БОЛЕН ЗДРАВ НОСИ

 

Един гладен вълк шетал из гората. От глад едва гледал. Отдалеч го видяла лисицата и се усмихнала. Тя познала, че вълкът е гладен, няма много сили, едва върви, и тозчас решила да му отмъсти и за голямата сила, която имал, и за смелостта му, и най-много за здравите му зъби. Тя само с хитринка се опитвала да преживява и винаги, когато могла, показвала на вълка, че тя е по-умна и по-хитра от него и по тоя начин отмъщавала за силата му. И сега, като го видяла такъв гладен и уморен, помислила си да го направи за присмех на другите. Отишла при него и заподскачала, подсмивала се радостно, търкаляла се.

Кумчо-вълчо я погледнал сърдито и рекъл:

— Що има, кумице? Що си толкова весела и радостна?

— Как няма да съм радостна, кумче? — рекла лисицата. — Весела съм, сита съм, сега ми е паднало сърце на място.

— Какво се е случило, кумице, че най-после и твоето сърце е легнало на мястото си? — попитал вълкът учудено.

— Ох, кумче, кумче, да знаеш каква сватба са вдигнали в селото, що ядене има, що пиене, ум да загубиш. Па мен ме поканиха и аз сгризах набързо две-три печени кокошчици, пък се сетих за тебе: какво ли прави кумът, рекох си, та и той не дойде на тая богата сватба, да си хапне от сготвените агънца и от печеното теле.

— Кума-лисо! — надигнал се изгладнелият вълк. — Веднага ме заведи на сватбата, че както съм изпусталял, и теб ще изям.

— Да вървим, кумчо, да вървим! — забързала Кума-лиса. — Ще те заведа на тази богата сватба, та цял живот да помниш и разказваш.

Тръгнали. Вървели, вървели и стигнали в селото. А тогава къщите били малки, ниски, покрити със слама. Вълкът и лисицата скочили на покрива на една къща, дето имало сватба, и Кума-лиса погледнала през комина. По едно време рекла:

— Уууу, силна ракия, брей, изгори ми устата!

— Кумице, ама дават ли ти да пиеш? — попитал Кумчо-вълчо.

— Дават, кумче, дават! — рекла Кума-лиса и пак мушнала главата си в комина. — Ууу, колко хубаво е изпечено това пиле и с масло е полято. Е, тия хора знаят как да приготвят вкусни пиленцата.

Кумчо-вълчо облизал устата си и побутнал лисицата:

— Кума-лисо, чакай сега и аз да похапна малко. Гладен съм!

— Ела, кумчо, ела! Ето, застани тук на моето място и пъхни главата си в дупката.

Кумчо-вълчо пъхнал главата си през комина и лисицата, като го бутнала, той паднал право на сватбарската софра. Развикали се сватбарите, разтичали се, грабнали кой дърво, кой вила и погнали вълка. Той, горкият, едва избягал в гората, пребит от бой.

Докато сватбарите гонели кумчо-вълчо, лисана слязла през комина в стаята. Там до огнището стояла само невестата. Лисана залапала бързо яденето, дето било на масата. После видяла едно гърне с кисело мляко и пъхнала главата си в млякото. Невестата я видяла, грабнала машата и тупнала лисицата по гърба:

— Шшшът, червена котано, какво си нападнала млякото?

Кума-лиса се измъкнала и беж да я няма. Ама в бързането цялата й глава била омацана с мляко. Като стигнала в гората, излегнала се и помислила: какво ли стана с Кумчо-вълчо? Дали го пребиха? И както си мислела така, изведнъж видяла вълка, едвам пристъпвал от болки. Тя започнала да пищи и да нарежда:

— Олеле, майчице, пребиха ме тия лоши хора. Олеле, майчице, само по главата ме биха, та мозъкът ми изтече.

Вълкът се ослушал и познал гласа на лисицата. Полека, полека стигнал при нея:

— Олеле, кумице, пребиха ме! — оплакал се той.

— Ох, кумче, кумче, мене ме пребиха. Костите ми счупиха, мозъка ми изкараха. Я погледни ми главата, целият мозък е разсипан. Не мога да се отмъкна до къщи, да си умра при децата, да ме не разнасят тук орлите и враните.

Кумчо-вълчо, като я слушал как рони сълзи и как нарежда, дожаляло му и рекъл:

— Ще ти помогна, Кума-лисо, да си отидеш до къщи. И аз съм пребит, ама мозъкът не ми е изтекъл. Ти съвсем си съсипана.

Навел се Кумчо-вълчо, Кума-лиса скочила на гърба му и се усмихнала. Повървели малко, вълкът едва пристъпвал от болки, а Кума-лиса не могла да се сдържи от радост, че болният я носи, та си рекла:

— Болен здрав носи, болен здрав носи!

— Какво казваш, кумице?— позапрял се Кумчо-вълчо.

— Нищо, нищо, кумчо! Бая си на болната глава, дано ми пооздравее, та да си видя къщата.

Пак тръгнал Кумчо-вълчо и Кума-лиса занареждала:

— Болен здрав носи, болен здрав носи!

— Потърпи, кумичке, потърпи, сестричке! — замолил я Кумчо-вълчо. — Скоро ще стигнем у вас, потърпи още малко!

А Кума-лиса примирала от смях и пак думала тихо:

— Болен здрав носи, болен здрав носи!

Кумчо-вълчо се поослушал добре и разбрал приказките на лисана. Ядосал се люто и я изхвърлил от гърба си:

— Чакай сега да видя кой е болен и кой здрав! — И като се пусне след нея…

Бягала Кума-лиса, бягала, колкото сили имала, ама вълкът здраво напирал с всички сили, та не усещал болките си. Лисицата се вмъкнала в дупката си, ама Кумчо-вълчо я сграбил за едната нога. Тя приплакала от болка, но завикала високо:

— Дръж, вълчо, корен, дръж, вълчо, корен!

И вълкът, нали си е глупав, пуснал ногата на лисицата и захапал един корен. Лисицата изпищяла:

— Олеле, майчице, ногицата ми отиде! Олеле, майчице, ногицата ми изяде!

Кумчо-вълчо, като чул това, настървил се още повече и дърпал с всички сили, докато изкъртил зъбите си.

Лисицата, доволна от това, че е отмъстила на Кумчо-вълчо, и сега ходи сама и напада селските курници. А Кумчо-вълчо, когато си спомни за хитрината на Кума-лиса, притъмнява му пред очите и изяжда всичко, каквото му падне.

 

ЗЛАТНОТО МОМИЧЕ

 

Живели едно време мъж и жена. Те си имали дъщеричка, хубава като цвете. Който я видел, очи не можел от нея да откъсне. Живели си те сговорно и щастливо, но не било писано това да продължи дълго – майката се разболяла от тежка болест и скоро починала. Останал сам-самичък мъжът с момичето. Трудно му било да се грижи за всичко и съседите му го посъветвали да се ожени повторно. Скоро той довел в къщи новата си жена. Мащехата също си имала момиче и така намразила заварената си дъщеря, че не можела да я търпи. Все я хокала и карала да върши най-тежката работа и все мърморела на мъжа си заради нея. Една вечер мащехата му рекла:

– Не ща дъщеря ти вкъщи. Да се маха оттук! Ако ли не – аз ще се махна!

