Атанас Далчев-стиховове

Прозорец

Ето нашето зимно стъкло.

То не е, то не е сякаш същото:

няма вече ни пътя, ни къщите:

само бяла гора от сребро.

И през нея минават прегърнати

мойто братче и мойта сестра.

В посребрената бяла гора

накъде ли самички са тръгнали?

Те вървят върху сребърен път

и под мрежа от сребърни клони,

посребрени листа се отронват,

дъждове от листа ги валят.

Мойто братче и мойта сестра

преминават без страх под дърветата:

няма вълци, нито има ветър

в тази сребърна бяла гора.

Там е само вълшебната птица

с лъчезарните златни пера;

мойто братче и мойта сестра

нея търсят от цяла седмица.

Чак на седмия ден призори

ето тя затрептява, изгрява

и във миг се запалва гората

от горящите нейни пера.

Дървесата възпламват, искрят

и на капки сребро се разтапят.

И отново изникват къщята

и изплува познатият път.

1925 г.

Стаята

Би казал, че във тази стая

        не е живял отдавна никой,

че е заключена стояла

        с години нейната врата.

Тук има миризма на вехто

        и прах по всичките неща,

тук бавно времето превръща

        във прах безжизнен сякаш всичко.

В ъглите расне неусетно

        вечерната дрезгавина

и вехне есенното слънце

        върху килимите на пода,

а светят жълти зимни дюли,

        наредени върху комода

като голяма броеница

        от кехлибарени зърна.

Какви лица ли отразило

        ревниво пази огледалото?

То сякаш е един прозорец,

        отворен в друг предишен свят.

Часовникът е вече млъкнал

        и в неговия чер ковчег

лежат умрели часовете

        и неподвижно спи махалото.

Портрети на жени, които

        са си отишли от света,

висят, от слънце пожълтели,

        окачени върху стената,

заспала тежко върху пода,

        сънува в здрача тишината

и цялата печална стая

        залязва бавно с вечерта.

1925 г.

Повест

Прозорците — затворени и черни

и черна и затворена вратата,

а на вратата — листът със словата:

„Стопанинът замина за Америка.“

И аз съм сам стопанинът на къщата,

където не живее никой,

ала не съм аз заминавал никъде

и тук отникъде не съм се връщал.

Аз не излизам никога от къщи

и моите еднички гости са годините,

а много пъти пожълтяваха градините

и аз не съм навярно вече същият.

Отдавна всички книги са прочетени

и всички пътища на спомена са минати,

и ето сякаш сто години

как разговарям само със портретите.

И ден и нощ, и ден и нощ часовникът

люлее свойто слънце от метал.

Понякога аз се оглеждам в огледалото,

за да не бъда винаги самотен.

А по стената се изкачват бавно

и догоряват на потона дните ми:

без ни една любов, без ни едно събитие

животът ми безследно отминава.

И сякаш аз не съм живеел никога,

и зла измислица е мойто съществуване!

Ако случайно някой влезе в къщата,

там няма да намери никого;

ще види само прашните портрети,

коварното и празно огледало

и на вратата листът пожълтял:

„Стопанинът замина за Америка.“

1925 г.

Книгите

Пред мен е книгата разтворена

и денем, и нощя;

все сам, аз не познавам хората,

не зная и света.

Прилитат и отлитат птиците,

изгрява ден, залязва ден:

аз дните си като страниците

прелиствам уморен.

Години да четеш за чуждия

живот на някой чужд,

а твоят, никому ненужен,

да мине глух и пуст.

До мене ти не стигна никога,

о, зов на любовта,

и аз изгубих зарад книгите

живота и света.

1926 г.