Йордан Йовков

Йордан Йовков е един от най-талантливите майстори на разказа в нашата литература, а произведенията му са сред най-превежданите български творби. Роден е на 9 ноември 1880г. в с.Жеравна. Там, както и в Котел получава основното си образование (1895). Завършва гимназия в София (1900). Учителят му по литература – поетът Иван Грозев, му предсказва бъдеще на писател. След дипломирането си живее в Добруджа, където се преселва семейството му. През 1900 г. се преселва в село Долен извор. Завършва школата за запасни офицери в Княжево 1902 – 1904, като по време на обучението си публикува първата си творба – стихотворението „Под тежкия кръст“ (вестник „Съзнание“- 26 октомври 1902 г.).

В началото на 1904 г. се записва в Юридическия факултет на Софийския университет, но смъртта на баща му осуетява следването му.

Есента на 1904 г. Йовков се завръща в Долен извор и учителства в различни добруджански села до 1912 г., когато е мобилизиран. Участва в Балканската и Междусъюзническата война като командир.^[1] През юни 1913 г. е ранен по време на битката край Дойран, а месец по-късно е повишен в чин.

След войните Йовков се установява в София и работи като редактор на списание „Народна армия“, където публикува очерк за Балканската война – „Утрото на паметния ден“. След като списанието престава да излиза, Йовков е принуден да търси работа и с помощта на Григор Василев е назначен за библиотекар и редактор на списание „Преглед на Министерството на вътрешните работи и народното здраве“ в Отделението за социални грижи и благотворителност.

От 1921 до 1927г. Йовков е служител в българската легация в Букурещ. Писателят умира през 1937г. в Пловдив след кратко, но тежко боледуване.

Произведения:

“Албена“е разказ, публикуван за първи път във вестник “Зора“ (1927г.). Главната героиня – Албена – е арестувана за убийството на съпруга си – Куцара. Първо, обаче, тя трябва да премине през съда на враждебно настроената тълпа.

Герои:

Куцар- 30-32год., но изглежда по-възрастен, отколкото е. Голяма, почти четвърти глава, къс врат, гъста, сплъстена коса, която стига чак до веждите му.

Даскал Тодор- Около 60-год. Облечен е полуграждански- широки панталони от домашен шаяк, също такава жилетка. Голям нос, разделена на две побеляла брада, малко еврейски тип.

Дядо Власю- около 60-год., но още съвсем запазен и здрав човек.

Гунчо Митин- може би най-бедният човек в селото. Трябва да е на около 40-год., но той е от ония хора, възрастта на които мъчно може да се определи.

Иванчо Сенебирски- 28-30 год., повече грозен, отколкото хубав. На лицето, доста изпито и бледно, личи ранната умора на богаташки син, който пилее пари и щедро плаща за удоволствията си.

Гаврил- 27-28 год., черноок, хубавеляк. Облечен е не само спретнато и  и чисто, както се носят синовете на по-богатите селяни, но и юнашки кокетно.

Хаджи Андрея — 60–65 год., напълно запазен човек. Едро, червено лице, избръснат, сиви вежди, сиви мустаци.

Кметът Марин — около 40–45 год. Умно, откр у лице, с малки мустачки. Говори с леснота, правилно, убедително.

Нягул — 30–32 год., строен, хубав, с гъста черна коса. Енергично, открито лице. Има увереността на човек, който добре познава работата си.

Старият другоселец — 60-год., бяла коса, бели подстригани мустаци, бръснат, но брадата му е ниско поникнала, като скреж.

Младият другоселец — 20–22 год., рус, строен момък.

Мариница — 40–42 год., снажна, самоуверена, горда — същинска селска царица. Отнася се към другите покровителствено и отвисоко.

Савка — 25-год., румена, черноока, хубава. Държи се малко стеснително, лесно се засрамва и черви, но и лесно се смее.

Кераница — 25-год., по-остри черти, бледно лице. Хубавичка, но завистливо се вглежда в Албена и Савка.

