,,Geracite” – Elin Pelin

Кой е Елин Пелин?

Елин Пелин е роден в Байлово, Софийско на 8.07.1877г. Бащата на Елин Пелин, Иван Стоянов – будна личност. Освен земеделец, той бил зидар, дърводелец, кантонер, правел коли. Въпреки скромния живот, будният възрожденски дух на рода не позволил на бащата да остави единайсетте си деца неуки. По-късно Елин Пелин казва, че по това време баща му бил единствения грамотен човек в селото.

Елин Пелин e най-малкия от единадесетте деца в семейството. Той израства в среда, където образованието било на особена почит. Завършва началното си образование в родното си село, след което заминава да учи в София (1890 – 1891, първи гимназиален клас), Златица, Панагюрище и Сливен (1892 – 1894, където завършва днешните 5 и 6 клас). Не завършва гимназия; страстно се увлича в четене, основно опознава българската и руската литература. Учител е в Байлово (1895 – 96). От есента на 1899 се установява в София. Библиотекар е в Университетската библиотека (1903 – 07).

Елин Пелин започва да пише още като ученик на село. През 1885 обнародва първите си творби: в сп. „Войнишка сбирка” разказа „Мило е отечеството”, в ученическото списание „Извор” разказа „На майчин гроб”, стихотворения-та „Зима” и „Привет”. Под стихотворението „Тихи тъги” (ноем. 1897), отпечатано в сп. „Български преглед”, за пръв път се подписва с псевдонима Елин Пелин. В младежките си години се увлича повече от поезията. В зрялото си творчество се насочва към разказа и повестта, като продължава да пише детски и хумористични стихотворения.

Елин Пелин е един от най-големите художници на българското село, майстор на късия разказ в българската литература. Опознал в детайли селския бит и душевност, зад идиличното и битовото открива определени социални тенденции и написва първите си зрели разкази: „Напаст божия“, „Ветрената мелница“, „На оня свят“, „Гост“, „Андрешко“, „Пролетна измама“. Автор е на редица разкази, наситени с жизнерадостен и весел смях, в които се оглежда дяволитият български селянин, готов да се шегува и в най-тежките моменти от своя нерадостен живот — белег на несломената жизненост на българския национален характер.

С особена симпатия Елин Пелин пише за тежката участ на селския учител — „Душата на учителя“, „Кал“, „Самичка“, „В интерес на просветата“. Една от основните теми е и черквата и представителите и?. Елин Пелин осмива и изобличава с ярък реализъм чревоугодничеството, пиянството, алчността, лицемерието – пороци, в които са затънали калугери и попове („Напаст божия“, „Братя“, „Изкушение“). Елин Пелин е художник с широк интерес към света; наред с нерадостните страни на живота той описва и красотата в противоречивата пъстрота на действителността, поезията в селския живот.

Произведенията му за деца са изпълнени с ведър хумор и жизнелюбие. Автор е на един от най-хубавите български юношески романи в две части — „Ян Бибиян“ (1933) и „Ян Бибиян на Луната“ (1934), на книгите „Златни люлки“ (1909), „Кумчо-Вълчо и Кума-Лиса“ (1918), „Гори Тилилейски“ (1919), „Сладкодумна баба“ (1919), „Правдата и кривдата“ (1920), „Песнички“ (1927), „Поточета бистри“ (1931), „Приказки и басни“ (1949) и др.

Творчеството на Елин Пелин е изследване на духовната същност на човека, на неговия интимен свят и на съприкосновенията му с природната и социалната среда. Произведенията на Елин Пелин са широко известни и в чужбина, преведени са на повече от 40 езика.

Другите за Елин Пелин

Д. Б. Митов пише: „Елин Пелин не обича да говори за литературата, а още по-малко за себе си. Тънка ирония се изписва на лицето му, когато стане въпрос за суетнята около литературата, суетня, тъй характерна за българския писател. Макар че е вече един от по-възрастните писатели, никога той не употребява менторски тон към по-младите, а предпочита да лекува техните увлечения от позата с безобиден смях, който смущава и предизвиква размисъл.“

Наистина, Елин Пелин е сред българските творци, чийто път към заслужена литературна слава не е застлан с рози. Особено в ранния си творчески период е потърпевш от лоши критически оценки, и то по отношение на емблематичните му разкази, които всеки от нас е изучавал в училище. Това обаче не озлобява талантливия творец, след време, когато става утвърдено име, той не се наема да води гонения срещу посредствеността. Просто й се надсмива. Без да разпалва литературни войни и да подхваща вестникарски саги срещу еретиците.

Ето как се отзовава за неговите творби известният от първите години на XX век литературен критик Стефан Минчев: „Липсата на творчество в повечето разкази на г. Елин Пелина личи в тяхната случайност. Много от тях са написани случайно и набързо, под влиянието на чуто или четено, без да са достатъчно преживени от автора. (…)
Изобщо тази лекост, с която се отнася г. Елин Пелин към своята работа, този дребен характер на сюжетите му, повечето от които представляват малки случки или малки сценички, без всякаква мотивировка, най-после голямата случайност в избора на сюжетите и в тяхното изпълнение – всичко това намалява извънредно много значението на неговите разкази. Техният ефект не е силен, макар да се забелязва в тях проявление на талант. Те не будят много и силни мисли (?!?!?!), колкото и да са жизнени темите, които понякога засягат, и колкото и хубаво да са разказвани. Селският живот, който е дал повечето от сюжетите на автора, е добил в неговите разкази формата на мънички картинки и малки сценички, къде любовни и наивни, къде смешни и духовите, къде, най-после, тъжни и трогателни, които не ни действат много силно. (Уникално наблюдение на Стефан Минчев!) На тези разкази липсва широка концепция. Затова и селският живот не е намерил в разказите на г. Елин Пелин своя силен израз. И това не може да бъде другояче: едно, защото тия разкази са дребни работи на един начинател, и друго, защото те са случайни работи.“

