ПЕЙО ЯВОРОВ

Роден е в град Чирпан на 13 януари (1 януари стар стил) 1878 година. Завършва V гимназиален клас в Пловдив. От 1897 до 1901 година работи като телеграфопощенец, сменяйки различни селища – Чирпан, Стара Загора, Сливен, Стралджа, Анхиало, София. По това време той симпатизира на Българската работническа социалдемократическа партия. След 1897 година влиза в контакти с Вътрешната македоно-одринска революционна организация. От 1901 до 1902 година редактира нейния легален орган вестник „Дело“. През 1902 година на Х македонски конгрес е избран за член на ВМОК Станишев–Карайовов.

За пръв път влиза в Македония като четник на Михаил Чаков през 1902 година. Пленен е скоро след това от върховистка чета и се завръща в България. Първоначално той е редактор на различни издания, свързани с македоно-одринското революционно движение – „Дело“, „Свобода или смърт“, „Автономия“, „Илинден“. Първата му публикувана творба е стихотворението „Напред“ във вестник „Глас македонски“. Четник е на Яне Сандански и става един от най-дейните сподвижници на Гоце Делчев и негов пръв биограф – „Гоце Делчев“ (1904). На Кюстендилския конгрес на ВМОРО е избран за допълнителен член на Задграничното представителство на ВМОРО. В 1909 година издава мемоарно-есеистичната си книга „Хайдушки копнения. Спомени от Македония 1902 – 1903“. Личен приятел на Пейо Яворов е и Пейо Гарвалов – драмски войвода на ВМОРО, също от Чирпан^[2]. Константин Крачолов, първи братовчед на Пейо Яворов, загива като войвода в Ресенско през 1906 година^[3].

Озовал се в София със съдействието на д-р Кръстьо Кръстев и Пенчо Славейков, Яворов става сътрудник и редактор на издаваното от тях литературно списание „Мисъл“. Първата негова творба, която силно впечатлява естетите от кръга „Мисъл“ и се превръща в неделима част от него, е поемата „Калиопа“. През 1901 година издава първата си стихосбирка „Стихотворения“, чието второ издание от 1904 година е с предговор от Пенчо Славейков. В този период поетът работи като библиотекар, а по-късно и като драматург на Народния театър. Плод на работата му в театъра са две пиеси – „В полите на Витоша“ (1910) и „Когато гръм удари, как ехото заглъхва“ (1912).

Командирован на няколко пъти в чужбина за усъвършенстване по литература – в Нанси, Женева, Виена, Париж, Яворов усилено чете модерна френска поезия. През 1905 година става близък приятел с Дора Габе. През 1906 г. се влюбва в Мина Тодорова, сестра на П. Ю. Тодоров, но скоро след това, при едно от своите пътувания (1910 година) изпраща към последния ѝ дом своята възлюбена, която умира от туберкулоза в санаториум и е погребана в Париж, Франция. През 1907 г. излиза втората му стихосбирка „Безсъници“, която окончателно проправя пътя на модерната българска лирика. Символистичната поезия на Яворов, метафизична, пропита с дълбок скептицизъм и прозрения за вечните въпроси, що никой век не разреши, променя радикално българското литературно мислене и налага нов начин на писане.

През март 1908 година, по време на Кюстендилския конгрес на ВМОРО, въпреки че не присъства лично, е избран единодушно от делегатите за съветник (допълнителен член) на нейното задгранично представителство. Няколко дни по-късно напуска работата си в Народната библиотека в София и се заема изцяло с проблемите на ВМОРО. ^[4]

През 1910 година излиза от печат антологичната книга на поета „Подир сенките на облаците“, чието второ издание от 1914 г. представя равносметка на поетическия път, сравняван с този на Христо Ботев. Същата година участва във възстановяването на революционната организация и е избран за запасен член на нейния Централен комитет.^[5]

