СЛАВЯНИ И ПРАБЪЛГАРИ ДО СЪЗДАВАНЕТО НА БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА НА БАЛКАНСКИЯ ПОЛУОСТРОВ

1. Славяни. Произход и прародина

Славяните принадлежат към индоевропейската езиково-етническа общност. По археологически данни в земите на днешните европейски държави техните най-ранни селища се откриват в Полша, Беларус, Украйна и европейската част на Русия. Най-старото писмено сведение принадлежи на “бащата на историята” Херофот – VІ в. пр.н.е., който говори за неври, будини и венеди.

По-късно римските автори Плиний Стари, Тацит и Птоломей съобщават за тях заедно с други племена, обитаващи земите на север от Римската империя.
През ІІ-ІV в. окончателно се оформят основните славянски племенни групи:

източна – анти,

западна – венеди,

южна – славини.

През V в. Придвижването на големи маси хора от вътрешността на Азия към Централна Европа, известно като Великото преселение на народите, раздвижва и славянските племена. След смъртта на хунския вожд Атила в 453 г. славяните се придвижват на юг и стават непосредствени съседи на Източната римска империя – Византия.

2. Нападения и заселване на славяните на Балканския полуостров

Славяните идват в балканските провинции на Византия както всички други “варварски” народи преди тях – със силата на меча. В края на V и началото VI в. те започват да нахлуват южно от р. Дунав, грабят каквото могат и се изтеглят. За да предпази столицата Константинопол, император Анастасий I (491-518) строи т.нар. Дълга стена. Това крепостно съоръжение, завършено през 512 г., е разположено на 70 км от Цариград – от Деркос на Черно море до Силиврия на Мраморно море.
Първото голямо нашествие на славяни на юг от р. Дунав е по времето на император Юстин І (517-525). В техните нападения често участват и прабългари, които в началото са съюзници на Империята, но след това се обръщат срещу нея.
Император Юстиниан I (527-565) прави всичко възможно, за да спре славянските нападения. Там, където оръжието е безсилно, той използва дипломацията. Назначава на служба славянски пълководци, настройва племената едно срещу друго, праща скъпи подаръци на други народи да нападнат славяните. Все с такава цел Юстиниан I предприема грандиозно строителство. Възстановява и строи нови крепости по течението на р. Дунав. Прави втори отбранителен пояс от крепости по продължението на Стара планина. Строи укрепления дори между Дългата стена и столицата. Общият брой на тези крепости според византийския хронист Прокопий Кесарийски е над 300. Но, както пише същият автор, тези усилия се оказват напразни.
През втората половина на VI в. славянските нападения стават по-чести. Огромни маси леко въоръжени славяни пресичат Балканския полуостров от север на юг, като опустошават дори Пелопонес. Византийските хронисти все по-често съобщават, че в техните набези участват и прабългари.

В 559 г. византийската дипломация с много усилия успява да предизвиква война между прабългарските племена кутигури и утигури. В същото време срещу голяма сума в злато ромеите привличат на своя страна аварите срещу прабългарите и славяните. Година по-рано аварски пратеници пристигат в Константинопол, за да предложат услугите си на император Юстиниан І От 562 до 569 г. аварите окончателно се заселват в земите около устията на реките Сава и Драва. Те създават голямо племенно обединение – Аварски хаганат начело с вожда Баян, което в продължение на повече от две столетия, до 796 г., играе важна роля в Централна Европа.
Първите сведения за славянската колонизация на Балканския полуостров са края на VІ в. и принадлежат на сирийския писател Йоан Ефески. През есента на 586 г. те обсаждат Солун в продължение на една седмица, като използват специална обсадна техника, описана в “Чудесата на св.Димитър Солунски”. Жителите на града успяват да подпалят обсадните машини и славяните се оттеглят.

