Роуз в сиропиталището

                        ГЛАВА I

Когато изпратиха Роуз Ленъкс в сиропиталището, всички я смятаха за най-красивото момиче, което някога са виждали. И си беше вярно. Тя беше слабичко момиченце, с дребно  личице,  красиви сини очи и дълга черна чуплива коса. Те живееха в имение. Баща й, работеше в британските колониални власти ­- винаги зает, а майка й беше жена с голямо самочувствие, чиято единствена грижа беше да се конти и да ходи по балове, развличайки се с различни хора. Родителите й никога не са искали да имат дете, но когато разбраха за бременността вече бе късно. Веднага щом Роуз се роди тя беше захвърлена на грижите на своята бавачка – Линда. Линда винаги се държеше добре с нея и именно заради това Роуз я

 обичаше много. При всеки опит за сближаване с родителите си момичето беше отхвърляно и обиждано от тяхна страна. Годините минаваха и Роуз порастваше. Тя ставаше все по-красива и по-красива. Една гореща сутрин, когато Роуз беше на десет, бавачката Линда я събуди и паникьосано каза:

  -Роуз, Роуз миличка стани бързо! Има пожар в имението! Ставай, бързо!

Линда бързо облече момичето, подаде й навлажнена кърпа, с която да покрие устата и носът си и слязоха на първия етаж, където всичко беше в пламъци.

  -Роузи, излез навън и повикай помощ, аз ще видя дали има някой пострадал! – каза Линда отивайки към спалнята на господин и

госпожа Ленъкс .

 -Добре! – рече Роуз.

 Тя се шмугна през малката врата и веднага усети прилива на свежия въздух, който прочисти дрезгавото й гърло. Пред нея се разкри гледка на горяща къща. Хората се стичаха на помощ, за да потушат пламъците. Двама мъже, който бяха пристигнали по-рано, за да помогнат, носеха вече мъртвите родители на носилка, заедно с Линда. Пожарът беше овладян, но къщата- изпепелена.

                         ГЛАВА II

Роуз Ленъкс нямаше никой друг, освен родителите си. Баба й и дядо й отдавна бяха починали. Линда беше в тежко състояние и надали щеше  да може да се грижи за нея, за това малкото момиченце беше принудено да отиде в сиропиталище. Тъй като в Уиклоу нямаше места се наложи с помощта на иконома да бъде  отведена  в Дъблин. Тя дълго време се молеше на иконома да остане с него, защото не искаше да отива на непознато място с непознати хора, но той беше категоричен. Той я настани в каретата, натовари багажът й, който не беше много след огнената случка и потеглиха към големия град.По пътя, малката Роузи  се възхищаваше на гледката, която я заобикаляше.

 След тричасовото пътуване  навлязоха в ирландската столица. Градът беше шумен и блуждаещ, пълен с   хора. По улиците се издигаха високи и обемни сгради, който излъчваха различни светлинки. Момиченцето беше повече от развълнувано от големия град и от новостите, които се разкриваха пред нея. След още двадесет минутно пътуване стигнаха до сиропиталището. То не беше това, което Роуз очакваше. Сградата беше стара, с олющена мазилка ,със счупени прозорци и мухлясала дограма. Покривът беше прокапал, в следствие на което паркетът в стаите се беше надигнал. Роуз не искаше да прави и крачка повече, но знаеше, че няма друг избор. Тя плахо пристъпваше къммрачната сграда, докато не стигна до

 входната врата.

Роузи бавно отвори износената дървена врата и погледна уплашено към иконома си.

   -Не се страхувай! – каза той и я побутна по рамото, за да навлязат в помещението. Момиченцето кимна с глава и го последва.

Посрещна ги Маргот – възрастна жена,която беше в началото на своите петдесет ,с къса червена коса и  зелени очи, облечена с дълга черна пола и бежово палто.Тя се грижеше за децата и следеше тяхното поведение. Не изглеждаше много щастлива, а по-скоро раздразнена от факта на пристигането им. Направи им  жест да идат при нея. Те се приближиха, икономът остави вещите на момичето, вписа я в книгата на живеещите в сиропиталището

деца и се  наведе, за да се сбогува с детето. Очите на Роуз се напълниха със сълзи и бузите й се зачервиха.

-Не ме оставяй! – промълви тя и тъничкото и гласче се пречупи от тъга.

