълно непознат мъж. Бракът ни от 25 години за него не означаваше нищо. Годежният пръстен за него бе просто бижу. За мен бе знак за вярност и сила. В телефонен разговор ми каза, че не съм го подкрепяла да прави бижута и съм искала да ходи на работа. Затова си е тръгнал от мен.

Страдах за тежките думи. За мен най-хубавите моменти бяха тази работилница от щастие вкъщи.
„ Никой не заслужава сълзите ти. А който ги заслужава няма да те кара да плачеш.“ Колумбийският писател Габриел Гарсия Маркес го е казал много добре. Опитах се да спра моѝте. Остана една дълбока празнота. Прекалено много обичах и сега страдах много силно. Единственият избор е да спра да мисля за грозните думи, които на моменти не вярвах, че ще ги изрече човекът на когото бях отдала живота си. Вече бяхме повече от чужди. Всеки хванал живота си в ръцете. Невидимите нишки на нашите чувства бяха скъсани. Стоян отговаряше единствено са съобщения за развода или за Ясен. Това бяха двете теми, по които държахме да кореспондираме. Беше сърдит на дъщеря си и мен. Това си личеше по начина на писане.

Тези 4 години, в които живях без Стоян се оказаха пълен провал. Като си идваше си мълчахме и не се карахме. Прегръдките бяха по – малко. Смехът ни изчезваше. Сексът отсъстваше от живота ни. Мислех, че има някакъв проблем по – скоро мъжки. Исках да ходим на сексолог или поне на брачна консултация. Той категорично отказваше. По всичко личеше, че това са едни от първите признаци водещи към развод. Той не се интересуваше от мен. От моите чувства и ме раняваше все повече. Бракът за мен е внимание, любов, топлина, разбирателство. При нас едно по едно всичко това започна да отсъства. Стоян забравяше да казва: Обичам те. Чувстваше се, че е студен, отекчен и далечен. Обидата се беше загнездила дълбоко в мен. Разяждаше ме. Искаше ми се да крещя. Оставах неразбрана за – Красина и Ясен. Трябваше да се изправя. Бях си обещала, заради мен самата и децата. Макар и прекършена на две си мечтаех, че ще намеря човека, който да ме приюти в сърцето си като ценно цвете и ще ме пази в него. Искаше ми се да забравя предателствата на съпруга ми. Да не го обвинявам, да простя. Да излекувам по-скоро раните си.

Радо бе този, който ми връщаше постепенно смеха ми. Отново обръщах внимание на това как изглеждам, отново се завръщах към живота. Вече не исках да се само съжалявам. Не исках да съм онази с недостатъците. Било то грозна или не толкова съвършена. Усещах, че се променях. Навярно промяната идваше от безбройните преживявания, които ми се стовариха на главата, но се променях. Не знам през, колко зими ще трябва да преминем за да достигнем до пътя на лятото.

Така сега вървях през сезоните, онези скрити в мен и чакам да ме стопли едничката ми надежда. Любовта на Радо бе една малка безценна скъпоценност, която пазя в сърцето си. Радо бе до мен в добро и лошо. Когато за първи път му казах: Обичам те! Беше странно и за самата мен. Огледах се, кой го казва. Вторият мъж в живота ми, с когото живеехме заедно, но чувствах все едно я изричам за първи път. В мен се появяваше нещо ново. Признателност и обич бликаха от дълбините на душата ми. Вече напълно се бях освободила от гнева, войната и всички неща, с които ме атакуваше Стоян. Дадох прошка. На себе си и на него. В мен имаше обич. Нежна. Цветна. Не ми се водеха вече напразни войни с никой. Знаех, че подозренията убиват. Затова си казах да не допускам стари грешки. Да бъда повече себе си. Случи се. Радо ме желаеше истински. За него нямаше значение дали съм с малки гърди или големи. Харесваше ме такава каквато съм. Желаеше всяка извивка в мен такивато е. Моите седемдесет и четири килограма бяха за него съвършени. Не се радваше единствено на моята доброта и наивност. Караше ми се. Чудеше се как да ме научи да съм по-малко доверчива в хората. Виждаше, колко много хора са се подигравали и тъпкали. Той ме вземаше в ръце, придърпваше ме към себе си и ми казваше, че всичко ще е наред. Той бе човека, с който отново се смеех и танцувахме заедно. Радо бе причината да се откажа да воювам. Тогава виждаш, че злобата и завистта на хората ни правеха по-силни. Разбираш, че са по-нещастни от самия теб. На сила обич нито може да вземеш нито да дадеш. Когато виждаш, че нямаш друг начин и си давал не един шанс, а повече от колкото си мислиш, си тръгваш. Тръгваш си, защото си се научил да се харесваш, такъв с недостатъците си. Помъдряваш с годините и започва да не те интересува мнението на хората. Търпял си достатъчно и вече не искаш да изпитваш силна болка. Такава, която криеш от хората прекалено дълго. Болката ни е разяждала и ни е превърнала в други хора. Станали сме по-мъдри. Среброто в косите е гордост. Понякога разстоянията сближават. Чувствам го сякаш е до мен. Пишем си, понякога. Понякога близостта разделя. Неразбирането от близките до сърцето ти, може да те погуби. Да те обезкуражи. Да изпаднеш в бездната на отчаянието.

Срещнах в живота си много личности. Не се промених или може би твърде бързо се промених, че не съм го разбрала. Вече наближаваше делото по развода. Вълнувам се. Мисля го. Сънувам, че плача. Понякога нахлуваха мисли, че Стоян взе от мен хубавите години от младостта ни и ме захвърли като ненужна вещ, когато остарях. Наскоро един човек ми каза: Хората сме като чадъри. Всеки ни ползва докато има изгода и после ни захвърля ненужно. Възможно е и да ни забрави.“ Почувствах се стар и ненужен чадър и не ми хареса. Държи ме единствено, че един човек ме е хванал здраво за ръка и не ме пуска. Именно това ми дава сили да се боря с моите демони. Онези, които допускам да влязат в ума ми и да разрушат всичко в мен. Често ни е трудно да продължим напред. Страхуваме се да пуснем старото. Плашим се от неизвестното. За да продължим трябва широко да отворим очи. Трябва да рискуваме и да чакаме с отворено сърце новото начало. Знам, че ако трябва да избираме между двама мъже. Познатият и непознатият, трябва да изберем непознатият. Никой мъж, който държи на теб няма да те изправи в ситуация да избираш. Той ще те обича и прави щастлива и няма да изпадаш в каквито и да е било грозни ситуации.