Гаврилица — 25-год., възпълна, груба, некрасива. Резки обръщения на селянка от богат род, недоволна обаче от съдбата си.

Нягулица — 25–26 год., слаба, рано застаряла от труд и раждане, бледо измъчено лице, с явни следиот предишна хубост, облечена е скромно, дори небрежно.

Баба Мита — 60–65 год. Набръчкано лице, но още енергично и бодро. Върви права и инак плачливият й глас не отговаря на още запазените й сили.

“Кошута“: Разказът „Кошута“ е част от сборника „Старопланински легенди“, публикуван за пръв път през 1927 година. Въведението на творбата с нескрита тъга съпоставя миналото и настоящето. Кофликтът е породен от нарушаването на установените, общоприети норми. За Йовков проблемът за греха и възмездието представлява нравствено-философски проблем и предопределя стойността на човешкото битие. Не самата случка е от значение, колкото вътрешното събитие в духовното пространство на човека.

“По жицата“: По Жицата е битов разказ. Това е жанрът, в който Йовков постига най-значителни успехи като творец. В постройката на краткия разказ се обособяват пет композиционни звена:

1. срещата на овчаря Петър с непознатия мъж.
2.  изповедата на бащата за мъките на семейството и нещастието на Нонка.
3. неочакваната новина,  донесена от кумицата Стоеница.
4. разговорът на Моканина с болното девойче.
5. размислите на овчаря след раздялата.

Герои: 

Гунчо – въведен е пред очите на Моканина. Кръпките по ризата, оръфаният пояс, босите крака показват неговата немотия. Ръцете му са груби и мазолести, те са знак, че е навикнал на тежка физическа работа. Изглежда як, но добър. Очите му са най-точното отражение на вътрешния му свят. Когато разправя за бедата си, те гледат нанякъде „без да виждат”. Не възприемат пейзажа, защото в тях „има грижа”. Празния поглед показва вътрешното безпокойство на селяка.

Петър Моканина – в началото той е почти мълчалив слушател на Гунчовия разказ, но когато вижда момичето става активен участник в диалога. В началото е изненадан от чудото за бялата лястовица, но постепенно става колеблив – допуска, че евъзможно съществуването на чудото, а в края думите му изразяват увереност, че Нонка ще види бялата лястовица. Моканина е поставен пред нравствения избор: дали да пощади собственото си сърце и да остане равнодушен, или да подаде ръка за помощ даже когато сам се чувства безпомощен.

Моканина – липсва портретна характеристика на героя; образът се разкрива чрез речева характеристика.

Нонка – второстепенен герой; обрисувана е в статично положение, снагата й е стопена от болестта, лицето й е восъчно бледо, по в очите й все още се таи надежда за изцеление.

майката – второстепенен герой, обрисуван с няколко детайла отново през погледа на Моканина; тя също е неподвижна (единствените й движения са да погледне мъжа си при идването му до каруцата, а след думите на Моканина да заплаче безмълвно).

“Серафим“: 

“Серафим“ е къс разкас. Повествованието в него е организирано около една основна случка- помощта.

Герои: 

Серафим- представен е като мършав , дребен човек, изгубен в окърпеното палто като в пашкул. Лицето му е сухо, черно, с рядка черна брада, очите му като у пияниците или у хора, които не са си доспали.

Еньо- представен е като егоист. Образите на Серафим и Еньо са противопоставени един на друг.

Павлина-  ролята ѝ е втпростепенна, но е важна с това, че тъкмо нейното присъствие е повод да се прояви истинската същност на серафим.

Други произведения са:

“Божура“

“Гълъбът на прозореца“

“Дядо Давид“

“Индже“

“Кошута“

“Мечтател“

“На Игликина поляна“

“Най-вярната стража“

“Овчарова жалба“

“Песента на колелетата“

“Пирин“

“По жицата“

“Постолови воденици“

“През чумавото“

“Ревност“

“Серафим“

“Скитникът“

“Среща“

“Съд“

“Те победиха“

“Юнашки глави“