Икономът се изправи, обърна се и напусна сиропиталището. Маргот  хвана Роуз за малката й ръка и й каза:

-Нека да ти покажа стаята ти.

Момичето избърса сълзите си с ръкавчето на блузката си, грабна куфара с дрехите и тръгна подир жената. След няколко секунди спряха пред една малка дървена врата. Маргот бръкна с ръка в дълбокия си джоб и извади малък метален ключ и посегна за да отключи вратата. Стаята не беше това,

което Роуз очакваше. Тя си представяше розова стая с големи прозорци и виолетови завеси на тях, огромен гардероб с рокли в него, пухкав бял килим, и голямо меко легло със завивки на цветя с много играчки по него. Да, но само това си представяше.

Зад старата врата я очакваше малка стая с един прозорец, малко твърдо легло, едно счупено столче, на което да оставя дрехите си, масичка покрита с прах, на която да се храни и малка мивчица, на която да си мие ръцете. Момичето влезе в стаята, придърпа куфара си и погледна към възрастната жена.

-Това е стаята ти! – каза Маргот и затръшна вратата.

Роуз седна на леглото и започна да

разопакова багажа си. След няколко часа тя чу как мъжки глас вика:

  -Време е за вечеря!

Тя излезе да провери какво става и видя много деца да се бутат и да се бият за да стигнат първи до столовата. Огледа се и видя момиче на нейната възраст, с кафяви очи, дълга зелена рокля и руса коса, сплетена на две плитки. Роуз се приближи до нея.

  -Здравей! Аз съм Роуз Ленъкс, но можеш да ми казваш Роузи! А ти как се казваш?

  -Хей! – каза момичето. Аз съм Мери Паркър, приятно ми е!.

  -Какво се случва? Защо всички се бутат така? – попита Роуз.

Време е за вечеря, а тук няма достатъчно храна и всеки гледа да е сред първите, за да се нахрани. – отговори Мери.

    -Ами да побързаме тогава! – каза Роузи.

Момичетата се усмихнаха и тръгнаха надолу по дървените стълби, но когато стигнаха до столовата вече беше късно. Нямаше повече храна. Роуз и Мери се върнаха по стаите си и легнаха да спят.

                      ГЛАВА III

       На сутринта Роуз беше станала по – рано, коремчето й къркореше от глад, защото от вчера не беше хапнала нищо. Тя се облече, изми ръцете си и когато мъжът извика за закуска, Роуз вече беше готова и слизаше надолу по стълбите. Момичето успя да си вземе залък хляб, и докато се качваше нагоре по стълбите видя Мери.

Тя стоеше на последното стъпало и плачеше.

   -Защо плачеш? – попита Роузи загрижено.

      -Не съм яла от два дена и съм много гладна. – отговори Мери а коремчето и изкъркори.

    -Ето! – каза Роуз разкъсвайки хляба си на две. Можеш да вземеш моята половина!

    -Благодаря ти! – каза избърсвайки сълзите си Мери. Двете момичета седнаха на стълбите и заедно закусиха.

 Животът в сиропиталището не беше лесен.Там караха децата да вършат работа, като да чистят пода, да готвят, да перат и да подреждат. Ден след ден момичетата

ставаха все по – близки и по – близки. Заедно вършеха работата и си помагаха в нужда.

Деляха храната си ако някоя от тях беше останала гладна. Заниманието, което беше любимо на всички, беше прането, защото само тогава имаше топла вода и децата се замеряха с пяна и вода, и си правеха шапки и бради от мехурчета.

                      ГЛАВА IV

Един ден, когато бяха на дванадесет, Мери и Роуз решиха да избягат от сиропиталището. Не им се живееше повече там. Вече не можеха да търпят неуважението от страна на възпитателите и децата. Те дълго време мислиха как да се промъкнат така, че никой да не ги

забележи. Точно в този ден възпитателите се бяха събрали в една от стаите от другото крило на сградата и нямаше никой, който да следи за поведението им.Мери забеляза за тяхното отсъствие и веднага съобщи на Роузи. Те събраха малобройните си вещи в малки чантички, които преметнаха през рамо, и с плахи стъпчици се движеха  към старата дървена врата. Не след дълго се озоваха на главната улица. Те не знаеха какво ще правят оттук нататък. Скитаха се из красивите улици на Дъблин без грам тревога, защото за първи път им се отдаваше възможност да разгледат света около тях. Чувстваха се свободни. Следващите няколко дни техен подслон беше навеса на една градска спирка,която беше изоставена преди много време. Крадяха храна от кварталните магазинчета

и местните пазари, колкото да преживеят деня.