При избухването на Балканската война през 1912 г. е доброволец в Македоно-одринското опълчение и оглавява партизанска чета №15, съставена от 9 души.^[6][7] Придвижва се по долината на река Места и излиза на Бяло море при Кавала^[8]. Награден е с кръст „За храброст“.^[9] Става първият кмет на Неврокоп след освобождението му в 1912 година.^[10]

Лора Каравелова, дъщеря на държавника Петко Каравелов, с която се венчава през 1912 година, малко преди да замине за фронта в Кюстендил, е жената, чиято любов се оказва фатална за него. Запазената кореспонденция между тях, сама по себе си литература, свидетелства за една пламенна и бурна любов, белязана с много съмнения и много страсти. Трагичният край идва на 29 ноември 1913 година, когато Лора се застрелва, а Яворов прави опит да се самоубие (оставя предсмъртно писмо от един ред: „Моята мила Лора се застреля сама. Ида и аз подир нея“). Изстрелът само пронизва слепоочието и го ослепява. Съкрушен от съдебния процес и от мълвата, която го обвинява, че е убиец, на 29 октомври 1914 година поетът взема голяма доза отрова и се застрелва.

Творчеството и поезията на Яворов са пропити с трагизъм, породен от драматичния му живот, пълен с разочарования. Голямо разочарование му нанася решението на баща му да прекрати образованието му и да започне работа в телеграфната служба. В кръга „Мисъл“ той среща разбиране и получава псевдонима си Яворов от Пенчо Славейков, но поезията не го удовлетворява – той страстно иска да участва в борбите за освобождение на Македония. Силен душевен удар му нанася смъртта на Гоце Делчев през 1903 година, когато той частично се отделя от революционната си дейност поради неразбирателство с Яне Сандански. Последната капка за Яворов са смъртта на Мина Тодорова и обвиненията в убийството на Лора, които го довеждат до самоубийство. До края на живота си другарува и кореспондира с водача на ВМОРО Тодор Александров, а също и изпълнява негови поръчки.^[11]Смята се, че отровата и пистолетът, послужили за самоубийството на Пейо Яворов, са дадени по молба на самия писател от Тодор Александров.^[12] Дългогодишното им приятелство е крито дълги години от социалистическата историография.^[13]

Родната къща на поета в Чирпан е превърната в музей през 1954 година. Домът му в София също е музей.

През 2008 година Министреството на пощите и съобщенията в Република Армения в знак на признателство за застъпничеството на поета и творбата му „Арменци“ посветена на мъчениците на Арменския геноцид, издава пощенска марка с лика на поета.

Историята оживява

I.НАЙ-ВАЖНОТО, ЗА КОЕТО ГОВОРИ

„Когато 20-годишният Пейо Крачолов започва да публикува първите си стихотворения в сп. „Мисъл” от края на XIX век, българската поезия вече е из­минала своя път от възрожденската сантиментална наивност, от ентусиазма на борбите за свобода и социалния критицизъм до философското разсъждение; от издигането на националния пантеон на героите до търсенето на универсалните ценности. През 1901 г. излиза първата му стихосбирка със скромното заглавие „Стихотворения”. Шест години по-късно „Безсъници” ще възвести, че се е родил нов гений на българската поезия.” {Милена Кирова)

В Яворовите творчески търсения се оглежда пътят на българската литерату­ра, но поезията му задава и новата посока на поетическо мислене, което поема българската литература.

Новото художествено съзнание открива противоречия винаги и във всич­ко, то е белязано със знака на трагическото светоусещане. Това го прави съот­ветно на актуални за времето на автора философско-поетически нагласи Новото съзнание изразява кризиса в европейската цивилизация. В същото време обаче то не губи своята индивидуална, социална и национална определеност.

