Елисавета Багряна

Живот и творчество Елисавета Любомирова Белчева e родена в чиновническо семейство. Основно и гимназиално образование получава в София (1910). През 1910 – 11 година учителства в с. Афтане (дн. Недялско, Бургаска област), където получава непосредствени впечатления от живота на българското село и на селската жена. Като студентка по славянска филология в СУ (1911-15) жадно чете българска и чужда поезия и дружи с писателите Г. Райчев, К. Константинов, Д. Дебелянов, Д. Подвързачов, Хр. Ясенов, Й. Йовков. През 1915 са отпечатани за пръв път две нейни стихотворения – “Вечерна песен” и “Защо” (списание “Съвременна мисъл”). Сътрудничи във “Вестник на жената”, в. “Лик”, в списанията “Съвременник”, “Златорог” и др. . Изявява се и като детска писателка и преводачка. По-късно сътрудничи на в. “Литературен фронт”, на списанията “Изкуство”, “Септември”, “Пламък” и др. Елисавета Багряна навлиза в българския литературен живот след I световна война, когато господстващата в предходното десетилетие символистична поезия се измества от един нов поетичен свят – реален и земен, раздвижен от тътена на социалните сблъсъци и устрема към всестранно освобождаване на човешката личност. Лириката й покорява с първичната стихия на пориви и чувства, с размаха на младост и волност. В стиховете й се усеща пълнокръвният пулс на здравия земен човек, изпълнен с жизнена сила и радост, стихийно материалистичен в своето светоотношение и светоусещане. Поетесата не търси смисъла на нещата някъде извън тях, в скритите тайни на други светове – тя възприема света с непосредствения трепет на своите сетива, готови да приемат като висше благо даровете на живота. Изразителка на витализма и обновителните устреми на следвоенните години, нейната самобитна и ярка лирична героиня има корени в дълбоките недра на народната душевност. Светлият й оптимистичен поглед и непоколебимата устойчивост срещу несгодите на живота са черти, пресъздадени от литературната класика като отличителни белези на българският национален характер. Оттук и естествеността, с която прозвучават в лириката на Елисавета Багряна стихове с народно песенен стил. Душевността на лиричната й героиня непосредствено прелива от облика на съвременната жена към чертите на жената от народа (цикъла “Старонародни образи”). Образът на родината е неотменима част от душевния свят на поетесата (“Моята песен”)

Елисавета Багряна взривява етично-естетическите установености в българската поезия. Стиховете й са изповед на нравствено-житейската драма на интелигентната жена, която се противопоставя категорично на утвърдените порядки и в индивидуален бунт, с ренесансова сила се стреми да осъществи любовта си. Лириката на Багряна е сложен синтез от автобиографично начало с широко обобщение. Със смелостта на решението си да отхвърли спокойствието на брака и щастието на майчинството, колкото и добре да съзнава греховността на стореното, тя изявява една нова, нетрадиционна душевност, която определя гордото разкриване на човешкото сърце, своеобразното отстояване на себе си. Запознаването на учениците с биографичните факти, които са в основата на поетическия образ, става с помощта на книгата „Младостта на Багряна“ от Блага Димитрова и Йордан Василев (Димитрова, Василев 1975). Прочитът на стихотворенията от „Вечната и святата“ води до откритието, че Багряна, за разлика от своите съвременници през 20-те години на 20. век, не отразява социалната драма на епохата, нито представя определени модернистични школи, а е свързана с „основни моменти в психиката, в световъзприемането на съвременния човек и с големия антисимволистичен и антитрадиционен художествен и естетически прелом на епохата. Потесата изгражда многоликия образ на жената в своето творчество. Жената е влюбена девойка, трепетна невеста, любима и майка,самодива езичница,амазонка, скърбяща Богородица. Лирическата героиня се бунтува срещу ограниченията на битовото ежедневие , срещу оковите наложени от традицията, срещу обезличаването на жената и предразсъдъците, които убиват духа. Багряна създава образа на вечната жена-греховна и свята. Свободата, виталността, стихийността са основните понятия, които се свързват с лириката на Багряна. Свободата е ценност, която всеки би трябвало да носи у себе си и да отстоява с делата си. Тя винаги е състояние на духа. Лирическата героиня е неукротима и волна. Тя жадува за пълноценна личностна изява. В стиховете на поетесата се открояват всички нюанси на любовното чувство- възторг, опиянение, раздвоеност и греховност, болка и отчаяние. Любовта е нейната философия за света, нейното сливане с природата и с вечния ритъм на вселената . Чрез магията на любовта тя осмисля себе си и света. Усеща времето и като миг и като вечност. Копнежът по волност и свобода не духа не е ограничен от любовта, защото тя е изживяна най-пълноценно чрез пътя. Лирическата героиня е обхваната от страстта на пътува. Жадува да опознае далечни и непознати страни. Пътят за нея е начин на живот, но тя знае ,че човекът пътува най-истински с душата си. Пътят символизира не само промяната, пренебрегването на условностите и ограниченията, но и свободата сам да направиш своя избор. Да откриеш тайнството на света, но и непознатото в себе си. Поривът към свободата е стремежът и устремът към неизвестното ,различното,далечното.Въпреки това е осмислен чрез дълбоката и искрена връзка с родното. Лирическата героиня търси връзката с поколенията , кръвта и свободата на духа. Тя наследява от своите предци и носи отговорността за съхраняването на родовата памет.