По цял ден обикаляха градинките и играеха по площадките. Една късна вечер, докато децата се унасяха, седейки на пейката към тях се приближи гневната им възпитателка. По лицата им се изписа  тъжна физиономия, защото знаеха какво ги очаква обратно в мрачното сиропиталище.Те се спогледаха жално, хванаха се за ръце и тръгнаха заедно с жената.  Когато се върнаха обратно в сиропиталището, възпитателката им се скара и ги наказа без вечеря една седмица.Също така увеличи задълженията им.

                          ГЛАВА V

Когато Роуз навърши шестнадесет се влюби в Ноа Тейт. Той беше  високо момче на седемнадесет години с къдрава ,руса коса и небесно сини очи. Запознанството им започна, когато една вечер Ноа погрешка обърка стаята си, и и се извини. Той надигна поглед и огледа стаята и,забеляза купчината книги поставени внимателно на старото дървено бюро, които Роуз притежаваше.Ноа също като нея обожваше да чете,затова реши да сподели мнението си за някои от четивата.Така те разбраха че имат много общи интереси и започнаха да  прекарват много време заедно.Понякога се измъкваха от сиропиталището и се качваха на покрива, където гледаха залеза, или четяха ,  а друг път готвеха заедно. Неусетно се привързаха един към друг.

След няколко месеца, Ноа навърши осемнадесет, вече не беше дете и  трябваше да напусне сиропиталището. Така младежите нямаше как да общуват и се наложи Роуз и Ноа  да прекъснат връзката си. Младото момиче беше съкрушено. Вечер заспиваше и сутрин се събуждаше върху навлажнения плат ,който попиваше сълзите и.Почти не се хранеше и често и причерняваше.Въпреки всичко Мери беше до нея и и помааше в този тежък период.Роузи сподели мъката заедно с най-добрата си приятелка.След време тя преодоля всичко,но не забрави за Ноа.Той продължаваше да стои на специално място в сърцето и. Ноа Тейт беше трудно затворена страница.

                           ГЛАВА VI

Две години по – късно Роуз навърши пълнолетие и беше пропъдена от сиропиталището. Дори не се сбогува с Мери! Чудеше се как ще продължи живота й. Та тя не познаваше и уличка в Дъблин. Нямаше пари, образование, дрехи нито подслон, където да остава през нощта. Ден след ден Роуз спеше ту по пейките в града – ту в ъгъла на някоя сграда ,а в дъждовните дни намираше някой подслон . Молеше хората за пари, бъркаше по кошчетата за боклук с надеждата да открие нещо за ядене.

 Един ден, докато се разхождаше в градския парк ,тя забеляза  малко момиченце, на около година и половина, което беше облечено в розова рокличка и беше обуто

малки бели пантофки.То плачеше неудържимо и оглеждаше хората.

    -Защо плачеш, миличка? – попита Роуз и приклекна до детето и го обгърна с едната си ръка.То се успокои и подсмръкна след това проговори плахо:

     -Няма…мама…!

Тогава Роуз разбра, че момичето е изгубило майка си. Тя протегна нежно ръце към нея и я взе в прегръдките си. С нежен глас обясни на детенцето, че няма нищо страшно, и че  скоро ще намерят майка му. Роуз обикаляше парка и очакваше реакцията на момичето, когато види майка си. Не след дълго детенцето започна да вика:

    -Мама…мама!

Посочвайки с малкото си пръстче висока млада жена, която видимо изглеждаше притеснена. Роуз се приближи и попита:

       -Извинете, това вашето дете ли е?

      -Да! О, Боже, да! Благодаря Ви много, млада госпожице! – отговори развълнувано майката и взе бебето в прегръдките си.

Роуз се запозна с Анна Грейс – майката на детето. Започнаха да разговарят, опознаха се. Анна разказа за себе си и за семейството си. Мъжът й е хирург, а тя  e писател на детски книги. Роуз разказа историята си, за това как никой не я е обичал като малка, за Линда, за пожара, за сиропиталището и за това как няма

образование и никой не я иска на работа. Тогава Анна и отправи предложение:

    -Знаеш ли… Аз съм майка на три деца и ми е много трудно да се справям с тях! – каза Анна. За да ти се отблагодаря, ще те взема на работа като детегледачка. Ще имаш подслон, топла вечеря, седмична заплата, а ти ще гледаш тези пакостници и ще вършиш домакинството. Съгласна ли си?