Картината на света в Яворовата поезия е нова и различна. Тя е поезия на „съмнението и мисълта, която непрестанно дълбае и не може да се успокои върху нищо”, на „без­крайната тревога”, на „призрака на смъртта, който превръща в призрак света” (Ат. Далчев). Светът в нея изглежда напрегнат и тревожен. Така се ражда и усещането за крайност на човешкото битие, за пределите на познанието и за невъзможност­та с думи да се изрази онова, което се долавя в дълбините на душата. Специфична за начина, по който е организиран художественият свят в поези­ята на Яворов, е неговата двойственост – човекът в този свят се разкъсва между минало и настояще, между настояще и бъдеще, между там-и-тогава и тук-и-сега.

Най-общо в художествения свят на Яворов миналото присъства като време на невин­ността, време на мечтание. Светът на миналото в поезията на Яворов е населен с близки хора, които се чуват и разбират, които са в непрестанен контакт един с друг.

Настоящето е под знака на страданието поради невъзможността да бъде познат светът, да се проумее неговият смисъл. Чести характеристики на света в настоящето са тъмнината и самотата. Нощта символично представя човешкия живот като ли­шен от смисъл. Битието крие своите тайни за измъчвания в опити да постигне познание човек. Това е образ, близък до света, в който човекът е прокуден след грехопадението. Това е светът на телесното и на грубата материалност, която ско­вава духа и поражда усещането за невъзможно движение. В този свят душата спи.

В бъдещето страданието от настоящето ще продължи. Едновременно с мисълта за едно реално бъдеще като част от човешкия живот присъства и мисълта за Друг свят, постигнал хармонията – свят, който може да бъде открит след смъртта; свят, свързан с представата за  друго битие.

За Яворовия лирически човек битието е безсмислен хаос и кошмарен сън. Човешкият живот е абсурд, всичко в него е белязано от болка­та, в него истината и скръбта са синоними

Идеите, които се откриват в поезията на Яворов, са чужди на нагласите към напътстване и успокояване, присъщи за възрожденския културен проект. На склонността на възрожденското мислене към конкретност тук са противопоста­вени търсачеството и безкрайното питане. Особено ярко тази разлика се откро­ява при интерпретацията на темата за родината. Патриотичното чувство в пое­зията на Яворов вече е предмет на индивидуалното изживяване, което е лишено от чувството за единство на човеците.

Героят в тази поезия се намира преди всичко под знака на стремежа към зна­ние, но животът му е белязан от обречеността да не знае, да не може да узнае. Човекът, обитаващ земния реален свят, е в непрестанно колебание пред жеста на спасението – смъртта, която едновременно плаши и е привиждана като утеха за измъченото съзнание. Дори единственото, дадено на човека да познае – любовта, – бива обречено, защото копнежът по раз­гадаване на тайните убива невинността и с това възможността за любовно щас­тие. Единствено сигурно остава знанието за смъртността на човека. В такава перспектива животът се превръща в сянка на смъртта – неговият смисъл е отвъд собствения му предел. Така смъртта става единствено реална, защото един­ствено тя открива смисъла.

Най-синтетичната характеристика за лирическия Аз в тази поезия може да се свърже с представата за същността на модерната душа, на модерното съзнание

Същността на света и тази на лирическия Аз в поезията на Яворов се обе­диняват върху основата на присъща за модерната лирика изобщо схема. Според нея реалността, която не удовлетворява Аз«-а, бива взривявана чрез всевъзможни срещи, сблъсъци на образи, картини, значения и смиели от всякакъв разред, чрез което се нахлува в отвъдното. Но озовал се т,ам, Аз-ът се чувства измамен и отно­во се завръща към реалността, която все така не го удовлетворява – дори повече – сега вече контактът с другите е още по-невъзможен поради пребиваването му „отвъд”.

ІІ. НАЙ-ВАЖНОТО В НАЧИНА НА ГОВОРЕНЕ

В поезията на Яворов се проявява ново отношение към езика в българска­та литература. Може да се каже, че в основата на това ново отношение към езика е желанието да се постигне израз на дълбоките движения на душата. Преди всичко привлича вниманието отказът от предишната нагласа да се откликва на всичко, което става в действителността.

В традиционната литература смисълът на текста се разбира и благодарение на познатостта на образите в нея от реалността.

