Елисавета Багряна

Биография:

   Елисавета Багряна  (псевдоним на  Елисавета Любомирова Белчева , известна сред приятелите като  Лиза Багряна) е българска поетеса, автор на детски книги и преводач.

   Елисавета Багряна е родена на 29 април (16 април стар стил) 1893 г. в чиновническо семейство в София. В периода 1907 – 1908 г. живее със семейството си в Търново, където пише първите си стихове. Завършва гимназиалното си образование в София през 1910 г., след което в продължение на една година работи като учител в село Афтане (днес Недялско). Там тя става и тези преки впечатления от живота на българското село и селската жена.

Творчество:

     Дългият творчески път на Елисавета Багряна преминава през различни идейно-художествени търсения и очертава няколко нейнни преобразувания. Това проличава още по-ясно при стихосбирките от 1930-те години „Звезда на морека“ и „Сърце човешко“, в което някогашното жизнерадостно лирично описание, намерено изражение в характерната широка и плавна мелодия на стиха, се заменя от жаждите и терзанията на интелектуалната дейност, която започва да чува класически класически стихотворни размери. През 1950-те години Багряна се уличава по характер за този литературен период на декларативна тезисност (стихосбирката „Пет звезди“), но след 1960-те години отново се връща към характер на си стил (стихосбирките „Контрапункти“, „Светлосенки“ и „На брега“ на времето “).

   Стилът на Елисавета Багряна е съчетание между народнопесенната фолклорна лексика и модерно поетични средства – съчетание между традиция и модерност.

   Публикува под псевдонимите Елизабета Б., Елисавета Бленова, Ничия Долче, Микаела и Багряна.

   Стиховете на Елисавета Багряна са представени на 30 езика и издадени във Франция, Чехословакия, Югославия, СССР, Румъния, Италия, Швеция, Полша и др.

Стихосбирки:

• Вечната и светата (1927)
• Търкулната година (1931)
• Звезда на морека (1931)
• Сърце човешко (1936)
• Пет звезди (1953)
• От бряг до бряг (1963)
• Контрапункти (1972)
• Светлосенки (1977)
• На брега на времето (1983)

Отличия:

Тя е носителка на златен медал на Международната асоциация на поетите в Рим (1969). Удостоена е със званието „Герой на народната република България“ през 1983 г.

През 1943, 1944 и 1945 г. е предложена от Стефан Младенов за Нобелова награда за литература.

Произведения:

– ,, Вечната “

– ,, Потомка “

– ,, Стихии “

– ,, Кукувица “

Вечната

Сега е тя безкръвна и почти безплътна, безгласна, неподвижна, бездиханна. Очетете са притворени и хлътнали. и всички едно – дали Мария, или Анна е, и всички едно – да молите и плачене, – не ще се вдигнат тънките клепачи, не ще помръднат стиснатите устни – последния въздъх и стон изпуснали. И ето че широк и чужд е вече пръстенът на нейните ръце, навеки скръстени.

Но чувате ли вие писъка невинен на рожбата й в люлката съседна? Там нейната безсмъртна кръв е минала и нейна душа на този свят отседнала. Ще минат дни, години и столетия и устните на двама млади, слети, ше шепнат пак “Мария” или “Анна” през нощта сред пролетни благоухания. А внучката ще носи всичко: име, очите, устните, косите – на незримата.

Стихотворението „Вечната“ е написано през 1925г. след тежко боледуване. и включено в стихосбирката ”Вечната и светата” 1927 год. като първо стихотворение в цикъла „Вечната и светата“; който има различни версии за превключване на женската собственост, като най-силни с майчинските ликове.