      -Да, благодаря Ви много! Ще се радвам да помогна. – щастливо отговори Роуз.

Развълнуваната Роуз се качи в колата на госпожа Грейс и потеглиха към дома й. След петнадесет минутно пътуване стигнаха до голяма бяла  двуетажна къща, с огромна градина и порта.

         -Ето тук живеем. – каза Анна.

 Роуз беше възхитена от гледката, която се разкриваше пред очите й. Те влязоха в къщата, Анна я представи на останалата част от семейството, разказа, как са се запознали и я разведе из къщата. Показа й тяхната стая, стаята на децата, всички бани и тоалетни, стаите за гости, кухнята, трапезарията, килера и градината. Най – накрая стигнаха до стаята на Роуз. Тя беше просторна, с голямо меко легло, големи прозорци, бял килим и огромен гардероб пълен с дрехи и всичко нужно. След като й показа стаята й занесе вечеря и каза какво най-важно трябва да прави:

  -От утре започваш работа. Ще трябва да се грижиш за децата ни и да вършиш домакинството. .Ако има нещо ще напиша

служебният си телефон и адреса на работата ми на една бележка.Не се притеснявай да ми звъниш по което и да е време.

      -Добре. – отговори усмихнато Роуз.

    -Лека нощ! – пожела Анна и затвори вратата.

  Роуз изяде вечерята си която беше най-вкусното нещо което бе яла последните осем години, преоблече се и легна да спи.Сутринта тя стана по – рано.  Слезе в кухнята, направи закуска, подреди и изчисти стаите. След това събуди господин и госпожа Грейс, направи им кафе и ги изпрати за работа. Малко по – късно събуди децата, облече ги и ги изведе на чист въздух. Поигра си малко с тях и ги

опозна.След това се прибраха обратно в къщата и тя имаше малко свободно време за да почете книга,но въпреки това продължаваше да наглежда децата.

Когато господин и госпожа Грейс се върнаха от работа, къщата блестеше от чистота, а децата се хвалеха на родителите си колко добра и мила е Роуз. Те разказаха как е минал денят им. Вечерта Роуз сготви вечеря, оправи масата, а след това сложи децата да спят. И така ден след ден тя се грижеше за домакинството и децата.  Вече слизаше и  се хранеше на масата със семейството като част от него. Заедно излизаха на пазар, гледаха филми и се веселиха.За първи път се почувства у дома.

                    ГЛАВА VII

На една Коледа, когато навън беше отрупано със пухкав сняг, Роуз приготвяше масата и гозбите, с които щяха да посрещнат гостите на Госпожа и Господин Грейс. Децата й помагаха за украсата и подредбата на масата. Когато всичко беше готово, Анна каза на Роуз да се качи горе в стаята с децата и да ги занимава до края на вечерта. Роуз послушно кимна с глава и се качиха горе. Те  играха на криеница, рисуваха, оцветяваха и четоха приказки.  Преди да заспят, тя пусна коледен филм, и им занесе една чинийка с коледни сладки . Когато филма свърши, само най – малкото детенце не беше заспало. В един момента то се втурна към всекидневната, където бяха всички гости, лекари, хирурзи,

адвокати, пожарникари, писатели и други. Роуз не успя да го настигне и когато стигнаха всекидневната детето прегърна майка си.Тя се засрами защото не е успяла да задържи детето горе и да го преспи. Извини се тихо и се запъти към стълбите когато гостите проговориха:

   -Кое е това момиче? – попитаха гостите.

    -Тя се грижи за децата и дома. – обясни госпожа Грейс.

Те я помолиха да остане на масата, защото и тя е част от семейството.  Роуз се качи да преспи детето, преоблече се официално и слезе във всекидневната. Цяла вечер се веселиха. Роуз стоеше до Кевин. Той беше двадесет и четири годишен преуспял мъж, който управляваше най – голямата

адвокатска кантора в Ирландия. Живееше в Корк. Харесаха се един в друг още в първия момент, в който се видяха. Когато гостите трябваше да си тръгват, Кевин помоли Роуз за номера й, а тя не отказа. Когато изчисти и подреди във всекидневната тя легна да спи с мисълта за запознанството с Кевин.