В поезията на Яворов обаче думи­те много често стават знаци не на познати от действителността неща, а на нещо „друго”. Смисълът на отделната дума може да бъде разбран само в отношенията й със съседните думи – повече или по-малко близки, – което води до образуването на гъста мрежа от смислови връзки в текста. Така се постига характерното за но­вото отношение към езика в литературата изграждане на образи символи. В Яворовата поезия светът бива положен на границата на неговото отричане – отрицателните конструкции са изключително чести.

С поезията на Яворов се поставя началото на тенденцията към заглъхване и дори замълчаване в българската лирика. Показателен пример за това е поемата „Нощ”, в която всяка от смисловите части завършва с недоизказаност, маркирана от многоточия и тирета

III. НАЙ-ВАЖНОТО, КОЕТО КАЗВА                                             

Яворовата поезия изпъква като първия завършен в българската литература модернистки израз на вечната неудовлетвореност и търсачеството на човека. Не само с търсенето на отговори на вечните въпроси, но и с непрестанното, „вечно­то” изправяне на читателя пред самите въпроси на индивидуалното му съществу­ване независимо от пространство и време. Ето защо своеобразно смислово ядро в Яворовата поезия е желанието, неизменно съпътствано от съзнанието за обреченост – едновременно поради усещането за недостижимостта на това желание или заради постигането му.

“ЗАТОЧЕНИЦИ”

Основният конфликт в Яворовото стихотворение „Заточеници” е породен от сблъсъка между свободната воля на човека, решил докрай да бъде верен на борбата за свобода, и невъзможността този избор да се осъществи по силата на съдбата. Обикновено човек говори за съдбата, когато го е постигнала нежелана участ. Лирическото изживяване в „Заточеници” е именно едно драматично пре­живяване на злощастната съдба, различна от избора, направен от героите – да бъдат борци за свобода. Присъдата на заточениците определя тяхната злощастна съдба и отнема чо­вешкото им право на свободен избор на собствен житейски път.

Стихотворението „Заточеници” е от онези творби, които провокират раз­мишления за връзката между Пейо Яворов и Христо Ботев. Жизненият път и по­езията на Яворов недвусмислено ясно говорят за един негов стремеж – да прили­ча на Ботев. И Яворов като Ботев (но в едно по-ново време – на границата между XIX и XX век) се включва в борбите за свобода на Македония, живее живота на бунтовниците и високо цени саможертвата в името на независимостта. Яворов изповядва свободата на народа като най-висока ценност, ка­то идеал, затова и саможертвата в тази борба, както у Ботев, става тема на няколко негови творби: „Заточеници”, „Хайдушки песни”, „Арменци”.

По форма на речевия изказ стихотворението „Заточеници” може да бъде оп­ределено като монолог изповед. Лирически герой в стихотворението е не Аз-ът – в творбата звучи колективният глас на заточениците. Затова и преобладаващи са формите за 1 л. мн. ч. В третата строфа героите сами съобщават кои и по-точно – какви са те – „рушители на гнет вековен”, „служители на дълг синовен”. Тези пе­рифрази на думата „заточеници” съдържат най-съществените характеристики на героите – хора, които не могат да се примирят с робството, за които служенето на отечеството е неотменен дълг. Родолюбието като чувство, което обуславя избора на заточениците, е откроено чрез напомнящото литературата на Възраждането конкретизиране на художественото пространство. Избраните от поета топоними – Вардар, Дунав и Марица, Балкана, Странджа, Пирин, „чутния Атон”, не просто събуждат представата за географската карта на България. Те са израз на синовната обич към родината, подтикнала героите да се посветят на борбата за свобода.