ВЕЧНАТА

Сега е тя безкръвна и почти безплътна, безгласна, неподвижна, бездиханна.

Очите са притворени и хлътнали. и все едно – дали Мария, или Анна е, и все едно – да молите и плачене, – не ще се вдигнат тънките клепачи, не ще помръднат стиснатите устни – последния въздъх и стон изпуснали.

И ето че широк и чужд е вече пръстенът на нейните ръце, навеки скръстени.

Но чувате ли вие писъка невинен на рожбата й в люлката съседна? Там нейната безсмъртна кръв е минала и нейната душа на тоя свят отседнала.

Ще минат дни, години и столетия и устните на двама млади, слети, ше шепнат пак “Мария” или “Анна” в нощта сред пролетни благоухания. А внучката ще носи всичко: името, очите, устните, косите – на незримата.

АНАЛИЗ-“ВЕЧНАТА”

Идеята за безкрайността, за вечния живот е в основата и на стихотворението „Вечната”. Тук животът триумфира над смъртта. Образът на жената майка е увековечен чрез сътворяването, чрез прераждането. Първата част на творбата представя лицето на смъртта. Подходът при описанието на това лице напомня едно друго описание на лицето на жената – това на любимата в стихотворението „Аз искам да те помня все така” на Димчо Дебеля нов. И двата портрета естетизират трагичното. В стихотворение то на Багряна настойчиво се въвеждат прилагателни с представка „без-” и „не-”. Мъртвата жена е „безкръвна”, „безплътна”, „безгласна”, „неподвижна”, „бездиханна”. Анафорите „и все едно” и „не ще” подсказват силата на онова, другото измерение, което обезсмисля и осмисля земното. Смъртта е неумолима, тя зачерква символите от земния живот – името („и все едно – дали Мария, или Анна е”) и сватбения пръстен, който вече е „широк и чужд”. Втората строфа противопоставя на безжизнената жена писъка на нейната рожба, който е символ на новия живот. И отново тук се явява, както и в стихотворението „Потомка”, образът на родовата кръв, която е силна със своето безсмъртие. Тя е тази, в която прелива новият живот. Идеята за вечност се носи и от образа на безсмъртната душа пътник, която отново е „на тоя свят отседнала”. Многоточието в края на този стих подчертава може би безкрайността на този процес на прераждане. След тази отвореност на стиха идва и обобщението: Ще минат дни, години и столетия и устните на двама млади, слети ще шепнат пак „Мария” или „Анна” в нощта сред пролетни благоухания. А внучката ще носи всичко: името, очите, устните, косите – на незримата. Човекът умира, но духът, носен от наследниците, триумфира над тленното и преходното. Внучката ще носи пак извечния копнеж за обич и романтика. Имената Мария и Анна не само обобщават, окрупняват образа на жената и го извеждат от частния случай, но със своята поетичност внушават вечната женственост, тази, която изкушава света. В поезията си поетесата изповядва поривите на един нов тип жена, която надмогва закрепостяващите я догми и дава пълен израз на копнежите по волност. Движението на Багряна през света и като жена, и като поетеса, бележи пътя на промяната. Силата на внушението на нейната поезия идва от следването на философията на инстинкта, от разчупването на границите на човешкото Аз и съизмерването му с необозримото космическо начало, което позволява свободното движение през света.

