Червената шапчица

Имало едно време едно малко момиченце, толкова хубаво, че на света нямало по-хубаво от него. Майка му го обичала oт все сърце, а баба му – още повече. Добрата баба му направила малка червена шапчица, която така му отивала, че навсякъде го наричали Червената шапчица.

Един ден майката като пекла хляб, направила питка и казала на момиченцето: Иди да видиш как е баба ти, защото научих, че била болна! Занеси й тази питка и това гърненце с масло! Но, помни – не говори с непознати и не се отклонявай от пътя за баба ти.

Червената шапчица тръгнала към баба си, която живеела на половин час път през гората. Като си вървяла, срещнала Кумчо Вълчо. На него много му се дощяло да я изяде, но не посмял, понеже наблизо имало дървари.

Попитал я къде отива. Горкото дете съвсем забравила заръката на майка си, че е опасно да се спира и да говори с вълк, затова му казало: – Отивам да видя баба и да й занеса питка и гърненце с масло, които мама й изпраща, защото е болна. – Много ли далеч живее баба ти? – попитал вълкът. – На половин час път през гората – отвърнала Червената шапчица, – чак зад воденицата, където се вижда ей там долу, в дървената къща накрай селото. – Добре – казал вълкът, – и аз искам да ида да я видя и да я навестя, но ще мина по този път, а ти мини по другия и да видим кой от двама ни ще стигне по-рано!

Вълкът побягнал с всички сили по най-късия път, а момиченцето тръгнало по най-дългия, като се улисвало да бере лешници, да тича след пеперудките и да вие китки от горски цветя.

Вълкът бързо пристигнал до къщата на бабата и почукал: – Кой е там? – Твоята внучка, Червената шапчица – казал вълкът с преправен глас. – Нося ти питка и гърненце с масло. Мама ти ги изпраща. Бабичката, която лежала в леглото, защото била болна, му извикала: – Дръпни връвчицата, резето само ще се вдигне. Вълкът дръпнал връвчицата и вратата се отворила.

Той се хвърлил върху бабичката и я нагълтал цяла, защото от три дни нищо не бил ял. После затворил вратата и легнал в леглото на бабата да чака Червената шапчица.

Като пристигнала, Червената шапчица забелязала, че вратата е отворена и направо влезнала и викнала: – Бабо, аз съм твоята внучка, Червената шапчица. Нося ти питка и гърненце с масло. Мама ти ги изпраща.

Като я видял, че влиза, вълкът се скрил под юргана и й казал: – Сложи питката и гърненцето с масло на раклата и ела при мене. 

Червената шапчица по принцип се чувствала много добре у баба си, но този път много се зачудила, тъй като този път баба й нито изглеждала нито звучала като обикновено:

– Бабо, защо ти са толкова големи ръцете?
– За да те прегръщам по-добре, внучето ми.
– Бабо, защо ти са толкова големи ушите? –

– За да те чувам по-добре, детето ми.
– Бабо, защо ти са толкова големи очите?
– За да те виждам по-добре, детето ми.

Като се наял добре, отново легнал в леглото, заспал и започнал силно да хърка. Тогава край къщата минал един ловец. – О – казал си той, – колко силно хърка бабичката! Чакай да видя дали не е болна! Влязъл в стаята, доближил се до леглото и като видял, че вълкът хъркал така силно, разбрал каква е работата. – А, пипнах ли те, Вълчо – казал ловецът, – откога те търся!

– Ах, ти Вълчо успя да глътнеш бабата нали? Бързо да я изплюеш или ще те изгоня от селото!

Вълкът се уплашил от ловеца и изплюл Червената шапчица и бабата. Освободеното момиченце скочило на земята и извикало: – О, колко страшно, колко тъмно беше в корема на вълка!

Червената шапчица се обърнала към вълка:
– Вълчо, твоята постъпка беше много лоша. Не трябва да мислиш и правиш зло на никого, защото ще останеш сам и няма да имаш приятели, с които да играеш!
– Права си Червена шапчице! – разкаял се вълка. – Съжалявам! Обещавам, че никога повече няма да правя така! И засрамен от постъпката си избягал чак в другото село.

Червената шапчица, бабата и ловецът изяли питката, знаейки, че вълкът не е заплаха вече и те са в безопасност. Оттогава, Червената шапчица никога повече не се отклонила от пътя си и не заговаряла непознат в гората.