Разводът беше отменен отново. Съдията се разболя. Стоян нищо не реагира. Ясен ми писа, че не иска да стои повече при баща си. Аз се сринах. Представих си се отново изнудвана. Обирана. Трепереща и вече без сили за борба с него със света и реагирах остро. Написах му:

– Ти да не си полудял?! Сякаш раненото му его вместо него ми написа, че повече не го интересувам. Отвърнах, на удара в лицето с удар. Написах, че не го искам вкъщи.
Бях жестока. Бях ранена. Не знам какво се случва в главата му. Искаше да учи. Вече работеше и изкарваше прилични пари. Аз само можех да сънувам неговите пари.

Не спах, но не плаках. Беше ми зле. Колко пъти се опитвах да го накарам да се отдели от нас. Да изкарва пари. Да плаща сметки и да бъде отговорен. Баща му ми написа, че ако може това да ми олекне Ясен не държи на никой. Всяка частица от мен крещеше. Колко е несправедлив този свят? Тамън се отпуснеш и отново си на ринга за следващия плесник. Не можех да се справя.

Стоян предпочиташе синът му да се върне в България. Скарахме се. Всеки беше заел неговата позиция. От спора ни никой не победи. Останахме двама нечути родители, отдавна изгубили битката да помогнем. Ясен беше наивен, твърдоглав и опак 19 годишен младеж. Имаше своите грешни представи за бъдеше, връзки и отношения. Трябваше навярно да мине някой ден нашия път, нашите болки за да стигне до нашите истини. Ясен допускаше голяма грешка, за която щеше да съжалява след време. Не разбираше. Бе достигнал мечтата си. Живееше с баща си. Имаше планове да остане завинаги. В началото думите му още звучат в мен:“ Мамо, аз ще идвам при теб само на гости. Няма какво да правя в България. Вече не е за мен там.“

Аз тогава страдах, но повярвах на думите му. Как след три месеца си смени мнението беше загадка за мен. Не можех да разбера. Опитах се да обясня и писах ли писах, че тук е страшна стагнация. Олиото, хляба, сметките, всичко скача. Отделно и те двамата със Красина още не работещи. Как щяхме да се справяме?

Разводът идваше и отново нервите ни бяха в повече. Радо ме успокояваше, но неизвестното ме плашеше. Събудихме се сутринта в три и не мигнахме повече. В пет вече пиехме кафе и се приготвях за големия ден. Гъста мъгла се стелеше като сива пелерина забулила целия град. Не се виждаше нищо. Навън бе мрачно и душата ми трепереше силно. Красина се събуди. Отказваше да дойде с мен въпреки, че ми беше обещала. Някаква буца ме бе хванала в своя капан. Болката на дъщеря ми бе и моя болка. Плачеше, но реши да дойде накрая с мен. По пътя гледах сградите, колите забързаните хора и си мислих не се случва на мен, но се случваше. Замислих се колко бързо минаваше времето.

За половин час стигнахме до съда. Сградата бе достолепна. Голяма, елегантна в любимия ми цвят бордо. Наредихме се пред входа. За подкрепа бях викнала и сестра ми. Пулсът ми биеше ускорено, а от сърцето капеха кървави сълзи. Щом зърнах адвокатите в далечината нещо прободе сърцето ми. Бях уплашена, но се държах. На входа охраната караше посетителите да сложим багажа си като на летището през лента. Бяха много нервни, но опашката минаваше бързо.

В сградата беше чисто. Имаше информационни табла пред залите. По уредбата ни извикваше приятен женски глас. Щом чух нашите имена адвокатите и аз се запътихме към залата. Красина и сестра ми останаха да чакат пред залата.

Отпред в залата стояха съдийката, която бе облечена в тога. Малко в страни от нея стоеше секретар, който записваше процеса. Адвокатката на Стоян стоеше в единия край на залата. Ние с моя адвокат в другия край. Пред нас имаше микрофон и щом съдийката задаваше въпроси ме поглеждаше. Аз отговарях и тя мигновено ги задаваше и на адвокатката на мъжа ми. Всичко мина бързо и безпроблемно. Бях щастлива, че всичко свърши. Пред залата адвокатите казаха, че трябва да мине месец да излезе решението. Решихме аз да информирам вече бившия си съпруг за входа на делото.

Щом излязох от сградата веднага звъннах на Стоян. Той прекъсна. Разочаровах се. Имах да му казвам толкова много. След минута се звънна. Сърцето още ми биеше лудо. Трепереше като лист цялата ми душа. Приказвах емоционално. Не бях чувала гласа му от няколко месеца. Бяхме вече само приятели, които приказват може би за последно. Стоян говореше тихо а тълпата от хора, която минаваше покрай мен гъмжеше. Колите и те шумяха, че заглушиха нашият разговор. Накрая чуваш гласът му, но не и какво казваше. Някак на бързо и недовършено си казахме довиждане.

Сега бяхме свободни. Всеки поемаше по своя път. Това беше борбата за него. Вървях към работата, но студът бе в душата ми. Отначало със сестра ми и дъщеря ми взехме заедно с метрото. После всяка хвана своята посока. Отивайки в работата извадих две кутии с бонбони и ги черпих щастлива. Не исках непрекъснато да бъда мачкана и подигравана, че нямах развод. Затова го обявих с гордо вдигната глава. Не живеех за хората, но ме боляха подмятанията. За мен беше важна максимата:“ За света може да си само един човек, но за един човек може да си целия свят.„

Беше ми мъчно, че се провалих. Беше ми тежко. После разбрах, че не съм се провалила а сама съм се предала. Поставяйки съпруга си, на първо място. Поставяйки нуждите на всеки на пиедестал пред моите нужди, мечти и пориви. Съобразявайки се с всички, аз съм се изгубила.

Стоян бе разбил сърцето ми на хиляди парченца. Единственото, което имаше смисъл бе любовта на Радо. Онази любов, която ме събираше. Онази, която действа като балсам за разбитите ми мечти. Въпреки не разбирането на неговото семейство аз се влюбих. В тази връзка всички неизвестни нямаха значение за мен. Нямаше вече планове. Понесена по течението аз живеех и поемах напред. Животът си чертаеше своя път без да го искаш.
Вечерта хапвахме торта. Искаше ми се да хапна нещо сладичко. Радо купи голяма торта.