В. Василев отбелязва още: „Никога у него природата не е в покой: пее, нашепва, подсмива се, скимти или вещае.“
„Под моста играеше като момиче реката пъргава и бистра, бълбукаше, плискаше по камъните току-що разбудена от утрото, бързаше надолу и викаше: сбогом, сбогом, сбогом.“ („Изкушение“)

Творчество

Елин Пелин започва да пише още докато е ученик на село. През 1895 г. обнародва първите си творби: в сп. „Войнишка сбирка“ разказа „Мило е отечеството”, в ученическото списание „Извор“ разказа „На майчин гроб“, стихотворенията „Зима“ и „Привет“. Под стихотворението „Тихи тъги“ (ноември 1897), отпечатано в сп. „Български преглед“, за пръв път се подписва с псевдонима Елин Пелин. В младежките си години се увлича повече от поезията. В зрялото си творчество се насочва към разказа и повестта, като продължава да пише детски и хумористични стихотворения.

Елин Пелин е един от най-големите художници на българското село, майстор на късия разказ в българската литература, създател на галерия ярки, незабравими образи, много от които са вдъхновени от неговите съселяни от Байлово, близки и познати. Опознал в детайли селския бит и душевност, зад идиличното и битовото открива определени социални тенденции и написва първите си зрели разкази: „Напаст Божия“, „Ветрената мелница“, „На оня свят“, „Гост“, „Андрешко“, „Пролетна измама“.

Автор е на редица разкази, наситени с жизнерадостен и весел смях, в които се оглежда дяволитият български селянин, готов да се шегува и в най-тежките моменти от своя нерадостен живот; белег на несломената жизненост на българския национален характер. В непретенциозните си, но много популярни хуморески в стихове и проза от сборника „Пижо и Пендо“ (1917) майсторът на иронията и на скептичния шопски присмех пародира увлеченията по селската идилия и поетизираната патриархалност, като им противопоставя суровата и примитивна правда на истинския живот.

С особена симпатия Елин Пелин пише за тежката участ на селския учител: „Душата на учителя“, „Кал“, „Самичка“, „В интерес на просветата“. Една от основните теми е и черквата и представителите ѝ. Елин Пелин осмива и изобличава с ярък реализъм чревоугодничеството, пиянството, алчността, лицемерието – пороци, в които са затънали калугери и попове („Напаст Божия“, „Братя“, „Изкушение“). Елин Пелин е художник с широк интерес към света; наред с нерадостните страни на живота той описва и красотата в противоречивата пъстрота на действителността, поезията в селския живот. С особена пластичност се отличават лиричните му пейзажи, в които хубостта на природата е свързана с труда и чувствата на хората.

По време на Първата световна война Елин Пелин пише патриотични произведения, събрани в сборника „Китка за юнака“ (1917). През 1928 г. издава сборника „Черни рози“ – стихотворения в проза, импресии с изповедни размисли и настроения. В книгата „Аз, ти, той“ (1936) – злободневни фейлетони, хумористични очерци и скици – изобличава общественополитическата и нравствената поквара на съвременността. В „Под манастирската лоза“ (1936) – цикъл философски разкази и притчи – формулира в художествена форма своето жизнено и естетическо верую. На аскетизма и догматизма той противопоставя жизнерадостната философия на битието, богатата и сложна хармония на човешката индивидуалност.

През 20-те и 30-те години на XX век Елин Пелин пише предимно за деца – лирични стихотворения, поеми и басни, хумористични разкази и сценки, преразказва и сам пише приказки, съставя христоматии и читанки. Произведенията му за деца са изпълнени с ведър хумор и жизнелюбие. Автор е на един от най-хубавите български юношески романи в две части – „Ян Бибиян“ (1933) и „Ян Бибиян на Луната“ (1934), (името „Бибиян“ идва от начина, по който синът му, Боян, произнася името си като малък), на книгите „Златни люлки“ (1909), „Кумчо-Вълчо и Кума-Лиса“ (1918), „Гори Тилилейски“ (1919), „Сладкодумна баба“ (1919), „Правдата и кривдата“ (1920), „Песнички“ (1927), „Поточета бистри“ (1931), „Приказки и басни“ (1949) и др.

След комунистическия преврат на 9 септември 1944 г. е принуден да замлъкне, тъй като е бил близък приятел на бившия български монарх цар Борис Трети. В края на Деветосептемврийския преврат бившият редактор на в. „Българанъ“, а от 26 август 1944 г. партизанин в отряд „Колю Шишманов“, Станислав Крумов Бъчваров с псевдоним Вихров прави опит да извърши убийство на известния български писател Елин Пелин (защото бил приятел на Борис Сакскобургготски), но се припознава и вместо това убива Борис Руменов („Борю Зевзека“ – бохем, поет и карикатурист), който също е бивш редактор на вестник „Българанъ“ („Биография на Борис Руменов“).

Творчеството му от времето на комунистическата диктатура се характеризира с произведения като разказа „Врабчетата на стрина Дойна“, описващ героизма на бригадирското движение в България.

Други псевдоними, които Елин Пелин е използвал, са: Благолаж, Камен Шипков, Елчо, Пан, Пелинаш, Поручик, Мито, Чер Чемер, Иван Коприван, Горна Горчица, Катерина и други.

Анализационен прочит на повестта “Гераците”

Кратък анализ: Печалният край на патриархалния ред във вече разпокъсания и съсипан дом на стария Герак е основна тема в повестта. Патриархалната етичност и човещина са заместени от морална деградация и безогледна алчност. Старите патриархални порядки в селото умират, за да направят път на нови социални типажи.

https://www.youtube.com/watch?v=ljUdVRRdZzI

Творческа история

„Гераците“ (1911) е повест от българския писател белетрист Елин Пелин, публикувана на части в сп.„Художник“, а в завършен вид – в „Разкази“, т. II (1911).Повестта проследява разпадането на рода на семейството на богатия чорбаджия Йордан Герака след смъртта на неговата съпруга и душевен център на семейството, баба Марга. Повестта е считана за пример за реалистичното течение в началото на ХХ век, в което се описва българското село и селският бит.

