Хензел и Гретел

Имало едно време две дечица – братче и сестриче. Момченцето се казвало Хензел, а момиченцето – Гретел. Те живеели с баща си и доведената си майка. Баща им бил дървар, но едва изкарвал пари за прехраната на семейството си, а дошло време, когато не можел да припечели дори за насъщния хляб.

Една вечер, двете деца не могли да заспят от глад и дочули мащехата им да говори в съседната стая: – Ядат прекалено много! Трябва да се отървем от тях иначе всички ще умрем от глад. – Утре рано-рано ще ги заведем в гората, ще им запалим огън и на всяко ще дадем по къс хляб. После ще се захванем с нашата работа и ще ги оставим сами. – Сърце не ми дава да оставя децата си сами в гората. Дивите зверове ще ги намерят и ще ги разкъсат. – Ама че си глупав – рекла тя, – Тогава и четиримата ще измрем от глад и на тебе не остава нищо друго, освен да приготвиш дъските за ковчезите. И не го оставила на мира, докато накрая не се съгласил.

Гретел горчиво заплакала и рекла на Хензел: – Загубени сме! – Не плачи, Гретел, все ще измисля нещо. Ти се наспи хубаво за утре – рекъл Хензел. И когато всички заспали, той се облякъл и се промъкнал навън. Там месечината греела светла и белите дребни камъчета, посипани пред къщата, блестели като същински монети. Навел се Хензел и напълнил в джобовете на палтенцето си колкото могъл. После се върнал вкъщи и отново си легнал в леглото.

Като се съмнало, още преди слънцето да изгрее, жената дошла и събудила двете деца. – Ставайте, мързеланковци! Отиваме в гората за дърва. После дала на всяко по къс хляб и рекла: – Това ви е за обяд, ако го изядете по-рано, после нищо няма да получите. Гретел мушнала хляба под престилката си, защото джобовете на Хензел били пълни с камъни.

После всички заедно тръгнали към гората. Хензел се спирал на всеки няколко крачки и пускал по едно камъче без никой да го забележи. Щом стигнали насред гората, мащехата им рекла: – Деца, седнете сега край огъня и починете. Ние ще отидем да насечем дърва. Като свършим, ще дойдем да ви вземем.

Хензел и Гретел седнали край огъня и щом станало обяд, всеки от тях си изял коматчето хляб. И тъй като чували ударите на брадвата, мислели си, че баща им е наблизо. Ала това не били удари на брадва, а един клон. Той бил вързан за едно сухо дърво и вятърът го клател насам и натам. Децата стояли толкова дълго край огъня, че от умора очите им се затворили и те заспали. Когато най-сетне се събудили, било вече тъмна нощ. Гретел се разплакала и рекла: – Как ще излезем сега от гората? А Хензел я утешил: – Почакай малко, докато слънцето изгрее, после лесно ще открием пътя.

А когато слънцето изгряло, Хензел уловил сестричката си за ръка и тръгнали по камъчетата, които им показвали пътя. Когато стигнали до бащината къща баща им толкова се зарадвал, че ги разпрегръщал с все сила.

Вечерта обаче, децата чули отново мащехата им да казва: – Пак изядохме всичко! Децата трябва да се махнат оттук. Да ги заведем по – навътре в гората, за да не могат пак да намерят пътя за вкъщи. Сърцето на мъжа се свило от жал и той рекъл: – По-добре да разделим и последния залък с децата. Но жената не давала и дума да се издума, ругаела го и го коряла. И тъй като той бил отстъпил веднъж, принудил се да отстъпи и втори път. Когато всички заспали, Хензел отново тръгнал навън, за да насъбере камъчета, но този път мащехата му била заключила вратата и Хензел не могъл да излезе.

Рано сутринта мащехата им дала по още едно коматче хляб за обяд. По пътя за гората Хензел наронил хляба в джоба си, после започнал често да се спира и пускал по трохичка на земята. Жената завела децата още по-навътре в гората, чак там, където кракът им не бил стъпвал. Запалили пак голям огън и мащехата рекла: – Деца, останете тук и ако сте уморени, можете да си поспите. Ние ще отидем да насечем дърва, а довечера, щом свършим, ще дойдем да ви вземем.

Като станало обяд, Гретел разделила своето парче хляб с Хензел и после двамата заспали. Вечерта отминала, но никой не дошъл да вземе клетите деца. Събудили се те едва посред нощ и Хензел утешил сестричката си с думите: – Почакай, Гретел, докато слънцето се покаже, тогава ще можем да видим трохичките хляб, които нароних по пътя, те ще ни покажат пътя към къщи.