Тортата бе символ на сладкия съвместен живот живот в началото и в края отпразнувахме с хапване на парче плодова торта. Радо също ме питаше как е минало делото и аз му разказвах с голямо вълнение. След като се наприказвахме аз буквално помирисах възглавницата и от вихрушката на събития съм заспала дълбоко. Бях толкова дълбоко заспала, че не съм чула кога приятелят ми бе легнал до мен.

Умората, емоциите, въобще цялото напрежение ми се беше отразило. Чувствах се смазана.

На следващия ден написах на сина ми, че вече сме разведени с баща му. Ясен не ми отговори. След няколко часа ме набра и отново взе да мрънка, че иска да си идва. Приятелката му липсвала. Сърцето ми се късаше от мъка, но бях гадна. Взех да му казвам, че тук не е за него.

Колко съм зле и на косъм да не ме уволнят. Как щях да издържам и него и сестра му. Дори стигнах до там да му кажа, че ще сменим ключалките на входната врата. Той ми се обиди. Не искаше да говорим няколко дни. Чухме се на именния му ден. Беше усмихнат. Показваше ми града, в който се разхождаше. Хората. Витрините на магазините, които месец по-рано вече грееха с коледна украса. Душата ми се пълнеше с нещо наречено празничност. При нас само намусени хора и озлобени от кризата и чумата наречена Ковид. Реших и аз да украся скоро.

Вече знаех, че е решил твърдо и не го спрях. Каквото ще става аз нямаше какво да направя. Ясен си трошеше главата, но не го разбираше. Синът ми бе на път отново да направи същите грешки. Той ми сподели, че Мария отново му пишеше. Бях и бясна. Дали още го обичаше или надушила парите го караше да си дойде. Имах много въпроси, но нито един отговор. Странното е, че когато имах нужда от нея да ми помогне да го вразуми тя не направи нищо. Какво ли съм се надявала, та самата Мария беше тинейджърка. Ясен не слушаше майка си, та щеше ли да послуша гаджето си. Научих си урока трябваше да разчитам на себе си повече от колкото на всеки друг. Реших се и писах на Мария. Исках да знам какво мисли да прави, защо отново плете в мрежите си своя син. Тя не ми отговаряше.

Ние с Красина посърнахме при новината, че си идва. Искаше ни се да не бяхме разбрали правилно. Знаехме, че тук е неговото убийство ако си дойде. Псевдо приятелите, от които беше избягал сега го търсеха. Казвали са, че им липсва. Пълни глупости, на които се връзваше още наивната му доброта. Та същите тези приятели в кавички не писаха нито веднъж, в онези дни, в които той беше изгубил връзка с разума. Нямах сили да му кажа, че бърка. Знаех, че за мен идват дни на глад, нерви и още изненади от съдбата. Планове, той нямаше. Аз също не знаех какво е бъдещето ни, но нервите ми бяха опънати като струна. Светът ми рухваше под краката. Плачех без глас. Чаках го, но със своите страхове. Обичах го много, липсваше ми. Липсваше и на Красина. Съвсем мъничко се радвах, че ще бъдем поне заедно с децата на Коледа. Ясен нямаше билет но твърдеше със сигурност, че си идва още тези дни.

Започнах да чета литература за изневярата. Слушах известна психоложка. Разбрах, че жените поставят ясни граници на мъжете до тях. Аз през годините се отдадох на съпруга и децата. Него величаех и станах незабелязана. Удобна. Жените, на които мъжете не изневеряват казват в самото начало какво не е наред и къде е мястото на половинката и в проблема. Това, че съм родила наследниците, не ме прави завинаги свързана с този човек. Това, че съм поставяла неговите потребности пред моите също нищо не значеше. След потвърждението му в изневерите веднага поисках развод. Стоян ми го даде с лека ръка. Някои хитри или умни жени искат компенсации, не развод. Пак бях объркала според някои дами. Не мисля. Нашата връзка със Стоян се бе изчерпала. Той самият ми бе написал,че не ме иска в живота си. Забрави за хилядите случки, в които се подкрепяхме. Забрави обичта ми.

Чаках, но съпругът ми не се върна за мен. Имах малко опит с мъжете и правех едни и същи грешки. Обичах ги силно и изневерите им слагаха край на чувствата ми. Знам, че единствено аз трябваше да направя извървя своя път към себе си. Не исках да оставам сама. Най-големият ми страх е да не ме остави Радо.

Ясен се прибираше. Каза, че ще живее малко с нас и ще си търси квартира. Искаше да бъде самостоятелен. Личеше си, че му липсваме с Красена. Звънеше непрекъснато. Беше ни купил подаръци. Казваше непрекъснато, че ме обича. Неговите думи ме успокояваха. Чакаше го и Мария. Онази девойка вече бе обиграна макар и на шетнадесет. Тя още го обичаше. Бе имала много връзки. Повече от моите даже. Сега Мария работеше и живееше в Пловдив. Тя държеше на семейството си и нас със Ясен. Не забравяше важните събития в живота му, били те добри или лоши.

Постепенно нещата влизаха в релси. Синът ми се промени. Възмъжа и като че ли помъдря. Искаше този път с Мария да са заедно. Сърцето ми се радваше като ги видех заедно. Бяха щастливи и двамата. В очите им се четеше копнеж и много страст. Погледите им нашепваха, че няма да погледнат никого другиго. Бяха най-щастливите влюбени, които виждах. Мигът на обич щяхме да помним цял живот. Беше незабравимо и несравнимо.

***

Спомних си за миг една случка, която ме направи по-оценяваща и още по-благодарна. Видях приятелят си от детските години – Митко. Той ме изпращаше до вкъщи. Срещахме се на село с него и с една тумба още наши набори.

Всяка ваканция бяхме там. Имах невероятно детство. Ловяхме риба, къпахме се в реката. Правихме пикници и ядяхме печени картофи в жарта. Бяха най-вкусните картофи. Правихме си турнири с федербал. Играехме карти и се събирахме да си разказваме случки и смешки. Всеки имал такова детство е безумен късметлия.

