Лабиринтът

Първа глава: Това момиче ли е?

Кира*
“-Не,недейте!Моля ви!Помощ!ТАТЕ,ПОМОГНИ МИ!”
Шум…сирена…гласове и рязка светлина…отварям очи…Успявам да се
отреса от шока,в който съм и се опитвам да свикна със
светлината,докато седя на пода на някаква метална…кутия… .
-Това момиче ли е…?!
-Създателите толкова ли са се побъркали,че решиха да ни пратят
някакво девойче?!
-Аз ви казвам,тя е шпионин и е пратена тук,за да ни погуби.
Огледах се.Видях група момчета,които ме гледаха толкова гневно и
отвратено,че ми се прииска да избягам далеч от тях.Не помнех
абсолютно нищо,дори името си и това ме побъркваше още повече.В
кутията скочи едно от момчетата,рус,с кафяви очи,високо,слабо
и….честно казано доста симпатично.
-Здравей,ъмм…новачке,казвам се Нют.Това са Алби,Минхо и Гали –
посочи едно черно момче,един младеж с дръпнати очи,предполагам
китаец и още едно момче, с много странни вежди.
-Алби е най-главният тук,аз съм негов заместител,а Гали и Минхо са

кураторите на строителите и бегачите.Сега нека те извадим от този
шанк.
След тези думи,Нют внимателно ми помогна да изляза от тази
метална,огромна и противна щайга.Когато вече можех да се
огледам по-добре,видях че се намирам на поляна ,около която имаше
високи стени.В подножието на тези стени имаше няколко
постройки, не много обширно подобие на гора и няколко оградени
местности с животни.Обаче колкото и да исках,не ми се получаваше
да се избавя от страха,който ме обзе.Не съм от ревливите
девойчета,които ги е страх от всички животни.Обаче това, което
виждах и усещах беше ужасно.
-Искам веднага някой да ми обясни какво става – проговорих аз с
треперещ глас,оглеждайки този тъбун от тъпо гледащи хлапетии.
-Хора,тя е първата която не избяга…
-Ма казвам ви,че е шпионин!
-Млъкни бе сбръчканяк!Не виждаш ли,че я плашиш!
-О,чудо!Тя проговори!
Изгледах злобно собственика на последната фраза.Алби се доближи
до мен,сложи ръката си на рамото ми и каза:
-Добре дошла в лабиринта,новачке!Сега ще ти обясня
всичко,ела….Абе вие още ли сте тук – обърна се той към тълпата –
броя до три и да ви няма!Бръмчейки,като недоволни насекоми,
момчетата се разсипаха в различни посоки.Огледах се за последен
път и очите ми се срещнаха с очите на онова момче…ох как се
казваше…А да! Нют.
*шанк-сбръчканяк,брато,брат,приятел,човече и т.н.,тоест
приятелско обръщение.

Втора глава: Казвам се Кира 

Алби ме развеждаше из така наречения Глейд и ми показваше и обясняваше всичко. Запозна ме с още няколко момчета, които ни срещнаха по пътя. Едно  от тях, дебеличко, с къдрава, къса коса и чипо носле, изглеждаше доста щастливо като ме видя. Неговото име беше Чък. 

-Уау, момиче! Егати якото!- никога ли тук не са виждали същество от женски пол…?  

-Ти си първото момиче, което е идвало тук!- а, ето каква била работата- Аз съм Чък, а ти сигурно още не си спомняш как се казваш, нали? А защо пратиха теб? Искаш ли да ти покажа къде работя? С всички ли се запозна? Защо не избяга, не се ли уплаши? 

Това момче говори прекалено много…Изглежда на около 12-13 години, 

Явно това е нормално за възрастта му. Исках да отговоря на въпросите на този любопитко, но Алби ме прекъсна: 

–Чък, спри да дрънкаш, остави я да се освести малко. – мерси Алби, но можех и сама да го кажа. 

–Като се усвои тук и разбере какво трябва и какво не трябва да се прави, ще имате време да си плямпате, ако щете по цял ден. 

-Добре де. Ще си поговорим по-късно, чао новачке.-Чък ми се ухили и бързо изчезна нанякъде. 

-Аз бях дотук, показах ти всичко- Алби се обърна към мен. 

–Сега ще те заведа при Нют и той ще ти каже къде ще спиш и къде ще работиш-аз мълчах и се опитвах да преосмисля всичко, което научих за мястото, в което се намирам. 

–Странно, обикновено новаците ме обсипват с въпроси, а ти само мълчиш. Както и да е, ела да намерим Нют. 

Тръгнахме към постройките в единия от ъглите на стената. Тази стена…плаши ме…още никой не ми е казал какво има зад нея, а аз не обичам да задавам въпроси, колкото и да ми е интересно. 

-…разбра ли? Ехо! Слушаш ли ме изобщо!? 

-Аз, ъм…съжалявам, бях се замислила. 

-Повтарям още един път в такъв случай! – Алби ме изгледа недоволно 

–Имаме три правила, които трябва да бъдат без прикословно изпълняване. Първо, всички се занимават с нещо, защото не харесваме мързеливците. Второ, никога не наранявай друг глейдър, това е важно. И трето, никога, ама никога не излизай извън стените, освен ако не си бегач. Ни-ко-га!!! Надявам се, че сега ме чу. 

Аз просто кимнах. ,,Никога не излизай извън стените…’’ хм, какво толкова има там..? Към нас се приближи позната фигура. 

-А, Нют, точно теб търсим. Покажи на новач… 

-Кира- тихо проговорих аз. 

-Моля? 

-Казвам се Кира, току що си спомних – като го казах се усмихнах- да си бяхте водели лицата само. 