Натъжил се мъжът. Той обичал много момичето си и не искал да послуша мащехата. Започнали всеки ден да се карат. Днес кавга, утре кавга и най-подир на бащата му причерняло пред очите. Дотегнал му такъв живот и склонил да направи каквото втората му жена искала. Мащехата замесила питка с пепел, турила я в торбата на мъжа си и го изпроводила от къщи заедно със завареничето. Заръчала му да не се връща с дъщеря си.

Мъжът повел момичето към затънтена планина, обрасла с гъста гора. И щом се изкачил на един висок връх, извадил питката, търкулнал я по стръмното и казал на момичето да я донесе, за да обядват.

То хукнало след питката и дълго я гонило из тъмните гъсталаци. Когато се върнало, бащата си бил отишъл. То взело да вика и да го търси. Викало и плакало, викало и плакало, скитало се из пущинака докато се мръкнало. Изведнъж в тъмното съгледало малка къщичка на горската поляна.

От прозорчето ѝ се чул глас:

– Кой плаче? Момче ли си или момиче? Ако си момче – върви си по пътя, ако си момиче – влез при мене!

В горската къщичка живеела чудновата бабичка. Сивозелените ѝ коси били много редки, но дълги и вятърът ги духал на всички страни, тъй че приличали на паяжина. Носът ѝ бил остър, ноктите – дълги и закривени, а на рамото ѝ седял бухал. Горската магьосница прибрала момичето при себе си и го нагостила.

На сутринта то станало рано и докато магьосницата още спяла, разтребило, поръсило пода с вода и измело. А бабичката станала, умила се, взела бухала и тръгнала по свои работи из гората. Ала преди това заръчала на момичето да нахрани животинките ѝ – все разни змии и гущери.

– И да не те е страх от гадинките ми! – рекла тя. – Те не хапят.

Момичето запарило трици, оставило ги да изстинат и нахранило змиите и гущерите. После откачила мънистата от врата си и вързало на всяка гадинка по едно герданче.

По пладне бабичката се върнала, а гадинките я посрещнали и взели да ѝ се хвалят:

– Бабо, кака ми върза герданче! Бабо, кака и на мене ми върза герданче!

Пък бабичката отвръщала:

– И баба ще върже на кака герданче! И баба ще върже на кака герданче!

Близо до къщичката течала река. Щом се наобядвали със сладката гозба, бабичката рекла на момичето да идат да поседнат край брега на реката. Подир малко слънцето напекло бабичката, тя се прозинала и рекла:

– Аз може и да заспя, а ти видиш ли водата да тече червена, не ме събуждай. Видиш ли я да тече синя, пак не ме събуждай. Ала щом потече жълта, веднага ме събуди!

И бабичката заспала. По едно време реката придошла червена. След червената вода потекла синя. Синята вода се сменила със зелена, после на талази заприиждала черна. Най-накрая забълбукала жълта вода и момичето събудило бабичката. Тя бързо го уловила за косата, потопила го в реката и викнала:

– Дръж, баби, каквото можеш! Дръж, баби, каквото можеш!

Момичето я послушало, хванало каквото му попаднало между ръцете и когато бабичката го извадила от водата, държало едно сандъче. После горската магьосница изпратила момичето до пътя в края на гората, махнала му с ръка за сбогом и изчезнала. А то тръгнало по пътя и скоро се прибрало в къщи. Щом застанало на прага, мащехата и бащата ахнали – едно златно момиче стояло на вратата и греело с невиждана хубост. Протегнало ръце златното момиче, подало сандъчето на баща си и когато той го отворил, що да видят – сандъчето било пълно догоре с жълтици. От този ден мащехата взела да вехне от завист, а и на мъжа си мира не давала да заведе и нейното момиче в гората, та да стане и то хубаво и богато.

– Щом толкова искаш, ще го заведа. – склонил той.

И мащехата запретнала ръкави, гребнала от най-хубавото бяло брашно и го пресяла три пъти. Омесила питка, опекла я, увила я в чиста кърпа, после я сложила в торбата и я дала на мъжа си. Той нарамил торбичката и повел доведената си дъщеря към върха. Като стигнали на същото място, бащата търкулнал питката и изпратил момичето да я търси. После бързо се скрил и се върнал в къщи. Щом настигнало питката, момичето взело да търси баща си. Търсило, търсило, не го намерило. Заплакало, завикало и започнало да се лута из гъстата гора. Вечерта излязло край къщичката на бабичката и чуло гласа ѝ:

– Какво си ти, баби? Момче ли си или момиче? Ако си момиче – ела при баба, ако си момче – върви си по пътя!

– Момиче съм, бабо, момиче съм!

– Като си момиче, влез!

И също като предишния път, бабичката магьосница прибрала гостенчето и го нагостила. Ала на сутринта то не станало от леглото преди бабичката. Почакало да му направят попара за закуска и пръста си дори не помръднало да разтреби и помете, както сторило другото момиче. Бабичката си замълчала, нищо не казала. Взела бухала и пак тръгнала в гората. Ала се върнала от прага и заръчала на гостенчето да попари трици и да нахрани животинките ѝ. Казала му да не се плаши, защото не хапят. Момичето попарило триците, но не почакало да изстинат, ами веднага ги дало на змиите и гущерите да ядат и те си изпопарили езиците. И щом се върнала бабичката по пладне, посрещнали я и взели да се оплакват:

– Бабо, мене кака ме попари! Бабо, и мене кака ме попари!

– И баба ще попари кака! И баба ще попари кака! – намръщила се магьосницата.

Наобядвали се двете и тя рекла на момичето да идат край реката. Поседели малко, на бабичката ѝ се додрямало и тя рекла:

– На мен ми се доспа, може и да задремя. Пък ти, видиш ли реката да идва червена, не ме буди. Видиш ли я да дойде зелена, пак не ме буди! Не ме буди и като я видиш бяла. Щом стане жълта също не ме буди, ала видиш ли я черна, да ме събудиш!

Бабичката задрямала, а момичето видяло, че реката придошла червена. Изтекла се червената вода и дошла зелена. След нея потекла бяла. После бялата се сменила с жълта като злато. Момичето харесало жълтата вода и топнало малкия си пръст в нея. Пръстът се позлатил и така си останал – златен. А подир златната вода потекла черна. Тогава момичето събудило бабичката, тя станала, хванала го за косите и го потопила в черната вода. Държала го и му викала:

– Дръж, баби, каквото можеш! Дръж, баби, каквото можеш!

Грабнало момичето каквото му попаднало и бабичката го извадила от водата. Девойчето държало в ръце едно сандъче. После магьосницата изпроводила гостенчето до края на гората и го пуснала да си върви. Щом момичето влязло вкъщи, мащехата примряла – дъщеря ѝ била черна като дявол, а като отворили сандъчето, от него се разпълзели жаби, змии и гущери.

– Какво си направил с дъщеря ми, проклетнико? – закрещяла злата жена на мъжа си.

– Ох! – рекъл той. – Където заведох едната, там заведох и другата. Каквото сторих с едната, същото сторих и с другата. Пък къде са ходили те, какво са правили и какво е станало – колкото знаеш ти, толкова знам и аз.

Не минало много време и царският син чул за златното момиче, което било толкова хубаво, че нямало второ като него, и го поискал за жена. Изпроводил сватове, ала мащехата скрила от тях златното момиче под едно корито и вместо него облякла в буляинска рокля и забулила в було своята дъщеря. Казала ѝ да подава изпод булото само позлатения си пръст, та хората да мислят, че тя е златната невеста. Сватбарите тръгнали, а петелът спрял да рови из бунището, плеснал с криле, кацнал на стобора и изкукуригал:

– Кукуригууу! Златна кака под корито скрита, черна кака – на кон язди!