Текстът е основна част от учебната програма по български език и литература в средното училище. Поставян е множество пъти на сцена и поне два пъти на големия екран.

Повестта Гераците излиза за първи път в сп. Художник, (година II, брой 7 – 8) през април, 1907 г. Там са публикувани първите четири глави (19 – 31 стр). Повестта е издадена отново, в окончателния си преработен и завършен вид, във втори том Разкази, том II през 1911 година.

Тъй като повестта е част от задължителната учебна програма в средното училище, тя е преиздавана многократно в много издания, в събрани съчинения и отделни пълни и преработени издания.

Заглавие

Повестта “Гераците” (1911 г.) доказва сложната многопосочност на проблемите в Елинпелиновото творчество. Смисловия свят на повестта далеч не се изчерпва с драматичния разказ за разпадането на едно семейство под напора на обществено-икономическите промени в българското село в един преломен момент. Конфликтността в повестта има многобройни културно-исторически и антропологически измерения. В творбата се сблъскват традицията и новото време, старата и новата генерация, градът и селото, моралът и безнравствеността. Така творбата многопланово изгражда удивително богата и сложна картина на човешкото, съчетаваща конкретно-историческото с универсалното.
Заглавието е тематично, доколкото насочва единствено към предмета на говорене в съчинението, без да го обвързва с някакви квалификации или твърдения. В този смисъл онова, за което се очаква да говориш, е в какво отношение застава човекът спрямо другите и света, изхождайки от своето разбиране за същността и валидността на етическите принципи.

Сюжет

Йордан Герака е най-заможният човек в селото, обичан и почитан както от семейството, така и от съселяните си. Той живее четиридесет години в мир и разбирателство със своята съпруга, баба Марга, в тяхната голяма бяла къща с широкия двор, в който можеше да се смести една махала. Тримата им синове – Божан, Петър и Павел – са се задомили и живеят, според стария патриархален ред, с родителите си. Дядо Йордан Герака и баба Марга управляват семейството с неоспорим авторитет и ръководят освен къщната работа, също кръчмата на стария Герак и полската работа, към която той се отнася с благоговение.

Една пролет баба Марга неочаквано умира, а смъртта ѝ довежда до нарушение на патриархалния ред. Дядо Йордан Герака, най-младата снаха, Елка, синът ѝ, Захаринчо, болнавата дъщеря на Божан, Йовка, и старият ратай дядо Матей Маргалака стават жертва на трансформацията на разбирателството и любовта в отчуждение и омраза.

Точно в този момент се появява надежда за стария Герак – най-малкият му син, Павел, се връща в селото. Заминал да служи като войник и останал свръхсрочно. Дядо Йордан се оплаква на сина си и търси подкрепа от него, но изповедта му не трогва Павел. Той е дошъл да иска пари да си отвори в града нещо като бакалница. Безразличието на Павел подклаждат още повече огорчението, самотата и обидата в сърцето на стария Герак.

Искрата на злощастието лумва в пламък, когато имането на дядо Йордан е откраднато от един от синовете му, което става повод за сбиването им. Загубил всякаква надежда, че доброто, господар на човешкото сърце, ще вземе връх, той изпълнява желанието на децата си и разделя по равно имота и двора, оттегляйки се заедно с Елка, Захаринчо и Маргалака в кръчмата, където вече живеят.

Всеки от синовете тръгва по своя житейски път. Божан става най-богатият човек в селото, трупа нови имоти и се превръща в скъперник. Петър отсича свещения бор на Гераците и на свой ред продава имоти, под които са отраснали няколко поколения и се пропива. Павел се връща при своя държанка в града и се запилява. Положението в кръчмата далеч не е по-добро. Старият Герак се състарява бързо. Болен от загубеното богатство и семейната разруха, той вече не излиза никъде. Елка, съсипана от пиянското насилие и крайна отчужденост на Павел, страда от срамната болест, с която той я заразява. Тя прави опит за самоубийство, но Маргалака я спира. В един късен есенен ден тя умира. Петър взема Захаринчо със себе си и го отвежда в града да му търси работа. След Елка умира и дядо Йордан. С неговата смърт свършва и повестта.

Композиция

Елин Пелин използва в повестта стегната рамкова композиционна постройка. Описанието на дома и на имота на Гераците преди и след сътресенията и колизиите в патриархалното семейство служи за начало и край на творбата.