Творбата разкрива диалектиката на живота и смъртта, на смъртта и безсмъртното, връзката между материята и духа, между тленно и нетленно Лирически текст на осмисля на човека като парадокс – той е тленен и вечен, победен от смъртта, но и олицетворение във вечния живот. Творбата е апотеоз на безсмъртното битие на женската същност, чиято вечна същност е о божествена.
Композицията на текста е циклична, съпоставяща настоящето „сега“ и бъдеще „ще минат години“, съставена от две симетрични строфи- първото разкриване на смъртта, а второто изразяване на отрицанието й. Теза и антитеза, свържете се със съюза „но, изразявайте опозицията на смърт-безсмъртие. Първата строфа изобразява мъртвото тяло, тя акцентира върху смъртта като състояние на тленната плоча. Родилката е “безкръвна”, “безгласна”, “безплътна”, “бездиханна”. Реторичният въпрос, с който започва втората строфа, предизвиква смисъл обрат. Оказва се, че смъртта все пак не е окончателна, че животът побеждава.
Търсената статичност в първа строфа подчертава образа на спрея живот, при смъртта / ”безгласна, неподвижна, бездиханна” /. Анафорите и „и всичко едно,„ не ще помръднат “изразяват мъртвостта на материята Мотивът за изтлаката на плота е внушен от образа на пръстена„ широк и чужд “. Във втората строфа той получава символиката на Живота – колело без начало и край. На мъртвилото в първа строфа е противопоставено тайната на “пролетни благоухания”. Вече начало на живота, символ на което е жената, е отрицание на основни форми на смъртта и в твърдост на пролетните рождения.
Грешна и празник, жената е неумираща и вечна, тя е извор на живота; даряваща живот, тя е обречена вечно битие и безсмъртие. Обожествена – „всичко едно Мария или Ана е“ / две майки на Бога / изравнена е с Божията майка по жертва си майчина отдаденост. „Нейната безсмъртна кръв е минала” в новородената рожба ”,„ нейната душа ”е„ отседнала на този свят ”. Предварителното използване на женското начало е утвърдено чрез изящен преход от божественото към земното – „и устните на двама млади слети ще шепнат пак Мария или Ана през нощта на пролетни благоухания“. Магията на любовта и целувката при зачитането с част от преродената вечност на жената.

Стихотворението „Вечната“ отразява всяко противоречие между живота и смъртта, чието кръвообразуване е осъзнато чрез безименното и вечно битие върху жената.

Потомка

Стихотворението „Потомка” е поместено в стихосбирката „Вечната и светата” 1927г., Белязано от преосмисляне на традиционните норми и преодоляване на канона, свързано с родовото съзнание.
Лирическият текст утвърждава идеята за родовата памет, постигната чрез оживяване в наследената духовност. На културните механизми на паметта творба противопоставяне на други – първични, ирационални, се основава на способността на фантазията да се преобразува всичко.
Връзката с изрично българското и източно битие на българския космос е изведена още в заглавието, което насочва към родовата принадлежност, но емблемира върху фамилната памет / книга, портрети, завети /. Основните опори на собствеността са отречени. като непритежавани. Антитезата утвърждава присъствието на лиричната героиня белези и употребата на неформална родова принадлежност / ”древна скитническа неспокойна кръв” /. На традиционната родова история се противопоставя личностното родово съзнание.
Отречена е наложената от канона родова приемственост, полученото наготово и населеното родово съзнание в опозиция на преживяното от героинята родство с прабабата, нарушила общоприетие норми. Лиричната героиня сама избира представата си за рода – романтична, греховна, скитална. Професионално очарование, зададени в заглавието, героинята е оставена от родовата памет в традиционния смисъл.
Образът на желаните роднини е извън канона. Закриляни от вятъра, следващи гласа на сърцето си, те с изключение на патриархативните представители за родовата статичност, отхвърлящи ограниченията на патриархалния канон. Потомствеността е отречена на формално равнище и е възкресена на надвремево и надродово ниво – като дух и кръвна връзка. Унаследената духовност, извираща от глъбините на подсъзнателното / ”усещам” / активира библейски препратки / ”греха ни пръв” / към онзи пръст грях по пътя на познаването, предодоляната забрана. Стихотворението на утвърждаването като същност на историческата потомственост на усвояването на духовен облик, символ на проява на вълната, непокорство, въздействие на температурите, жажда за включване. Важни са не чертите, имената на предходниците, а страстите,
Финални строфи на творбата обозначава връзката с женското начало, с майката земя. Вярна на историческата памет на битието, лирическата героиня припознава своята прародителка в „моята кръвна майчица земя“. Преоткрила първоначалната връзка със земята, с нейна корен, която е съдебно обречена, героинята дава символ на възродено женско начало в един мъжки патриархален свят.
Сродена с романтиката на страстта, с природното начало, земя, поля, равнини, вятър, пясък, героинята на Багряна е символ на волния дух, на любовта към простор, волност, безграничност. В душата й ехти наравно с конския тропот, бунтът срещу догмите и предразсъдъците. Героинята осъзнава себе си извън канона / “може да съм грешна и коварна” /, предчувства възмездие за греха си да изневери на родовата си принадлежност / “може сред път ще се сломя” /, но отстоява собствената убеденост, че над родовия дълъг стои повелята за вярност към природния закон и естествения дух.
Стихотворението „Потомка“ изгражда внушението, че родовата памет не може да бъде наложена като формално приемане, тя е дълго носена в кръвта като унаследена духовност и изходна родова връзка.