-Хубаво име- Алби също се усмихна. 

–Извинете, но се заприказвах с вас, трябва да тръгвам. 

-Имаш красива усмивка, отива ти. 

-Ако това е комплимент, благодаря Нют. 

-Да, ком……няма значение, хайде ела да ти покажа къде ще живееш. 

Трета глава: Група А, Субект 10, ‘’Уникалната,, 

Стигнахме до една дървена къща на два етажа и влязохме. Отвътре беше доста по-обширна, отколкото изглеждаше отвън. Качихме се на втория етаж. Той представляваше коридор, с няколко врати от двете му страни. 

-Тук обитава онзи дивак, Минхо – Нют посочи първата врата и се усмихна. Усмихнах се и аз. 

–Тук съм аз, а точно срещу мен живееш ти. 

-Прекрасно, значи ако сънувам кошмар, вие двамата с Минхо, че разберете първи. 

-Тоест…? 

-Тоест току-що беше предупреден, че крещя силно. 

Нют ме изгледа с насмешливо пламъче в очите и ми намигна. 

-Внимавай някоя нощ, да не бъдеш удушена с възглавница. 

-О, така ли! Само посмей! 

-Олелее, стресна ме! 

Спогледахме се и след секундно мълчание започнахме да се смеем. 

Разговорът ни беше прекъснат от крясъка на Минхо: 

-НЮЮЮЮТ! Къде се шляе този шанк? 

Нют се подаде през прозореца в края на коридора. 

-Минхо, грийвър да те вземе! Спри да крещиш, тук съм! 

-Гали пак се сби със Зарт, свикваме съвет, трябва да присъстваш. 

Аз надниквах иззад рамото на Нют. 

-Оу, имаш си компания 

-Минхо млъкни…не искам да убия някой, още първия ден на това място. 

-Няма да ви преча значи. 

-Изчезни оттук!-двамата с Нют го креснахме едновременно, след което се спогледахме. 

Минхо ни метна по още един ехиден поглед и се смота. 

-Е, аз ще тръгвам. Приятно ми беше. 

-Ще се видим после, предполагам? 

-Да, ще се видим на вечеря. 

След тези думи Нют бързо слезе по стълбите, след което го видях през прозореца. Забелязах, че Нют накуцва и ми стана за миг някак тревожно…Но бързо се отърсих от това и се сетих, че още не бях разгледала стаята си. Отворих вратата и видях, не много голямо помещение, с нещо като шкафче, подобие на легло, голям прозорец и едно прашно огледало. Доближих се до огледалото и изчистих праха от него. Оттам ме гледаше рижаво момиче с рошава коса и зелени очи. Бях облечена със светло синя блуза, която ми беше голяма, и с черни дънки. 

Реших да пооправя малко косата си, но когато прокарах ръка, по врата ми, за да събера един кичур, усетих някакъв релеф. Обърнах се и след доста време успях да прочета в огледалото: 

,,Собственост на З.Л.О.’’ 

Група А 

Субект 10 

,,Уникалната’’ 

Четвърта галва: Какво има зад стените 

Понеже днес всичко това ми дойде в повече, реших да полежа малко. Въобще не бях разбрала как съм заспала. Събудих се, понеже усетих, че някой гледа. 

-О, нашата спяща красавица се събуди. 

Минхо стоеше облегнат на рамката на вратата и се подхилкваше. 

-Няма да те замеря с нещо тежко, защото ти е за първи път, но те предупреждавам, че ако още един път влезеш в стаята ми без да почукаш, скоро време ще имаме труп…-бях изгледана с ироничен поглед. 

-Ауууу край! Ваше Величество, пощадете ме! 

-Всички тук ли сте толкова саркастични? 

Чуха се стъпки и след няколко секунди, иззад Минхо, изникна Нют. 

–Предполагам, че не искате да изпуснете вечерята, а и аз заедно с вас, затова Минхо марш от тук, остави я да се оправи, а ти побързай. 

-Ох леле, Нюти май ревнува. 

-Минхо, ще си платиш за тази фраза… 

Нют просто премълча, но ми се стори, че се изчерви. След което ми подметна едно ,, Ще се видим на вечеря’’ , хвана Минхо за врата и го повлече нанякъде. Не след дълго  се чу как нещо тежко падна по стълбите: 

–Нют! Ах ти смотан шанк! Ела тук!  

После се чу хлопане на врата и когато погледнах през прозорец, видях две боричкащи се фигури. Реших да потърся други дрехи, защото ми стана топлос това, което бях. Порових из шкафа и намерих потник някакво подобие на дънки. Облякох се и се запътих към стълбите. Когато стигнах при Фрайпан, вече се стъмваше и повечето глейдъри бяха свършили с вечерята. 

-Хей, Фрай! Остана нещо и за мен? 

-Здравей…Как ти беше името? 

-Кира. 

-А, вярно. Да остана- и с тези думи той ми връчи чиния с ябълка и някаква каша. Огледах се къде да седна. Имаше много места, но забелязах Нют и Минхо и се намърдах при тях.. 

–Охо, ето я нашата спяща красавица. 

-Здрасти, Минхо. 

Нют замислено си дъвчеше кашата и дори не ме забеляза. Наложи се да му кажа ,,здравей’’ два пъти, докато ме чуе. 

–А? О, здравей Кира, съжалявам, бях се замислил. 

-Нищо. Между другото имах въпрос към вас двамата. Минхо се усмихна. 

-Ами задай го де! 

-Какво има зад стените? 

Момчетата се спогледаха 

-Мисля, че вече е време да й кажем. 

Минхо отправи въпросителен знак. 