Образи

Имената на героите в повестта са обвързани с основните идейни внушения на автора. В началото на творбата имената на тримата синове – Божан, Петър и Павел, отпращат към единението на рода чрез основните християнски добродетели. В процеса на разпадането на патриархалния свят всеки един от синовете придобива черти, които са отрицание на вложената в името семантика. Божан (посветен на Бога) ограбва парите на баща си и се посвещава единствено на своя егоизъм и скъперничество. Петър (от гр. Скала, един от създателите на християнската църква) е безволев, неспособен да устои на рушащото се единство; той не създава нищо, а извършва дело, унищожаващо символа на патриархалната сплотеност – бора. Павел (от лат. малък, скромен) не преживява положителна, а негативна трансформация – от красив, весел, трудолюбив млад човек се превръща в циник с празна душа, който унищожава най-близките си. Името на Йордан Герака също носи символни значения, като личното е свързано с християнското кръщение, а прякорът –  с оценката на общността за качествата на човека. За читателите прякорът Герака (ястреба) предизвиква двояко тълкувание, което се колебае между характеристиките на ястреба: дръзка, бърза като стрела птица (положителна оценка), която е хищна, граблива (негативни конотации). Името на Елка се свързва с образа на елата от народните песни, нежната по-малка сестра, закриляна в бурите от силните си борове. Матей Маргалака (В Библията първото евангелие е на Матей, предаващ делата на Христос)  наблюдава и констатира промените в рода на Гераците. Захаринчо носи име, чиято прозрачна за разкодиране семантика, е в контраст със съдбата му на сираче, изгубило майка си, чието бъдеще в града не е твърде обещаващо. Лишеността на другите две снахи от лични имена (Божаница и Петровица) издава авторовата оценка за нравственото им обезличаване.
1. Герака – патриархален селски човек, най-заможният в селото, който след смъртта на жена си – баба Марга, е стъписан пред егоизма, злобата и алчността на най-близките си хора в семейството. Герака разбира, че светът на хармонията и любовта си е отишъл безвъзвратно. Той недоумява защо любовта бяга от сърцата и защо хората не са вече братя помежду си. Тримата му сина – Божан, Петър и Павел – са се задомили и живеят според патриархалните традиции с родителите си. След смъртта на баба Марга настъпва криза в отношенията помежду им. Всеки от тях тръгва от своя път. Божан става най-богатият човек в селото, но и най-големият скъперник. Петър се пропивав и отсича свещения бор на Гераците, а Павел се връща при своя държанка в града.
2. Елка – съпруга на Павел – жертва на крайната отчужденост, на безотговорното му и престъпно отношение към него. Заразена от срамна болест, тя умира и оставя малкия Захаринчо сираче, когото Петър отвежда в града, за да му търси работа.
3. Матей Маргалака – най-старият ратай в дома на Герака, който става свидетел на всички събития, довели до разпада на патриархалната идилия.
4. Змията – традиционен символ на болестта, смъртта, злото, въведен като знак на изкушението, което подмамва и довежда до драмата на родовия свят. Символиката на змията е хетонична и се отнася към архаични езически вярвания, свързани с идеята за разрушението.
5. Борът – донесен е от светите рилски гори, той е единственият бор в цялата околия, краси и бележи с уникалността си двора на Гераците – най-богатия род в селото, и представлява тяхното семейно знаме. На символно равнище борът се свързва с древния мит за световното дърво, което обвързва в единно цяло представите за доброто (птиците в клоните му) и злото (змиите в корените ). Отсичането на бора, посаден в незапомнени времена от прадедите на Гераците, под чиято сянка са израснали множество поколения, бележи края на патриархалния свят, в който символите на единението са лишени от смисъл.

Символи

Особена сакрална сила дървото носи и със своето  пространствено положение, и със своята изключителност като присъствие – борът е”всред широкия двор”, който пък е”сред селото”, но борът е и”самотен… единственият бор в цялата околия”. Тази изключителност придава особено символно значение на родовото дърво в историята на Гераците. Под неговата сянка не само умират старците на рода, но се и раждат неговите синове, а Геракът има трима сина, “народени един след  друг”. Дори и в тази подробност светът на Гераците е видян като хармоничен и безпроблемен – родът не само е продължен, но той е продължен с трима сина, народени бързо и леко един след друг.

Последният щрих в повестта от този хармоничен свят е описанието на смъртта на баба Марга. Тя умира “съвсем ненадейно“, а до последния  миг от своя земен път пазителката на семейното огнище е “запазена,  здрава и пъргава”, “със звънлив глас като мома“. Тази красива, лека смърт, доколкото може да бъде красиво и леко напускането на земния свят, е в съгласие с митологичния тип съзнание за хармоничност и представя естественото сближаване на смърт и рождение. Смъртта е съположена с моминския глас. Животът е минал бързо и леко, като сън, и неговото напускане не е трагедия, а отстъпване на място за нов живот, за ново рождение. Моминският глас остава като символ на зачеване в смъртта, символ на постоянния жизнен кръговрат между рождението и умирането.

Във връзка с последната характеристика е необходимо да се подчертае, че в повестта “Гераците” е особено последователно разгърната  темата за птичето и за съдбата на птичия род. Още родовото име Гераците отпраща към тази тема, но едва ли има основание в твърденията, че диалектната дума “герак”, която е название на мощна хищна птица, намеква за хищническата експлоататорска природа на дядо Йордан. Всъщност в митологичиото мислене на българина и неговия фолклор, които отразяват и традициите на европейската култура, хищната птица е царска птица, тя е владетел на небесната вис и е маркирана с положителни етически и естетически стойности. Птичият род /и естествено най вече неговият цар – мощният орел, сокол, ястреб и т.н./ е сакрализиран още в най-дълбока древност чрез широко известния мит за световното дърво. Според този мит космосът е видян като гигантско дърво, в чиито клони е  свила гнездо божествената птица, олицетворяваща силите на доброто и  хармонията, и чиито корени са прегризвани от силите на хаоса и злото, символизирани чрез змията.

С изключителен усет за художествената памет на своите читатели Елин Пелин представя разрушаването на реда и идването на силите на хаоса чрез символните стойности на темата за родовото дърво, която е вариант на митологемата за световното дърво поради обстоятелството, че в повестта родовият Космос на Гераците е видян като модел на тенденциите в световния ред. “Семейното знаме” – борът, донесен от светите рилски пустини, символизира съдбата на птичия род и в дни на ред и хармония, и в дни на разруха:

„От стрехите на плевника се вдигаха облак гълъби и отлитаха към стърнищата. Ситни врабчeта се боричкаха в клоните на бора. Работници – жени, мъже, деца – се разщракаха нагоре-надолу и се отправяха на дружини към полето.“

„После той слизаше бавно по стълбите, разхождаше се малко из двора, поглеждаше слънцето, да види кое време е, зяпаше с равнодушно любопитство вьрха на големия бор, пълен с врабчвта, излизаше на пътя, поглеждаше още един път слънцето и тръгваше лениво по кръчмите да дири живи хора.“

„Идеше есента. В стаята на Елка вятърът хвърляше от време на време по няколко жълти листа. Децата и момите се кичеха вече с есенни корави цветя с печални болезнени шарки. Старият бор плачевно шумеше нощем и съскаше, като чe в клоните му се бореха змии.“