Стихии

Може ли да спреш ти вятъра, дето иде от могилите, префучава през боазите, вдига облак над диканите, грабва стрехите на къщите, на каруците чергилата, всяка порция, гради и деца по мегданите – в родния ми град?

Може ли да спреш ти Бистрица, дето иде напролет яростна, разтрошава ледовете си, на мостовете подпорите и излиза от коритото и завършването, мътна, пакостна – къщиците и градинките, и щетъка на хората – в родния ми град?

Може да ли да спреш виното, което вече е закипяло в бъчвите огромни, взидани, с влага лъхаща наситени, в които с букви кирилски пише “черното” и “бялото” – в избити студенти, каменни, завещани от дедите ни – в родната ми град?

Как ще спраш ти мене – волната, скитницата, непокорната – родната сестра на вятъра, на водата и на виното, за която е примамица непостижното, просторното, дето все сънува пътища – недостигнати, неминати, – мене как ще спреш?

Публикувано в стихосбирката “Вечната и светата” 1927г., Стихотворението “Стихии” отразява характерното за нея езиково светоусещане, културата към първообразие на света / земя, огън, въздух /, несъвместими с човешките граници и условия. Значението на заглавието се води към първоначалната необичайност и непривидимост на природните стихии.
Творбата изгражда образа на модерния чувствен човек, който е воден от жаждата за преживяване. Героинята на Багряна живее с вярата, че космосът неизбежно надмогва хаоса. Уверена е, че не покоят на реда, а бунтарското безредие е самата същност на живота.
Композицията е диалогична, отворена към друга. Първите три строфи описват трите стихии, а четвъртата изградена личностна идентификация на героинята с тях.
Водещ в творбата е проблемът за житейския избор, утвърждаване на необузданото, стихийно начало, осмислящо живот като откриване на далечно и непознато на „непостижното” и „просторното”. Текстът изразява ренесансова отвореност към живота с неговото пълнене и динамика, внушена от гласови форми „иде”, „профучава”, „грабва”, „сваля”, „завършва”, налага значение на енергия, жизнена, сила, агресивно, непокорно присъствие.
Пътят на себепостигането е преоткрит в бунта срещу традиционните представители за закрепостената към дома жена. Устремът към път не игнорира родолюбието – епифората „в родния ми град” изрича дълбоката привързаност на лиричната героиня към родовия корен. Тя е „родната сестра на вятъра“, на водата и на виното “има своите свещени основания в здравните основи,„ завещани от деди ни “. Съпоставката със стихите изразява стремежа към личностно себепостигане извън затвореното постранение на духа, очертава посоката на пътя / „дето всички сънува пътища недостигнати, неминати”. Свободата и пространството съдържат символи за духовно изразяване на „волната” личност, която сънува „пътища”, при непокорство пред установяването на околните на мисълта. Бунтът срещу задръжките на обществото се разраства в градацията от реторични въпроси / „как ще спреш”, „можеш ли да спреш”, „мене как ще спреш”.
Традицията на присъствие като духовна основа – „изби … завещани от деди ни”. Лиричната героиня търси в традиционната корена на непокорната си огнена духовност, съизмерва я с природната първичност. Вятърът е символ на енергия, промяна, стихийност на чувствата, водата, “разтрошила ледовете”, символ на пролетната сила при възкресение, ново начало, при натурално прочистване, върху животворността. Виното олицетворява цялостността и пълното съдържание на изживяване, а пиянството е метафора на извисяването на духа.

Домът и пътят са традиционни символи в българската литература, които намират ново осмисляне в поезията на Багряна. Оградите пред духа, са изразени метафорично чрез оковите на бита- “стрехите на къщите”, “портите”, “оградите”. Умалителните форми “къщиците”, “градинките” изразяват омаловажената стойност на еснафската отеснялост на затворения домашен свят. Възкресен и пролетно обновен, волният дух на лирическата героиня пътува мислено към “непостижното”, “просторното”, чуждо й е примирението с делничните грижи в бита; Не домът , а пътят е мястото, където героинята се чувства истинска, не съзерцаваща, а изживяваща живота си.