Като изгряла зората, те тръгнали през гората, но не открили нито троха хляб, защото многобройните птици, които летят из полето и гората, ги били изкълвали. Хензел рекъл на Гретел: – Ще намерим пътя, не се бой.

Вървели през цялата нощ и на следващия ден чак до вечерта, но не могли да излязат от гората. По пътя си видели красиво снежнобяло птиче върху един клон, което разперило крила и литнало пред тях. А те тръгнали след него, докато накрая стигнали до една къщичка.

Като приближили, видели, че къщичката е направена от хляб и е покрита с козунак. А прозорците – те били от захар!

Хензел протегнал нагоре ръце и си отчупил малко от покрива, за да опита дали е вкусен, а Гретел застанала до прозореца и захрупала от него.

Но не щеш ли, вратата се отворила и една много-много стара жена, която се подпирала на тояга, се подала навън. Хензел и Гретел се изплашили толкова силно, че изпуснали парчетата, които държали в ръце. Старицата поклатила глава и рекла: – Я, кой ви доведе тук, мили деца? Влезте и останете при мен, аз нищо лошо няма да ви сторя.

Хванала ги за ръце и ги въвела в къщичката. Сложила на трапезата най-вкусните лакомства – мляко и палачинки със захар, ябълки и орехи. После застлала с бели покривки две хубави легълца, а Хензел и Гретел се мушнали в тях и си помислили, че са в рая. А старицата се изсмяла ехидно и казала: – Глупави деца! Паднахте ли ми в капана! Старицата само се преструвала на добра, тя била зла вещица, която дебнела децата и била направила къщичката само за да ги примами и изяде.

После сграбчила Хензел с костеливата си ръка, завела го в една кошара и го затворила вътре зад една решетка. Колкото и да викал, нямало кой да му помогне.

После казала на Гретел: – Бързо отивай да сготвиш нещо хубаво на брат си. Затворила съм го в кошарата, за да се угои. А като се угои, ще го изям. Гретел горчиво заплакала, ала напразно. Тя трябвало да свърши всичко, което злата вещица искала. За клетия Хензел било сготвено хубаво ядене, а Гретел получила само огризки.

Всяка сутрин старицата отивала в кошарата и викала: – Хензел, подай си пръста, за да видя дали скоро ще се угоиш. Но Хензел й подавал едно кокалче и старицата, която едва виждала с помътнелите си очи, си мислела си, че това е пръстът на Хензел и се чудела, защо не се угоява.

След като минали четири седмици, Хензел си бил все така мършав, тя изгубила търпение и не можела да чака повече. – Хей, Гретел – викнала тя на момичето, – побързай и донеси вода. Тлъст или мършав, утре ще заколя Хензел и ще го сготвя.

Рано сутринта Гретел трябвало да бъде навън, да закачи котела с водата и да накладе огън. Заблъскала тя клетата Гретел към пещта, а оттам ълвали вече огнени пламъци. – Пъхни се вътре – рекла злата старица – и виж дали е добре загрята. Но Гретел се досетила какво ще направи злата старица и рекла: – Не зная как да вляза вътре. Моля те, покажи ми.

– Глупачка – рекла старицата, – не виждаш ли, че отворът е толкова голям, че и аз мога да вляза. Дотътрила се до пещта и пъхнала вътре главата си. Тогава Гретел я блъснала толкова силно, че тя цялата се мушнала в пещта. Момичето затворило желязната вратичка, спуснало резето и злата старица изгоряла.

А Гретел се затичала право при Хензел, отворила кошарата и викнала: – Хензел, спасени сме, старата вещица умря!

И тъй като нямало вече от какво да се страхуват, влезли в къщичката на вещицата. Там, във всеки ъгъл имало по една ракла с бисери и скъпоценни камъни. – По-хубави са от лъскавите камъчета – рекъл Хензел и двамата напълнили джобовете си, колкото можели да поберат и тръгнали към бащината си къща.

Децата се лутали няколко часа докато успеят да излязат от гората на вещицата. Започнало да се стъмва, когато видели моста, който им бил познат и водел до бащината им къща. – Татко! – извикала Гретел когато го видяла да стои на верандата, унил, защото бил останал без деца и жена, която се била споминала наскоро.

– Милите ми дечица! Вие сте живи! Извикал от радост и се затичал да ги прегърне. Гретел изтръскала роклята си и скъпоценните камъни заблестели на тревата. Хензел също изкарал каквото успял да събере в джобовете си. Най-накрая семейството имало достатъчно богатство, че да си осигури дълъг и щастлив живот.