-Вече го обсъдихме, Минхо! Не е сега времето да я плашим. 

-Всъщност, повече ме плаши неведението… Е?-повдигнах едната си вежда. 

–Добре…зад стените има лабиринт. От поч… 

-МОЛЯ! – май извиках това прекалено силно, защото всички седящи наоколо ме изгледаха доста странно. 

-Щом искаш обяснение, щя трябва да не ме прекъсваш. – Нют ме изгледа недоволно.  

–От почти три години се опитваме да намерим изход от тук. 

-Предполагам, че все още не сте открили… А защо не трябва да влизам там? 

-Защото вътре има същества, които ги наричат грийвъри и те са много опасни, ако те ужилят – умираш. Също така вечер вратите се затварят и се отварят на сутринта. 

-Още никой не е успявал да оцелее цяла нощ в лабиринта…-подхвърли Минхо. 

Определено информацията не беше една от най-приятните, но беше важно, че вече я знам. 

Грийвър- Скръбница, огромно същество, приличащо на паяк. 

Пета глава: Искам да съм бегач.

След вечерята не исках да се прибирам, не ми се спеше и затова реших да легна на тревата , и да обмисля всичко, което се случи. Нощният глейд, изглеждаше замислен и спокоен. След известно време чух, че някой се приближава и се надигнах на лакти, за да видя кой е. 

–Защо не спиш? 

-Здрасти, Нют. Просто мисля. 

-За какво? 

-За лабиринта… 

Отново легнах за земята и Нют се настани до мен. 

–Избра ли си какво ще работиш? 

-Да. – обърнах глава към него  и го погледнах в очите 

–Искам да съм бегач. 

Нют премълча и се обърна настрани. 

–Прекалено опасно е. 

-Не пречи поне да пробвам, дай ми шанс, Нют, моля те! 

-Добре ще го обсъдя с Алби и Минхо. 

Добре, сега ще мога да им помогна, да открият изход от този ад… Известно време лежахме мълчаливо, наблюдавайки небето, което постепенно се покриваше с облаци, закриващи звездите. Започнах да се унасям. Вече не бях в състояние да контролирам тялото си и очите ми се затвориха сами. Заспивайки усетих, как някой ме вдигна и ме понесе на някъде. Последните ми мисли бяха за лабиринта… 

Когато се събудих, не си спомних веднага вчерашните събития, но когато се сетих какво ми каза Нют, скочих от леглото и се втурнах да го търся. 

Още беше рано и малко от глейдърите бяха навън. Но не след дълго видях Нют и Минхо, които си говореха за нещо. 

-Добро утро! 

-Хм, да видим колко ли ще е добро за теб – каза Минхо, намигвайки ми. 

Отправих му въпросителен поглед. 

-Идваш днес с мен в лабиринта, на изпитателен срок. Ще проверя на какво си способна и дали ставаш за бегач. 

Веднага скочих да прегръщам Нют, който явно не го очакваше и се строполи заедно с мен на земята. 

–Нют, много ти благодаря! 

-Кира, трябва да тръгваме. – подвикна ми, отдалечавайки се. 

НЮТ 

Снощи докато носех Кира към стаята и, си мислех дали е добра идея да я пускам в лабиринта. Алби беше казал, че бихме могли да я пробваме за бегач, още щом я видя, но аз се възпротивих. Днес не знам какво ми стана, но след като тя ми се примоли реших, че ако Минхо е с нея, ще бъде по-добре отколкото любопитството и да натделее и тя да се пъхне сама зад стените. Занесох я и я сложих на леглото. 

Цяла нощ не спах, премисляйки дали все пак не сгреших и не разреших на Кира нещо опасно. Когато се съмна отидох да намеря Минхо и поговорих с него по този въпрос. Той само се зарадва на това, че момичето е толкова храбро и веднага се съгласи. Попитах го, дали не смята, че това не е работа за нея, но той отказва да слуша и просто ми заяви, че ще има изпитателен срок, щом толкова се притеснявам. 

Шеста глава: Ти ни причини това 

Кира 

Минхо, Бен и аз обикаляхме цял ден лабиринта. Когато привечер се върнахме, ми се искаше просто да се строполя на земята и да си заспя там. Посрещна ни Нют. 

-Как мина? 

Точно исках да му разкажа и Минхо ме прекъсна. 

-Не знам за теб и Алби, но лично аз искам да тя да е бегач! 

-Щом говориш така, значи има успехи? 

-Нют, ти шегуваш ли се?! Това девойче търчи като лудо! 

Той ме погледна. 

-Хайде де, Нют! Всичко е наред! Жива и здрава съм! Моля тееее! 

На него явно му писна от мрънкането и той се предаде. 

–Добре, от днес официално си бегач! 

-Благодарствена прегръдка-ухилих му се. 

-Ела тук, мрънкало такова! 

Прегърнах Нют и се сетих, че трябва да благодаря и на Минхо,но когато се обърнах да гушна и него, видях че с бърза крачка и намусена физиономия се отдалечава от нас. 

-Какво му е? 

-Вероятно е изморен. Хайде на вечеря и после трябва да си лягаш, понеже днес беше тежък ден за теб. 

-Нют, не съм малко дете! – направих физиономийка. 

–Не силно се държиш като такова! Ще тръгваш ли вече? 

-Еми няма пък! 

Нют хитро се усмихна. 

–Както кажеш. 

След тези думи той се доближи, хвана ме през кръста и ме дръпна към себе си. 

-Нют, какво по…. 

Не успях да довърша думите си, защото Нют ме подметна и ме стовари на рамото му. 

-Пусни ме веднага долу! Смотан шанк, казах да ме пуснеш! Махни се от мееееен! 