Много по-важно е обаче, че промените в символните измерения на бора представят деградацията на птичия род. Семейният герб /птиците в клоните на дървото/ и семейното име, които са свързани с подредбата на един митологичен космос, са изместени от силите на безпорядъка на един нов свят, който превръща птичите души в змийски. Тук е необходимо да се отбележи и извьнредно високата честота на поява в повестта на думата “душа”. Социологическата критика твърди, че повестта на Елин Пелин разказва за промените в обществото, но по-скоро тя е повест за промените в човешката душа, тази душа, от чието яйце се излюпва или птица, или змия. И когато Герака мисли горестно за своята съдба и за съдбата на своите деца, той стига до извода, че “доброто и злото се излюпват в душата на човека”. В хармоничния свят на братска любов и сговор душите са птичи, но смъртта на баба Марга, съпроводена съобразно с митологичната традиция на цикличността с рождение, “ражда” не плодовете на любовта, а “завист между снахите” и “недоверие между братята”. В техните души се е излюпило злото и родът на птиците се превръща в род на зминте. От този момент семейният живот в дома на Гераците е маркиран изцяло сьс символите на хаоса и разделението:

„В къщи изпълзяха като змии незнайно откьде, сръдни, недоразумения, крамоли и отровиха мекия домашен покой, сладко сгряван толкова дълги години от любогрейната топлина на общото огнище.“

„Те шетаха из кьщи начумерени и фучаха като змии. Тяхната злоба се изливаше върху главите на децата и най-много вьрху тихата, нежната, блага и мечтателна Елка – невеста на най-малкия дядов Йорданов син Павел.“

Братската любов е изместена от злоба и омраза. Тия, които са призвани по общата си родова принадлежност да живеят в хармония, се гледат с “каиновска неприязън” и “фучат като змии”. Любовните думи са заменени с клетви и обиди /”змия”, “змии да раждаш”, “змии очите ти да изпият”/. Птичият род губи своя образ. Неговото пространство все повече се превръща в пространство на злото. Символината на порока и хаоса става все по-плътна. В този свят на озлобление дори патриархът на рода губи своята идентичност. За него в един момент повествователят казва: “дълго време в душата му се бореха клетвата и прошката” и в тази борба между смирението, което води към храма, и озлоблението в душата на стареца се излюпва злото. Той забравя прошката и проклина душата на свое дете: “Проклет да е! Проклета да е душата му!”. Тази клетва застига и неговата душа. Гордият герак, волната и царствена птица, се превръща в стара змия.

Темата за превръщенията на птичия род звучи последователно и в историята на Павел. Неколкократно неговото напускане на дома и същевременно приказките за вероятното му завръщане са коментирани чрез символиката на гнездото:

-… Па и за Павел не мисли толкова. И нему ще му дойде умът в главата. Ще се прибере и той. Тя, птичката – нищо животно, па и тя не забравя гездото си!;

– То птичката, Йордане, дето се е мътила, тамо ще си отиде – заговори дядо Маргалак… – Ще зарадваш баща си, Павелчо, и булката ще се утеши, и Захаринчо, и…;

Защо беше дошъл Павел? Той имаше само петнадесетдневен отпуск. Не изглеждаше, че тук го е довело желанието да види родното си гнездо, близките си, жена си и детето си.

На мястото на “правото като стрела”, устремено към сакралната небесна вис родово дърво, се появява “мръсен трап, помийник, в който се валят свине“. Символиката на този трап /намек за подземните селения на злото/, разрухата и порока се подсилва от ред детайли в повестта. В циничното писмо на Любица Павел е наречен свиня /”Да не мислиш ти, свиньо бугарска, че ко доджеш без паре, я че тебе да узму…”/. Още по-любопитни са намеците за “свинското” поведение на Божан: “Ило Търсиопашката се кълнеше, че видял как Божан събрал няколко динени кори, хвьрлени на пьтя, и лакомо изял остатька по тях, като ги изстьргал тънко с ножчето си”.

Рушенето на хармоничния свят е рушене не само на човешките личности, но и на общото пространство, на общия бит, на общия родов космос. В повестта символите на хармонията един по един са заменени от символите на хаоса и разтлението:

– къщата, дворът и земите са поделени /”Подир някоя година от обширния двор на Гераците не остана нищо. Той бе разделен, преграден и по него безразборно се издигаха недоправени плевници, сайванти, купи със сено. Навсякъде личаха локви н боклуци”; “Дядо Йордан влизаше рядко в къщи. Къщата му се виждаше грозна и проклета”/;

– белите и здрави като кале зидове, защитаващи родовото пространство, са заменени от грозните плетове, с които особено старателно се огражда от близките си Божан /”Божан още на другия ден отдели с плет своя двор…”; “Божан не дойде на погребението. Той ограждаше някаква си нива вън от селото. Шествието, отивайки за гробищата, мина покрай него. Той свали шапка като чужд и щом заминаха, пак почна работата си”/;

– общото огнище е загаснало /”На Петър му беше мъчно. На своето собствено ново огнище той гледаше без ищах.”; “В къщи изпълзяха като змии, незнайно откъде, сръдни, недоразумения, крамоли и отровиха мекия домашен покой, сладко сгряван толкова дълги години от любогрейната топлина на общото огнище”/;

– общата софра е разделена /”Понеже синовете му нарушиха стария обичай да ядат всички заедно на софрата, а се явяваха кой когато си ще или никак се не явяваха, то и старецът не сядаше редовно”/;

– общият път на рода е невъзможен /”Косата на дядо Йордан бързо посребря, неговата силна господарска ръка отслабна, отпусна юздите и домашната колесница, която вървеше толкова равио и спокойно, изскочи от пътя си и затрополи по камъняка”/ и усилията на стария Герак да поправи скъсания оглавник са напразни /”Дядо Йордан държеше оглавника в отпуснатите си ръце и не можеше да се нагледа на своя син и добрината на снахите му, и тяхната радост, която в тая минута той не намираше престорена, топяха сърцето му и той забравяше в душата си обидното минало… Старецът, изненадан от внезапната злост на двете си снахи, седна на прага наскърбен и мълчаливо почна да поправя скъсания оглавник”/;

– общите пари са откраднати /”В къщата на Гераците стана непоносимо и тежко. Като че не парите на стареца, а честта на целия дом беше открадната. Божан беше дал Петьр и Павел в съд за побой”/.

