ЖАН ДЬО ЛАФОНТЕН – Лисицата и гроздето

Живяла някога в гъстата гора една лукава лисица. Всеки ден тя отскачала до селото да си открадне по нещо за ядене.

 Веднъж се отбила в една празна къщурка и се промъкнала в курника. Че като се развилняла! Погълнала няколко тлъсти кокошки и се нахранила до насита!

— Ама че глупави хора! Как може да оставят без надзор такива вкусни кокошчици? — зачудила се лисицата.

После се облизала доволно и избягала обратно в гората.

 Минало време. Лисицата пак огладняла и поела към селото.

Отишла право в онази къщурка и без да му мисли, се шмугнала в курника.

Че като закудкудякали ония ми ти кокошки! Разбягали се на всички страни и вдигнали врява до небесата!

— Ах, ти, проклетнице! — викнал стопанинът. — Ти ли ми крадеш кокошките?

И дотичал с една дебела сопа.

 Уплашила се лисицата, прескочила оградата и хукнала да бяга.

 А след нея се втурнало кучето и я гонило, гонило — чак до гората!

 Едва отървала кожата!

— Ама че лош късмет! Такива вкусни кокошчици имаше там, а не можах да си хапна!

Тогава забелязала над главата си една китна лоза, натежала от грозде.

Че като й се прияло на горката лисица — чак лигите й потекли!

Подскочила тя веднъж, подскочила втори път — но гроздето било твърде високо. Колкото и да се опитвала, все не можела да го достигне.

— Га! Га! — присмял й се гарванът, който бил кацнал наблизо.

Като го чула, лисицата гордо вирнала нос и рекла:

— Ама че е кисело това грозде! Още не става за ядене. Ще се върна, когато узрее.

 После врътнала опашка и изтичала гладна в гората.

                                       КРАЙ