Крещя това, докато той ме носеше през глейда, към стола на Фрайпан. Всички покрай, които минавахме ни гледаха и се смееха. Изчервих се, защото осъзнах колко нелепо изглеждам и започнах да го налагам с юмруци по гърба..Както си вървяхме и аз пердашех Нют, срещнахме Чък. 

-Кира, какво ти е направило момчето, спри да го биеш? – Чък умираше от смях. 

-И защо си червена? 

-Не съм чер…кого се опитвам да излъжа?-Защото днес цял ден съм тичала из лабиринта. 

-Значи вече си бегач? 

Беше ми писнало да се освободя от хватката на Нют и за това просто се предадох. 

-Мхммм, измъкнах го, защото нямах желание за разговори. 

-Добре, ще се видим утре, чао! – Чък ми помаха и се усмихна дружелюбно. 

–Пристигнахме – Нют ме свали на земята и ми посочи вратата. 

–Моля дамите първи! 

-Олеле, направо джентълмен! – все още му бях малко бясна. Отново бяхме едни от последните, дошли на вечеря. 

Взехме си яденето и седнахме при Минхо и Уинстън. 

Минхо изглеждаше все така умърлушен. След малко влезна Алби и седна при нас. 

–Как беше първия ти ден? 

-Супер беше – казах го с натъпкана уста. 

Алби се изсмя. После момчетата нещо се заговориха ,аз си доядох вечерята и се запътих към стаята ми. Вече се беше стъмнило. По пътя се замислих за това , кой ли ни е пратил тук и се загледах в земята. Ходех бавно и за мое щастие(или нещастие)не срещнах никой. Изведнъж усетих силна болка в тила и стана тъмно… 

*Нют* 

Когато с момчетата свършихме с вечерята и се разотидохме по стаите, реших да надникна в стаичката на Кира и да й кажа лека нощ. Почуках на вратата, но нямаше отговор. Отворих и вътре нямаше никой, затова излезнах навън и започнах да я търся. Вече около 15 минути обикалях, но не можах да я намеря и затова отидох при Алби. 

-Алби, Кира я няма! 

Изглеждаше сънен. 

-Спокойно Нют, ще ти се намери гаджето. 

-Алби, навсякъде я търсих, просто е изчезнала! Направи нещо! 

-Ох, добре де, отиди при Минхо и го помоли да ти помогне. – Алби се прозя -Знаеш, че няма как да извън глейда, само не се паникьосвай…. имаме лош опит с твоята паника…- и посочи крака ми. 

-Не е нужно , да ми напомняш… 

Тръгнах да излизам , но се сетих нещо и се обърнах към него. 

-И не ми е гадже… 

Нахълтах при Минхо и му обясних какво става. За мое учудване, той се оправи изключително бързо и двамата изтърчахме навън. 

*Кира* 

-Ох….Главата….Къде съм?!Защо е тъмно?! 

Реших да извикам, може би някой ще ме чуе. 

-Ехоооо! П-помощ! – вече толкова се бях изплашила, че започнах да заеквам. 

-Много се съмнявам ,че тук ще те чуе някой…особено твоя любим  

Нют…- чу се драсване на клечка и се появи един фенер.В светлината на този фенер видях…Гали? 

-К-какво искаш от мен, Гали? Защо съм тук и какво е това място?! 

-Първо ще ми отговориш на няколко въпросчета… 

-Гали, защо…. 

-АЗ ЩЕ ГОВОРЯ,А ТИ ЩЕ МЪЛЧИШ,ДОКАТО НЕ КАЖА!-изкрещя Гали. Това вече ме стресна ,наистина много и се разревах… 

-Оу, защо принцеската плаче? Защото Нюти го няма, нали? Няма и да те намери, ако се опиташ да ме надприказваш! 

Просто си замълчах, но усетих, че с уплахата се появи и гняв… 

-А сега ,,новачке” ,ти ще ми кажеш, какво знаеш за ,,създателите”! 

-Имам си име… – тихо проговорих аз. 

-Моля?!Абе аз казах ли ти нещо!!Минал съм през метаморфозата.. спомням си те ,не се опитвай да ме лъжеш! Ти ни причини това! 

Спрях да рева и събрах сили да допълзя до стената на помещението, в което се намирахме, за да се облегна. Усмихнах му се нагло. 

*Нют* 

С Минхо обикаляхме гората. Имах чувството, че сме пропуснали нещо важно. Изведнъж се сетих и се плеснах по челото.  

– Минхо не проверихме къщата на Джордж!  

-Нют, точно тази разхайтена барака ли мислиш, че ще е място, където се е скрила.  

-По-добра идея ли имаш?- изгледах го и приповдигнах едната си вежда – Освен това не мисля, че е решила да се крие… 

 -Ох, Нют! Добре, ще проверим и там!- очевидно не му беше много приятно да се намира около мен. Странно ,никога не съм го виждал такъв.. 

С бърза крачка се запътихме към старата барака, където живееше  

Джордж, преди да…преди да се превърне в побърканяк… Къщичката се намираше точно в ъгъла, който образува две от стените, близо до гората. Джордж обичаше да се усамотява. Колкото повече приближавахме, толкова повече ми се струваше, че чувам гласове отвътре:  

-Е, нека те огорча, аз не помня нищичко!- бях повече от сигурен че това е Кира!  

Блъснах вратата и видях Кира…безсилно се беше облегнал на стената и изглеждаше доста измъчена. Над нея се беше надвесил Гали, готов да е удари. Минхо стоеше до мен, поразен от гледката и не мърдаше.  

*Кира* 

 На вратата стояха Минхо и Нют и ме гледаха. След секундно мълчание, тишината беше нарушена от Гали.  