Сватбарите се спогледали, почудили се и като не разбрали нищо, пак тръгнали. Петелът пак пропял:

– Кукуригууу! Златна кака под корито скрита, черна кака – на кон язди!

– Каква ще е тази работа? – спрели се сватбарите, ала черната булка сритала коня и той пак тръгнал.

– Кукуригууу! Златна кака под корито скрита, черна кака – на кон язди! – продрал се пак петелът.

– Тази работа не е чиста! – решили сватбарите. – Я да видим кого водим на царския син!

Вдигнали булото на булката и що да видят – черна като дявол грозница. Върнали обратно лъжкинята на майка ѝ и намаерили златното момиче скрито под коритото. И когато въвели златното момиче при царския син, целият дворец грейнал от хубостта ѝ. Двамата се оженили и живели честито чак до старини.

 

ЗЛАТНОТО ПТИЧЕ

 

Имало едно време един цар. В градината му расла една златна ябълка. Всеки ден по пладне дървото пускало цвят, вечер връзвало плод, а през нощта плодовете узрявали, но някой идвал и ги обирал. Всяка сутрин царят отивал в градината и не намирал ни една ябълка. Той имал трима синове. Веднъж им рекъл:

– Чудя се кой дохожда нощем да ми бере златните ябълки. Ни една не оставя – поне да ги видя какви са. Човек ли е, звяр ли е – не знам. Я нека седне довечера някой от вас под дървото – да пази: дано уловим крадеца!

Наел се най-големият брат. Отишъл вечерта в градината, взел един лък със стрели и седнал под ябълката. Чакал, чакал, станало полунощ – никой не дошъл. Унесла го дрямка и той полегнал уж на шега, но заспал дълбоко и се събудил чак на сутринта. Като станал, погледнал за ябълките: нямало ни една. Отишъл при баща си.

– Е, синко – запитал го царят, – улови ли крадеца?

– Не можах – рекъл гузно синът, – Сън ме налегна, уж на шега полегнах, а съм заспал дълбоко и цяла нощ съм спал, нищо не видях и не усетих.

Тогава царят повикал втория си син.

– Довечера ти ще пазиш ябълката – рекъл му той. – Гледай да не се заспиш и ти като брат си! Разхождай се по градината, недей ляга, че може да задремеш и да не видиш крадеца.

Отишъл вторият син под ябълката – да пази. Сновал из градината докъм полунощ, ходил насам-натам, уморил се и седнал под дървото. Налегнала го дрямка, търкулнал се и заспал. Когато се събудил на сутринта, ябълките били обрани до една. Повикал го царят и го запитал опазил ли е ябълката.

– Не можах – рекъл. – Пуста дрямка ме налегна и съм заспал. Никого не можах да видя.

– То се разбра – казал царят, – че такива сънливци като вас не могат опази ябълката, ами ще трябва довечера аз да отивам да пазя.

– Аз ще вървя, тате – обадил се най-малкият му син.

– Ти ли? Много ще я опазиш и ти! По-големите ти братя не можаха нищо да видят, та ти ще видиш! И ти ще заспиш като тях.

– Да ида да се опитам – настоял момъкът. – Може пък да я опазя.

– Като искаш, иди ! – съгласил се царят.

Вечерта най-малкият брат взел лъка със стрелите и отишъл в градината. За да не заспи, той си порязал малкия пръст и го вързал със сол – да го боли. Посред нощ се задала една птица с огнени пера: като слънце светела. Тя кацнала право на най-големия клон и почнала да яде ябълките. Момъкът се прицелил с лъка и пуснал една стрела. Птицата хвръкнала и от нея паднало едно перо: само това откъснала стрелата. Момъкът взел огненото перо и го занесъл на царя. Като го внесъл в стаята, цялата стая светнала от него.

– Татко – рекъл царският син, – видях кой ни яде ябълките. Полетя посред нощ една златна птица – светла като огън, перата й сякаш бяха пламъци. Замерих я с лъка, но не можах да я убия: веднага хвръкна и отлетя, откъдето беше дошла. Само това перо откъсна стрелата: нося ти го – да го видиш.

– Хубаво, синко, хубаво – рекъл царят. – И то стига. Братята ти не можаха и по едно перо да ми донесат.

Сетне той повикал и другите си двама синове и им рекъл:

– Вижте какво ми донесе брат ви. Перо от оная птица, която ни краде ябълките. Перото е толкова хубаво, а самата птица трябва да е сто пъти по-хубава. Тръгнете и тримата да я намерите и да ми я донесете. Който я намери и ми я донесе, ще му дам половината си царство, а когато умра – ще вземе цялото. Ако ли не я донесете, по-добре не се връща: ще ви взема главите. Позор ще бъде цар като мене да имам трима синове – и никой от тях да не смогне да улови крадеца на моите ябълки.

Тримата братя се стегнали за път, простили се с всички в двореца и тръгнали, но и те не знаели накъде отиват. Като вървели по пътя, двамата по-големи братя почнали да се карат на по-малкия, че той бил станал причина да ги прати баща им да търсят златната птица.

– Ти ли се намери най-хитър и най-смел – корели го те, – да не заспиш и да занесеш на баща ни перо? Това ли ти беше работа? Сега заради тебе ще се лутаме и ние немили-недраги по света – да търсим птица, която я намерим, я не.

Карали му се дълго, набили го и го изпъдили.

– Махай се от нас – рекли, – не те искаме! Иди мри от глад – да помниш кога си ходил да търсиш златната птица!

Момъкът не знаел накъде да поеме и тръгнал отдалеч след братята си. Те вървят – и той върви; спрат се те – и той се спре; тръгнат – и той тръгне, но все отдалече – да не го видят. Вървели братята, що вървели, срещнал ги един старец.

– Добра среща, момци – рекъл им той.

– За нас добра, за теб зла – отвърнали те, все още ядосани.

– Накъде сте тръгнали тъй? И защо сте ядовити?

– Много ли трябва да питаш? – сопнали му се те. – Я си върви в пътя!

Рекли тия думи и си заминали. Старецът срещнал и най-малкия брат.

– Добра среща, синко.

– Добра среща, дядо. Моята ако е добра, твоята да е сто пъти по-добра.

– Накъде така?

– Не знам, дядо, и аз накъде. Ела да седнем край пътя да си починем. Ще хапнем малко и ще ти кажа къде съм тръгнал.

Седнали под една сянка. Момъкът извадил хляб, поканил и стареца да хапне с него и му разправил всичко.

– Тръгнал съм, дядо, да диря златната птица, но не знам ни къде да я търся, ни къде ще я намеря.

– Чувай синко – рекъл старецът. – Като станеш оттук, върви самин, недей ходи подир братята си, те са лоши хора. Като повървиш малко, ще видиш един кръстопът. Ако тръгнат братята ти по десния път, ти тръгни по левия; ако тръгнат по левия, ти поеми десния; ако ли се разделят и тръгнат един по единия път, а друг – по другия, ти тръгни по третия. Аз имам малко работа тук наблизо, та ще се отбия, а ти върви: ще те настигна по-натам.