Митко бе момичешката ми фантазия. Той нищо не знаеше. Беше ми на сърцето. Обичах го тайно. Все гледах кога ще мине по улицата. Веднъж един пиян човек се беше удавил във реката и полицаите тогава викнаха мен, като най-голяма. Аз се оказах по години по-голяма от всички останали в групата, която го мях намерила. Помня ясно, че Митко минаваше и дойде при нас. Разказах му всичко и той ми помогна като говори с полицаите. Аз го наблюдавах като говори. Беше красив. Харесвах красивото му тяло. Топлите очи. В онзи момент се почувствах малка и защитена.

Всяко лято имахме безгрижни дни. Беше нашето безгрижно лято на село. Само, че бързо отминаха веселите дни.

Бързо пораснахме. Едно лято Митко дойде с момиче. Симпатично. Къдраво и много усмихнато. Бяхме на шестнадесет- седемнадесет години. Тя носеше пръстен, който си го гледаше постоянно. Пръстенът бе знак, че са сгодени. Ален рубин, като нейните устни. Тогава го видях и него – щастлив. Прегръщаха се страстно. Това, което изпитах бе ревност, болка, мъка. Бях наивна, бях дете. Глупава, която не знам на какво се бе надявала. Глупачката бях единствено аз. Моите момичешки трепети ми бяха изиграли лоша шега. Бях една птичка току-що ударена с голям камък.

Митко беше приятел, който имаше вече годеница и повече не се сещаше за съществуването ми. Слухът бе, че чакат дете. Скоро ги чакаше сватба. Пръстенът бе знак, че са сгодени. Никога не дадох да разбере какво значеше за мен. Бях пубертет, който изгуби приятел. Слабичка, леко пъпчива, с къса момчешка почти прическа. Мечтателка и голям инат. Същото лято го видях. Идваше на купон на своя приятел. Като го видях седнах в скута на един от тайфата, който знаех колко много ме харесва. Нарочно. Чувствата му не бяха споделени. Да разбере, исках че не съм ничия. Искаше ми се да го раня. Ранената бях аз. Онзи изпадна в еуфория. Митко бързо си тръгна и след това и аз се изпарих от сбирката. Дали ме бе взел за евтина? Бях сигурна, че да. Казах си, че ще стана монахиня. Не исках да се влюбвам. Не исках да страдам. Бях дете. Той една година по-голям от мен, но беше пораснал бързо. Баща му беше болен от рак. Като разбрах, че е починал ме заболя. Нещо остро ме прободе в сърцето. Тъгувах за Митко. Знаех, че не му е лесно. Още помня дългите разходки, в които разнищвахме смисъла на живота. Никога няма да забравя тези разходки. Не бяхме гаджета. Бяхме просто добри приятели.

Разхождахме се с Радо на село. Бяхме дошли да видя родителите си. Не ги бях виждала от половин година заради пандемията. Страхувахме се да идваме. Пиех предварително витамини и си правих тестове преди да отида до тях. Както се разхождахме един човек с бели коси бегло ми заприлича на Митко. За мен това бе някой непознат. Бяха минали много години. Някъде тридесет години се бяха изнизали неусетно. Той си говореше с комшията и не ми обърна внимание. Не ме беше познал. Той едва ли си спомняше времето, в което си играеше на жумичка е една руса, синеока хлапачка. За него се носеше слух, че е много добре материално. Говореше се, че е голям богаташ. Собственик на много бизнеси. В моите очи бе просто Митко. Бях никоя. Нищо не постигнала. Скромна. Пишеща поезия, разкази и детски приказки. Никога не е било от значение кой с какво разполага. Имах. Нямах. Имам моят Радо, който вървеше до мен. Погледнах го. Бях щастлива. Изведнъж спрях да мисля за Митко. Ежедневието ме прегърна отново. Имах до себе си човек, който държи на мен. Бях спокойна и усмихната. Бях и щастлива, че някой отново ми казва, колко ме обича. Погледнах Радо в очите и си представих, че мога да го изгубя и изтръпнах. Вече се учих да бъда самостоятелна. Чувствах се като дете, което прохожда. За първи път не само обичам, но бях и обичана. Беше нещо ново и наистина хубаво. Благодарих наум.

След Митко не станах монахиня. Татко ми каза, че там няма радио и аз се отказах. После имаше едно момче, което беше с мен една година. Ходихме на кино, театър, разходки по паркове. Той много ме ревнуваше. Обичах го, но бяхме почти на седемнадесет и искаше да правим секс. Не бях готова. Шегувах се да се научи на друга, но не го мислих. Той ми изневери. Опитваше да ми обясни, но болеше адски много и не разбрах как ми го причини. Нямах късмет с момчетата. Защо беше лоша съдбата с мен?
Той също беше добре в живота. Имаше фирма, беше на добра позиция. Караше лъскав джип.
Мислих си, че няма да мога да задържа тези момчета в живота си, защото с богатствата си можеха да си купят всяка жена.

Аз нямаше какво да им предложа освен чистото си и добро сърце. Добротата в днешно време беше на безценица, не трябваше на никой. Плачеше сърцето ми. Младите девойки продаваха телата си за пари и положение в живота. Аз вярвах само в чистата и истинска любов. Бях неспасяем случай. Романтична и без грам опит в отношенията.

Нещата с Ясен не се получиха така както си ги бях намислила. Няколко месеца беше с Мария и тя го изхвърли отново от живота си като ненужна вещ. Докато имаше пари имаше и приятелка. После започнаха да се карат. Бяха като огън и вода. Две стихии, които се борят за надмощие. Ясен се прибра вкъщи. Сестра му не можеше да си намери място от тревога. Единствено негодуваше, когато го няма. Искаше и се да се върне в Холандия. Точно започваше да става човек и отново съдбата ни се изсмя. Какво ли не му казвахме за да се върне. Молих го. Говорих му.

Татко му на свой ред не искаше да му прости. Ясен отново бе избягал от фирмата и от него. Постъпката му беше незряла и детска. Пачката с пари свърши и започна да иска от мен на заем и джобни. Болките ми отново превземаха всяка част от ума ми. Как само страдах. Върнаха се кошмарите. Върна се цялото ми нещастие. Изчезнаха приятелите му, дискотеките, ненужните вещи, които купи и заложи. Не казвах нищо. Ясен дълбаеше по дъното. Гледах от страни и не вярвах на очите си, как се превръща в стария хулиган. Мислих, че се беше променил, но бях сгрешила. Беше едно объркано дете. Не го оправдавам, но беше прекалено глезен за да продължи по правилния път.