Особена смислопораждаща функция всред изброените символи имат парите. Социологическата критика под влияние на своето предубеждение кьм имотността разглежда темата за парите в повестта еднозначно. Стига се дори до там, че се разсъждава без никакви съмнения и задръжки за експлоататорската същност на Герака. Внимателният прочит на текста на повестта обаче показва едно много симптоматично разделение – парите са видяни в света на хармония, човешка любов и разбирателство като добра сила /”Старият Герак излизаше полека от своята тъмна, нерадостна стая, в която не обитаваше вече златният дух на неговото съкровище”/, а в света на разтление, егоизъм и омраза като зло /”Божан, Божан да е жив, той ще хване златния дявол за опашката”/.

Общите пари са символ на общото благополучие, семейната чест и обществения престиж. Показателно е, че и смъртта на баба Марга, и открадването на парите са определени като изчезване на “дух” от къщата – в единия случай “добрият и строгият”, в другия – “златният”. “Златният дух”на семейното “съкровище” при досега с Божан се превръща в “златен дявол“. И в случая подмяната на ценностите е резултат от нарушената хармония. Тук читателят неволно започва да си припомня приказката за ламята, тримата братя и златната ябълка, в която семейната чест е спасена от най-малкия брат, получил в края на историята като награда за съобразителността и смелостта си една хубавица за жена. Твърде много са съвпаденията, за да не се види, че при изобразяването на разтлението в света на Гераците стойностите на този фолклорен текст /сьзнателно или не от страна на автора/ просто са обърнати. В повестта братята също са трима, като най-малкият е женен за хубавица /този факт се подсилва от преакцентуваната грозота на Божаница – жената на големия брат/, има родово дърво и злато, има и зинала ламя /”всеки зинал католамя”/, но красивата приказка е видяна в кривото огледало на света на злото – пазачите на златото го открадват /те носят ламята в себе си/, семейната чест е подложена на поругание пред всички, а любовта умъртвена /хубавата жена на най-малкия брат умира заради него/.

Не кръчмата, както сочат някои интерпретатори, а бакалницата е символът на новата нравственост. Тази кръчма, в която пълновластен господар е “добрият и строгият дух” на баба Марга и в която обитава “златният дух” на семейното съкровище, е част от хармоничния патриархален свят. Тя е място за веселие, но в нея не се допускат пияниците и не звучат груби думи: баба Марга “не позволяваше в кръчмата кавги и мръсни приказки и пъдеше пияниците“. Нелогично е този подреден свят да бъде свързван с пиянското падение на Петър, Павел и Божаница, което е продукт на света на разтлението. Именно в този свят кръчмата става тьжна и пуста като душата на Герака /”В тая кръчма, мрачна, пуста, неприветлива и тъжна като неговата душа, беше тихо и пусто, не достигаше никакъв шум ни от улицата, ни от къщи и той можеше спокойно да се предава на своите мисли”/ и вече не е като украшение на белия зидан пръстен на родовото пространство /”А сам дядо Йордан държеше кръчмата, едно старо, ниско и дълго здание до пътя, което стоеше като глава и камьк на големия зидан пръстен, който обграждаше двора”/. -Това хармонично пространство е разрушено и разтлението обхваща и кръчмата. Тя е “затворена”, “хванала паяжина”, “глуха”, “пуста” и “тъмна”. В нея Елка е “като в гроб”, а старецът като в “затвор”. Само от време на време този свят на разтление се осветява от моментна надежда: “През дупките на затворените кепенци влизаха игриви слънчеви лъчи, падаха върху прашните предмети из кръчмата и полека-лека се местеха, местеха се, докато съвсем изчезваха и вътре ставаше тъмно. Старецът вдигаше глава, озърташе се, сякаш търсеше тия зари и търкаше челото си като човек, излъган от някой сън“.

Проблеми и мотиви

Основни тематични мотиви: града и селото; доброто и злото; безотговорността, злобата и егоизмът; пиянството; отродяването; любовта и омразата; престъплението.

Мотиви:

Творчеството на Елин Пелин е едно непрекъснато развитие от идеи и представи, които характеризират селския живот, рисуват го от различни гледни точки, за да изобразят правдиво и колоритно неговото пълнокръвие и многообразие. В повестта “Гераците” основен е мотивът за разрушаването на селския патриархален бит, за раждането в селския свят на страсти и пороци, които унищожават неговата изконна същност.

Този мотив е тясно преплетен с мотива за погубената любов и топлота, за човешкото отчуждение и егоизъм в невъзможността на патриархалния свят да се противопостави на новите социални процеси, които го разрушават, разделят хората, семействата, за да родят егоизмът и нравствената безпринципност като основни характеристики на живота. Силата на драматизма е в сблъсъка между старото и новото, между изконното, изпълнено с нравственост, задружие и топлота, и безнравственото, което новите социални тежнения налагат, а силата на трагизма – в погубената любов, в разкъсаното сърце на човека, в унищожаването на патриархалния свят, което става паралелно с погубването на живота на тези хора. Образите на Йордан Герака, на Елка и до известна степен на Йовка са морален съдник на извършващите се процеси, вътрешен конфликт на безнравствеността, студенината и отчуждението в новите насоки на разгръщане на селския живот. Това разгръщане притежава и метафорично въплъщение – превръщането на дома на Гераците в дом на раздялата, и символно в отричане на стария бор, олицетворение на нравствените устои и задружие в семейството, и философски – символно – в човешката топлота между Елка и дядо Матей в страховитата буря.

