Делото на

Паисий Хилендарски

Съдържание:

-Кой е Паисий Хилендарски?

-Период на творене

-Написването на ,,История славянобългарска”

-Българското възраждане

-Запазването на творбата

Кой е Паисий Хилендарски?

Паисий Хилендарски, често наричан още Отец Паисий, e български народен будител, духовник и светия, автор на „История славянобългарска“. Изразените в труда му идеи за национално възраждане и освобождение на българския народ карат много учени да го сочат за основоположник на Българското възраждане. Канонизиран е за светец с писмен акт на Светия синод на Българската православна църква през 1962 година и паметта му се отбелязва на 19 юни.

Период на творене

Паисий Хилендарски живее и твори на границата на две епохи, поради което неговата книжка отразява на своите страници особеностите и на Средновековието, и на Възраждането. Новаторството на хилендарския монах се изразява в това, че той прозира основните търсения на епохата и ги въплъщава в слово. Българското възраждане няма основната характеристика на европейския ренесанс, защото България е под гнета на османското робство и българският народ не е свободен, затова основна задача на епохата е да се пробуди българската съвест, да се провокира идея за националноосвободителната борба. С тази важна задача се заема Паисий – родолюбец, възрожденец, просветител.

Написването на ,,История славянобългарска”

Паисий Хилендарски написва през 1762 г. „История славянобългарска”. В нея той изразява безграничната си обич към българския род и отечество и поставя началото на националното пробуждане. То отключва стремежа на българина за преминаване от епохата на робството към епохата на свободния човек.

Българското възраждане

Българското възраждане е време, в което българската държава въстава. Както във всички западноевропейски държави, така и в България се наблюдава разцвет на културата и писмеността. Паисий Хилендарски доразвива процеса, наречен Българско възраждане, като написва „История славянобългарска”. Отец Паисий е първият, който пробужда българския народ за национално освобождение, първият, който му внушава идеята за гордост от произхода и непримиримост към поробителя. Единствен той успява да достигне до народа.

Благодарение на монасите, които през годините на робство запазват книгите, в които пише за българската история, отецът написва малка ръкописна книга, наречена „История славянобългарска”. С нея той разпалва искрата в сърцето на народа и желание за свобода.
Род, език, отечество са основните думи, които присъстват в цялото произведение и чрез тях авторът създава диалога между миналото, настоящето и бъдещето. Чрез запазването на рода и предаването на обичаите от поколение на поколение се постига този диалог.

Запазването на творбата

Запазването на историята, изучаването и разпространяването й спомагат също за връзката между миналото, настоящето и бъдещето. Паисий използва своето съчинение, за да вдъхне кураж на българите да оцелеят в настоящето, като се вгледат в славното си минало и по този начин да достигнат до светлото бъдеще.
След като написва книгата си, Паисий я оставя в Зографския манастир. Целта му е тя да достигне до повече хора. Паисий се обръща с двата увода в началото на книгата към всички хора. Целта му е да покаже ползата от историята, от значението и самочувствието, което трябва да има грамотният човек.

–Зографският манастир

Думите в текста „чети”, „научи” са ключът към опознаването на историята и нашето славно минало. Историята трябва да се пази и изучава. Призивът му е българите да се обърнат към славното минало и с гордост от знанието да спасят своето настояще. Паисий призовава историята да бъде преписвана и да бъде предадена от поколение на поколение.
Чрез своята история Паисий Хилендарски си поставя за задача да промени самосъзнанието на българина от робско в свободолюбиво. Той призовава българите да не привикват с робството и непрекъснато да се стремят към свободата. Величае българските царе и държава, обръща голямо внимание на делото на Кирил и Методий, изтъква факта, че българите първи от всички славянски народи приемат християнската вяра и славянската писменост и това е основание за гордост. Никой народ със свободна психика не може да бъде роб. Така „История славянобългарска” се явява мост между робството и свободата.

Възрожденското в мисленето на Паисий, което е проектирано в неговата книга, е обобщението, че историята е дело на един цял народ, а не на отделни владетели. Главата “Историческо събрание на българския народ” доказва, че Паисий мисли демократично за историята. Отношението му към личност и народ е важно, защото великите личности имат голям обществен принос, но когато се прави равносметка на времето, най-голям принос има самият народ. По примера на средновековното тълкуване за произхода на света писателят използва християнска легенда, за да посочи началото на българското население. Това е допустимо с оглед особеностите на времето, в което живее Паисий, и тълкуването на произхода на първите хора.

Със своето духовно дело хилендарският монах пръв подготвя почвата за оная борба, с която завърши епохата на Българското възраждане. С демократизма си той напомня идеите и борбите на Европейското просвещение. Посланията на Паисий през дистанцията на времето са за ангажиране на всеки човек с най-парливите проблеми на епохата. Светлината, която запали той, и до днес озарява духовността на българите. Животът и всеотдайността му са нравствен пример за всеки човек.