В началото като си дойде ни раздаде няколко дребни суми. Издължи се тук-там на хора, които дължи. Притесняваше се, че преди време бе вземал от близките си и казваше, че ще го помни и цени. Като дойде беше купил дребни подаръци за мен, сестра си, Радо. Каза също, че много съжалява, че ме е обирал. Аз се разплаках от умиление. Срамувал се. Не можел да си намери място от срам, но вече бил направил белята. Сълзите бликаха неспирно. Каза ми, че никога няма да ме остави. Бръщолевеше, че иска да става милионер. Всеки на неговата възраст мечтаеше да става милионер. Самата аз също си представях, че ще съм шеф на фирма. Ще имам пари и ще обикалям по света. Мечтите понякога си остават мечти дори да работиш за тях. Понякога не ти достига смелост за да ги осъществиш, друг път животът не дава правилните моменти да стигнеш до дестинацията, която си избрал.

Думите му бяха за мен грижа. Знаех, че са продиктувани от сърцето му. Видя за четири месеца свят и започна да мечтае. Трябваха му само три седмици в България и започна да прави старите грешки. Пръскаше пари като шума и се правеше на богаташ. Искаше да е машина, но в моите очи беше смешен. Готовите пари свършиха бързо и той отново бе никой. Тревожихме се със сестра му за него. Как щяхме да продължим за напред. Знаех,че понякога майките са за да говорят и говорят, без да им се обръща внимание. За щастие Радо бе до мен. Даваше им непрекъснато съвети. Обгрижваше ни. Неговата помощ ме крепеше. След толкова много удари, той бе до мен. Беше моят пристан, където мога да отдъхвам от време на време и отново да продължавам напред.

Междувременно Стоян и Ясен бяха отново на нож, заради най-баналното нещо парите. Синът ми бе дал пари на баща си сега не искаше да му ги връща. Оставих ги сами по мъжки да се разберат. Ясен чакаше отговор дали да започне работа. Аз бях омаломощена. Не исках да се карам, не исках да викам. Опитвах се да мисля позитивно.

Когато говореше за психиатрията, Ясен разправяше, че му е повлияла положително. Като бил по-добре вътре се правил на мъж. Имало някакъв който му ровил в багажа. Синът ми вече говореше като здрав човек. Ходел и молел лекарите да го пуснат. Само, че лекарите се застраховали и го държали за всеки случай да е под наблюдение. Мисълта, че ще пътува зад граница му давала сили. Спомняше си как на третия ден му се върнал говора и мисълта. Разказвах му колко неадекватен е бил и как халюцинираше. Мълчеше. После с упрек ми каза, че не е трябвало да го вкарвам там. Как баща му щял да ги застреля всичките.

В този момент се натъжих. Пак беше настроен против мен от Стоян. Не беше честно. Крещеше цялата ми душа, но външно бях спокойна и не показах болка. Колко циничен беше в този момент. Не можех да се начудя що за човек се бе превърнал вече бившия ми. Припомних на сина ми, че според него ние с баща му искаме да го убием. Как се страхуваше да заспи и как не искаше, да яде. Бяха епизоди от страшен филм, които не можеше да ме убеди, че е бил добре. Казах му, че и до днес си мисля, че състоянието му беше за болница. Той отрече и смени темата. Бях обидена от дългото време. Ясен се държеше с мен пренебрежително. Идваше вкъщи да вечеря и да спи. Междувременно си заложил беше телефоните. Сърцето ми се свиваше при мисълта, че отново е тръгнал по лошия път. Една вечер поиска да му плащам квартирата. Разумът ми нашепваше, че това ще е грешка. Как щеше да се научи на самостоятелност, ако аз поемех квартирата. Нямаше работа а дължеше купища пари. Казах му, че трябва да си покрие сметките по кредита. Той не вярваше. Искаше да не плаща а да живее като цар. Беше взел бързи кредити, които баща му го подстрекава да не ги покрива. Стоян го му вкарваше идеи да не плаща, така както на времето самият той правеше. Аз трябваше да поемам щетите и да обяснявам, че няма как да се отърве от кредити без да ги погасява. Не знаех как ще живея с него. Не исках да го пускам, защото нямаше да се справи. Мислите му бяха незрели. В главата му имаше само сделки и лесни пари.

Стоян не помагаше. Четеше ми съобщенията, но само до там. Не отговаряше. Не ги беше поздравил за Коледа и Нова година. Беше ни зачрекнал тотално. Нямаше нито бащина топлина, нито съвет или заинтересованост. Всичко това ме гневеше. Писах му, да не повтаря неговото детство. Да не става същият, като бившия ми свекър, когото не го поздравявал и не опознал дълги години. Били съм свидетел дори и като женени каква студенина лъха от него и пропускаше да го поздрави за важни събития от живота му. Умолявах Стоян да не е като него. Да не губи децата си. Бяхме си обещали, че ще бъде до тях. Сега си мислих, че онзи пример го караше да постъпва така както са постъпвали с него. Отдръпваше се, а дъщеря ми и синът ми не знаеха, какво са направили за това отношение. Едно беше сигурно – децата ни страдаха.

Радо ревнуваше при всеки смс на бащата на децата ми. Исках да му обясня, че спасявам връзката между баща и деца. Но той не беше сигурен в чувствата. Моите. Беше мнителен. Непрекъснато ме обвиняваше, че ще се върна при него. При всяко скарване казваше отивай си при него. Това ме обиждаше и нараняваше. Веднъж взе телефона да търси какво си пишем. Принуди ме да трия съобщенията. Вече си пишех тайно. Плачеше душата ми. Не искаше да ме разбере. Нашата връзка със Стоян на този етап беше и остава да е децата. Нямаше нищо общо с нас и нашите отношения. Повтарях го непрекъснато, но бях глас в пустиня.