ПОТОМКА

Няма прародителски портрети,ни фамилна книга в моя род и не знам аз техните завети, техните лица, души, живот.

Но усещам, в мене бие древна, скитническа, непокорна кръв.

Тя от сън ме буди нощем гневно, тя ме води към греха ни пръв.

Може би прабаба тъмноока, в свилени шалвари и тюрбан, е избягала в среднощ дълбока с някой чуждестранен, светъл хан.

Конски тропот може би кънтял е из крайдунавските равнини и спасил е двама от кинжала вятърът, следите изравнил. Затова аз може би обичам необхватните с око поля, конски бяг под плясъка на бича, волен глас, по вятъра разлян. Може би съм грешна и коварна, може би средпът ще се сломя – аз съм само щерка твоя вярна, моя кръвна майчице-земя.

АНАЛИЗ-“ПОТОМКА”

Стихотворението „Потомка” Елисавета Багряна публикува в списание „Златорог” през 1925 година, а след това е поместено в цикъла „Вечната и святата”. Основната тема, която пронизва цялата творба, е приемствеността между поколенията и силата на родовата кръв. Родът се превръща в символ на устойчивостта, родовата памет се наследява и съхранява през вековете. Човекът е способен да осмисли своята същност едва когато се вслуша в загадъчните гласове на паметта и кръвта. В творбата е изграден образът на жената, чийто порив е към свобода, а любовта е в основата на един нов род, който не се съобразява с прегради и забрани. Заглавието „Потомка” ни потапя в атмосферата на темата на стихотворението. Потомството е унаследяване на характерни черти и качества от своите прадеди. Заглавието насочва към смисъла на авторовата творба, че верността и предаността към рода и своите предци са начин да разбереш собствените си стремежи и желания, да се утвърдиш като личност, която успява да осмисли живота си. Това е белег на човешката същност, защото чрез поглед в миналото индивидът се чувства по-сигурен и уверен в себе си и амбициите му се разпростират все по надалеч. „Потомка” на Елисавета Багряна е творба-образец именно за вътрешно противоречивата приемственост на „новите” гласове спрямо едно духовно наследство, мислено като традиция. Стихотворението е изградено по схемата: теза-антитеза-синтез – композиционна метафора на неспокойната-в-себе-си традиция, на излизащата отвъд себе си приемственост. Още заглавието – „Потомка” – обещава една история за родовата връзка. И наистина, в стилистично и образно отношение творбата е издържана в духа на родовото сказание: прародителските портрети, фамилната книга, родът, заветите, древната кръв, прабабата – това са все реалии, характерни за родоописанието. Но как са подредени те? Точно емблемите на родовата памет са представени като не-свои: Няма прародителски портрети, ни фамилна книга в моя род и не знам аз техните завети, техните лица, души, живот. Или: това е и смислово, и композиционно отчленената теза на стихотворението. Следва антитезата, представяща всичко онова, което е свое, присъщо за лирическата героиня на Багряна: Но усещам, в мене бие древна, скитническа, непокорна кръв. Тя от сън ме буди нощем гневно, тя ме води към греха ни пръв. Може би прабаба тъмноока, в свилени шалвари и тюрбан, е избягала в среднощ дълбока с някой чуждестранен, светъл хан. Конски тропот може би кънтял е из крайдунавските равнини и спасил е двама от кинжала вятърът, следите изравнил. На официозната, неусетена, неусвоена родова история от първа строфа е противопоставена истинската, усещаната от героинята като насъщна, генеалогия на нейната душевност. В случая, очевидно е, не става дума просто за зачеркване на миналото, а за противопоставяне на два вида минало – на своето, почувстваното минало срещу очакваното според каноните на традицията. Така духът на скитничеството, на личния бунт, на битийната свобода става новата родова история на лирическия субект, противопоставена на обичайно статично мисленото „фамилно наследство”. Нещо повече, героинята на Багряна преобръща модела на наследяване – тя се оказва потомка именно на прабабата, изключение от традиционния ред – на прародителката, излязла извън представите за правилно, редно, добродетелно. Тоест лирическата героиня не се вписва в общоприетия образец, а парадоксално сама избира представата за рода си, идентифицирайки се именно с отклонението от нормата. Или – тя построява своя „неканоничен канон”. „Неканоничният канон” на Багряна (един безспорен оксиморон) е изграден чрез представи, типични за романтическото светоусещане. Този похват впрочем напомня за връзката между модернизма от първите десетилетия на ХХ в. с някои характеристики на романтизма. Прояви на тази тенденция са мотивите за скитничеството („скитническа, непокорна кръв”); за греха; за среднощното бягство (нощта в патриархалния космос е времето, в което праведните спят, а „бесните” будуват). В тази последователност място има и контрастът: „прабаба тъмноока” – „чуждестранен, светъл хан”. Съответно в своето пространство тук са „крайдунавските равнини”, а праотците са закриляни от вятъра, наместо да живеят в дом, закриляни от стряхата например. Така закономерно следва синтезът на творбата: Затова аз може би обичам необхватните с око поля, конски бяг под плясъка на бича, волен глас, по вятъра разлян. Може би съм грешна и коварна, може би средпът ще се сломя – аз съм само щерка твоя вярна, моя кръвна майчице-земя. Тук историчното и интимното битие на героинята се сливат в лирическия изказ, в който емоционалното преживяване и фактологията на личността добиват органичен синхрон в една изповед. Така се стига до крайното обобщение на творбата: „аз съм само щерка твоя вярна,/ моя кръвна майчице-земя”. Героинята най-сетне назовава истинската си прародителка – земята. Именно хтоничното, първичната свързаност със земята, изначално женското е нейният корен, в името на който тя отхвърля едно по едно ограниченията на патриархалния канон. Мислено в един по-широк план, това стихотворение е представително именно за типа модерност на Багряна, за начина, по който тя се откроява като „нов глас” – възраждайки земното, автентичното, живото, човешки преживяемото в бунта си срещу прекалената „литературност” на поезията.

