„Епопея на забравените”

Бенковски

Планината пуста. Дивота и сън е.

Вред пространства голи, бърда, урви, трънье;

в пустинята влада някой гробен дух.

Небосводът гледа уплашен и глух.

Лесовете черни, накрай кръгозорът

мяркат се, тъмнеят. Надалеч в просторът

орел един плува, бавно се върти

над някоя мърша, що му дъх прати;

по скалите зеят страшни пукнатини;

затулени с храсти — легла на гадини;

сипеи безродни, плешиви бърда,

стръмнини без дръвье, реки без вода

душата измъчват и плашат окото.

Из един там глух дол, обрасъл с глогина,

сега върви тихо някаква дружина.

Вождът е Бенковски! Бенковски е сам!

Бенковски я води в пустинята там;

героят, юнакът с мисъл на челото,

на подвига знаме, душа на делото,

човекът, що даде фаталния знак

и цял народ смело тикна с своя крак

желязната вволя, железните сили,

могъщото слово, що слабий окрили,

гласът, който каза: „Вървете! Да мрем!

Ставайте, робове! Аз не щъ ярем!“

И ние трептяхме пред тоя глас мощен,

пред тоя демон таен, призрак полунощен,

който произнесе страшните слова…

Той сега вървеше с клюмнала глава.

Другарите му верни, разбити и пршни,

мязаха на мощи и на сенки страшни,

седемдесет бяха, четирма са днес.

Другите паднаха: едни в боя с чест,

други в плен срамотен, други пък бегаха,

от тяхната участ кат се убояха.

Тъжно те вървяха в заглъхналий мир

по пясъка ситни, из дивния шир,

с пушки без патрони, и скрака без сила;

всяка кост се клати, боли всяка жила;

подвигът е труден, пътят е свиреп.

Петнадесет дена без отдих, без хлеб

скитат се в горите, борят се с тиранът,

с пекът, с дъждовете и с треви се хранат,

често мисъл мрачна дохожда им тям.

Но бълзо изчезва; Бенковски е там.

Бенковски ги пази мълчалив и страшен;

в бедите поддръжка и пример всегдашен;

тоя държи, не охка, тоя е само блед,

и гледа на изток, и води ги дмело,

и бурно се бърчи бледното му чело.

В глава му се блъскат мисли цял пояк

и кроежи тъмни, и лучи, имрак,

и ярост отровна кипи му в гърдите

за толкоз нещастья, надежди разбити,

за толкова жъртви и вяра, и труд,

отишли на вятър под натиска лют!

И бунтът пред него като облак чуден

фърчи кат от някой ураган прокуден.

Накъде отиват?… Изведнъж гръм

раздаде се от ближния хлъм.

Кат снопове падат трима другари.

Кръв димеща, топла пясъка прошари.

Пушекът се пръсна и гръмът мина,

кат напълни с екот цяла планина.

Потерята скокна от свойта пусия

и шумно изкряска — смелост уловия:

тя видя един прав и то кървав, сам!

Двайсет пушки мерят изново насам,

готови куршуми и огън да храчат.

„Предай се, разбойник!“ — извика водачът,

и сганта внезапно загради отвръст

сетний неприятел със жажда за мъст,

със радост свирепа, с увереност дива,

че веч държи здраво плячката си жива.

Тогава ранений прав, трепетен, див,

с поглед безнадежден, почти горделив,

с пет рани в снагата, при прагът на гроба,

кат не щя да падне, както падна роба,

гръмна се вчелото и сред гъстий дим

падна мъртъв, хладен и непобедим!

И Хаджи Люзгяр бей, главатарят стари,

пристъпи зачуден с хищни си другари

към таз жъртва силна, към тоз горд юнак,

който му избегна с такъв славен бяг,

погледна чело му, с топла кръв покрито,

и очи му страшни, вперени сърдито,

и ръка му, взела револвера с мощ,

като че се готви зарад битка йощ,

и уста му бледни, открити към свода

като че ще винат: смърт или свобода!

И усети почит и трепет, и студ,

и викна уплашен: „Кой е тоя луд!“

Но всички мълчаха. Тогаз от земята

един труп пошавна, отвори устата,

пробуден от сила тайна, непозната,

и с глас издихающ, кат ръка простря,

„Бенковски!“ продума и тихо умря.

Планината пуста. Дивота и сън е.

Вред пространства голи, бърда, урви, трънье;

в пустинята влада някой гробен дух.

Небосводът гледа уплашен и глух.

Лесовете черни, накрай кръгозорът

мяркат се, тъмнеят. Надалеч в просторът

орел един плува, бавно се върти

над някоя мърша, що му дъх прати;

по скалите зеят страшни пукнатини;

затулени с храсти — легла на гадини;

сипеи безродни, плешиви бърда,

стръмнини без дръвье, реки без вода

душата измъчват и плашат окото.

Из един там глух дол, обрасъл с глогина,

сега върви тихо някаква дружина.

Вождът е Бенковски! Бенковски е сам!