В началото на VІІ в. Византия изоставя отбраната на дунавската си граница. Няколко години по-късно, при управлението на император Ираклий (610-641), славянската преселническа вълна залива балканските провинции на Византия. Предполага се, че в хода на това движение в земите между р. Дунав и  Стара планина се заселват племето на северите и обединението на “Седемте славянски рода”, които по-късно в съюз с прабългарите на хан Аспарух поставят основите на средновековната българска държава в Европа.
Успехът на Византия във войните със славяните и аварите зависи от нейната ангажираност във войните в Персия. Възползвайки се от това, славяните масово нахлуват през Дунава. Вестите за славянската колонизация стигат чак в далечна Испания. Епископът на Севилия Изидор съобщава, че през четвъртата година от управлението на император Ираклий (610-641) “славяните завзели Гърция”.
През лятото на 626 г. Константинопол е подложен на двойна обсада. От северозапад го нападат славяни, авари и прабългари, а от югоизток – перси. Съюзниците се изтеглят едва след десетдневни безуспешни опити да щурмуват града. За да ги спре, император Ираклий прехвърля крупни военни сили от Мала Азия на Балканите. Те се придвижват в три направления: по Черноморското крайбрежие; по пътя Одрин – София – Белград и по Егейското крайбрежие към Солун.
След смъртта на император Ираклий арабите – новата сила в Мала Азия – притискат Византия. Обединени от вярата на пророка Мохамед, много скоро те стават най-силният противник на ромеите в следващите столетия. Империята използва периодите на мир с мюсюлманите, за да воюва на Балканите със славянските племена.
През втората половина на VII в. тя възстановява властта си върху по-голямата част от Балканския полуостров и преврьща отседналите в тези земи славяни в свои поданици. Земите между Стара планина и р. Дунав обаче остават под контрола на славяните. За да устоят на византийския натиск, те създават военнополитически съюз от седем неизвестни по име племена и северите.

3. Обществено устройство

По времето, когато славяните се заселват на Балканите, основна обществена единица в славянското общество е родовата териториална община, управлявана от старейшина. Голям брой такива общини съставят едно племе начело с княз. Първоначално князете нямат особена власт над общините. В хода на войните с Византия обаче те и част от бойците натрупват богатства и властта им става по-осезателна. Основният орган за управление на славянското племе се нарича „вече” – племенно събрание, в което участват всички мъже, годни да носят оръжие. Често пъти група племена се обединяват във военновременни съюзи с цел нападението на някой по-голям град. В “Деянията на св. Димитър Солунски” се съобщава за голямо славянско нападение над Солун в 620 г., в което участват много племена: драговити, сагудати, велегезити, ваюнити, верзити и др.
В “Стратегикона на Псевдомаврикий” политическите отношения между отделните славянски племена са характеризирани така: “Те или не достигат до споразумение, или пък, ако се споразумеят, веднага други нарушават решението, като всички противници враждуват до смърт помежду си и никой не иска да отстъпи другиму.” Тази политическа несговорчивост се оказва трайна характеристика на славянските племена. За нея съобщават почти всички съвременни им автори. В известна степен тя пречи на византийците да се споразумеят със славяните, които непрекъснато нахлуват в Империята, но в еднаква степен тя пречи и на самите славяни да се организират в трайно политическо обединение.

4. Бит, поминък и религия на славяните

В “Стратегикона” освен препоръките как да се воюва с тях се съдържат и детайлни описания за начина им на живот. Те обитават селища, разположени в непосредствена близост до реки, езера или блатисти местности, като използват водната преграда за защита. Препитават се от земеделие и скотовъдство, лов и риболов. Сеят предимно жито и просо и отглеждат същите домашни животни и птици (без пуйките, които са пренесени от Северна Америка много по-късно), каквито се отглеждат от всички останали европейски народи днес. Славяните сами изработват нужните им за домакинството глинени или дървени съдове. Те живеят в колиби от преплетени клони, измазани с кал и покрити със слама, землянки и полуземлянки.

След отсядането на слявяните на Балканите византийските хронисти като Прокопий Кесарийски съобщават, че те почитат един върховен бог, наричан Перун – бог на мълнията, но имат и други божества, като Сварог – бог на огъня и занаятите, Дажбог – бог на плодородието, Волос – на стадата, Лада – на плодородието, любовта и семейството. Славяните се отнасят с почитание към природните явления и свръхестествени сили на вековни дървета, реки или езера. Те вярват, че в тях, както и в гъстите гори живеят митични същества – русалки и вили, самодиви и самовили, някои от които се явяват в човешки образ и срещата с тях не предвещава нищо добро. За това те трябва да бъдат омилостивявани чрез жертвоприношения.
Славяните имат развити погребални обреди. Те изгарят своите мъртви заедно с вещите, служили им приживе. Тленните останки, заедно с остатъци от дрехи и накити, те поставят в глинени урни и заравят в земята. Имат обичай да устройват състезание в чест на починалия и угощения на мястото, където е погребан.