Една вечер Ясен доведе една приятелка вкъщи. Всички много се озадачихме. Тя остана и на следващия ден и на по-следващия. Синът ми стана по-грижовен. Отначало не вярвахме, че ще се задържи. След Мария той не беше водил момиче в нас. Тя остана и на Бъдни вечер. Никога няма да забравя празника. Бях щастлива със Ясен, Красина, Радо и Ани. Празниците се изнизваха, но моят приятел остана без работа. В строителството зимата е така. Започна доста тежък финансов апокалипсис за нашето вече пет членно семейство. Радо не се чувстваше удовлетворен да стои и да не прави нищо. На всичкото отгоре Красина започна от вкъщи работа и трябваше да сме тихи до късно вечер. Виждах го как се разкъсва. Започна да негодува. Изнерви се. Беше като разярен тигър в клетка. Аз мълчах, не можех нищо да направя. Все по-често започна да държи сметка на парите ми. Сякаш щастието ни си беше отишло. Това не бе човекът в когото се влюбих. Намаляха ласките. Останаха сутрините ни. Тогава пиехме кафе. Намираше кусур на Ясен и Ани как са оставили разхвърляна кухня и след поредната цигара и кафе ме изпращаше на работа. Тези мигове бяха най-сладките от дните ни.

Вечер си идвах и се започваха скандалите, поученията и така до следващия ден.
Веднъж след работа Ясен и Ани дойдоха с нейната кола. Като си отиде Стоян все по-рядко вече се возих на кола. Не е болка за умиране. Понякога си спомням онези дни, когато пътувахме със съпруга ми и ми става приятно. Мисля си дали забравих онези кътчета на природата, където правихме пикници дали са си същите. После затварям очи и се пренасям там. На поточето. Под боровете. Вдишвам аромата на лятото и се успокоявам.
Децата ме заведоха на Панчарево. Отново нахлуха спомени от детството. Като малки много се разхождахме там. Едните ми баба и дядо имаха по-нагоре къщичка. На върха на един склон. Беше направена от интернит. Чичо беше участвал в направата й. Беше сякаш къщичката на Пипи Дългото чорапче. Като малки все там ходехме. Обикаляхме гората. После слизахме до езерото. Ловяхме скакалци и после ги пускахме на свобода. Беряхме диви ягоди. Разказвах на Ани и сина ми колко съм била щастлива. Правихме снимки. Прегръщах ги. Обърнах им внимание. Бях още по-щастлива. Температурата навън бе минус десет, но любовта ни сгряваше и треперейки се разхождахме и още и още по пътеките. Свалих ги и до езерото, което бе замръзнало. Залезът ни посрещна с цялата си прелест. Ние снимахме всеки миг. Беше вълшебно.
Тогава звънна по мобилния Радо. Притеснил се за мен. Аз не му вдигнах веднага. После с премръзнали пръсти му казах, че точно снимам. Той се разсърди и ми затвори преди да му обясня. Като се прибрах него го нямаше. Върна се пиян. От тази случка насам се връщаше един, два, пъти пиян. Болеше ме. Исках да му обясня, че така не е ок. Не бях свикнала на това.

Стоян се е напивал в много редки случаи и не е правил проблем.

Радо е многолик в пиенето си. Има моменти, в които е щастлив, плаче, смее се, прегръща. Има и фази на крещене, викане. Мислих, че е щастлив с мен. Мислих, че го предразположих да се чувства добре.

Не бях щастлива със толкова много хора и липсата на пари. Ани беше много слабичка и чувствителна девойка. Като я прегърнех се губеше до мен. Усмихната. Фина. Чувствителна.

Много нежна и добра. Беше крехка. Имаше порцеланова красота. Ясен ме предупреди, че трябва да бъда много внимателна, защото ще се разстрои ако я нараня.

Това нежно създание също ми разказа, че има проблеми вкъщи. Аз искрено я поканих да остане да живее при нас колкото е необходимо. Нямах идея как ще се справям, но сърцето ми бе побрало още едно дете. Бяхме дядовата ръкавичка вкъщи.

Толкова много хора с различни характери и нужди. Знаех, че един ден ще си ги спомням със носталгия тези трудни от финансова гледна точка моменти. Мълчах и тихо само отправях молитви за здраве и по-добри времена. Радо се озлоби. Непрекъснато се вглеждаше в децата ми, в Ани. Намираше кочина. Снимаше ми и ми пращаше мръсния пепелник, неоправената маса или легло. Аз не можех да повярвам, че е толкова дребнав. Трябваше да има ред вкъщи разбирам, но за всяко нещо да ми се кара, беше вече много. Искаше внимание. Настояваше да се разправям и да има ред. Говорих, но не се карах. Молих за съчувствие и разбиране. Само Красена не искаше пари от мен.

Ясен продължаваше да иска непрестанно. Въобще не ми влизаше в положението. Интересуваха го единствено и само парите. Това, че няма какво да сложим на масата и как да си платим сметките беше нещо далечно за него. Колкото и да нямаше все намирахме какво да ядем. Така моят приятел се обезвери и започна да губи желание за помагане. Беше вял. Отчаян. Гледаше по-бързо да мине деня.

Радо само гледаше. Не искаше вече да помага. Бях огорчена от това, че за него моята къща не беше дом. Непрекъснато повтаряше, че се чувства на гости. Започна все по-често да си идва пиян. Карахме се за малките неща. Между нас се отваряше кратер, който щеше да ни погълне. Всеки път му прощавах и се надявах да осъзнае грешката си, но не само не искаше да види вината си, но ме обвиняваше, че съм си втълпила и отричаше. Няколко пъти му поставях ултиматоми, но какво от това той си правеше каквото си иска. Вече обмислях сериозно да се разделим. Всичко беше толкова хубаво, до момента, в който остана без работа цял месец и нямахме пари. Наложи се дори да изтегля малък заем за да погася сметките. Сърцето ми се късаше, но не можех да остана без моя приятел.

Ясен също му правеше впечатление пиянствата на Радо и се дразнеше.

Всъщност цялата къща страдахме от тези не толкова добри етапи от битието ни.