Бенковски я води в пустинята там;

героят, юнакът с мисъл на челото,

на подвига знаме, душа на делото,

човекът, що даде фаталния знак

и цял народ смело тикна с своя крак

желязната вволя, железните сили,

могъщото слово, що слабий окрили,

гласът, който каза: „Вървете! Да мрем!

Ставайте, робове! Аз не щъ ярем!“

И ние трептяхме пред тоя глас мощен,

пред тоя демон таен, призрак полунощен,

който произнесе страшните слова…

Той сега вървеше с клюмнала глава.

Другарите му верни, разбити и пршни,

мязаха на мощи и на сенки страшни,

седемдесет бяха, четирма са днес.

Другите паднаха: едни в боя с чест,

други в плен срамотен, други пък бегаха,

от тяхната участ кат се убояха.

Тъжно те вървяха в заглъхналий мир

по пясъка ситни, из дивния шир,

с пушки без патрони, и скрака без сила;

всяка кост се клати, боли всяка жила;

подвигът е труден, пътят е свиреп.

Петнадесет дена без отдих, без хлеб

скитат се в горите, борят се с тиранът,

с пекът, с дъждовете и с треви се хранат,

често мисъл мрачна дохожда им тям.

Но бълзо изчезва; Бенковски е там.

Бенковски ги пази мълчалив и страшен;

в бедите поддръжка и пример всегдашен;

тоя държи, не охка, тоя е само блед,

и гледа на изток, и води ги дмело,

и бурно се бърчи бледното му чело.

В глава му се блъскат мисли цял пояк

и кроежи тъмни, и лучи, имрак,

и ярост отровна кипи му в гърдите

за толкоз нещастья, надежди разбити,

за толкова жъртви и вяра, и труд,

отишли на вятър под натиска лют!

И бунтът пред него като облак чуден

фърчи кат от някой ураган прокуден.

Накъде отиват?… Изведнъж гръм

раздаде се от ближния хлъм.

Кат снопове падат трима другари.

Кръв димеща, топла пясъка прошари.

Пушекът се пръсна и гръмът мина,

кат напълни с екот цяла планина.

Потерята скокна от свойта пусия

и шумно изкряска — смелост уловия:

тя видя един прав и то кървав, сам!

Двайсет пушки мерят изново насам,

готови куршуми и огън да храчат.

„Предай се, разбойник!“ — извика водачът,

и сганта внезапно загради отвръст

сетний неприятел със жажда за мъст,

със радост свирепа, с увереност дива,

че веч държи здраво плячката си жива.

Тогава ранений прав, трепетен, див,

с поглед безнадежден, почти горделив,

с пет рани в снагата, при прагът на гроба,

кат не щя да падне, както падна роба,

гръмна се вчелото и сред гъстий дим

падна мъртъв, хладен и непобедим!

И Хаджи Люзгяр бей, главатарят стари,

пристъпи зачуден с хищни си другари

към таз жъртва силна, към тоз горд юнак,

който му избегна с такъв славен бяг,

погледна чело му, с топла кръв покрито,

и очи му страшни, вперени сърдито,

и ръка му, взела револвера с мощ,

като че се готви зарад битка йощ,

и уста му бледни, открити към свода

като че ще винат: смърт или свобода!

И усети почит и трепет, и студ,

и викна уплашен: „Кой е тоя луд!“

Но всички мълчаха. Тогаз от земята

един труп пошавна, отвори устата,

пробуден от сила тайна, непозната,

и с глас издихающ, кат ръка простря,

„Бенковски!“ продума и тихо умря.

Кочо
Защитата на Перущица

O, движенье славно, о, мрачно движенье,

дни на борба горда, о, дни на паденье!

Епопея тъмна, непозната нам,

епопея, пълна с геройство и срам!

Храмът беше пълен с деца и невести,

с въстаници бодри и бащи злочести,

които борбата в тез зидове сбра.

Участта си всякой вече я разбра.

Врагът от три деня наоколо храма

гърмеше отчаян. Ни страх, ни измама,

ни бой, ни закани нямаха успех.

Борците държаха и никой от тех

за сдаване срамно уста не отвори

и лицето първи да си опозори.

Оградата беше прилична на пещ

задушена, пълна със въздух горещ

и със дим барутен. Свирепият глад

издаваше вече своя вик познат.

Децата пищяха уплашени, бледни

пред майки убити и трупове ледни.

Борбата кипеше отвътре, отвън.

Във всички очи пламтеше огън.

Болнави и здрави, богати, сюрмаси,

русите главички и белите власи

зимаха участье в последния бой.

Майката мълвеше: „Чедо, Не се бой!“

и даваше сину напълнена пушка;

и старата баба, що едвам се люшка,

носеше куршуми в свойта пола,

и мъжът, учуден, имаше крила:

отзади, до него, жена му любима

гледаше азлъкът^[3] пупал^[4] дали има.

Децата пищяха като за пръв път

чеваха гърмежи и гледаха кръв.

и боят кипеше отвътре, отвън.

Много борци хладни спяха вечен сън,

и димът беше гъстък, и смъртта не беше

ни грозна, ни страшна, и кръвта шуртеше

из женски гърди наместо млеко.

