МИЛА РОДИНО

Горда Стара планина,

до ней Дунава синей,

слънце Тракия огрява,

над Пирина пламеней.

Припев:

Мила Родино,

ти си земен рай,

твойта хубост, твойта прелест,

ах, те нямат край.

Паднаха борци безчет

за народа наш любим,

майко, дай ни мъжка сила

пътя им да продължим.

Цветан Радославов

Тази песен е една от най-милата и скъпа песен  за България, в която се овенчава вечността и красотата на българската природа и се изразява почитта към борците ни велики за свобода. Затова през 1964 година  тази песен е избрана за химн на нашата родина , с която всеки път се напомня за величието на красотата и историята на България.

     ХУБАВА СИ, МОЯ ГОРО

Хубава си, моя горо,

    миришеш на младост,

но вселяваш в сърцата ни

    само скръб и жалост:

който веднъж те погледне,

    той вечно жалее,

че не може под твоите

    сенки да изтлее,

а комуто стане нужда

    веч да те остави,

той не може, дорде е жив,

    да те заборави.

Хубава си, моя горо,

    миришеш на младост,

но вселяваш в сърцата ни

    само скръб и жалост,

твойте буки и дъбове,

    твойте шуми гъсти

и цветята, и водите,

    агнетата тлъсти,

и божурът, и тревите,

    и твойта прохлада,

всичко, казвам, понякогаш

    като куршум пада

на сърцето, което е

    всякогаш готово

да поплаче, кога види

    в природата ново,

кога види как пролетта

    старостта изпраща

и под студът, и под снегьт

    живот се захваща.

Любен Каравелов

   Отечество любезно, как хубаво си ти!

Отечество любезно, как хубаво си ти!
Как чудно се синее небето ти безкрайно!
Как твоите картини меняват се омайно!
При всеки поглед нови, по-нови красоти:
тук весели долини, там планини гиганти,
земята пълна с цвете, небето със брилянти…
Отечество любезно, как хубаво си ти!

II

Коя земя от теб е по-пъстра, по-богата?
Ти сбираш в едно всички блага и дарове:
хляб, свила, рози, нектар, цветя и плодове,
на Изтокът светлика, на Югът аромата;
горите ти са пълни с хармония и хлад,
долините с трендафил, гърдите с благодат.
Коя земя от теб е по-пъстра, по-богата?

III

Отечество, не си ли достойно за любов?
Кой странник без въздишка можб да те остави?
Кой има сила твоите картини да забрави?
Що нямаш ти? Що липсва под синий ти покров
в случбй, че бог би искал Едемът да премести
и своя рай прекрасен при Емус да намести?
Отечество, не си ли достойно за любов?

IV

Ти рай си, да; но кой те прилично оценява?
Не те познават даже децата ти сами
и твойто име свято не рядко ги срами!
Какъв ли свят прекрасен в теб йоще скрит остава?
Какви ли тайни дремят, богатства, красоти
по твоите долини, поля и висоти?
Ти рай си, да; но кой те прилично оценява?

V

Ах, ний живейме в тебе, кат същи чужденци,
и твоят дивен вид ни не стряска, не привлича.
Рогачът в планините по-много те обича,
по-харно те познават крилатите певци,
но ний не видим нищо, нам нищо не ни тряба,
доволно е, че даваш покривката и хляба,
и ние в тебе, майко, ще умрем чужденци!

Иван Вазов