5. Прабългари

Първото писмено сведение, в което прабългарите са отбелязани със своето народностно име – Vulgares, е Анонимен римски хронограф от 334 г. В него се посочва, че са народ, който живее северно от Кавказ, в земите на днешен Казахстан.
Различни исторически свидетелства от края на ІV в. насам съобщават за отделни прабългарски племена, населяващи различни територии, пръснати от земите между Черно и Каспийско море до териториите около Балатонското езеро в днешна Унгария и Италия. В тях се разказва за хуногури, оногури, уногондури, котраги и кутригури. Според Прокопий Кесарийски в средата на VІ в. сред народите, населяващи Северното Черноморие и Приазовието на запад от Азовско море и р. Дон, живеят кутригурите, а източно от тях – утигурите. Най-вероятно става дума за два големи военноплеменни съюза, обозначавани по-късно с имената на тези две племена. През VІІ в. историята на едно от прабългарските племена – уногондурите, се преплита по-тясно с Византия и информацията във византийските извори става по-обилна.
Още древните хронисти свидетелстват, че всички прабългарски племена са родствени и имат общ произход, за който различни учени вече десетки години изграждат различни хипотези.

6. Прабългарите в Централна Европа

Движението на хуните през втората половина на IV в. увлича прабългарските племена. По-голямата част от тях се заселва в Предкавказието, Приазовието и в поречията на реките Дон и Донец. Друга част продължава с хуните на запад и се заселва в Панония и Северозападните Карпати. Участието на прабългарите в хунския съюз е засвидетелствано в “Именника на българските ханове”, където първият български владетел Авитохол се идентифицира с Атила. След неговата смърт в 453 г. прабългарите излизат самостоятелно на европейската политическа сцена.
През 480 г. остготите, които по това време обитават балканските провинции на Византия, започват военни действия срещу Империята. За десетина години ромеите успяват да ги изтласкат и те се преселват в Италия. Във връзка с тази война византийските хронисти на няколко пъти съобщават за прабългари като свои съюзници.
В 488 г. остготският крал Теодорих потегля нагоре по р. Дунав. При река Сава близо до гр. Сингидунум (дн. Белград) той разгромява една смесена войска от гепиди и прабългари, командвани от вожда Бузан. Разказвайки за битката, Енодий прави едно от най-интересните описания на за начина на живот, социалната структура и военните качества на прабългарите: “Пред очите ми е вождът на българите, повален от десницата ти, която защищава свободата. Той не бе убит, за да не изчезне за историята,но той не остана и непокътнат, за да не проявява по-нататък дързост и за да остане там, в своето непобедимо племе, жив свидетел на твоята сила. Ако той беше получил смъртоносна рана, ти щеше да победиш човека, а като остана жив, той си унизи потеклото. Това е народът, който преди тебе имаше всичко, което е пожелавал; народ, в който този е придобивал титли, който е купувал благородството си с връвта на неприятеля, в който бойното поле прославя рода, понеже у тях се смята без колебание за по-благороден оня, чието оръжие е било повече окървавено в сражение; те са народ, комуто преди битката с тебе не се е случвало да срещне противник, който да му устои, и народ, който дълго време е извършвал войните си само с набези. Тях не са поставяли в затруднение, както трябва да се очаква, нито планинските масиви, нито изпречилите се реки, нито липсата на храна, понеже смятат, че е достатъчно удоволствие да пият кобилешко мляко. Кой би устоял срещу противника, който се носи и храни от своето бързо животно? А какво ще кажете за това, че те са приучили грижливо към издръжливост на глад и тези животни, благодарение на които умеят да избягват глада? По какъв начин ездачът извлича из вимето на гладното животно храна, която той, водим от съобразителността, се е погрижил то да не крие? По-рано вярваха, че светът е открит за тях, сега смятат, че за тях е затворена само тази част от земята, която ти пазиш.”

След оттеглянето на остготите прабългарите започват самостоятелни набези. Техните нападения, както и тези на славяните и аварите, са причината за построяването на Дългата стена от император Анастасий І. Особено голямо е прабългарското нахлуване в 540 г. През тази година те достигат до Адриатика и стените на Константинопол. За да ги спре, Византия организира на няколко пъти междуособни войни между утигури и кутригури или настройва славянските племена на антите срещу тях.
От средата на VІ в. историята на прабългарските племена се преплита с тази на аварите до 631-632 г., когато част от тях напуска Аварския хаганат  и се разселва.

7. Стара Велика България

Останалите в Приазовието след хунската вълна прабългари са покорени през 567-568 г. от Тюркския хаганат. Тюркският натиск обединява прабългарските племена от земите край Азовско и Каспийско море. Начело с вожда на уногондурите Кубрат (Курт) (605-665) от рода Дуло през 631-632 г. те се освобождават от тюрките и създават голям военно-племенен съюз на западната граница на хаганата.
Византийските хронисти Йоан Никиуски и  патриарх Никифор наричат това политическо обединение Стара Голяма България. За кратко време тази България укрепва и влиза в орбитата на византийската политика в Северното Черноморие.