СТИХИИ

Можеш ли да спреш ти вятъра, дето иде от могилите, префучава през боазите, вдига облак над диканите, грабва стрехите на къщите, на каруците чергилата, сваля портите, оградите и децата по мегданите – в родния ми град?

Можеш ли да спреш ти Бистрица, дето иде пролет яростна, разтрошава ледовете си, на мостовете подпорите и излиза от коритото и завлича, мътна, пакостна – къщиците и градинките, и добитъка на хората – в родния ми град? Можеш ли да спреш ти виното, щом веднъж е закипяло то в бъчвите огромни, взидани, с влага лъхаща наситени, на които с букви кирилски пише “черното” и “бялото” – в избите студени, каменни, завещани от дедите ни – в родния ми град?

Как ще спреш ти мене – волната, скитницата, непокорната – родната сестра на вятъра, на водата и на виното, за която е примамица непостижното, просторното, дето все сънува пътища – недостигнати, неминати, – мене как ще спреш?

АНАЛИЗ-“СТИХИИ”

Още в първата си стихосбирка, „Вечната и святата”, най-видната българска поетеса Елисавета Багряна дава живот на нов тип чувствителност в българската поезия. Докато в любовната лирика на Вазов, Пенчо Славейков, Пейо Яворов, Димчо Дебелянов, Теодор Траянов и др. жената е видяна през погледа на мъжа, моделирана е по неговия вкус и е представена най-често покровителствено, с преувеличение на положителното или отрицателното в нея, в поезията на Багряна тя е изобразена с женственост, която сама говори за себе си и сама оценява стойностите, които притежава и към които се стреми. В художествената реалност на Багрянината поезия нещата добиват нови ореолни значения и едно от емблематичните за първата стихосбирка, а и за цялото творчество стихотворение с показателното заглавие Стихии напълно доказва тази особеност. Стихиите в природата увличат и възхищават лирическата героиня, защото дават представа за абсолютна свобода, за космически размах и за неустоима сила, за рушене и съзиждане. В тях вижда природни еквиваленти на своята неподвластност на морални и битови прегради и на закостенели условности. Те я вдъхновяват да разпери ръце за полет, да даде власт на волята си, на копнежа за пълно опиянение от живота, радостта и любовта. Композицията на стихотворението: четири строфи от по четири дълги разказвателни и описващи стихове и един кратък, който акцентира върху реализма и разкрива обичта към града, приет като роден, обединени в един синтактически период, оформен като реторичен въпрос, дава простор за разгръщане на мисълта и за изчерпване на завладелите героинята чувство или образ. Стиховата архитектоника напълно съответства на творческата интенция на поетесата да утвърди порива, устрема напред и нагоре, смелостта и непреклонността пред неизвестното. Сцеплението между отделните куплети, всеки от които представлява една емоционална и смислова цялост и изгражда самостоятелен образ, е постигнато от възторга на лирическата героиня и от вярата, че ще постигне и осъществи себе си. Стихотворението има формата на диалогизиран монолог, в който лирическата героиня защитава своята теза, че никой и нищо не е в състояние да спре порива, силен като стихия, към нови простори и нови пътища, „недостигнати, неминати”. И тя опоетизира в последователност общото в природните стихии – на въздуха (вятъра) и на водата (реката), както и на кипенето на виното, родено от съюза между природата и човека – неудържимата им сила. Събеседникът опонент присъства негласно, но осезателно, маркиран с личното местоимение ти, което се повтаря в началния стих на всяка строфа. Можеш ли да спреш ти вятъра, дето иде от могилите, префучава през боазите, вдига