Момъкът тръгнал по пътя. Вървял, що вървял, стигнал до един кръстопът. През това време братята му се били скарали и се разделили; единият бил тръгнал наляво, а другият надясно; момъкът поел третия път. Като повървял малко, старецът го настигнал и продължили заедно. Тъй вървели до вечерта. Когато се мръкнало, старецът рекъл:

– Синко, още дълъг път ни чака, докато намерим златната птица. Аз съм уморен, а и твоите нозе са се подбили от много ходене. Да легнем тук, та да пренощуваме, а утре на ранина ще продължим.

– Бива, дядо – рекъл момъкът.

Легнали да спят. Когато момъкът заспал, старецът го взел на ръце и го изнесъл напред, колкото десет дена път – и го оставил, а рано в зори го събудил и му казал:

– Хайде синко, ставай да вървим, че сме се успали!

Момъкът станал и не познал, че се е събудил на друго място. И тоя ден вървели, а вечерта замръкнали пак на пътя. И сега легнали да спят. Старецът пак пренесъл момъка десет дена път напред и там го събудил. Така вървели няколко дена, докато стигнали до града, където била златната птица. Пред града имало висок хълм. От върха му целият град се виждал като на длан. Старецът отвел царския син на хълма и му рекъл:

– Виждаш ли синко, ония високи дворци? В тях живее царят, златната птица е негова. Като влезеш в града, ще отминеш двореца, зад него има едни кули: там е златната птица. Ще видиш една голяма врата, която сама се отваря и затваря. Отвори ли се, мини през нея; на вратата пазят двама стражи: ти мини, те няма да те видят. После ще минеш през седемдесет и седем по-малки врати, на всяка от тях варди по един пазач, и тях ще минеш и ще влезеш в една голяма градина. Там е златната птица, тя седи в златна клетка, украсена със скъпоценни камъни, клетката е два пъти по-хубава от птицата, но ти недей се полъгва да я вземеш, защото ще те хванат. Отвори клетката, извади птицата и бързай при мене.

Момъкът влязъл в града. Било обедно време. В тоя град хората спели денем, а нощем будували. Царският син минал край дворците. По улицата нямало хора. Стигнал до кулите. Видял оная висока врата, която сама се отваряла и затваряла. Пред вратата стояли двама стражи с голи саби в ръце, но те спели стоешком и не го видели. Когато се отворила вратата, царският син влязъл. Минал по един голям двор, постлан с бял пясък. Стигнал до една по-малка врата, и там пазачите дремели. Той минал, без да го видят. Тъй преминал всички седемдесет и седем врати и влязъл в градината. На дърветата видял много клетки с птици. И клетките, и птиците били кои от кои по-хубави. Най-хубава била клетката на златната птица – цялата била от злато и светела, а многобройните скъпоценни камъни по нея блестели като звезди. Царският син отворил клетката, хванал птицата, скрил я под дрехата си и тръгнал да си отива. Минал всички седемдесет и седем врати и стигнал до двора, постлан с пясък. Там си рекъл на ума:

“Какво ли пък ще стане, ако се върна да взема и клетката? Как ще нося тая птица без клетка? А и клетката е по-хубава от самата птица. Тия пазачи спят до един, никой няма да ме види.”

Върнал се, взел клетката, сложил в нея златната птица и я понесъл. Но щом птицата се видяла в клетката и усетила, че я носят, надала толкова силен писък, че всички стражи се събудили. Те хванали момъка и го отвели при своя цар. Събудили царя и му казали, че тоя човек бил откраднал златната птица с клетката

– Хвърлете го в тъмницата! – заповядал ядосаният цар. – После ще го съдя.

И те отвели момъка в тъмницата. Затворили го. Три дена му не дали нищо да яде, дори вода да пие не му давали. На четвъртия ден царят заповядал да го изведат на съд пред него. Извели го.

– Кой си и какъв си ти – запитал го той, – та искаш да ми откраднеш златната птица? Отде идеш? Кой ти каза, че аз имам такава птица?

– Царю честити – рекъл момъкът, – аз съм царски син. Баща ми има в градината си една златна ябълка. Тя цъфти всеки ден и връзва златни ябълки, а твоята птица идва всяка нощ да ги обира. Ние я пазихме дълги нощи, докато аз най-сетне я ударих с една стрела, та й откъснах едно перо – да го занеса на баща си. В нашата страна има закон – ако волът на някой човек се научи да влиза в ливадата на съседа и да опасва тревата, стопанинът на ливадата има право да го улови и да го заколи вола. Също тъй стана и с твоята птица. Тя толкова време идва да бере ябълките на баща ми. Тя е обрала досега толкова златни ябълки, че ако се продадат, десет пъти биха откупили и птицата, и клетката й.

Като чул тия думи, царят омекнал.

– Добре – казал той. – Аз ще те простя. И не само ще те простя, ами ще ти дам и дъщеря си за жена, но трябва да направиш нещо, с което да я заслужиш. На десетина дена път оттука е царството на един силен цар, мой съсед. Той има един хвъркат кон. Тоя кон се е научил да идва да яде от моите ниви, когато узреят. Пазил съм нивите много пъти, но конят прелети, наяде се и пак отлети, не мога да го хвана. Иди ми доведи тоя кон – и аз ще ти дам дъщеря си, ще те пусна да си вървиш и да отнесеш на своя баща златната птица заедно с клетката. Съгласен ли си? Инак ще те погубя.

– Съгласен съм – рекъл момъкът.

Пуснали го и той отишъл право на хълма при стареца. Като видял, че не носи ни птицата, ни клетката, старецът го запитал:

– Къде ти е, сине, птицата? Не можа ли да я уловиш?

– Ох, дядо, остави се! – почнал момъкът. – Да знаеш какво претеглих с тая птица! Да бях те послушал, нямаше да си намеря бедата, ама нали не те послушах! Взех птицата, но ми се дощя и клетката, та се върнах да взема и нея. А птицата нададе писък, всички стражи разбуди и ме хванаха. В тъмницата лежах три дена, днес ме изведоха – да ме съди царят. Той ми каза, че ще ми прости, ще ми даде и златната птица с клетката, дори за дъщеря си ще ме ожени, ако отида при оня цар с хвъркатия кон да му взема коня, че правел пакост по нивите, и да го доведа на тоя цар тук. Инак ще ме погуби. Та се чудя какво да правя дядо.

– Няма какво да се чудиш сине – рекъл старецът. – Ела с мене, аз ще те отведа в онова царство, където е хвъркатият кон.

И те тръгнали отново. Вървели, вървели, замръкнали на едно място и легнали да спят. Като заспал момъкът, старецът го взел пак на ръце и го отнесъл десетина дена път напред. Събудил се момъкът в другото царство,, но царският град бил още много далече. Ходили пак цял ден, а вечерта легнали край пътя да нощуват. Старецът пак отнесъл момъка напред и го събудил на зазоряване. Ходили, ходили, стигнали до града, където бил крилатият кон. И там имало хълм, от който се виждал целият град. Старецът извел момъка на върха и му рекъл:

– Синко, виждаш ли ония високи сгради? Там е царският дворец. Ще отминеш двореца и ще вървиш по улицата, докато стигнеш до една висока желязна врата Тя сама се отваря и затваря, пред нея пазят шест души стражи. Щом се отвори вратата, ти влез: те няма да те видят. Сетне ще минеш през други деветдесет и девет по-малки врати, на всяка от тях стоят по двама стражи. Най-сетне ще влезеш в царския обор, където е хвъркатият кон. На главата на коня има оглавник от злато, сребро и скъпоценни камъни; държи го един човек, легнал в яслата. На гърба на коня има едно много хубаво седло, цяло от коприна, кадифе и сърма. Ти снеми седлото от коня и извади оглавника от главата му, но се пази да те не усети човекът, който спи в яслата. Да се не полъжеш да вземеш седлото, че ще те хванат! Улови коня, яхни го и карай право тук; аз ще те чакам.