Българските владения са непосредствен съсед на Византия и византийските хронисти пишат по-подробно за тях. Според Йоан Никиуски хан Кубрат е от стар знатен род и е племенник на хунския вожд Органа. Още като млад, вероятно в 619 г., той посещава Константинопол и приема християнството. През 635 г. той отново е във византийската столица, за да сключи мирен договор с император Ираклий (610-641). Мирът с Византия му е необходим, за да отхвърли окончателно тюркската заплаха. Договорът е началото на дългогодишно приятелство, което двамата владетели поддържат до края на дните си.

Хан Кубрат е силна личност с голям авторитет за прабългарските племена. Идеята за българска държавност в нейния ранносредновековен вид най-вероятно се заражда при неговото управление. Кубрат умира вероятно в 665 г., като завещава на своите синове да не се разделят, за да “не робуват на друг народ”. В продължение на три години след него управлява най-големият му син Безмер. Византийските хронисти го наричат Батбаян или Баян.
Още приживе на хан Кубрат хазарите, които върху развалините на Западнотюркския хаганат създават свой – Хазарски хаганат, притискат Велика България. След неговата смърт синовете му не спазват бащиния завет и се разделят. Най-големият Батбаян се подчинява на хазарите и започва да им плаща данък. Вторият син на Кубрат – Котраг, потегля на североизток и се заселва по средното течение на р. Волга. Той следва идеята за държавност на своя баща и поставя началото на т.нар. Волжко-Камска България, която просъществува до 30-те години на XIII в., когато е разгромена от татаро-монголското нашествие.
Третият син Аспарух пресича реките Днепър и Днестър и през 60-те години на VII в. се заселва в т.нар. Онгъл (Оглос, Онглос), в земите на днешна Южна Бесарабия. Византийският хронист Tеофан Изповедник разказва, че много скоро след това този “нечист народ” започва да напада земите южно от р. Дунав, които са византийско владение – територията от днешния гр. Шумен – на изток между Стара планина и р. Дунав.

8. Социално-икономическо развитие и култура на прабългарите

Битът, общественото устройство и религията на българските племена са в пряка зависимост от начина им на живот. В периода докъм VІ в. те водят номадски начин на живот, като се придвижват заедно със стадата, които се нуждаят от постоянна паша. През втората половина на VІ в. и първата половина на VІІ в., когато влизат в пряк досег с Източната Римска империя – Византия, част от тях вече водят отседнал начин на живот.
Основен поминък на прабългарите е скотовъдството, но се занимават и с лов и риболов. В своите местоживелища на север от Кавказ развиват занаяти, които са свързани с техния бит и начин на живот: грънчарство, ковачество, обработка на кожи и златарство. Те разполагат своите селища най-често покрай реки. Едно такова селище (аул) се обитава от 20-30 семейства. След като отсядат и броят на семействата в селищата нараства, те започват да ги укрепват със земен вал и ограда от заострени колове. Всяко семейство живее в куполообразна юрта, направена от кожа върху дървен скелет.

Прабългарската войска се състои от всички годни да носят оръжие мъже. Тя е само конна и се разделя на лява и дясна страна, съобразно това къде живеят родовете спрямо аула на хана. Основните им оръжия са пригодени за употреба от седлото на коня: двойно извит лък, извит дъгообразно меч, къси копия и ножове.
Прабългарската религия се характеризира с подчертан синкретизъм. Прабългарите почитат един върховен бог, богът небе – Тангра. Ханът е и първожрец на Тангра. Своите погребения те извършват чрез трупополагане в посока север–юг. В гроба поставят личните вещи и оръжието на починалия.

Прабългарите имат лунен календар, състоящ се от цикъл от 12 години, всяка от които носи името на почитано животно: І – сомор (мишка), ІІ – шегор (вол), ІІІ – вер, бер (тигър), ІV – дванш (заек), V – неизвестно (вероятно дракон), VІ – дилом (змия), VІІ – мор [им] (кон), VІІІ – текуч (овен), ІХ – неизвестно (вероятно маймуна), Х – тох (кокошка), ХІ – етх (куче), ХІІ – дохс (свиня). Календарът най-вероятно е заимстван от високоразвитата в древността китайска култура.