Лудост бе пламнала във всяко око.

Старците търчаха с ярост на лице

и търесеха пушки с трепетни ръце…

Отвън враговете диви, побеснели

сган башибозуци храма налетели —

фучаха, гърмяха, надаваха рев

и падаха мъртви във немощен гнев.

Главатарят техен, с кръв топла оквасен,

на таз жътва дива гледаше безгласен,

и страхът неволно обзе му духът

пред тез раи слаби, що сееха смърт,

и вместо молби, плач пукаха куршуми.

Изведнъж далеко, на голите друми,

войска се зададе с трясък, тичешком…

Сганта се зарадва, а в божия дом

душите сетиха трепет и смущенье

като пред десница, що принася мщенье.

Битката утихна…Разредя димът,

и някой глас чу се, че ехти в шумът:

— Ний се бихме, братя, с башибозуци,

защото са мръсни, диви и хайдуци…

Ето, царска сила, да се предадем!

— Не щем! — Не! — Не бива! По-добре да мрем!

— Пушките си дайте! — Не! Не! — Що да сторим?

— Да се покорим ли? — Мълчи! Да се борим!

— Предателят кой е?! — Долу! — викат с бяс. —

Спогодба не става между тях и нас!

Една жена викна: „Чуйте! Срам)!“ и пушна

към войската царска и падна бездушна,

и гърмът разклати смаяний народ!

Трепна всяко сърце и всякой живот,

огънят обхвана тия души горди.

— Да се не вдадеме на турските орди!

И гърмежът почна, и боят със гнев

подзе своя страшен и грабен напев,

но йоще по-страшно и йоще по-гробно.

и смъртта из храма фучеше злокобно.

Отчаянье мрачно ицата вапца,

майки не познаха своите деца.

отвън срешу храма зяпнали пушкала

забълваха пламък и бомби, и хала!

и стените стари разлюляха с звук

кат внезапний вятър планинския бук

като тръс подземен многажди повторен.

изведнъж видяха там зидът съборен!

Перущице бедна, тнездо на гепои,

слава! Вечна слава на чедата твои,

на твоята пепел и на твоя гроб,

дето храбро падна въстаналий роб!

Слава теб, че ти се одържа до крайност

и бори се в пушек, и падна със сяйност.

Ти в борбата черна и пред турский гнев

издигна високо твоя свилен лев,

и глава не клюмна, и меча ни даде,

и твойта светиня срамно не предаде,

и нашта свобода ти я освети.

и зо толкоз жъртви гордо отмъсти.

Поклон на теб, граде, пепелище прашно,

на борба юнашка свидетелство страшно!

Твойте чеда бяха силни в трудний час,

твойта гибел беше тържество за нас,

защото ти падна със падане ново

и в нашта исторйя тури светло слово.

Защото ти блесна в синия простор

след многото подлост, сред общий позо!

Защото пропадна и в гроб се халоса

славно както Прага, както сСарагоса,

обвита във пущек, окъпана в кръв;

защото ти — сетня — пример даде пръв

как мре народа и не моли бога,

и не рече: Милост! — в общата тревога;

и — нищожна, тъмна, без крепост, без мощ

и със голи ръце, и без никой вожд,

без минало славно, без примери славни,

що малките правят с великите равни,

ти с твойта смърт страшна и храбри моми

Картаген надмина, Спарта засрами.

Но войската скоро храмът окръжава,

отвсякъде ужас и смърт приближава.

и сганта, упита от лакома стръв,

и гладна за блудство, за месо и кръв

изскърца със зъби. Бомбите трещяха

и момите красни с децата пишяха.

Слисаните майки с поглед страховит

блъскаха глави си о голия зид

и падаха, други — с настръхнали власи

във свойте колене душаха деца си.

Във тоя миг Кочо — простият чизмар,

наранен отслабнал и бунтовник стар,

повика жена си — млада хубавица,

на гърди с детенце със златна косица

и рече: „Невасто Виж, настая сеч

и по-лошо нещо… Ти разбираш веч…

Искаш ли да умреш?“ — И клетата майка

бледна, луда, няма и без да завайка,

сложи се детето с трептящи ръце

и кат го цалуна в бялото чебце,

задтана и рече: „То да е отзади!

Удряй!“…И Кочо ножът си извади

кървав из гърди й; и чучур червен

бликна и затече, и Кочо втрещен

погледна детето. То плачеше, клето!

„Майка ти не ще и сама на небето!“

Рече и замахна като в някой сън

и възви глава си, пламнала в огън.

Главицата падна, трупът се затресе

и кръвта детинска с майчинта се смеси.

И Кочо пак рече: „Не остана мощ,

но за един удар имам сила йощ!“

И ножът димещи опря с две ръце

право дето тупа негово сърце.

И падна обагрен, грозен, страховит

с отворени очи и със нож забит.

…………………………

…………………………

И храмът ехтеше от моми, невести,

кат падаха в кръвье или в безчестье!

И господ от свода, през гъстия дим,

гледаше на всичко тих, невъзмутим!…