Проблеми:

Знаем вече, че романът, и особено реалистичният роман, се развива като средство за художествен анализ на обществените процеси – той трябва да представи една цялостна картина на общественото развитие в определен исторически период, да изобрази типични герои в типични обстоятелства, обръщайки особено внимание на мястото на човека в обществото, да изобрази социалния живот колкото се може по-широко и по-задълбочено. Повестта изобщо не си поставя подобни задачи. Тя иска да открои някакъв общочовешки морален проблем, разказвайки история, която се възприема не като единична, уникална, възможна само в определено време и пространство, а като универсална, илюстрираща с нагледен пример поставения проблем. По това повестта се доближава до притчата, от която всъщност се е и развива през XIX век в руската литература.

Българската критика много често се изкушавала да види в тази повест само едната от двете причини за разпада – или социалната, или моралната. Всъщност повестта иска да покаже тяхното взаимодействие. Времето, което тя описва, е сложно и противоречиво. Това са десетилетията, в които у нас навлиза модерният начин на живот, който променя из основи традиционните модели, ценности и навици, с които хората са живели хилядолетия. Проблемът е, че това става твърде бързо, шоково. Само в рамките на едно поколение трябва да се извършат огромни промени. В един момент земята от средство за живот е бил по-ефективен. В следващия момент обаче земята от средство за производство, изискващо човешки труд, за да дава плод, изведнъж се превръща в капитал, който може да се продаде, заложи или експлоатира. Тогава общностното притежание вече става пречка пред индивидуалния интерес. И се появова „своещината“. Това са социалните причини, довели до криза в семейството на Гераците. Те обаче не могат автоматично да доведат до разпад. Защото е важно друго – как хората действат в определени социални условия, какъв морален избор правят. А това вече не са социални причини, а морални.

На „Гераците“ са посветени и пространни анализи, изследващи подробно повестта като творба на художествената литература с всички нейни сюжетни, стилови и повествователни особености. В един момент творбата беше подложена дори и на психоаналитичен анализ, доказващ несъвършенствата на патриархалността и правата на феминстките женски движения. Въобще колкото различни гледни точки, отразяващи различни идеологически позиции, толкова и тълкувания. А това е доказателство, че повестта наистина съдържа важни за човека и за българската култура проблеми, които всеки се стреми да присвои. Нашата позиция обаче би съответствала на художествените задачи, които повестта си е поставила, ако видим в нея един универсален човешки казус, който показва изпитанията и изборите пред човека, независимо от конкретните обстоятелства. Проблемът е в трудната адаптация към променящите се условия на живот, в невъзможността на отделната личност да си изгради адекватна ценностна система, основана на трайни принципи. Сюжетът за разпадането на българския родов космос, едва започнал при Елин Пелин, продължава и до наши дни. Затова е толкова важно да прочетем с разбиране тази на пръв поглед отдавна остаряла творба, разказваща за разпадането на някогашната селска задруга.

Пространство и време:

Челядта на Гераците живее в “голяма бяла къща”, сред “широк  двор, в който може да се смести еднамахала”. Това родово пространство  е ориентирано към сакрализирания пространствен център – къщата е “на  лично място”, “сред селото”, тя се вижда “отдалече” и това отдалече е повторено двукратно в едно изречение при описанието на дома на Гераците. И този чуден свят на хармония и съвършенство е ограден околовръст “като кале с бели зидове”, а негово знаме е “високият” и “прав като стрела самотен кичест бор”. Той е изключителен по две причини. Неговата история  крие тайнството на светостта – “донесен като малко борче от светите рилски гори “,той е посаден “в незапомнени времена от прадедите на Гераците”. Особена сакрална сила дървото носи и със своето  пространствено положение, и със своята изключителност като присъствие – борът е”всред широкия двор”, който пък е”сред селото”, но борът е и”самотен… единственият бор в цялата околия”. Тази изключителност придава особено символно значение на родовото дърво в историята на Гераците. Под неговата сянка не само умират старците на рода, но се и раждат неговите синове, а Геракът има трима сина, “народени един след  друг”. Дори и в тази подробност светът на Гераците е видян като хармоничен и безпроблемен – родът не само е продължен, но той е продължен стрима сина, народени бързо и леко един след друг.

ратската любов е изместена от злоба и омраза. Тия, които са призвани по общата си родова принадлежност да живеят в хармония, се гледат с “каиновска неприязън” и “фучат като змии”. Любовните думи са заменени с клетви и обиди /”змия”, “змии да раждаш”, “змии очите ти да изпият”/. Птичият род губи своя образ. Неговото пространство все повече се превръща в пространство на злото. Символината на порока и хаоса става все по-плътна. В този свят на озлобление дори патриархът на рода губи своята идентичност. За него в един момент повествователят казва: “дълго време в душата му се бореха клетвата и прошката” и в тази борба между смирението, което води към храма, и озлоблението в душата на стареца се излюпва злото. Той забравя прошката и проклина душата на свое дете: “Проклет да е! Проклета да е душата му!”. Тази клетва застига и неговата душа. Гордият герак, волната и царствена птица, се превръща в стара змия.