-Знаех си, че трябваше просто да я убия, а не да чакам да я намерите! Минхо се засили да го удари, но Нют го хвана за лакътя. 

 -На съвета ще решим, какво ще го правим.  

Минхо се обърна, изгледа злобно Нют и дръпна ръката си .След това отиде при Гали и го цапардоса така, че тръгна да му тече кръв от веждата и падна на земята. После го хвана за яката и се сборичкаха. Нют изтича при мен и ме повдигна, а единственото нещо, за което ми стигнаха силите, беше да го прегърна през врата. След това загубих съзнание. 

 Седма глава: Правя това,за твое добро. 

Отварям очи…виждам, че съм в някаква ярко осветена стая,с бели стени, таван и под.В нея има само леглото, на което съм до него нощно шкафче, претъпкано с хапчета. Прозорци няма. Има само една голяма метална врата. Бях сама и това ми се стори странно, станах и подпирайки се на стената, излезнах от стаята. Озовах се в голям коридор, приличащ на болница. Нагоре-надолу щъкаха хора, облечени с бели халати и не ми обръщаха никакво внимание. Внезапно вратата зад мен се отвори и оттам се показа мъничко, рижаво и зеленооко момиченце на около пет-шест години, поразително  

приличащо на мен. До нея стоеше висок мъж,който я държеше за ръката. Мъжът изглеждаше млад, но косата му сивееше и имаше почти незабележими бръчки. Стоях и го гледах право в очите. Можех да се закълна , че когато излязох, в стаята нямаше никого. Мислех си, че ще ме попита какво правя тук и коя съм, но той тръгна напред и мина до мен, дори без да ме погледне. Тръгнах по коридора след тях. Влязоха в една стая с клетка и застанаха до нея. Вътре имаше побърканяк, който ръмжеше и когато ги видя се метна към тях, но по решетките на клетките мина ток и го отблъсна. Момиченцето извърна глава към мъжа. 

 -Тате…  

-Да, Кира 

 Кира? Не..Не може да бъде! Помахах с ръка пред лицата им, но от тяхна страна не последва реакция. Момичето продължи: 

 -Тате, защо трябваше да идваме тук, не искам да гледам това нещо…страх ме е… 

 Мъжът клекна пред момиченцето, хвана го за раменете и каза:  

-Скъпа, правя това за твое добро, трябва да знаеш в какво може да се превърне всеки когото обичаш, ако не намерим начин да спрем вируса.  

-Всеки? 

 -Да, всеки. Даже Томас и джин… 

 -И ти ли?  

-И аз… 

 Детето се разплака и мъжът го прегърна. 

 -Правя го, за да не ми осъждаш някога, Кира..  

В този момент в стаята влезе висока, възрастна жена,облечена цялата в бяло,с руса коса и тръгна към двамата.  

-Дженсън, не мисля, че това ще помогне, ако тя е с нрав като майка си.  

-Не вярвам, че майка и направи онова.  

-Аз по-добре познавам сестра си, Дженсън! Тя винаги е била и не знаех, че ще бъде като разярена лъвица, защитавайки нещо скъпо за нея.- стори ми се, че жената повиши тон и пред очите й премина злобно пламъче.  

-Ава, аз….  

-Сега и тук, за всички съм Госпожа Пейдж, ще говорим друг път. Сега изведи детето от стаята и не го мъчи повече! 

 Дженсън, Ава и момиченцето закрачиха към вратата, но когато аз тръгнах да излизам пред нея, на нейно място се появи стена. Спрях и се втренчих недоумяващо към мястото, където допреди секунди имаше врата. Изведнъж зад гърба ми се чувам тихо ръмжене. Бавно се обърнах и се срещнах очи в очи с чудовището, което вече не беше в клетката. Изпищях и здраво стиснах очи, готова да усетя зъбите на побърканяка на врата си , но изведнъж, някой започна да ме тресе за раменете. Отворих очи и видях Нют, който се беше надвесил над мен и ми говореше нещо. След няколко секунди осъзнах, че всичко преди това е било сън, но въпреки всичко, страхът не ме оставяше и аз се разплаках.  

– Кира, всичко е наред! Аз съм тук, спокойно, всичко ще се оправи. 

Седнах на леглото и Нют ме прегърна.  

-Нют, какво се случи? Какво правя тук?– огледах се и видях, че се намираме в мъничка, дървена къща с няколко легла и прозорци, които отваряха гледка към гората.  

-Когато с Минхо те намерихме, не беше в особено добро състояние, благодарение на онзи тъпак Гали и както казва Крис, припаднала си от прекалено много емоции и заради удара по главата, преди това.  

-Кой е Крис? 

 -Ами той е нещо като доктор в глейда. 

-Колко време бях в безсъзнание?  

Нют погледна в пода.  

-Почти два дена… 

Осма глава: Ще останеш ли с мен? 

Почти два дена…?! 

-А какво стана с…Г-Гали? 

-Искаше ми се да разбера, какво са направили с онзи подляр. 

-Още на сутринта свикахме съвет, за да решим как ще го накажем. 

-Какво решихте? 

-Минхо каза, че Алби е бил бесен, след като е разбрал за случката и съвета е решил да го затворят за месец в пандиза* на хляб и вода. 

-И каква беше реакцията? 

-Наложило се е да го влачат и през това време той е крещял как ти си била виновна за всичко. 

Подсмихнах се . 

-А защо говориш така, все едно не си бил там? 

Нют пак се загледа в пода и млъкна. 

-Защото през цялото време седеше при теб. 

Минхо стоеше на вратата и широко се усмихваше. 