На сутринта Роузи се събуди и започна да върши обичайните си задължения. Докато готвеше получи обаждане от непознат номер. Реши да вдигне и за нейна голяма изненада беше Кевин. Помоли я да излязат на среща, за де се опознаят по – добре. Роуз дълго време беше работила в семейство Грейс, децата бяха вече пораснали и предположи, че ще я пуснат да излезе да се позабавлява за час –  два и за това се съгласи. Разбраха се да се чакат в пет следобед в градския парк. Тя беше

много развълнувана. Когато беше готова с домакинството, тя звънна на Анна и я попита дали може да излезе днес по – късно. Анна нямаше нищо против и й позволи. Следобед, Роуз се приготвяше за срещата си с Кевин. . Облече си цветна небрежна рокля, сложи палтото си, разреса черните си коси и излезе навън.  След двадесет минути беше в парка, където видя Кевин с букет цветя. Роуз се приближи към него. Той я поздрави, прегърна я, и й подаде огромния букет цветя.  След това предложи да се разходят или да отидат на кафе. Тя се съгласи и заедно потеглиха.

    -E Роуз, разкажи ми нещо за себе си?-попита я Кевин и се усмихна.Роуз се смути защото не знаеше откъде да започне и ако кажеше истината, дали Кевин щеше да  я приеме.Той изглеждаше свестен, все пак е

адвокат и беше възпитан затова Роузи се примири и проговори:

  -Преди да работя при семейство Грейс живеех в сиропиталище.-очите на Кевин преминаха през няколко фази докато Роуз изричаше тези думи.Той остана безмълвен за кратък момент докато тя не продължи:

   -Преди близо единадесет години родителите ми починаха.Имението ни в Уиклоу се запали и те изгоряха заедно с него.Единствените оцелели бяхме аз и икономът ни, който ме отведе тук.Не бях близка с родителите ми и може би затова не страдам толкова.Първоначално тя си мислеше че е изгубила всякакъв шанс с Кевин но и той проговори:-Аз съм осиновен-Роуз остана малко шокирана заради откровеността между тях. Не

познавам биологичните си родители до ден днешен.

-Бил съм оставен в дом само на годинка и половина.Когато съм бил на три години сегашните ми родители са ме осиновили и ето ме сега-адвокат на дъблинска кантора.-тя го гледаше с такова страхопочитание въпреки миналото му. Кевин пое дъх през зъби и продължи-Винаги ще съм им благодарен че са го направили защото те ми дадоха насока в живота и ме подкрепяха във неизбежното.След  споделените мигове от живота им двамата се чувстваха по-близки от всякога.Въздухът между тях не се чувстваше толкова сгъстен и можеха да дишат без да се притесняват какво мисли единия за другия.

Неусетно докато вървяха бяха стигнали до едно малко уютно кафене и решиха да влязат вътре.Настаниха се на една масичка в крайния ъгъл и зачакаха сервитьора да се появи и да вземе поръчките им. Роуз си поръча ябълков  сладкиш,а Кевин-къпинов .

 – Роуз?-тя кимна с глава и продължи да слуша-Не знам дали избързвам да ти го кажа, но наистина много те харесвам и искам да те опозная.Ако си съгласна може да се виждаме някои дни от седмицата само двамата.Ако пък не проработи, няма да те насилвам.

   -И аз те харесвам и смятам че ако прекарваме повече време заедно ще ни се отрази много добре-Кевин се усмихна и пое ръката на Роуз,като постави нежна целувка

на нея.Тя се усмихна още повече и се изчерви.Тъкмо тогава поръчките им пристигнаха и тя взе мъфина за да го опита.

-Мм, вкусотия!- гърлен стон излезе от устата и  щом опита ягодовата глазура, която беше превъзходна.      -Мислех да те доведа тук още преди да се разходим! Това кафене прави най-хубавите десерти които съм ял някога.Сега вече можеш да се съгласиш с мнението ми.-Кевин също отхапа от десерта си и заедно с Роуз се наслаждаваха на превъзходните вкусове които дразнеха небцето им.След като приключиха той я откара до къщата на семейство Грейс.

    -Прекарах си чудесно!-изрече Роуз въодушевено.