Или обичаш една жена или я разбираш. Знаех, че така разсъждават мъжете. Двете почти е невъзможно. Понякога се случва и да я разбираш. Тогава значи мъжът е влязъл в нейния свят. Обичта е просто обич. Моят приятел бе всичко, което обичах без да се замислям. Когато започна да пие и да си идва в това състояние се тревожех как ще мине деня или вечерта. Започнах да получавам бодежи в сърдечната област, навярно на нервна почва. Първите пъти се случваше да подвикне или да псува. Тогава се олюлявах цялата. Ставаше ми чак лошо от болка. Радо за първи път оставаше без работа и боледуваше. Влизах му в положението. Стараех се вкъщи нещата да са спокойни. Той отказваше да ме подкрепя. Правеше всичко възможно да ме засегне. Подвикваше. Непрекъснато ме нападаше за децата ми. Те до такава степен вече бяха ранени, че на поредната кавга ме питаха дали пак за тях се караме. Той до толкова се беше вкопчил в това да ми казва истината и да ми натяква, колко много боляла.
Мъжът в къщата се беше превърнал в мърмореща лелка. Опитвах се да го разведря. Предлагах да ходи до родната си къща. При приятелите си и родителите. Само и само да не се депресира. Изнервяше цялата къща и дъщеря ми, която наскоро започна да работи хоум офис не можеше да се съсредоточи. Отделно я излагаше като викаше. Налагаше се да сме тихи. Това се оказа мисия невъзможна. Нито Радо, нито Ясен бяха деликатни. Започнахме да се отчуждаваме. Всеки се хранеше поотделно. Кухнята където се засичахме за малко стана като бойно поле. Ядеше се на етапи. Ние с Радо. После Ясен и Ани. Накрая и Красена идваше да си забърка нещичко. Ани идваше при нас с Радо да ни даде съвети за нещо сготвено набързо.

Чаках с нетърпение моето момче да почне работа. Хладилникът беше празен и ние отново затъвахме в мизерията. Вече пазарувах съвсем оскъдно.

Писах отново на Стоян. Той отказваше да чете каквото и да е от мен. Веднъж ми отговори злобно. Пратих му снимка на Ясен, който от два дни тръгна на работа. Съобщението бе грубо:

– Какво ми го пращаш тоя? Писа той.

Горчилка и сълзи бликнаха по тялото ми. Усетих хладни тръпки по кожата ми.

Отвърнах:

– На работа е.

Последва още по-сухо:

– А, добре.

След, което замлъкна.

Животът ми в този момент бе ад под небето.

Нямах си пристан. Поне беше зает с това да се вайка, че не работи. Обвиняваше се непрекъснато, че е безполезен. Когато беше в нетрезво състояние се карахме непрекъснато. Той искаше да ми покаже колко много бъркам като съм взела децата си под крилото ми. Аз ту му казвах,че нямам друг избор, ту го нападах. Знаех само, че и това ще мине. Не знаех само кога ще се случи. Понякога го заплашвах, че ако продължи да пие ще се разделим. Късаше се душата ми щом си го помислих. Той все отричаше, че е пил. Ситуацията беше абсурдна и на моменти комична. Пиенето му го превръщаше в друг човек, който не ми харесваше. Обичах го и си исках стария Радо. Промяната му определено се дължеше на липсата ни на пари.

Мразех вече думата – пари. От малка съм възпитавана да не бъда материалистка. За мен имаше много по-ценни неща от парите. За жалост живеехме в свят, където щастието зависеше от паричните постъпления.

Радо изкарваше в началото добри средства и до сега не се бяхме лишавали от храна, сметки, или някоя дрешка. За месец и нещо нещата рухнаха надолу. Започнах с малки задължения. Усмивката му увехна. Станах по-раздразнителна и нервна. Взех да правя икономии. Да цепя стотинката на две. Радо бе умислен и дразнещ. Нашето щастие бе за кратко.

Приятелка ме подстрекаваше да се разделя с него. Мисълта да го напусна не беше на дневен ред. Сърцето ми не го пускаше. Вярно нямаше вечер, в която да не си легнем скарани, но през нощта се будех и го гледах. После го завивах и заспивах. Може да се караме, но щом спим в едно легло значи,че всичко ще наред казваше баба. Знаех, че се чувства неудовлетворен.

Беше от мъжете, които искаха да осигуряват на жената уют, комфорт и грижа. Стоенето вкъщи го побъркваше. Думите, че е безполезен се забивах все по-дълбоко в мен, че накрая и аз страдах с него. Стараех се на не е неоценен и му вдигах гарда. За жалост не можех да го извадя от депресията, в която влизаше. Чаках всичко да се уталожи като почне работа. Това щеше да е радостен миг и за двамата. Много е тежко, човек да си остане вкъщи и да няма никакви средства. В какво само отвратително време живеехме само.

***

Радо беше всеотдаен син. Много уважаваше своите родители. Това качество бе правеше все по-нежна към него. На Коледа отидохме при родителите му. За две те години, които се познавахме едва сега се престраших да се запозная с тях. Те искрено се зарадваха на гостуването ни. Майка му ме посрещна с топлота.

Никога, никога преди това не съм имала такива мили отношения с родителите на Стоян.

Бащата на Радо ни предразположи и се смяхме от сърце на неговите разкази за едното време. Стана ми мило. Напомниха ми за моето семейство, което също беше толкова сплотени и истински. Първоначалните ми притеснения как ще ме приемат вече се бяха изпарили и на тяхно място се настаниха една доброта и загриженост. Искаше ми се да ги разпитвам и още, и още за Радо и случки от неговото детство. Да си го представям като малък е още една усмивка за мен.

Въпреки, че вече наближаваше четиридесет и пет изглеждаше на моменти като дете. Закачливият му перчем и онзи поглед, когато иска нещо ме разтапяха още повече. Бях се влюбила. Не исках да си тръгва и той го знаеше.

Държахме се като тинейджъри за ръка, прегръщахме се и се усмихвахме едни на друг. Беше глупаво, но и любовта ни правеше луди.

Беше ни приятно като ходим при техните. Тези скромни хорица ни посрещаха с цялата си обич. Никога преди не съм си представяла, че мога да бъда толкова спокойна и щастлива.

Моите бивши свекър и свекърва не ме обикнаха. Те никога не ме допуснах до себе си. Не поискаха да разберат нашите трепети и желания. Бившият ми свекър от него получих само обиди, а бившата свекърва ме уби с презрение и мълчание. Дори като се разведохме те не само не признаха грешките си, но и не се поинтересуваха за внуците си. Стоян се превръщаше в баща си. Спря всякаква връзка с тях и мен. Болеше. Само аз си знаех какво ми е. Нямаше на кой да се оплача.