Момъкът направил, както му поръчал старецът. Яхнал коня и – право към хълма. Старецът го чакал. Качил се и той на коня – и след някое време се върнали в оня град, откъдето били тръгнали. Стигнали хълма, старецът рекъл:

– Хайде, синко, да слизаме. Ти отведи коня на царя, а аз ще те чакам тук.

А царският син, като гледал тоя хубав хвъркат кон, рекъл на стареца:

– Да ти кажа право, дядо, този кон ми легна на сърцето. Да може някак да не го дам на царя – не бих го дал.

– Щом е тъй – казал старецът, – недей го дава. Аз ще ти намеря друг кон – него да му отведеш.

И той духнал. Тутакси се явил втори кон, също като онзи. Старецът казал на царския син:

– Яхни ти сине, този кон и го заведи на царя, а другия дай аз да подържа, докато се върнеш.

Момъкът яхнал втория кон и го закарал на царя; като вървял по улиците, конят разравял с копитата си земята, та хвърлял едри камъни зад себе си; а като дишал, вратите и прозорците на къщите трещели и се пукали: толкова бил силен. Като го видял, царят много се зарадвал. Опростил момъка, дал му клетката със златната птица и дъщеря си за жена. Тя била много хубава. Баща й я отрупал с различни подаръци – накити от злато, бисери и скъпоценни камъни, един пръстен, който светел като слънце и три ката невестинска премяна – толкова тънка, че всяка се събирала в една лешникова черупка. Момъкът скрил в джоба си пръстена и трите лешника с дрехите, а даровете натоварил на една колесница, простил се с царя, качили се с царкинята на колесницата и потеглили. Като стигнали до хълма, момъкът спрял колесницата, слязъл и отишъл при стареца.

– Хайде дядо, качвай се с нас – рекъл му той. – Каквото спечелих досега, все с твоя помощ го спечелих. Ела сега с мене да идем при баща ми – там да си гледаш старините: стига си се скитал по света.

– Не мога – рекъл старецът. – Оттук ще се разделим. Аз ще си вървя по работата, а вие вземете коня и си вървете. Ти много сбърка, че не ме послуша и поиска да вземеш и клетката. Затова има да теглиш, но после ще добруваш. Хайде сега върви си със здраве!

Като рекъл това, старецът тутакси се изгубил, сякаш потънал в земята. Момъкът подкарал крилатия кон, впрегнал и него в колесницата, качили се с царкинята и потеглили. Пътували, пътували, стигнали до една странноприемница. Момъкът спрял колесницата и слязъл да вземе нещо за из пътя. Като влязъл, гледа – съдържателят прилича на най-големия му брат. От дума на дума той разбрал, че единият от двамата му братя бил останал на това място да държи странноприемница, а другият си бил купил на другата страна лозе, оженил се, имал си дом и имот. Те били решили да чакат там, докато умре баща им, а после да се върнат в своя роден град. А за най-малкия си брат не били чували нищо и го мислели вече за мъртъв.

– Ти трябва да си царски син – рекъл съдържателят на брат си, когото не могъл да познае. – Не си ли чувал нещо за нашия най-малък брат?

– Откъде ще чуя? – казал царският син. – Нито го знам, нито го познавам. Ами вие защо се не върнете при баща си, а живеете в далечни краища като прокудени?

– Как ще се върнем? – рекъл брат му. – Баща ни ще ни вземе главите. Той ни е пратил да му търсим някаква златна птица. Къде я дирим, когато нито сме я видели, нито сме я чули?

– А знаеш ли – казал момъкът, – че най-малкият ви брат е намерил златната птица?

– И да видя, няма да повярвам – рекъл оня. – Къде ще я намери? Той остана някъде назад и нито аз съм го видял да минава по този път, нито брат ми – по другия. Той се е върнал сигурно назад или е умрял някъде.

– Ами ако видиш най-малкия си брат – запитал го момъкът, – ще го познаеш ли?

– Как няма да го позная – рекъл оня, – ще го позная веднага!

– Има ли някакъв белег?

– Има. На лявата си ръка към лакътя има белег като череша.

Момъкът си засукал ръкава, показал белега и запитал:

– Такъв ли е ?

– Такъв зер – казал учудено брат му. – Но той има и на гърдите белег, отляво, прилича на дребна подкова.

Момъкът се разкопчал и посочил втория белег:

– Такъв ли е?

– Тъкмо такъв – отвърнал онзи и още повече се почудил, но все не можел да го познае.

Тогава брат му разказал как те – по-големите му братя – заспали, когато отишли да пазят златната ябълка, как после – когато отишъл в онова далечно царство и намерил златната птица, как сетне довел хвъркатия кон на царя, та взел птицата и дъщеря му. Показал на брат си златната птица с хубавата клетка и онзи повярвал, че наистина тоя момък е най-малкият му брат.

– Хайде – рекъл момъкът, – затвори брате, странноприемницата, да вървим при другия брат, а оттам – при баща си. Ще му отнесем златната птица и той ще ни се зарадва много.

Затворили странноприемницата, качили се на колесницата и тръгнали. Отишли при втория си брат. Момъкът и на него разказал всичко.

– Хайде – рекъл му той, – остави тия лозя и ниви и да вървим при баща ни. Той ни чака и ще ни посрещне с радост.

– Добре – казал онзи брат, – щом е тъй, да вървим.

Стегнал една хубава кола, качил в нея жена си, натоварил парите, които бил спечелил, и тръгнал с братята си.

Вървели, що вървели, на едно място спрели да нощуват край пътя. Разпрегнали конете, постлали и легнали да спят. През нощта двамата по-големи братя се надумали да убият брата си и да вземат всичко негово. По-големият рекъл:

– С какво лице ще се върнем при баща си? Той ни прати да търсим златната птица, а ние заседнахме по пътя, един отвори странноприемница, друг се ожени и почна да копае лозе и да оре ниви. Брат ни ще каже на баща ни за това и той, какъвто е буен, или ще ни погуби, че сме му опозорили царското име, или ще ни хвърли в тъмницата – там да умрем. Най-добре ще бъде да убием брата си. Аз ще кажа, че ние двама сме отишли при оня цар със златната птица, отличили сме се, а той ни е дал птицата и двете си дъщери. Ще кажа, че твоята жена е сестра на царкинята, и аз ще се оженя за царкинята. А за брата си ще кажем, че се е отделил от нас и не знаем къде е.

– Добре – казал по-малкият, – да направим, както казваш, но да не го убиваме, а да го вържем за някое дърво, та да умре от глад или да го разкъсат зверове. Защо да си петним ръцете с братова кръв? По-добре ще е да го оставим жив.

– Както кажеш – съгласил се по-големият.