-Взаимно е!-Кевин целуна бузата и ,и се усмихна взирайки се в прекрасните и очи ,след това промълви тихо-Лека нощ,Роуз!

 -Лека нощ,Кевин!-погледна го за последно и напусна колата.Когато се отдалечи достатъчно тя се прибра в къщата.Беше станало късно и всички вече спяха,затова момичето се отправи към стаята си с тихи стъпчици. Тъкмо се изкачи на втория етаж ,когато Анна се подаде от вратата.

 – E как мина срещата с Кевин?-попита закачливо Госпожа Грейс.-Роуз няма да се измъкнеш без подробности.

-Добре,добре!-Анна се усмихна и подкани Роузи да и разкаже.Първо се разходихме в парка и си споделихме най-откровените мигове от живота.Той ми разказа че е

осиновен и аз му споделих за сиропиталището.Казах му че няма нужда да крием какви сме и от  къде идваме.Той се държа много мило с мен и прояви разбиране.След това отидохме в едно кафене и ядохме най-вкусните сладкиши. Кевин ми каза че иска а прекарваме време заедно и аз се съгласих.После ме откара и ми пожела лека нощ.Беше прекрасно и всичко мина по мед и масло.-въздъхна тихо Роуз с нотка на радост.Анна я изгледа и и се усмихна,след това я прегърна и прошепна ,че се радва за нея.Двете бяха станали много близки откакто Роузи заживя с тях,и си говореха и споделяха всичко.Отделиха се една от друга и всяка се върна в стаята си.Роуз се оправи за лягане и се настани в удобното и меко легло.Неусетно тя заспа бързо и се унесе в  света на сънищата.

ГЛАВА VIII

                    Две години по-късно 

– Роуз!Излизам!-провикна се Кевин от долния етаж като очакваше да види Роуз преди да тръгне за работа.

-Тук съм!Приятна работа.-целуна любимият си и го изпрати от вкъщи.За тези две години животът на Роуз се беше развил в много положителна посока.Нещата с нея и Кевин вървяха прекрасно.Те заживяха заедно в неговата къща в Корк,а той имаше все по-голям успех с кантората.Относно Роуз тя беше отворила малко кафене в центъра на града ,което предлагаше изобилие от вкусно приготвени 1домашни сладки и не само.Там тя прекарваше по-голямата част от времето си и радваше

хората със светлината,която излъчваше докато правеше това което обича. Роузи напусна ,къщата на семейство Грейс малко преди да отвори кафенето и на тях много им липсваше.Затова пък те посещаваха често Корк ,за да могат да посетят и нея, а Анна беше безкрайно щастлива от успеха на Роуз. Днес Роузи бе откарана от личният шофьор на Кевин до кафенето си.Щом колата спря и тя слезе,пред нея се разкри средно голямо помещение със стъклени прозорци от които се виждаше всичко ,което се случваше вътре, отвън висеше оромен надпис ,,Кафене на мечтите,,. В кафенето имаше предостатъчно масички и диванчета за настаняване.Стените бяха в цвят пепел от рози и се придаваше уют ,и комфорт на аудиторията. Роуз отвори стъклената врата и веднага я лъхна

познатия и сладък аромат на печени сладки, при което устата и се напълни със слюмка.Тя поздрави хората и служителите и се отправи ,за да облече униформата си. След това зае позицията си и правеше поръчките.

     -Добро утро,Роуз!

     -Добро утро Розмари!-поздрави я Роуз учтиво докато изваждаше няколко овесени бисквитки от стъкления бюфет ,за да ги подаде на клиента.Розмари беше една от първите служителки в кафенето.Когато Роуз го отвори те двете се заеха с дизайни,маси,столове,пребоядисване на стените и други.Разбираха се отлично и се справяха чудесно в работата си.Розмари подаде готовото капучино на една госпожа и прибра парите в касата.

    -Здравейте,ще искам един кроасан с масло!-проговори дълбок мъжки глас,докато Роуз затягаше разхлабената си опашка и беше с гръб към хората.Когато се обърна тя срещна поглед си с познати чифт сини очи.Нейните  шареха по познатите къдрави руси къдрици и не можеше да повярва, че животът ги  бе срещнал отново.Огледа го и загуби ума и  дума.След толкова проляни сълзи в онези тъмни и мрачни нощи,когато тя остана безнадежда и се чувстваше празна,ето го тук ,сега ,пред нея ,от плът и кръв.