В забързаното време всеки бе стиснал своя живот и не му пукаше за проблемите на другите. Хората станахме вълци. Крепеше ме само едно изречение, което една дама ми написа след поздрав за имен ден:“ Бъди все такъв слънчев лъч в живота на хората…“

Дали моите стихове и детски приказки действаха така на някой не знам, но тези думи усмихваха и ме държаха да не рухна.

*****

Блокирана от всички мрежи, нямаше никакви възможности да пиша на Стоян. Болката дълго време се бе загнездила в сърцето ми. Мразех го. Лъжите, изневерите, предателството към нас. Дълго време мислих, че няма да оцелея. Подигравките му, че съм слаба. Зачеркнал ме завинаги. Много често се криех и плачех. Думите му бяха като бомби, които много пъти взривяваха сърцето и душата ми. Отново взех да се тъпча с храна. Нямах воля да спра. Наказвах себе си за грешките му. Той за мен бе отровна змия в този момент, която отрова бавно течеше в мислите ми. Плаках всяка вечер, че ме напусна. Исках си семейството. Исках си сама ада, в който бях допуснала. Имахме семейство. Деца. Без тях бях никой. Не знаех какво да правя в живота си. Връзката се беше разпаднала с неговото заминаване. Разумът ми казваше да няма ненужни драми, но сърцето проплакваше, когато беше самичко. Стоян не дойде на бала на Ясен. Не присъства на бракоразводното ни дело. Къде ми бяха мислите да го връщам. Той ме зачеркна като ненужна вещ. Сякаш бях умряла за него.

Имах само един начин да му пиша в интернет, чрез емайли. За мен бе лабилен и неуравновесен човек, щом блокира семейството си. Не вярвах, как човекът, в който се кълнях и бях до него през годините ми забиваше нож в гърба. Страдах за съпруга си. Поглъщах като обезумяла шоколад и вафли. Поглъщах храната си като наркотик. Много бързо от седемдесет килограма вече стигах деветдесет. Чувствах се като слон. Изпаднах в безтегловност. Не можех да продължа от там където бях блокирана. Да продължиш напред без приятели, без човека, който си обичал толкова много години. С Радо също вървеше не много добре. Даже не вървеше никак. Започна да ме има за даденост. Не можехме един разговор да проведем нормално. Дългите разговори в началото на запознанството ни вече ми се струваха мираж. Изчезнаха. Изпариха се. Имах чувството, че някой беше направил черна магия. Макар и да не вярвам, около мен имаше познати, които вярваха в тези неща.

Ясен живееше от четири месеца с Ани. Накрая на връзката им си показа характера. После взе да прави анализ на неговия живот. След, което заяви, че не ме обича. След скандала ми беше много зле. Разбрах, че детето ми не си спомня моментите, в които бяхме

щастливо семейство. Как ходихме на пикник, палатки. Как вечер сядахме всички заедно на масата. Затичах се да показвам снимки. Всичко беше минало. Нямаше смисъл да правя каквото и да било. Цяла седмица не бях на себе си. Думите болят. Болеше ме за отношението. Приех в дома си едно плахо момиче. Плащах сметки, в зимните месеци, и получих още един удар в лицето. Казват, че майките могат да издържат всичко. Е и това мина. В последствие разбрах, че е обработвала Ясен против мен и сестра му. Исках само той да ходи на работа. Да не залага вещите ни и да не взема дрога. В замяна подарявах сърцето си. Исках само вкъщи да цари мир и любов. Малко нещо, но голямо. Докато един ден наивната майка не порасна и поисках да ми помагат с някаква сума пари. И двамата работеха вече. Ани крещя и обиждаше. По едно време крещеше, че я бия а дори не бях при нея. Ясен скочи да ме бие. От страх се заключих в стаята си. Не бях на сигурно място в собствената си къща. И всичко това, защото намерих сили да поискам малко помощ. Обвинения. Обиди.

Мълчах сърдита и ранена. Тя си тръгна сама. В гнева си се издаде, че не седяла заради обичта му, а заради това, че се е доказвал. Не знам, аз съм старомодна и вярвам в любовта. За мен да се доказваш не е нужно. Любовта е случване. Но различни поколения, различни мисли и идеали. Може би опита или възрастта ми подсказаха, че тя повече няма да се върне и се оказах права. Всички вкъщи виждахме, че тази връзка няма да издържи на времето и разправиите им. На всяко скарване тя си събираше пликовете с дрехи и след ден ги носеше обратно. Беше хем смешно, хем тъжно. Тя го наказваше, но той преживяваше всяко нейно тръгване много сериозно и дълбоко. Искаше семейство. Мечтаеше да е с нея. За нея явно беше игра. Първият път, когато си стегна багажа и се изнесе той искаше да се самоубие. Молих я да се сдобрят. Кой не е бил млад и не е правил грешки? Много му приказвах, но той се беше влюбил. После исках и с нея да говоря, но тя ме блокира. Блокира ме навсякъде в социалните мрежи. Реагираше като Стоян. Може би това беше начин да избяга от нас. За мен бе обидно и грозно. Харесвах я и исках да се получи между тях.

*****

Любовта е най-красивата емоция, но в същото време най-голямата болка. Тръгне ли си любим човек просто страдах. Минавах през болката, страха, гнева, дори и омразата. Непрекъснато си повтарях, че съм силна. Как мога да се изправя и продължа напред. Започвах да пиша и да спирам, пак пишех и спирах. Понякога ми се получаваше. В други дни не можех и ред да напиша. Вече не си отмъщавах.

Понякога сънувах Стоян. Карах се и плачех, после изчезваше и се будех с ужас. Раздялата се отразяваше зле на децата.

Никой от нас не говореше за него, бе тема табу, От тук вече бяхме сами с раните, които щяха понякога. Може би щяхме да свикнем с болката, но със сигурност ще помним какво сме изпитали.

Нямаше от къде да знаем дали е добре. Беше се покрил. Дали страда като нас или въобще ни бе зачертал от живота си. Знаехме единствено, че заради другата жена остави всичките ни щастливи години да изтекат между пръстите. В началото пишех отчаяно емайли, като някоя неадекватна жена. Вече Стоян не бе част от семейството ни, както си бяхме обещали. В началото исках да се боря. После ме обземаше отчаяние. Накрая оставих всичко на живота. Знаех само, че в неговия живот не бяхме поканени и тези белези на предателство трудно биха се заличили.