ЕЛИСАВЕТА БАГРЯНА

Стихосбирки

• Вечната и святата (1927)

• Търкулната годинка (1931)

• Звезда на моряка (1931)

• Сърце човешко (1936)

• Пет звезди (1953)

• От бряг до бряг (1963)

• Контрапункти (1972)

• Светлосенки (1977)

• На брега на времето (1983)

• „Елисавета Багряна“ (1973) (реж. Велко Йорданов) – документален филм за Елисавета Багряна

КУКУВИЦА

Първата стихосбирка на младата Багряна, „Вечната и святата”, 1927 г., веднага е възприета от критиката като книга-провокация – както по отношение на поетическата традиция, така и по отношение на мотивите и битовите нагласи. Това е лирика, която оттогава до днес емблематично се осмисля като символ на виталността, жаждата за промяна, порива за волност и свобода. Въпреки излъчваната виталност на творбите й обаче в последните години в критиката все повече се пише за екзистенциалните търсения и философските акценти в стиховете на поетесата. Философската сърцевина на нейния свят не е толкова в поставянето и разрешаването на определени проблеми, колкото в начина, по който са подредени и осмислени основните елементи на този свят.
Година след излизането на първата стихосбирка на Багряна, в малката си студия „Греховната и свята песен на Багряна”, Иван Мешеков дава една от най-точните оценки на духа на тази задъхана и устремна поезия: „В цялата си лирика Багряна е непосреден поет на тоя трагически конфликт между бит и битие, ирационална природа и житейски условия на жената”. Георги Константинов през 1933 г. откроява Багряна като „най-трагичният между новите ни поети”, като творец с „…оригинално, значително душевно богатство”.

СТИХИИ

Още в първата си стихосбирка, „Вечната и святата”, най-видната българска поетеса Елисавета Багряна дава живот на нов тип чувствителност в българската поезия. Докато в любовната лирика на Вазов, Пенчо Славейков, Пейо Яворов, Димчо Дебелянов, Теодор Траянов и др. жената е видяна през погледа на мъжа, моделирана е по неговия вкус и е представена най-често покровителствено, с преувеличение на положителното или отрицателното в нея, в поезията на Багряна тя е изобразена с женственост, която сама говори за себе си и сама оценява стойностите, които притежава и към които се стреми.
В художествената реалност на Багрянината поезия нещата добиват нови ореолни значения и едно от емблематичните за първата стихосбирка, а и за цялото творчество стихотворение с показателното заглавие Стихии напълно доказва тази особеност. Стихиите в природата увличат и възхищават лирическата героиня, защото дават представа за абсолютна свобода, за космически размах и за неустоима сила, за рушене и съзиждане. В тях вижда природни еквиваленти на своята неподвластност на морални и битови прегради и на закостенели условности. Те я вдъхновяват да разпери ръце за полет, да даде власт на волята си, на копнежа за пълно опиянение от живота, радостта и любовта.

ВЕЧНАТА

Идеята за безкрайността, за вечния живот е в основата и на стихотворението „Вечната”. Тук животът триумфира над смъртта. Образът на жената майка е увековечен чрез сътворяването, чрез прераждането. Първата част на творбата представя лицето на смъртта. Подходът при описанието на това лице напомня едно друго описание на лицето на жената – това на любимата в стихотворението „Аз искам да те помня все така” на Димчо Дебеля нов. И двата портрета естетизират трагичното. В стихотворение то на Багряна настойчиво се въвеждат прилагателни с представка „без-” и „не-”. Мъртвата жена е „безкръвна”, „безплътна”, „безгласна”, „неподвижна”, „бездиханна”. Анафорите „и все едно” и „не ще” подсказват силата на онова, другото измерение, което обезсмисля и осмисля земното. Смъртта е неумолима, тя зачерква символите от земния живот – името („и все едно – дали Мария, или Анна е”) и сватбения пръстен, който вече е „широк и чужд”.
Втората строфа противопоставя на безжизнената жена писъка на нейната рожба, който е символ на новия живот. И отново тук се явява, както и в стихотворението „Потомка”, образът на родовата кръв, която е силна със своето безсмъртие. Тя е тази, в която прелива новият живот. Идеята за вечност се носи и от образа на безсмъртната душа пътник, която отново е „на тоя свят отседнала”. Многоточието в края на този стих подчертава може би безкрайността на този процес на прераждане. След тази отвореност на стиха идва и обобщението:
                  Ще минат дни, години и столетия и
                  устните на двама млади, слети
                  ще шепнат пак „Мария” или „Анна” в нощта
                  сред пролетни благоухания. А внучката
                  ще носи всичко: името, очите, устните,
                  косите – на незримата.
Човекът умира, но духът, носен от наследниците, триумфира над тленното и преходното. Внучката ще носи пак извечния копнеж за обич и романтика. Имената Мария и Анна не само обобщават, окрупняват образа на жената и го извеждат от частния случай, но със своята поетичност внушават вечната женственост, тази, която изкушава света.

ПОТОМКА

  ЖАНРОВА ОПРЕДЕЛЕНОСТ – Стихотворението е изградено като изповед, в която се долавят най-съкровените размисли, тревоги и мечти на лирическата героиня.

  ЗАГЛАВИЕ – Заглавието „Потомка” ни потапя в атмосферата на темата на стихотворението. Потомството е унаследяване на характерни черти и качества от своите прадеди. Заглавието насочва към смисъла на авторовата творба, че верността и предаността към рода и своите предци са начин да разбереш собствените си стремежи и желания, да се утвърдиш като личност, която успява да осмисли живота си. Това е белег на човешката същност, защото чрез поглед в миналото индивидът се чувства по-сигурен и уверен в себе си и амбициите му се разпростират все по надалеч.

   ОБРАЗ НА СВЕТА:
   модел – в стихотворението се откроява новия модел на света, изразен чрез бунта,въстанието на героинята срещу старите предразсъдъци и повели на рода; просперитета и развитието, волността на отделния човек – „скитническа, непокорна кръв”, „тя ме води към греха ни пръв”, „…аз може би обичам/необхватните с око поля”, „може би сред път ще се сломя”
   време – в творбата не е конкретизирано точното време на развитие
   пространство – „из крайдунавските равнини”, „необхватните с око поля”, „волен глас,по вятъра разлян”

   ОБРАЗ НА ЧИТАТЕЛЯ – лирическата героиня сякаш се обръща към родната земя, споделяйки вълненията си с нея. Тя изповядва съкровенните си мисли и чувства, но през цялото стихотворение сякаш конкретния читател отсъства. Той съществува, но не е споменат в текста. Чак в края на произведението чрез споменаването на майката земя като че се обособява точен слушател, който е по-висш от самата героиня и може да я подкрепи и насочи.