-Госпожите Катастрофа, радвам се да ви видя жива и…почти здрава. 

Станах и отидох при него, за да го прегърна. 

–И аз се радвам да те видя, боклук. 

Минхо отиде при Нют, който все още гледаше в пода и го потупа по  

рамото. 

–Казах ли ти аз, шанк такъв, че всичко ще е наред с нея? 

Нют изглеждаше доста смутен и разведря обстановката отидох при тях и ги прегърнах и двамата. 

–Благодаря ви…Не ми се мисли ,какво щях да правя без вас… 

Няколко часа по-късно. 

Днес съм освободена от работа. Прекарах си деня в къщичката, която се водеше лекарски кабинет. Излязох  навън привечер, за да се разходя малко и да вечерям. Когато влезнах в стола, веднага забелязах, че всички ме зяпат. Чък ,Минхо, Нют и Алби седяха на една маса в дъното и за да стигна до тях, се наложи да мина през всичките тези, зяпащи ме очи. 

–Радвам се че си добре.-Чък ме погледна и се усмихна широко. 

-И на теб здравей.-  аз също се усмихнах и минавайки покрай него ,му разроших косата. 

Когато приключихме с вечерята Алби и Чък се запътиха към хамаците ,а аз, Минхо и Нют-към нашата къща. 

Казахме си чао и се разотидохме по стаите. 

Когато си легнах, не можах да заспя ,за това седнах до прозореца ,мислейки си за изминалите няколко дена и събития Внезапно някой тихичко почука на вратата и когато казах на този някой да влезне, на вратата се показа Нют. 

–Хей, ъм…исках да се уверя ,че всичко е наред. 

-Гали е под надзор, няма кой друг да иска да ме завлече в някоя порутена съща ,в другия край на Глейда. за да ми обяснява ,че съм виновна за всичко, което се случва тук, нали така?-усмихнах се иронично, след всичко което казах. 

Станах от мястото до перваза ,което бях заела и се излегнах на кревата. 

-Ами, значи…аз такова…лека нощ ,Кира. 

-Не, Нют почакай малко!-Той се спря на вратата и се обърна. 

-Не искам да спя сама ,ще останеш ли с мен? 

Последва мълчание, стори ми се ,че той се изчерви, но не бях сигурна ,понеже беше тъмно. После той се доближи и ме погледна. 

-Искаш да спя при теб? 

-Да… 

На сутринта. 

Събудиха ме слънчевите лъчи. Тези проклети неща ми светеха право в очите !Но сега вече не мисля за слънцето, а за това че… 

Нют ме прегръща през кръста…(!) 

Внимателно отместих ръката му, за да не го събудя и отидох до огледалото. 

-Добро утро. 

-Нют, стресна ме, мислех, че спиш! 

Нют седна на леглото и се усмихна. 

-Спях, докато ти не ме събуди. 

Браво Кира, за пореден път доказа колко си непохватна. 

-Оу, ъм…съжалявам… 

-Нищо, днес отиваш в лабиринта, трябва да се оправяш. Ще се видим на вечеря.-И с тези думи той излезе от стаята ,все така така усмихвайки се. 

Ех Кира, Кира…кога ще можеш да признаеш и на себе си, и на него, че си влюбена? 

Пандиз-(в реалния живот, това е жаргонна дума за затвор.)мястото където затварят провинилите се глейдъри. 

Девета глава:Нют. 

*Кира* 

Вече мина месец от случката с Гали и днес ще го пуснат. Скоро трябва да пристигне новак, чакаме го от ден на ден. За сега всичко е спокойно(ако може да се каже така за това място) .Глейдърите спряха да се шашкат, всеки път когато ме видят и даже завързах добри приятелства с някои от тях. Например с Минхо и Чък. Научих две от секциите в лабиринта наизуст(2 и 4)и днес с Минхо обикаляхме 5.Вече около половин час кръстосвахме секцията в мълчание, защото се опитвах да запомня положението на коридорите, през които минавахме и явно Минхо го разбираше. Обаче не след дълго той наруши мълчанието:  

-Искаш ли, да си починем малко?  

-Ти си главният, значи ти решаваш.  

Спряхме до една стена и аз се облегнах на нея, припомняйки си изминалия маршрут. Минхо седна.  

-Значи с Нют се сваляте, а?  

-Моля?!  

Усещах как бузите ми придобиваха доматен цвят.-нещо не си разбрал Минхо!  

-Ние…Аз…не се свал…  

Той ме погледна и аз сведох поглед, очаквайки нещо съркастично метнато по мой адрес. За мое учудване Минхо мълчаливо стана, доближи се до мен на такова разстояние, че усещах дъха му на лицето си…внимателно приповдигна брадичката ми и ме погледна в очите.  

-Няма нужда да криеш чувствата си към някого.  

Последва нещо, което не очаквах. Стените започнаха да се разместват и земята под краката ни, започна да се тресе. Двамата с Минхо не запазихме равновесие и той падна по гръб, а аз  върху него. 

Получи се така, че се доближих прекалено много и се целунахме. Учудена ли бях.  

БЯХ В ТОТАЛЕН ШОК!!!  

Бързо се съвзех и рязко станах.  

-Не беше толкова зле, хареса ми.  

-Минхо се ухили.  

-Какво?!Ама аз…ако Нют…Боже!  

-Личи ти, че си влюбена в него. Обаче сега ,ако твоя Нют разбере, за това ,че съм те целунал, ще ми разбие муцуната.  

-Предполагам, че това е първата ми целувка…Е,поне не си спомням дали съм имала преди лабиринта.. А защо му е на Нют да ти разбива муцуната?  

 Минхо ме изгледа и се разсмя.  