облак над диканите, грабва стрехите на къщите, на каруците чергилата, сваля портите, оградите и децата по мегданите – в родния ми град? Текстът чертае реалистичен образ на стихиен вятър като неукротим немирник и пакостник и нахвърля щрихи от Сливен, роден град на баща , който поетесата също е приела за роден. Но вятърът присъства и с ореолни смислови значения, като въплъщение на сила и устремност напред и нагоре, на волност и непокорство, неудържимост и непредвидимост. Лирическата героиня е в захлас от неговата тотална освободеност, непризнаваща пречки и прегради. Строфата е освободена от словесно излишество, изградена е изцяло от думи, изразяващи движение или вещественост, от седем глагола и четиринадесет съществителни имена. В нея не са допуснати прилагателни имена – с изключение на едно крайно необходимо („родния”) – поради усета, че ще попречат на поривистия устрем на словото. Поетесата е представила вятъра с неговата пластичност и неудържима динамика чрез пет глаголни форми с имитативен характер: „иде” – предпочетен пред идва заради по-силния интензитет на действието; „префучава” – като израз на динамика и неудържимост; „вдига” – за да създаде представа и за устрема му нагоре; „грабва” и „сваля” – едно внушение за разбойничество, за своеволие и сила. Техният подбор разкрива зрителната памет на художник и усета към езика. Предпочетеното сегашно време създава представа за повторителност, а с това и за вечност, и внушението, че лирическата героиня като че ли сама се носи на крилете на вятъра – светла, жизнерадостна, щастлива. Със завидна творческа сила е изграден образът и на водната стихия, конкретизирана в река – географски обект със смислово понятно и красиво име Бистрица: Можеш ли да спреш ти Бистрица, дето иде напролет яростна, разтрошава ледовете си, на мостовете подпорите и излиза от коритото и завлича, мътна, пакостна – къщиците и градинките, и добитъка на хората – в родния ми град? Водата, но не напоителната и галещата тялото в тихите си разливи, не като символен образ на плодородието и на обновлението, а спускащата се устремно по своя път, набъбнала от сила, нехаеща за пакостите, които прави, самодоволна от надмощието си, от разрушаването на спокойствието и монотонността в битовото ежедневие на хората, е вдъхновила творческото съзнание на поетесата. В строфата ясно се усеща одухотворяването на водната стихия и успоредяването с преживяванията на лирическата героиня, която жадува за разтрошаване на ледовете, сковаващи патриархалния начин на живот, за излизане от тясното корито на битовото ежедневие, за отмиване на тинята на живота и завличане, унищожаване на всичко, което пречи на волността и устрема напред. Макар че тук се долавя съчувствие към пострадалите от стихията, силен индикатор за което са умалителните съществителни „къщиците” и „градинките”, зрителният ъгъл на поетесата към природното бедствие отново не е трагически, както е например при Елин Пелин и Пейо Яворов. Лирическата героиня се увлича дори от яростта на реката като израз на бунта, защото сама е изпитала това чувство в борбата си за лично щастие и индивидуална свобода. Тя, вдъхновена от природата, възприема водната стихия и с очите („мътна, пакостна), и със слуха си („разтрошава”), радва се на непобедимата мощ и красотата на динамиката, която както и в първата строфа се подчертава и чрез предмети, които не могат да устоят на нейния напор. Все по-засилващото се сходство между лирическата героиня и природните стихии подготвя читателя за последната строфа, която се явява смислова и емоционална поанта на стихотворението.