И те грабнали брата си, отвели го в гората край пътя, изправили го до едно дърво и го усукали с дълго въже от петите до главата. След това се върнали на мястото, където нощували, заплашили двете жени, че ще ги убият, ако ги издадат, впрегнали колесницата и колата и отишли в двореца. Като видял царят, че синовете му носят златната птица, много се зарадвал. Още повече се зарадвал, като научил, че си водят моми – царски дъщери. Той се наскърбил, щом узнал, че най-малкият му син се е изгубил, но при голямата радост скоро забравил скръбта. Почнали да се стягат за сватба, да канят сватове, да приготвят големи трапези в царската градина.

А в това време вързаният момък викал за помощ в гората, но мястото било отдалечено и пусто, нямали кой да го чуе. Чак следобед оттам минал един козар, който си карал козите на паша. Той чул виковете и се затекъл към дървото, за което бил вързан царският син.

– Моля ти се, братко – рекъл вързаният, – ела ме отвържи!

Козарят се уплашил да не би някои разбойници да са вързали момъка, та да си изпати, ако го отвърже. Но момъкът му разправил, че го били вързали братята му, и обещал – като се върне при баща ни – да го награди богато, стига онзи да го отвърже. Козарят го отвързал, дал му хляб да се наяде и си тръгнал. Но царският син го спрял.

– Засега – рекъл – не мога с нищо да ти се отплатя, братко, но хайде поне да си разменим дрехите: ти облечи моите, а аз да облека твоите. А като дойдеш в двореца – ще се разплатим.

Разменили си дрехите. Козарят си отишъл с козите по гората, а царският син се запътил към града. От всичко, което бил придобил, му останал само пръстенът и трите лешникови черупки с дрехите на царкинята.

Момъкът отишъл в двореца и се примолил да му дадат някаква работа. Никой не го познал. Пратили го в готварницата. Там се готвело за сватбата – пекли се овни, агнета, пуйки, гъски; месели се млинове, погачи; варяло се сладко. Имало работа за мнозина. След два дена щяла да бъде сватбата на царските синове. Срещу готварницата бил дворецът: прозорците на стаята, в която живеела царкинята, гледали към готварницата. Когато привечер царският син видял, че на прозореца се показала годеницата му, той извадил пръстена, сложил го на пръста си и го обърнал към прозорците. Елмазите на пръстена светнали като звезди. Момата се загледала към готварницата и видяла годеника си, но не рекла никому нищо. Тя разбрала, че момъкът се крие и решила колкото се може по-дълго да отлага сватбата. А най-големият брат всеки ден идвал при нея и настоявал по-скоро да стане сватбата, че инак ще я убие. Когато дошъл уреченият ден, той пак влязъл при нея и я заплашил. А тя рекла, че иска да каже две-три думи на царя. Съобщили на царя, че момата желае да му каже нещо. Той сам дошъл в стаята й, където бил и сина му.

– Царю честити – рекла момата, – вие се готвите да ме венчавате, но още не сте ми направили премяна.

– Направили сме ти, стъкмили сме – една от друга по-тънки и по-хубави.

– Донесете да ги видя – рекла тя.

Донесли й най-хубави дрехи от коприна, сърма и кадифе, обшити с бисер.

– Не ми се нравят тия дрехи – казала царкинята. – Други ще ми направите.

– Какви по-хубави дрехи от тия? – почудили се царят и син му.

– Аз искам дрехи, които да се събират в една лешникова черупка – рекла момата. – И то не една, а три премени да ми приготвите, тогава може да се мисли за сватба. Ако не ми ги ушиете, няма да се венчая.

Като чул царят това, пратил глашатаи да разгласят по цялото му царство, че който се наеме да ушие на царската снаха три ката дрехи, които да се събират в три лешникови черупки, ще му даде каквото поиска. Като чули най-добрите шивачи тая разгласа, събрали се да се питат какви ли ще да са тия дрехи и кой ли ще може да ги ушие. Никой не се наемал да се яви пред царя. Минали дни, седмици, никой шивач не се вестявал в двореца. Царят пак разгласил, но пак никой не се явил. Когато разгласил и трети път, най-малкият царски син отишъл при най-изкусния шивач и му рекъл:

– Аз се наемам да ушия дрехи на царкинята.

Шивачът го погледнал и му рекъл:

– Я се махай оттук, селяко! Ти ще ушиеш дрехи, които да се събират в лешникова черупка! Ние сме толкова души майстори, никой не се наема да ги ушие, та ти, който не си хващал – както ми се вижда – ножици и игла, ще ги ушиеш!

– Хващал ли съм, не съм ли, то е моя работа, майсторе – казал момъкът. – Ще ги ушия. И то – за една нощ. Само че три ката не мога, само два.

– А бе ти уший едната премяна, за другите лесно! – рекъл шивачът. – За една нощ ли рече?

– За една. Тая вечер ще захвана дрехите, утре сутрин ела си ги вземи!

– Тъй ли? Хайде да те видя! Ами колко ще ми вземеш?

– Колко ще ти взема ли? Не знам колко да ти взема. Хайде дай една крина лешници, една печена пуйка, прясна погача и бъклица вино. Дай ми ги вечерта, а утре на съмване дрехите са готови. Ако искаш, и тук ще ти ги ушия.

Шивачът си помислил, че за пуйката, лешниците, погачата и виното ще отидат най-много тридесет-четиридесет гроша. Ако му ушие тоя селяк дрехите, той ще вземе от царя цяла крина жълтици; ако ли ги не ушие – голяма работа, че е нахранил един сиромах човек! Отишъл, купил една прясна погача, опекъл пуйка, взел вино и лешници и занесъл всичко това в работилницата, където дремел и го чакал селянинът. Дал му освен това мерила, ножици, игли и си отишъл. Момъкът се заключил отвътре, изял пуйката и погачата, изпил виното и като седнал на лешниците – чукай, яж, чукай, яж, та чак до сутринта. Като се съмнало, шивачът дошъл и какво да види: всред стаята куп черупки, а иглата, ножицата и мерилата – непобутнати.

– Е, уши ли дрехите? – запитал той селяка.

– Ето ги – рекъл царският син, – готови са.

И извадил единия лешник, отворил го, раздиплил отвътре дрехите – тънки-тънки, като паяжина, а светли като слънце. После пак ги сдиплил и ги затворил в черупката. Шивачът не могъл да повярва на очите си.

– Ти ли уши тия дрехи? – запитал го учудено.

– Аз, ами кой? – отвърнал селякът.

Шивачът взел лешника и го отнесъл в двореца. По пътя не можел да си намери място от радост. Но още повече се зарадвал царят. Станал му много драго, че в царството му има такъв изкусен шивач. Той му дал колкото пари поискал и отнесъл дрехите на царкинята. Тя познала че са нейните, и рекла:

– Хубаво, царю честити. Тоя шивач, който е ушил тая премяна, ще трябва да ушие още две: нали така ни беше думата?

– Ще ушие, ще ушие – рекъл царят. – Ей сега ще му поръчам.

И той пратил да кажат на шивача, че иска от него още две такива премени. Шивачът обещал да ги направи. на другия ден търсил по целия град селяка, но не могъл да го намери. А той бил в двореца, прислужвал в готварницата. Дирил го шивачът цяла неделя, но не го намерил. Отчаял се, отишъл при царя и му казал, че най-добрият му калфа, с когото работели дрехите, бил умрял същата вечер, та нямало как да ушие двете премени.

– Тая работа е мудна и трудна – рекъл, – не може да се свърши за неделя, за две. Месеци трябват.

Царят се ядосал и викнал:

– Още сега да си вървиш в работилницата и да се хващаш на работа. До утре вечер искам дрехите. Инак ще те убия.