-Включи го малко този мозък бе, тъп шанк такъв! Какво иска да каже с това? Не вярвам Нют да ме харесва, това просто не е възможно…или е…?След като той спря да се смее, отново се намести до стената и ме попита:  

-И кога мислиш да му кажеш?  

Сведох поглед. 

-Не знам, има ли смисъл въобще да му казвам? Ами ако той не изпитва същото към мен? 

-Добре и какво предлагаш? 

-Да му го кажеш днес? 

Свих рамене. Искаше ми се да кажа нещо, но не можех да спра да мисля, за създалата се преди малко, неловка ситуация и просто си замълчах. Останалата част от почивката ни, мина в мълчание. 

Обиколихме още един път секцията и се запътихме към Глейда. 

Заради разместването на онези проклети стени, трябваше да минем по дългия път и успяхме да влезем, точно преди вратите да се затворят зад  нас. Както винаги малка групичка момчета, ни чакаха пред вратата ,готови да ни нападнат с куп въпроси. Нют се беше облегнал на стената и гледаше в далечината, но когато видя, че сме тук с бърза крачка тръгна към нас. 

Десета глава: Някога ще ти се от благодаря, кълна се! 

*Кира* 

-Защо се забавихте, случило ли се е нещо?-Нют изглеждаше напрегнат. Прегърнах го, за да се успокои и му казах след като се отдръпнах: 

-Нют, спокойно, всичко е наред, просто стените в пета секция се разместиха и се наложи да заобикаляме. 

Стори ми се, че искаше да каже нещо, но последва мълчание. 

–Тук ли мислите да си прекараме вечерта? Предполагам да отидем при Фрайпан и там може да продължите да си се гледате.- Минхо подхвърли тези думи с навъсено лице. 

Закрачихме към стола и вървяхме в неловко мълчание, защото нито аз можех да говоря с Минхо зле днешната случка, нито пък двете момчета имаха желание за разговор. Тишината продължи, докато не срещнахме Уинстън и Бен.Те завързаха разговор и когато стигнахме до Фрайпан се намърдахме на една маса и продължихме да си говорим. По едно време момчетата се сетиха, че имат работа, казахме си чао и аз отново останах с Нют и Минхо, който пак придобиха лица, изразяващи нежелание за разговор. Исках да кажа нещо, за да поразведря обстановката, но не успях, защото вратата се отвори с гръм и трясък и вътре влетя Гали, следван от двама от приятелите му, които му крещяха нещо, опитвайки се да го настигнат. Приглушеното говорене, което се чуваше до преди малко в помещението, Ваше затихнало. Гали с озверял поглед огледа стола и погледа му се спря на мен. 

–Ти..Малка нещастница! Имаше месец з да се разкарах от тук, защо не го направи!? 

-И къде ми предлагаш да отида? – изгледах го със саркастичен поглед. 

-При приятелчетата ти, които ни натикаха тук и ти им помагаше! В лабиринта, Кира! Там грийвърите ще са по-мили с теб, отколкото аз! 

След тези думи, момчето с широка крачка се приближи към мен, издърпа ме от масата и ме запечата в стената. Изстенх заради болката, която усетих в гърба.След това всичко стана много бързо. Видях как Нют скочи от мястото си и за по-малко от секунда беше стигнал до мен и Гали. Хвана го за блузата и го удари с юмрук в лицето…след това още веднъж и още веднъж. Аз бързо се съвзех и се опитах да ги разтърва. 

-Нют стига! Спри! Добре съм, пусни го!-огледах се безпомощно наоколо в тълпата зяпачи-какво гледате?! Направете нещо! Минхо! 

–Докато виках за помощ, двете момчета вече се търкаляха на земята. Най сетне Минхо, Зак и Алби успяха да ги разтърват. Лицата и на двамата бяха в кръв, но Нют изглеждаше по-зле. Минхо и Алби го държаха, докато той гледаше с обезумял поглед и се опитваше да се докопа до противника си. 

-Пипни я още веднъж и ще станеш на безполезна купчина кланк!-Нют изкрещя тези думи с все същата омраза, с каквато пребиваваше Гали преди това, но вече не се дърпаше. Погледах към Минхо. В очите му се четяха смесени емоции. Имах чувството, че изпитва гняв и в същото време съжаление към Нют. Наоколо беше настанала тишина. Всички гледаха към нас…към мен…Отнякъде се обади глас: 

–Това момиче за втори път предизвиква суматоха, Алби няма ли да направиш нещо!? 

-Да, Алби .Всички много добре знаем за спомените на Гали, обсъждахме го на съвета. Време е да се вземат предпазни мерки! 

-Предполагам да и дадем изпитателен срок! 

-Чакайте! Не можем да бъдем сигурни в това, което е казал Гали! Може тя да не е виновна. 

От всички краища на тълпата, се чуваха възгласиш накрая се стигна до това, че глейдърите започнаха да спорят помежду си. 

-ТИШИНА!!!-Имах чувството, че дори в лабиринта се беше чул крясъкът на Алби. Всички млъкнаха моментално и се обърнаха към него. 

–Ще свикваме съвети този път, ти -той се обърна и ме посочи с пръст-ще присъстваш. 

-Но аз …  

-Достатъчно чух днес, от всички ви! Кира ще спорим утре на съвета, а останалата част от този ден ако обичаш бъди по-ниска от тревата и по-тиха от водата. – cетне се извърна към Гали. 

-А ти приятелю ще прекараш още една нощ в пандиза. Нищо лично просто не искам повече спречквания, а като се има в предвид избухливият ти характер, ще е по-добре да си ограничен до утре.  