Рушенето на хармоничния свят е рушене не само на човешките личности, но и на общото пространство, на общия бит, на общия родов космос. В повестта символите на хармонията един по един са заменени от символите на хаоса и разтлението:

– къщата, дворът и земите са поделени /”Подир някоя година от обширния двор на Гераците не остана нищо. Той бе разделен, преграден и по него безразборно се издигаха недоправени плевници, сайванти, купи със сено. Навсякъде личаха локви н боклуци“; “Дядо Йордан влизаше рядко в къщи. Къщата му се виждаше грозна и проклета“/;

– белите и здрави като кале зидове, защитаващи родовото пространство, са заменени от грозните плетове, с които особено старателно се огражда от близките си Божан /”Божан още на другия ден отдели с плет своя двор…”; “Божан не дойде на погребението. Той ограждаше някаква си нива вън от селото. Шествието, отивайки за гробищата, мина покрай него. Той свали шапка като чужд и щом заминаха, пак почна работата си”/;

Не кръчмата, както сочат някои интерпретатори, а бакалницата е символът на новата нравственост. Тази кръчма, в която пълновластен господар е “добрият и строгият дух” на баба Марга и в която обитава “златният дух” на семейното съкровище, е част от хармоничния патриархален свят. Тя е място за веселие, но в нея не се допускат пияниците и не звучат груби думи: баба Марга “не позволяваше в кръчмата кавги и мръсни приказки и пъдеше пияниците“. Нелогично е този подреден свят да бъде свързван с пиянското падение на Петър, Павел и Божаница, което е продукт на света на разтлението.² Именно в този свят кръчмата става тьжна и пуста като душата на Герака /”В тая кръчма, мрачна, пуста, неприветлива и тъжна като неговата душа, беше тихо и пусто, не достигаше никакъв шум ни от улицата, ни от къщи и той можеше спокойно да се предава на своите мисли”/ и вече не е като украшение на белия зидан пръстен на родовото пространство /”А сам дядо Йордан държеше кръчмата, едно старо, ниско и дълго здание до пътя, което стоеше като глава и камьк на големия зидан пръстен, който обграждаше двора”/. -Това хармонично пространство е разрушено и разтлението обхваща и кръчмата. Тя е “затворена”, “хванала паяжина”, “глуха”, “пуста” и “тъмна”. В нея Елка е “като в гроб”, а старецът като в “затвор”. Само от време на време този свят на разтление се осветява от моментна надежда: “През дупките на затворените кепенци влизаха игриви слънчеви лъчи, падаха върху прашните предмети из кръчмата и полека-лека се местеха, местеха се, докато съвсем изчезваха и вътре ставаше тъмно. Старецът вдигаше глава, озърташе се, сякаш търсеше тия зари и търкаше челото си като човек, излъган от някой сьн“.

Смъртта на баба Марга обаче отбелязва края на митологичното време на рода на Гераците и с нея започва тъжната история на този род. Историята на разрушаването на един хармоничен свят, на прекъсването на цикличния кръговрат на натуралното битие и втурването в разрушителната стихия на промените. В новия свят вече няма място за хармонични хора. Той не търпи целостността и няма усет за завършеност. Хармоничната човешка същност на главата на рода – стария Герак – като че ли се разпада на три части. Всеки от неговите синове получава своето духовно наследство, но това наследство, както и наследеният имот, е гибелно в отделеността си от цялото.

“Кичестият бор” е станал”старият бор”. Излязло извън митологичното време на цикъла, непромененото през вековете дьрво е остаряло в историческото време и неговата съдба е предопределена. Борът вече не е знаме на хармонията, любовта и разбирателството. Хаосът на раздорите /змиите в клоните/ го е обсебил и накрая той е отсечен от Петър и повален в калта.

Художествено майсторство на писателя

Ако се обобщят отзивите на Елин-Пелинови съвременници за неговото разказваческо майсторство, ще се види, че почти всички те открояват в писането му свойства като конкретност и яснота на образите, скритост на авторското присъствие, простота, проницателност за невидимите връзки между нещата. Според Владимир Василев образите, които Елин Пелин създава, „не са неуловими сенки, неопределени полумисли, продукт на едно абстрактно въображение. Той олицетворява своите поетични блянове в ясни, точни и категорични образи. И това са формите на самия живот“. Александър Балабанов посочва като голямо достойнство на Елин Пелин като разказвач (впрочем Балабанов навсякъде го нарича „поет“) това, че „не говори сам, не се намесва ни показно, ни дори скришом в работите на своите герои, не прошарва техните мисли със свои, а оставя нещата и хората сами да се показват, сами да се представят“. И двамата цитирани по-горе автори подчертават качествата на Елин-Пелиновия език: „прост, спретнат, изящен“ (Вл. Василев); „съвсем прост, естествен говор“ (Ал. Балабанов). На свой ред Димо Кьорчев пише, че по следите, оставени във всички разкази на Елин Пелин от „магията на творчеството“, може да се намери „тайнственият път между нещата, природата и самите нас“.

Повестта се отличава със съвършеното си в стилово отнношение епическо повествование. Елин Пелин проявява ювелирно майсторство при създаване на пейзажните описания, умело употребява колоритната народна реч в непосредствения диалог на персонажите си.

Въпроси, който творбата поставя

Началото на повестта на Елин Пелин въвежда читателя в един спокоен и хармоничен свят. Това е светът на Гераците. Това е тяхното родово пространство и родово време – подредено, устойчиво, затворено в своята цикличност и сигурност.

Кратка игра

1. Благолаж е герой от:
А) „Ветрената мелница”
Б) „Косачи”
В) „На оня свят”
Г) „Гераците”

2. В кой ред всички герои са от “Гераците”?
А) Божан, Петър, Елка, Лазар Дъбака, Йордан Герака
Б) Божан, Йордан Герака, Павел, баба Марга, Захаринчо
В) Павел, баба Марга, дядо Корчан, Елка, Петър
Г) Павел, Захаринчо, Йордан Герака, Христина, дядо Корчан

3. Имената на синовете на Йордан Герака са:
А) случайно подбрани
Б) препратки към библейски текстове
В) свързани с родословното дърво на бащата
Г) свързани с родословното дърво на майката

Елин Пелин е един от малкото автори, към които литературната критика е била благосклонна. Още в началото на века са казани добри думи за таланта му, за това, че налага свой собствен индивидуален стил в българската литература. Според Тодор Боров, критиката твърде малко се е занимавала с него и той сам се налага като творец в литературния живот на България. С първите си произведения Елин Пелин привлича вниманието на читателите без специални свои критици. Неговата популярност идва от творчеството му за деца, а след това той се налага като един от всепризнатите белетристи.