   -Ноа?-Момчето което тя помнеше, сега беше станал мъж.Мускулите му личаха през коженото яке ,което беше наметнал.Сините му ириси бяха потъмнели,а зениците му се разшириха.Русата му коса бе по-къса и перчемът му се рееше.

-Роуз?!Не мога да повярвам че те виждам отново!-гледаха се възторжено. Как си?Тук ли работиш?-той показа белите си зъби на показ и на лицето му се разтегли усмивка.

-Да,всъщност кафенето е мое.Иначе съм добре.

 -Имаш ли минутка -две?

 -Да,разбира се!-Роуз наметна якето си и Ноа я последва отвън.Времето навън започваше да се застудява и бялата и кожа веднага бе подложена под допира на студения вятър щом напуснаха кафенето.Те спряха и никой не смееше да проговори. Ноа пое ръцете и в своите и между тях настъпи неузнаваемо напрежение.Не беше от онези неловки ситуации.Просто тази не можеше да се обясни с думи,защото те

седяха и се взираха един в друг, и по лицата им бе изписано огромно щастие.Най-накрая той проговори:

  -Роуз,нямаш представа колко съм щастлив да те видя щастлива!Погледни се,имаш страхотно кафене,продаваш сладки и радваш.Ти грееш,момиче!Има ли някой,който допринася за щастието ти?

 -Запознах се…..с един такъв човек.Казва се Кевин и сме заедно от близо две години.Той се отнася много добре с мен,и ме прави щастлива….безкрайно щастлива.Какво става при теб?Има ли някоя специална жена?

   -Нищо интересно!Всъщност да.Но не съм те извикал за това.Години наред те търсих и се надявах да се срещнем отново.След

като си тръгнах от онова ужасно място наречено сиропиталище срещнах един човек който ме обучаваше и сега съм редактор на книги в неговата компания.Мир не ми даваше да те оставям!Азз……..-той почеса врата си нервно и изрече-аз така и не ти казах че те обичам!-Роуз затаи дъх и продължи да слуша-Всеки ден мислех за теб,събуждах се с тази мисъл и заедно с нея заспивах.След като започнаха да ми плащат и имах покрив над главата си ,успях да си стъпя на краката.Когато имах време се скитах по улиците на Дъблин с надеждата да те намеря и да те зърна поне за миг.Исках да те намеря и да те прибера при мен , за да живеем заедно.И успях.Видях те,беше в един парк и се разхождаше с две малки

дечица.

-Защо не дойде при мен?-очите и се насълзиха.

-Ти изглеждаше щастлива.Мислех че си ме забравила и си продължила живота си.Стоях там и те наблюдавах.Бях безкрайно радостен за теб и затова че не си на улицата.Вечерта след това си изплаках душата на спокойствие и те сънувах.Обичах те безкрайно и все още те обичам!Не можах да те забравя през тези години.Просто не можах.

   -И аз те обичам и  ще те обичам!Плаках много когато мe напусна.Бях разрушена и се затворих в себе си,не ядах със седмици.Алиса се опитваше да ме вдигне от проклетото легло и ми вдъхваше надежда,

че ти не би искал това за мен.Постепенно се оправих и дойде време да напусна сиропиталището.Имаше период ,в който живеех на улицата и спях под един навес.Един ден се разхождах в парка и търсех нещо за ядене и  намерих едно малко момиченце което плачеше.Беше изгубило майка си и в последствие я намерихме.От благодарност тя ме взе на работа при нея като детегледачка.И на една коледна вечер се запознах с Кевин.Знаеш ли…сърце не ми даде да те оставя и да не те потърся.-от очите и се лееха щастливи сълзи-и сега…когато те виждам че си добре ,здрав си и си жив,имаш работа и не каква да е qа редактор се гордея с теб,и то много.Все още помня когато седяхме на покрива и четяхме.

 -Сякаш беше вчера!-отговориха двамата едновременно и се засмяха.Роуз-те подпряха челата си едно в друго и се сгушиха-исках да те видя за един последен път докато мога в случай,че замина.Сега ще мога да живея нормално и щастливо,без да ми тежи на съвестта че не съм те взела при мен.Ще мога да те пусна да отлетиш на високо мое малко птиче!Заедно да отлетим независимо в какви посоки.

                      Край