Изпитанието на Деметра

Здравей, и добре дошъл/дошла в мястото, което ще съсипе напълно живота ти или ще го промени тотално, и то към доста по-добро (зависи от гледната точка). Решението е единствено и само твое, така че каквото и да избереш, първият ти избор е дали да продължиш да четеш…

Продължи, знам, сега да видим, докъде ще стигнем.

1. ГЛАВА

Започваме с Авера Хауърд и най-добрата ѝ приятелка Кели Смит. Всичко при тях започна една седмица преди учебната година, (имам чувството, че са се опитали да си намерят оправдание) когато двете момичета отидоха по книжарниците. Разбира се пътят им трябваше да мине, през най-голямата, тази на г-жа Робъртсън. Никой не знае, особено много за собственичката освен това, че тя е вечно в своите ужасни настроения и ВИНАГИ, носи дрехи извадени сякаш от корицата на списание “Vogue”. За жалост всеки започващ учебната година, а и не само трябваше, сякаш да премине през това изпитание, за да продължи напред. Този път момичетата имаха една основна цел, която бе книгата “Илиада”.

Мисля, че всеки поне веднъж е оставял произведенията от лятната ваканция за септември, и когато този ужасяващ месец пристигаше, всички се втурваха за да ги прочетат.

Книжарницата – Библиотека на Робъртсън (или както тя искаше да я наричат – Лили, сами обаче можете да прецените, че това не оставяше, като наименование, когато говореха зад гърба ѝ), представляваше огромно помещение, с гладък под, пълно със секции с различни книги, а в средата бе нейното биро, което някога може би се е виждало, но сега то бе заровено под стари кутии от пици, понички, сладки, пакетчета от бонбони, шоколад и т.н.

Момичета минаха набързо, през сметището и се насочиха към секциите с четива. При Робъртсън, както и при всичко в света имаше любимци, но за жалост Кели и Авера, не попадаха дори в критерията “Приемливи”, затова за тях имаше специални услуги, каквито не се полагаха на останалите.

Едни от тях бяха обичайните зловещи погледи, които ти подсказваха, че срещуположния човек обмисля убийството ти по няколко възможни начина, или пък неповторимите обиди на Робъртсън, които никой не разбираше, но не и обичаше.

– Е, днес е в добро настроение, нямаше плюене, нито обиди, всъщност дори не ни обърна внимание.

– Предполагам, Ави, но моля те, нека побързаме, защото добрите ѝ настроения, са последвани от унищожителните.

– Добре, но аз не виждам никъде “Илиада”, въпреки, че на онази секция има доста книги за овладяване на гнева. – посочи тя, към съседния стелаж, при който книгите бяха отваряни, четени, прелиствани и късани, изключително много пъти.

– Намерих нещо – оповести Кели доволна, държаща стара книга, с кожена подвързия.

Момичетата седнаха на два от столовете до голямата маса, която бе по-скоро за хранене, но все пак им послужи. Кели отвори бавно книгата, като внимаваше да не изпусне нещо от нея, тъй като от дългите години четене, много от страниците ѝ се бяха скъсали и сега бяха натъпкани в огромните корици, без особено старание.

– Мислиш ли, че ще има издание на книгата от нашия век – подхвърли Авера.

– Отиди да видиш и ще разберем.

Кели остана, на масата прелиствайки старата развалина, докато приятелка насочи вниманието си, към стената от книги, никоя от която не беше издадена след 2000 година. За нейн кошмар, след дълго търсене, тя не намери нищо.

Часът бе 19:30 и всичко останало бе затворено, затова, тя се насочи към страшилището Робъртсън, за да намери това което търси. С приближаването си до битото ѝ, тя остана с впечатлението, че нея я няма, което бе ужасно странно, тъй като тази жена нямаше да изостави сладките си с шоколад, за нищо на света, камо ли да стане от мястото. (Това важеше, дори при заплаха от атомна бомба.)

Когато Авера се обърна, за да се върне при Кели, нещата излязоха извън контрол. Пред нея може би на около два метра, седеше или по-скоро рееше, сянка на момиче, много красиво и нежно и съвсем малко по-голямо от нея. Според Ави, ако силуета, можеше да има възраст, тя е с две години по-голяма от нея и Кели, тоест на около петнайсет. За момичето сянката не изглеждаше никак застрашителна, съвсем спокойна и неподвижна.

Но за жалост “Тихите води са най-дълбоки”, помисли си Авера в момента, в който тя мигна и сякаш всичко си бе нормално, само леката светлината под врата на склада ѝ подсказваше за нещото, което бе видяла.

***

“Главата ме боли ужасно”, това бе единственото нещо, за което мислеше Картър, когато успя да се свести. Е втората мисъл бе малко по-различна “Какво е това”, този път това се отнасяше за мястото, на което се намираше, а именно стар прашен склад, пълен с кашони. Главата му пулсираше, от кръвта която бе нахлула в нея, а спомените на момчето му играеха лоша шега. Всъщност той не знаеше дори името си (Доста странно, че аз го знам, нали).Е, не точно не го знаеше. До него на малко откъснат лист с доста крив и странен почерк бе написано “Картър, бягай”. Паниката, която почувства, бе същата, когато се изправиш пред дъската. 

(Може, би дори по-голяма, въпреки, че е почти невъзможно.) 

Ръката го болеше, въртеше му се свят и сърцето му щеше да изхвръкне от гърдите, така че ако искате да се почувствате, като него трябва да направите две неща, ударете в стената с юмрук и след това излезте пред най-страшната ви учителка и измислете, някоя обида.

В този момент Авера и Кели бяха събрали смелостта да отворят склада и когато едното момиче, отвори рязко врата, сътресението и болката в главата на Картър се усилиха в пъти и той припадна.  

***

– Господи, добре ли е? – както разбрахте, Кели бе отворила врата, в момента в който Картър бе отпуснат на нея… И той припадна… – Мъртъв ли е? 

– Кел, не драматизирай, жив е, въпреки, че ти се опита да го довършиш. – засмя се Ави. 

– Какво ти става?! Горкият, дали е добре? – Кели продължаваше да се върти около него, чудейки се какво да направи, докато Авера не спираше да се смее на физиономиите ѝ. 

Най-накрая напрежението, което двете разбираха по-различен начин спадна. Кели бе останала с Картър, докато приятелката ѝ мокреше кърпа. 

– Кел, може би ще се наложи да повикаме някой…

– Добре, ей, сега ще се обадя, но как ще обясним станалото?

– Не знам, просто се обади да повикат лекар и ще го измислим.

***

 Ще прескоча, по-малко интересните неща, като обаждането, измислянето на нелепа история, гласяща, че момчето “Том” /Името хрумна на Кели от анимационния филм “Том и Джери”/ било толкова развълнувано от намирането на книгата, че си ударило главата в една от секциите.

/Те вече го бяха измъкнали от склада и бяха пресъздали нещата според историята си, но дори и с целият труд, който бяха отделили, разказът им бе, точно толкова нелеп, колкото и историята за това как кучето ти е изяло домашното./ Както и да е, всеки е измислял нещо абсурдно, но на докторът който пристигна това не му направи никакво впечатление. Той беше много учтив и мил, но въпреки всичко Авера не го понасяше. Според нея причината бе, че след всяка своя дума, той се обръщаше към тях с “миличките” ми. Но въпреки, че все още не го усещаше тя и Кели, вече го познаваха и това не беше за добро.