Тогава шивачът, като се уплашил, че ще му вземат главата, рекъл:

– Царю честити, пред тебе лъжа не бива. Ще ти кажа каква е работата. Аз не съм ушил тия дрехи, а един момък селянин, който дойде при мене, глави се чирак и за една нощ ги свърши, а на другия ден избяга. Дирил съм го толкова дни по града, навсякъде обиколих, но не можах да го намеря. Ако щеш убий ме, ако щеш пожали ме – тъй стои работата. Никой друг освен онзи селяк не може да ушие дрехите на царкинята. А и той дори не ще може да ушие още две премени, ами още една: тъй ми каза оная вечер, когато се услови при мене.

– Така ли било? – рекъл разгневен царят. – А ти защо ме излъга, че сам си ги ушил? Не те ли е срам да лъжеш пред царски очи?

– Право, е царю честити, че вината ми е голяма – казал шивачът. – Но какво да сторя сега? Коли ме, беси ме – станалото станало.

– Хайде върви си! – викнал му царят. – Върви си и гледай да намериш оня чирак. До утре вечер искам дрехите.

Шивачът си излязъл. Като минавал през двора на двореца, царският син, който работел в готварницата, го видял и тръгнал отдалече след него. Отчаяният шивач мислил да отиде в своята работилница и да се обеси. Момъкът го проследил и влязъл в работилницата тъкмо тогава, когато шивачът завързвал въжето.

– Стой! – рекъл му той. – Какво ще правиш?

– Ох, братко – казал шивачът, – добре, че дойде! От толкова дни те търся. И на царя казах, че ти си шил дрехите. А той ми заповяда до утре вечер да му приготвя още две премени, инак ще ми вземе главата. Моля ти се, уший и тях, да му ги занеса, а всичко, което заплати за тях, ще бъде твое.

– Може – рекъл момъкът, – но само една. Две не мога да ушия, защото нямам толкова плат.

– Ти уший едната – казал шивачът, – а за другата ще видим после. Наемаш ли се?

– Наемам се – рекъл момъкът. – Ще дойда довечера да захвана дрехите, а ти утре сутрин ела си ги вземи.

Шивачът подскочил от радост, като чул тия думи.

– Не може ли – рекъл той – да седнеш още сега да ги започнеш? Аз ще ти донеса всичко, каквото речеш.

– Сега не може – казал момъкът. – Денем аз работя друго. Ти довечера се навъртай насам, а аз ще дойда и ще ги започна.

Като рекъл това, той отишъл в готварницата да помага. Тъкмо тоя ден се случило, че дошъл в града и козарят. Той искал да влезе в двореца, но стражите не го пускали. Момъкът от готварницата отишъл, извикал го настрана и му рекъл:

– Рано е още за онова, за което говорихме. Но ти си ми потребен днес-утре, затова постой тук в града, докато ти кажа. Ако искаш да ме видиш, мини там, през оная врата, която води в царската готварница: аз се навъртам цял ден там, щом ме извикаш, ще изляза.

Вечерта шивачът приготвил на момъка богата вечеря в работилницата и го чакал да дойде и да започне дрехите. Онзи дошъл. Пак се заключил, нахранил се, цяла нощ чупил и ял лешници, а на сутринта дал на шивача втория лешник с дрехи. Отнесъл шивачът лешника в двореца и го дал на царя, а той го дал на царкинята.

– Добре – казала тя. – Направете още една такава премяна – и аз ще бъде готова за сватба.

Върнал се царят при шивача и му поръчал още една премяна.

– Не мога – рекъл той, – царю честити. Както ти казах вчера, друг шие дрехите. А той ми каза, че имал плат само за една премяна.

– Тъй ли? – кипнал царят. – Я го извикай да дойде тук! Ще му кажа аз на него! Откъдето е намерил плат за две премени, оттам ще намери и за три.

След малко шивачът се върнал и довел селяка. Царят бил още разгневен:

– Ти ли шиеш тия дрехи бе, момче?

– Аз ги шия, царю честити.

– Ами като уши две премени, защо не се наемаш да ушиеш и трета?

– Нямам вече плат, царю честити.

– Отдето си взел за давете, оттам ще вземеш и за третата.

– Не мога, царю честити, такъв плат не се работи тук, в твоето царство.

– Ами къде се работи?

– Там, където живееше едно време златното пиле в елмазната клетка.

– Тъй ли? – рекъл царят. – Аз ще ти намеря плат. Почакай малко.

И той заповядал да извикат синовете му. Те дошли.

– Видите ли тоя момък? – рекъл им царят. – Той шие дрехите на царкинята. Свършил му се е платът. Той казва, че такъв плат имало в царството, от което сте донесли златната птица в елмазната клетка. Ще идете да ми донесете плат за още една премяна.

Царските синове пребледнели. Как ще идат да донесат плат, като не знаят къде е онова царство?

– То е далече – рекли те на баща си. – Три години път има до там.

– Не три, а девет години да има, пак ще донесете. Плат искам.

Двамата братя гледали с пламнали от гняв очи селяка, идело им да го разкъсат. По-големият се изхитрил и рекъл на царя:

– Ами тоя момък не може ли да донесе плат? Както е донесъл за две премени тъй ще донесе и трета.

– Това не е моя работа – рекъл момъкът. – Аз шия, но не тъка. Ако ми дадете плат, ще ушия, ако не ми дадете – няма. Но има и друго. От онова царство се минава насам по проклети друмища: който се върне оттам, мъчно оцелява. Имаше едно време трима царски синове. Те тръгнаха да дирят златната птица. По пътя двамата по-големи набиха малкия си брат, оставиха го насред полето и продължиха сами. Но се скараха: единият отвори на едно място странноприемница, а другият си купи лозе и се ожени за една селянка. Най-малкият намери златната птица и взе дъщерята на царя, чиято беше птицата. На връщане братята му не го познаха, ала той сам им се откри и тръгнаха заедно да се връщат при баща им. Но по пътя те го вързаха за едно дърво, взеха му царкинята и златната птица с клетката, после излъгаха баща си, че уж те били намерили птицата. Царкинята не щеше да се ожени за тоя зъл мъж, който бе оставил брата си да го ядат зверовете. Поиска три премени, които да се събират в лешникови черупки. А защо ги поиска тя? Защото баща й беше дал на оня царски син три такива премени и тя искаше да узнае дали той е още жив. Той беше наистина жив. Един козар го отвърза и си смениха дрехите. Царският син отиде в царската готварница – да мие паници, да цепи дърва, да кладе огън и да реже зеленчук – само за един хляб. А братята му се стягали за сватба. И ето че той се яви при шивача и уши две премени; не ги уши, а само ги извади от джоба си.

Като слушали тая приказка, двамата братя треперели от страх. А царят разбрал всичко.

– Ами третата премяна? – рекъл той.

– Ето я – казал син му, като извадил лешника из джоба си. Отворил лешника и извадил една премяна, още по-тънка и по-хубава.

И после казал на царя:

– Ако не вярваш, че братята ми наистина са направили това с мене, питай моята годеница, която те са заплашили със смърт, ако обади някому нещо; питай и козаря, който ме отвърза. Той е в града, аз ще ти го доведа.

Дошъл козарят и разказал всичко. Дошла и царкинята, тя също разказала със сълзи на очи всичко, което знаела. Тогава бащата заповядал да прогонят от царството двамата му синове, а най-малкия оженил за царкинята и му дал царството си.

