Йордан Йовков е роден на 9 ноември 1880 г. в старопланинското село Жеравна, което по-късно ще го вдъхнови да създаде сборника с разкази „Старопланински легенди“. Там получава основно образование, а през 1900 г. завършва гимназия в София.

Поетът Иван Грозев е негов учител по литература и след като прочита една домашна работа на своя ученик, му предсказва бъдеще на писател: „Драги ученици, вие имате в класа си бъдещ писател, който е надарен с тънка и дълбока наблюдателност и

език с жива изразителност“

Започва Първата световна война и през есента на 1915 г. Йовков е мобилизиран като ротен командир в Ксанти. Една година по-късно е командирован в редакцията на сп. „Военни известия“. Това му дава възможност да мине по бойните полета на  

Добруджанския фронт и да се увери в героизма на българския войник. В резултат през 1917 и 1918 г. се появяват два тома с военни разкази, които нареждат Йовков сред най-големите писатели хуманисти.

След края на войната започва най-трудният период в живота на Йовков. През 1918 г. той е повишен в капитански чин и като ротен командир участва в потушаването на войнишкия бунт при Владая. През декември същата година сключва брак с Деспина. Подписването на Ньойския договор (1919 г.) го заварва в Добрич. Добруджа е окупирана отново от румънците и Йовков преминава нелегално през границата. Назначен е като учител във Варна и работи там до 1920 г. Съпругата му Деспина остава да учителства в Добруджа, където се ражда и дъщеря им Елка

Скоро Йовков е назначен на дипломатическа работа в българската легация в Букурещ, но няколко пъти е понижаван в длъжност и затова през 1927 г. подава оставка и със семейството си се установява в София

Последните десет години от живота на писателя са най-плодотворни, но голямото напрежение и материалните затруднения на семейството се отразяват на здравето му. През есента на 1937 г. заминава на лечение в Хисаря, но поради влошаване на състоянието му е откаран по спешност в Пловдив. Опериран е в Католическата болница в града, но след 24 часа умира.

Освен от темата за войната като най-голямото зло в живота на човека Йовков се интересува и от темите за нравственото прераждане на човека и за  безкористната доброта. В разказите му красотата се откроява като най-голямата човешка сила,която може да променисвета.

Йовковите творби са преведени на над 37 езика, сред които арабски, виетнамски, китайски, персийски, финландски, хинди,шведски, японски и др

               “Индже”

Мотив за греха и покаянието, намира своето продължение и в разказа „Индже”. Като използва легендарни материали от различни източници – летописи, народни песни, сведения от П. Славейков свързани с различни периоди от живота на прочутия юнак, Йовков изгражда една своя притча в своя мит за преродения грешник, за завърналия се към корените си блуден син. Разказът е притча за човека, за неговия трагически път, за неговия грях и покаяние за нравствената сила да се излезе от греха и а се изкупи той със страдание и добро.

Мотото – редовете от летописите на поп Йовчо се отнася до страшните кърджалийски времена, но епиграфа не е код към разчитане на творбата. Картините описващи кърджалийските времена, но епиграфа не е код към разчитане на творбата. Картините описващи кърджалийските жестокости чертаят болезнения път на съвестта на Индже.
Съдържа девет части. Свързва се със символиката на числото „9”, което според митологичните представи е числото на истината, на новото начало възможно след извървян труден път, белязан от огромни изпитания. Представляваща утроената тройца, деветката отвежда към християнските ценности и насочва към метаморфозата  на Индже, към неговото завръщане, към нравствения кодекс завещан от Спасителя.

Най – разгънатата втора част ретроспективен момент, който очертава в спомените на ранения Индже. „ Тежката рана на гърдите му” нанесена от Сяро Барутчията има особена символна стойност – с образа на Сяро за свързани първите стъпки към пълното човешко деградиране, но от действията на стария другар произтичат и първите форми на възмездието на кърджалийския предводител. Сяро Барутчията е първият най – близък човек върху когото Индже вдига ръка. Неслучайно Йовков очертава, че точно с този мит е обвързано идването на най – лошото. Поругаването на неписаните човешки закони, пренебрегването на близостта, другарството, почитта, стават знаци на моралното изграждане на героя за стихийното му грехопадение. Нещо повече – те са логическа прелюдия към най- страшното човешко престъпление – детеубийството.

Посичането на детето би трябвало да е кулминацията в неговата пълна деградация, но загубил опората на Пауна, нейната обич и всеотдайна привързаност, Индже стремглаво продължава пътя си към неизмеримото духовно падение. „Страшен е бил той преди, но откакто погледа на Пауна угасна за него, сърцето му е превърна в камък. Да биха се събрали костите на убитите биха направили планина, кръвта би потекла като река.” Думите бележат самозабравянето, лудешката озвереност. Като логическа закономерност спрямо героя прозвучава Анатемата на полуживия поп. Думите му прокънтяват като тъмна прокоба събрала цялата мъка, омраза, безсилие и отчаяние на беззащитните. Отекнали в небето тези думи още в същия ден застигат Индже и предизвестяват приближаващото възмездие.

В концепцията на Йовков дълбоко у човека е заложен стремежа за добро. И у най – големия грешник може да проговори съвестта и той да се прероди нравствено. Когато греха на човека нахвърли мярата на човека до степен на непоносимост, настъпва мигът на връщане към себе си към човешкото начало. Осъзнаването на собствените си грехове е само началото на разкаянието. Дълъг е пътят на грешната душа към изкуплението. Дълъг е пътят на грешната душа към изкуплението. Индже открива пътя към него чрез мъдростта на дядо Гуди, който му разкрива тайната: „ Млад си, хубав си, юнак си. Де такъв господар да имаме като тебе. Добре е да има кой да се грижи за нас и от вълци да ни пази.” Този момент се смята за преломен в разказа, защото след него става народен закрилник, страшен за кърджалиите и разбойниците. Той освобождава замята от лоши хора и събужда любовта на своя народ, Изкупва с добри дела греховете си и е опростен от хората.

Разказът в седмата си част е към своята кулминация – и тя е именно прошката която народа дава на  Индже и поражда „първата сълза в живота му”. В нравствената система на Йовков има не изкупителни грехове, прошката на човеците не е достатъчна за тях. За да се възстанови висшата хармония в света тези грехове трябва да бъдат възмездени от Бога. Възмездието на Индже е да погине от ръката на сина си, когото той е посякъл. Само така се възстановява божия ред: „Много майки съм разплакал, дойде и моят ред.”. Възмездието е закономерно и морално като прошката която хората отдавна са на дали на Индже . Неговата смърт подобно на тази на Шибил има пречистваща, реабилитираща функция. Смъртта в разказите на Йовков не просто изразява драма драма в живота, а се превръща в символен жест в достигане на висшия смисъл.