Стихотворението „Стихии“ е апотеоз на неспокойната връзка на човека, на дървостта му трябва да следва въвеждането на си. Открила в стихите своето второ Аз, героинята на Багряна е олицетворение на способността да се изживее живота на пълноценно и чувствено.

Кукувица

Ходиш, гледаш, сякаш обезсвесен, залудо пилееш дни и нощи, божи свят ти станал, казваш, тесен. Не видя ли, не разбра ли повече? Неведният те рекох и повторение: не помага билки и магии, който каквото иска да говори – няма нивга аз гнездо да свия, рожби румени да ти отгледам, в къщи край огнището да шетам. Мен ме е родила сякаш знае и ми е прокобила несрета. – Дай ми мене по света да скитам, дай ми сборове, хора, задевки – други да слушам без насилие и сама да пея на припевки. Моите очи се ненагледат, моито уши се ненаслушват. Не допридам свилената прежда, недогаснал огъня потушвам … И така живота ще премина ненаситена, ненаживяна. А кога умра, сама, в чужбина, кукувица-бродница ще стане.

   Стихотворението „Кукувица“ е част от стихосбирката „Вечната и светата“ (1927). То има за цел да отрече традиционните представители на жената като поддръжка на дома, като заявява един нов морал за свободен избор, за свободата да се следват поривите на сърцето.

Отхвърлен е патриархалният модел, очакващ от жената смислено подчинение. Творбата утвърждава свободата на избора, волята на личността да отстоява себе си срещу традицията, срещу „неписаните закони“, когато ограничава свободата.

   Лиричната героиня на Багряна заявява невъзможност да се впише в традиционното женско приложение, да бъде човек в дома. Тя обосновава своето решение, като се позовава на природата и митата. Стихотворението представя нетрадиционна интерпретация на мотивацията напускане на дома. Неговият първи текст е стилизиран в маниера на устната реч и се разтваря под знака за отрицание.

Лирическата героиня на Багряна заявява невъзможността да се впише в традиционното женско амплоа, да бъде човек на дома. Тя обосновава своето решение чрез два типа аргументи- природни и митични. Осмисля поведението си чрез аналогия между човешкия и природния свят; открива у себе си своенравността на кукувицата, снасяща яйцата си в гнездата на други птици. Към такава аналогия насочват умело вплетеният в аргументацията фразеологизъм да свия гнездо / няма нивга аз гнездо да свия/ и заглавието на творбата. Финалът се връща обратно към образа на кукувицата, за да представи едно негово очаквано, но значещо превъплъщение- кукувицата- бродница.

Героинята на Багряна търси обяснението за своя характер и в прокобата на незнайна веда. Заради прокобата сетивата на тази необикновена жена са така жадни за света. Затова очите и не могат да се нагледат, а ушите и да се наслушат. Няма спасение от тази трагично- щастлива орис- и в залеза на дните на дните си кукувицата ще си е все така ненаситена, ненаживяна. Нейният грях ще бъде все същата жажда за още и още живот.

Стихотворението представя нетрадиционна интерпретация на мотивацията напускане на дома. В българската литература домът обикновено се предлага в името на висока кауза, което трябва да бъде саможертва. Бездомността, невъзможността да се завърши в бащината къща се приема като трагичен факт. Ако Дебеляновият лирически герой възприема бездомност като проклятие, като злочеста съдба, за Багрянината героиня тя е и благословия – възможност да се види, да се изпитат повече За тази героиня прокобата на скиталното създаване се сбъдва чрез собствения избор, тъй като е необвързаност / алегорично предадена чрез нежеланието да се изгради дом / се осмисля като свобода.

Основни теми:

-Жената като стихия.

-Еманципацията на жената.

-Бунтът срещу традицията.

-Кръвта като глас и памет.

-Копнежът по волност.

-Измерения на свободата.

Ключови думи:

-вятър, вода, стихии

-свобода, пътуване

-прурода

-динамика

-бунт

-стереореретипи

-любов

Моника Роговска 12в

https://forms.gle/jzmdKUZXTYtq2aMW6