КУКУВИЦА

Ходиш, гледаш, сякаш обезсвесен, залудо пилееш дни и нощи, божий свят ти станал, казваш, тесен.

Не видя ли, не разбра ли още? Неведнъж те рекох и повторих: не помагат билки и магии, кой каквото иска да говори – няма нивга аз гнездо да свия, рожби румени да ти отгледам, в къщи край огнището да шетам. Мен ме е родила сякаш веда и ми е прокобила несрета.

– Дай ми мене по света да скитам, дай ми сборове, хора, задевки – другите да слушам без насита и сама да пея на припевки.

Моите очи се ненаглеждат, моито уши се ненаслушват. Не допридам свилената прежда, недогаснал огъня потушвам… И така живота ще премина ненаситена, ненаживяна. А кога умра, сама, в чужбина, кукувица-бродница ще стана.

АНАЛИЗ-“КУКУВИЦА”

„Стихотворението „Кукувица“ е част от стихосбирката „Вечната и святата“ (1927). То има за цел да отрече традиционните представи за жената като свързана с дома, заявява един нов морал на свободния избор, на свободата да се следват поривите на сърцето. Отхвърлен е патриархалният модел, очакващ от жената смирено подчинение. Творбата утвърждава свободата на избора, волята на личността да отстоява себе си срещу традицията, срещу „неписаните закони“, когато ограничават свободата. Едно от най-характерните стихотворения в това отношение е “Кукувица” – творба, придизвикала истински шок с появата си. “Самодивската” свобода се осмисля от лирическата героиня като по-ценна и значима от децата, съпруга, близките, уюта на домашното огнище. В “Кукувица” са използвани фолклорни мотиви и образи, за да бъде пресъздаден един по същество модерен бунт. Той е важен не само с проблематиката, заложена в него – това е гласът на жената, която властва срещу вековни традиции, отвърждавани от едно “мъжко” общество. Този бунт има и поетически измерения – Багряна заговаря с пълнокръвни пластични образи в период, в който абстрактното, духовното, мисловото все още имат статута на “висок” образец в българската литература. А Багрянините “напеви” пазят и живата си връзка с народната песен. Как е формулиран този бунт? Ключовият механизъм на творбата е, че тя разменя социалните роли на мъжа и жената. Мъжът е този, който мечтае за дом, за улегнал и спокоен бит. Жената определя съдбата си в алтернативната посока, противопоставяйки своето свободно битие на общоприетия бит: … няма нивга аз гнездо да свия, рожби румени да ти отгледам, вкъщи край огнището да шетам. Като птицата кукувица и героинята на Елисавета Багряна застава срещу природните закони – майчинското и социума, защитавайки правото си на избор – скиталчество, което не знае насита. Отхвърляйки идеята за майчинството, героинята се опълчва не само срещу един от най-древните женски инстинкти, но и срещу един от основните закони на патриархално-битовия свят, за рожбата продължение на рода. “Кукувица” е творба, в която баладичната атмосфера, богата на различни внушения, насочва читателя към възможната трагична развръзка. Това е творба не толкова на осъзнатата свобода, колкото на осъзнатите граници. Нарушаваики установените норми, излизайки изконното “своето”, лирическата героиня трябва да понесе някаква санкция, възстановявайки природното и социално единство на друго равнище. Така самотата и бродничеството се възприемат едновременнно като избор и като изкупление. Именно за това стихотворението излъчва една умъдрена болка, но и неприклонност по отношение на направения избор. В този осъзнат трагизъм се чувства женският глас, опълчил се срещу семейните радости и тревоги, на битовите нагласи. Не случайно образът на душата-птица в литературната традиция се свързва с идеята за безсмъртието и победата. Това тълкуване се подкрепя от образа на самодивата – символ на свободата. И кукувицата и самодивата в митологичен план имат общи излъчвания – те са гранични образи, образи-посредници между живота и смъртта, свързани и с добро и със заплаха. И двата образа в народното творчество асоциативно ни отвеждат към идеята за свободата. Тази съдба е заевена като нейн личен избор, докато мъжът, който в патриархалното общество по право е този, който избира, в случая е абсолютно