 

 

 

ПЕДЯ ЧОВЕК

 

Живеели двамина стари хора – мъж и жена. Те си имали сламена колибка с щъркелово гнездо на покрива, имали си и два вола: единият – сляп, а другият – куц, имали си една нива, три години неорана. Само дете си нямали, затуй им било криво и мъчно.

Една сутрин старецът рекъл на жена си:

– Бабо, днес отивам да изора нивата. Смятам да пръсна малко просо, че като порасте и узрее – ще дойдат птички да го клъвнат. Щом накацат и почнат да го кълват, аз ще хвърля рибарската си мрежа отгоре им, ще хвана десетина-петнайсет, ще им направя клетки и ще ги занеса на пазара да ги продам. Какво мислиш – добре ли съм решил?

– Много ти е добро решението, само че за обед няма какво да ти наготвя. Я иди по-напред да хванеш малко рибица, пък сетне ще вървиш да ореш.

Слязъл старецът към реката и хвърлил мрежата си в един дълбок вир. Изтеглил я: цяла торба рибки златоперки. Хвърлил повторно и що да види: в мрежата шава едно малко момче, педя високо, с цървулки и мустачки.

– Добро утро, тате! – викнало момчето.

– Кое си ти? – попитал старецът.

– Аз съм твоят син. Стоях под един камък и чаках някоя бабичка да ме измъкне и да ме отнесе в твоята колиба. Чаках, чаках, мустаци ми пораснаха – но никой не дойде. Излязох да се поразходя във водата и ти ме хвана в мрежата. Хайде да ме водиш у дома, че не зная пътя!

Навел се старецът, взел мустакатото момче от мрежата, мушнал го в торбата при рибата и го отнесъл. Бабичката, като го видяла, много се зарадвала

– Ох, на мама – викнала тя, – то си ми има вече мустачки! Ще го наречем Педя човек.

Дядото се порадвал на сина си, помилвал го по главичката и заминал на оран. На обед Педя човек тръгнал да носи на баща си чорбица в едно менче. Като стигнал на нивата – бащата го съзрял, спрял воловете и седнал в браздата да сърба топла чорбица. Педя човек се повъртял малко насам-нататък, сетне се хванал за опашката на единия вол, покатерил се на гърба му, пропълзял към ухото му и влязъл вътре. Викнал силно:

– Дий!

Волът потеглил. Тръгнал и другият. Захванал Педя човек да оре наместо баща си. Теглил една бразда. права като свещ, теглил втора, почнал да свирука.

– Тате – викнал той на стареца, – ти си полегни под крушата, пък аз ще изора нивата. Ако някой мине и поиска да ме купи – ти ме продай, не се бой. Вземи парите, а сетне аз пак ще се върна.

Легнал старецът и задрямал. По едно време се задал един богат търговец и се смаял: орачът спи под крушата, а воловете сами вървят и орат. Де се е видяло такова нещо!

– Хей – викнал той, – какво е туй чудо? Старецът се надигнал и попитал:

– Какво има?

– Не мога да се начудя как могат воловете сами да орат! – отвърнал търговецът.

– Ако си отвориш хубаво очите, ще видиш, че воловете не орат сами, а син ми ги кара.

– Де го? – още повече се смаял търговецът.

– Ей го там в ухото на вола.

Търговецът приближил до воловете, втренчил се, разгледал мустакатото момче и почнал да се моли:

– Продай ми го!

– Колко даваш? – попитал старецът.

– Сто жълтици.

– Дай парите.

Начел търговецът парите и прибрал Педя човек. Мушнал го във външния джоб на палтото си и тръгнал. По пътя Педя човек прогризал като мишка широка дупка в джоба, спуснал се неусетно на земята и се мушнал в храсталака. А търговецът отминал. Педя човек прекосил гората, излязъл навън. Стигнал до един мост. Нощта била вече настъпила. Прибрал се Педя човек под моста да спи, като решил на другия ден да си продължи пътя. Тъкмо затворил очи, ето че пристигнали под същия мост трима разбойници.

– Тая нощ – рекъл първият – ще откраднем единия от двата вола на оня, дето живее накрай село, съгласни ли сте?

– Съгласни сме! – отговорили другите двама.

– Вземете и мене, братя! – обадил се Педя човек в тъмнината.

– Кой си ти? – трепнали крадците и втренчили очи. Като видели малкото човече, те плеснали с ръце и викнали:

– Тъкмо ти ни трябваш! Ние за такъв мъничък човек земята дерем. Ще влезеш през ключовата дупка в обора на къщата, дето е накрай село, ще отключиш вратата и ще изведеш единия вол, а ние ще те чакаме вън.

Речено – сторено. Отишли разбойниците в къщата накрай село, помогнали на Педя човек да влезе през ключовата дупка и притихнали в тъмнината. По едно време Педя човек надал вик отвътре, колкото му глас държи:

– Братя разбойници, кой вол да открадна – белия или черния?

– Мълчи, дребосъче мустакато – зашепнали разбойниците, – изведи черния!

Педя човек извел черния вол. Крадците го подкарали към гората, заклали го, одрали му кожата и си го разделили. На Педя човек дали шкембето. Дигнали се бърже и си отишли. Педя човек слязъл в близката долчинка, измил хубаво шкембето, мушнал се вътре на топло и заспал. Същата нощ в долчинката пристигнал гладен вълк, Като съзрял шкембето, той подскокнал, отворил уста и го налапал. Педя човек се събудил в корема на вълка. Потъркал очи и почнал да се разхожда. Мръднал към устата на вълка и погледнал през зъбите. Било пладне. Насреща, под една орехова сянка, пладнувало цяло стадо овце, а овчарят и кучетата спели. Вълкът тихо приближил към едно крехко агънце. Тъкмо когато посегнал да го удуши, Педя човек се развикал:

– Овчарко, ставай, че вълкът грабна агнето ти!

Овчарят скокнал и насъскал кучетата си. Те връхлетели върху вълка. Вълкът се втурнал към гората и едва се отървал от силните овчарски кучета. Когато стигнал в храсталаците, почнал да дебне един заек, но щом наближил, Педя човек пак се развикал:

– Зайко, бягай! Отиде ти кожухчето!

Заекът побягнал. Вълкът тогава продумал:

– Кой си ти, дето се разхождаш в моя корем и плашиш пляч-ката ми?

– Аз съм Педя човек.

– Какво искаш от мене?

– Искам да ме заведеш у дома при майка ми и при баща ми.

– Къде живеят те?

– Хе там, в долното село.

Вълкът подвил опашка и се спуснал надолу. Пристигнал в село, прескочил плета и влязъл в двора на колибата, гдето живеели бащата и майката на Педя човек.

Педя човек си подал главата през вълчата уста и викнал:

– Тате, мале, удрете вълка, ама гледайте корема да не биете, защото ще ми строшите кокалите!

Дядото грабнал секирата и се втурнал. Подире му изскочила и бабичката с кобилицата. Тупа-лупа – убили вълка. Разпрали му корема и извадили Педя човек.

– Как сте? – попитал Педя човек и си засукал мустака.

– Добре сме – отвърнали старците. – Тебе чакахме.

– Вие сте добре – рекъл Педя човек, – но аз не съм, защото нямам топла дрешка. А иде зима.

– Лесна работа! – рекъл старецът и одрал кожата на вълка. А бабичката взела една губерка и му ушила хубаво меко кожухче