-А Нют? На него нищо ли няма да кажеш?-изсъска Гали-Той ми  

налетя ,аз не съм го пипал. Исках само да покажа на тая къде и е мястото, а той се намеси.  

Алби се замисли.  

-Нют, съжалявам, но той е прав. И ти отиваш в пандиза. Айде зяпачи разпитвайте се, шоуто свърши!  

Нют нищо не каза, само ме погледна и ми се усмихна. Алби го побутна леко по рамото, за да върви, но след първата крачка която направи, лицето на Нют се изкриви от болка и той падна. Не можех повече да гледам това. Стрелнах се към него, клекнах и го прегърнах.  

-Алби, моля те не го карай да седи в пандиза!  

Момчето ме изгледа с хладнокръвен поглед.  

-Правилата са си правила, и не трябва да бъдат нарушавани. За всяко нарушение, дори и най-малкото се полага наказание.  

Очите ми се насълзиха.  

-Алби, знам че ситуацията преминава всякакви граници, но…Нют ме защити…моля те, разреши на мен вместо него да прекарам тази нощ зад решетките!  

Алби гледаше с все същия поглед и повдигна вежда.  

-И защо трябва да го правя?  

-Най-малкото, защото ти е приятел. И двамата не сме слепи, виждаш, че ще е по-добре да нощува в лечебницата, от колкото на камъните навън.-през цялото товa време Минхо стоеше мълчаливо отстрани, държейkи Нют и не пророни и дума. И ето, че сега се обади. Бях му много благодарна за това. Предводителят на глейдърите гледаше замислено в земята.  

 -Може и да си прав, Минхо…Добре! Заведи Кира до пандиза, а аз ще заведа Нют в лечебницата.  

Преди да пусна Нют му прошепнах:  

-Някога ще ти се отблагодаря, за всичко което направи за мен, кълна се! –Минхо ме побутна по рамото, което трябваше да означава, че е време да вървим и преди да изляза от столовата се обърнах и видях как Нют ми се усмихва. През главата ми мина мисълта, че му отива усмивката и бих искала да я виждам по-често. Докато вървяхме Минхо каза:  

-Предполагам, че няма смисъл да те държа, за да не избягаш. Ти сама изяви желание. Аз просто ще те съпроводя.  

Аз просто кимнах, все така унесена в мислите си. Минхо вървеше до мен.  

-Всички си мислят, че зад тази лудница, която става тук, съм виновна аз! Минхо, не мога повече така, какво да правя?!-почти изкрещях тези думи.  

-Всичко ще е наред. Не си виновна за нищо!  

Думите му ме накараха да се успокоя, той ме хвана за ръка и така тръгнахме към пандиза. Това беше голяма дупка в земята, захлупена отгоре с дървена решетка и заключваща се с катинар. Момчето ми помогна да сляза долу, след което затвори решетката и и докато заключваше каза:  

-Не ми се сърди, че те заключвам, но не искам да давам излишни поводи на Алби да се нервира.  

Кимнах с разбиране.  

-Знам.  

-Аз тогава ще ъм…тръгвам…постарай се да поспиш.  

Минхо стана и се обърна да си ходи, но нещо в мен ме накара да го спра:  

-Минхо, чакай!  

Той се върна при клетката.  

-Благодаря ти, за всичко което направи днес…  

-Не искаш ли да ми благодариш с още една целувка?  

И двамата се разсмяхме.  

-Лека нощ, Минхо.  

Момчето ми се усмихна и вече отдалечавайки се, ми помаха. След като останах сама, легнах на нещо подобно на пейка. Осъзнах ,че всичките преживявания днес ми бяха дошли в повече и преди да успея да помисля за каквото и да било, очите ми се затвориха.  

Единадесета глава: Новакът е тук… 

Не съжалявам ,че се намесих. Съжалявам само, че Кира по собствената си глупост ,ще прекара тази нощ в пандиза, а там нощем е студено. Бих могъл да и попреча да вземе това решение, но крака и главата ме боляха толкова, че не успях да кажа каквото и да било. Алби мълчаливо ми помогна да стигна до лечебницата.Убеди се ,че ще се погрижат за мен и се запъти към вратата. Не знам защо, но се чувствах виновен пред него. Реших да разчупя леда.  

-Алби.  

-Той се обърна. 

По лицето му личеше, че след днешната случка не иска да говорим.  

-Виж човече ,съжалявам за днешната суматоха ,но ти сам видя, че нямах друг избор .Тя е момиче, а Гали е два пъти по-висок и силен от нея.  

Алби въздъхна.  

-Знаеш ли какво? Ти си просто един хубав шанк .В никакъв случай не те виня за  станалото, но и Гали няма смисъл да обвинявам. Страх го е, че всичко това ,което ние изградихме, тоест реда и законите тук, ще отидат по дяволите заради момичето.-След това, през лицето му премина закачливо-иронична сянка -и не е нужно, човек да има по пет очи, за да види, че си падаш по нея. Нямаше какво да отговоря. Алби беше прав за всичко това. Преди да излезе ми подхвърли думите:  

-До утре-и затвори вратата  

Затворих вратата и вече бях започнал да се унасям, когато чух как някой влиза.  

-Знам, че не спиш.  

Беше Минхо.  

Продължавах да лежа, със затворени очи. След кратко мълчание му отговорих:  

-Какво искаш, сбръчканяко? Той се доближи до леглото ми и седна на стола до него.-Искам да ми кажеш…Обаче честно…Ох, просто искам да знам, дали ти…Личеше си, че не знае, как точно да каже нещото, което го мъчеше, обаче аз май разбрах, за какво щеше да бъде предстоящия ни разговор.  

-Дали чувствам нещо към Кира? Възможно.