безсилен като субект, безапелационно лишен от възможността за избор. На него предварително му е казано: “Залудо пилееш дни и нощи…”. В стихотворението мъжът се опитва да си върне любимата с магии (“не помагат билки и магии”) – а в това в традиционните схващания е типичното женско усилие в ситуациите на нещастна любов. Отеснелият за мъжа свят е щастливо безкраен за жената. Ако мъжът залудо пилее дните и нощите, жената преживява максимално пълноценно всеки миг. Моите очи се ненаглеждат, Моите уши се ненаслушват… Това е така, защото Той е пленник, а Тя е свободна. Той е пленник на страха да не изгуби битово-семейния ред. Тя е свободна да живее в целия живот – не в семейството, не в дома, не в което и да е затворено пространство, било то буквално затвореното пространство на дома или символично затвореното пространство на съпружеската връзка. Противопоставянето на патриархалния модел е преднамерено явно. Стихотворението на Багряна използва един образ, завещан от фолклора. Кукувицата, която има свое гнездо и снася яйцата си по чуждите, е традиционен символ на една свобода, която буди едновременно упреци и завист. Това е образът на вечното изкушение пред порядачния човек – то заплашва сигурността на съществуването му, но го и привлича по силата на някакъв изначален човешки копнеж по волност. “Мен ме е родила сякаш веда” – казва лирическата героиня, вмъквайки още едва фолклорна предства. Образът на ведата, вещателката в народните поверия обикновенно се свързва с прокобата, с лошото вещание и орис. Тези значения произтичат от страха от всеки мистичен пробив в нормалния, познат и умопостигаем лик на битието. Образът на ведата е аналогичен по смисъл на този на самодивата. И двете са опасни същества – изкушително прекрасни, но и водещи към гибел. В тях са вложени едновременно ужасът пред свръхестественото и тревожното влечение към него. Кукувицата принадлежи на същото смислово поле – според народното поверие по нейния глас човек разбира колко ще живее, колкото пъти изкука бездомната птица, толкова години му остават. И така, героинята, родена от веда и оприличаваща се на кукувица, понася както щастливата звезда, така и тъжния кръст на своята необичайна орис. Ведата й е “прокобила несрета” – това се оказва обратната страна на свободата. След опиенението от свободното скитничество по света идва закономерният на този живот свършек: А кога умра, сама, в чужбина, Кукувица-бродница ще стана. Тук двете страни на нейната участ се събират в третия за творбата “особен” образ – на бродницата. Според фолклорните предания бродниците са жени с магически способности, които са надарени и с умението да прокобват. “Правилото извън нормата”, по което героинята е живяла, продължава да направлява и смъртта й. Нейното прераждане в “кукувица-бродница” е синтезът на свободата и нисретата преживе. Поетиката на свой ред “изобразява” необичайността и новотата на съдбата на героинята. Стихотворението е осъществено изключително чрез представи и речеви обрати от фолклора. Така по поетически път Багряна създава най-убедително образът на традиционния пласт, който трябва да бъде нарушен, тъй като именно фолклорът е еталона за тродиционност. От друга страна, поетиката на фолклора е в естествено съзвучие с предметно-пластичния израз на стиховете й. Говорейки чрез фолклорни мотиви и образи, Багряна задава и опровергава битови и поведенски модели, без обаче да излиза от границите на националната традиция. Нейната лирическа героиня маже да превъзмогне куп наложени идентичности, засягащи женското й битие. Но жизнената си сила тя черпи от изворите на родното, или – за нея националната идентичност е неприкосновена територия.

Елисавета Багряна – обичаната, отричаната и вечната така всички ще я запомним. Багряна далеч не е единствената жена на своето време, която престъпва патриархалния ред и го отхвърля чрез действията си и разбирането за себе си, нито е тази, която прави това по най-краен или груб начин. Напротив, по това време западният модел на отношения между половете, и в частност мястото на жената в обществения живот, вече навлиза.