Паисий Хилендарски

Информация за живота на Паисий имаме от автобиографичните му бележки в „История славянобългарска“, вписванията в хилендарските кондики и някои писма. Паисий дава оскъдни сведения за себе си, като казва, че е роден в Самоковска епархия през 1722 г. За негово родно място претендират няколко селища, но се утвърждава Банско, по изложения в кондиката на Хилендарския манастир.

Паисий Хилендарски не получава системно образование, но през 1745 г. се замонашва в Хилендарския манастир, където по-късно става йеромонах и проигумен. През 1758 г. пътува до Сремски Карловци като таксидиот, където се запознава с исторически съчинения и средновековни източници за българската история, които му послужват за написването на основния труд. „История славянобългарска“ е завършена през 1762 г. в Зографския манастир, след като Паисий напуска Хилендарския манастир заради раздор с останалите монаси. 

Паисий Хилендарски е олицетворение на прехода от българско средновековие към епохата на националноосвободителното културно и политическо движение. Създаването на “История славеноболгарска” по време и при условия, в които той живее, е изключителен граждански и книжовен подвиг. Подтикван от патриотизъм и от тревога за съдбата на българския род и език, чрез своята “книжица”, като възкресява славното минало на българите, Паисий се стреми да събуди народното им съзнание, да им внуши, че има основание за високо национално самочувствие и гордост.

Един от най-важните му аргументи за това е дейността на Кирил и на Методий. С оценките си за славянските първоапостоли, той продължава средновековната традиция на преклонение пред тяхното дело, положило основата на богатата старобългарска култура. За съзнанието му, че те имат първостепенно значение в българската история, говори фактът, че той включва в труда си отделна глава под наслов “За славянските учители”. В нея Паисий Хилендарски дава животописни вести за тях, спира се на изнамирането на славянското писмо и създаването на общославянски книжовен език, посочва къде се осъществява мисията на Кирил и Методий и кой народ пръв е използвал преведените богослужебни книги.

„Историята“ на Паисий Хилендарски е значително повлияна от исторически съчинения, като „Деяния церковная и гражданская“ на Цезар Броний и „Книга историография“ на Мавро Орбини. За написването ѝ е ползвал още исторически извори от манастирските библиотеки в Атон и Сремски Карловци.

При обиколките си из българските земи, като таксидиот носи своя исторически труд, за да бъде преписван и разпространяван сред българите. Предполага се, че е починал през 1773 г. на път за Света гора в селището Амбелино (днес „Св. Георги“ – квартал на Асеновград).

Създаването на „История славянобългарска “ може да се смята за начало на Българското възраждане. Известни са около 60 преписа на книгата, първият препис е на Софроний Врачански (1765 г.), а първото печатно издание на книгата е направено през 1844 г. под заглавие „Царственик“ след съществено редактиране от Христаки Павлович .

„История славянобългарска” е уникален труд на Паисий, който се нарежда сред най-великите българи. Въпреки скромността на автора, че не е изучавал „нито граматика, нито политика”, хилендарският монах като самоук-историограф е достигнал върховете на националните прозрения, създавайки един исторически труд с ясен усет към рационално и целенасочено ползване на многостранните извори, за да изгради една грандиозна картина на историческото минало на българите, от която те да се гордеят, а не да се срамуват.

В „История славянобългарска” Паисий подчертава важното и водещото в миналото на българите: „Първо те са имали царе и патриарси, първо те са се кръстили, най-много земя те завладели.”

С публицистична страст и будителски патос Паисий се обръща към читателите в предговора към „Историята”, призовавайки ги към просвещение, към духовен напредък и самоосъзнаване. Затова Паисий е първият, който долавя нуждата от един материален и духовен преврат в българските земи, първият, който предусеща повея на Новото време и тътена на събитията от следващия ХІХ век.

Канонизиран е за светец с писмен акт на Светия синод на Българската православна църква през 1962 година.

Паметта му се чества на 19 юни.

През 2008 г. в Банско е открит мемориален музей, посветен на него.

https://youtu.be/3euTbLU7yIA

https://youtu.be/HjAUfCgfyuY

https://youtu.be/1lh3dNLGfkk