Отново в духа на възрожденската традиция светът в „Заточеници” е цен­ностно раздвоен – обитаващите го хора са полюсно разделени от гледна точка на своето отношение към свободата на България. Тази идея е реализирана чрез антитезата в първите две двустишия на третата строфа:

Рушители на гнет вековен, продаде ни предател клет;

служители на дълг синовен, осъди ни врага заклет…

Достойните синове на родината са противопоставени на онези, които крепят робството. Подобно на Ботев, Яворов метонимично обобщава кои са те чрез сло­восъчетания в единствено число – „предател клет”, „врага заклет”. Инверсията в тези изрази не просто обслужва кръстосаната рима, но и откроява отношението на героите към носителите на злото.

Яворовите заточеници въплъщават безпределна готовност да паднат в бит­ките за независимост на своя народ. Техният вътрешен свят обаче е дълбоко про­тиворечив, защото в него се сблъскват неистовият копнеж за участие в борбата, копнежът да пролеят кръвта си в името на свободата, от една страна, и насилстве­ното отнемане на тази възможност от съдбата – от друга.

Именно глед­ната точка, че съдбата може да отклони човека от избрания от него път, отдале­чава Яворов от Ботев. Пред Ботевия лирически герой никога не стои проблемът да намери смъртта си в бой с врага – нищо не може да спре бунтовника да умре за свободата на отечеството си. Ако Ботевите творби са пропити от страст, то в „Заточеници”, а и в цялата поезия на Яворов властват страданието, скръбта и бол­ката. Оттук идва и елегичният тон, който определя настроението на творбата.

Яворовият човек е осъден да бъде жертва на съдбата. В стихотворението „Заточеници” героите насилствено са откъснати от възможността да водят бой – съдба завидна! – пред олтара на отечеството. Това, че желанието на борците за свобода се сблъсква с невъзможността то да бъде реализирано, дава основания художественият конфликт в „Заточеници” да се определи като трагичен.

Антитезата, противопоставяща двете части на третата строфа, най-драма­тично говори за конфликта в душите на заточениците, за невъзможността им да осъществят своята саможертва:

…осъди ни врага заклет …

А можехме, родино свидна,

ний можехме с докраен жар

да водим бой – съдба завидна! –

край твоя свят олтар.

Безнадеждността, която владее душите на героите, намира своето основание в началото на следващата строфа:

Но корабът, уви, не спира;

все по-далеч и по-далеч лети, отнася ни…

Чрез пространственото изображение на движещия се кораб е предаден трагичният душевен конфликт на заточениците. В стихотворението е включен мотивът за Дома и Пътя. Както Ботевият лирически герой, така и героите на Яворов са излезли на опасния път на борбата (те са „рушители на гнет вековен”). Но в лирическото им изживяване е представен пътят, който насилствено ги отдалечава от родината Дом. Говоренето за този път, дал образ на бурята в душите на героите, е показателно за трагична­та обреченост на осъдените. Великолепна е въвеждащата картина на залеза над спокойното море. Спокойствието властва до момента, в който в последните два стиха се заговорва за родните брегове, чезнещи в мъгли далеко. Във въвеждащата картина обаче може да се види нещо повече от изображението на един прекра­сен морски залез. В контекста на първата строфа думите, изграждащи картината, придобиват и по-различен смисъл – метафоричен. Така например изразът „заник слънце” смислово насочва и към представата за край на човешкия живот; „игра стихийна” и „яростни вълни” пък отпращат към представата за отминалата борба за свобода, на която са посветили силите си заточениците. Свързани с думите „уморени” и „почиват” обаче, тези изрази говорят за безнадеждната обреченост на героите в тяхната сегашност.

Метафоричният глагол в израза „корабът лети” би трябвало да отключи оп­тимистично очакване, а в тази ситуация с летежа нараства отчаянието на героите.

Стихотворението „Заточеници” завършва с най-скръбното сбогуване: „Про­щавай, роден край!”. Ако бъдат сравнени „Заточеници” и „На прощаване”, къде­то също е представена ситуация на сбогуване, то разликата между двете творби може да се види в мотива за завръщането у двамата поети – Ботевият бунтовник винаги се завръща в родината Дом – жив или мъртъв, докато Яворовите герои са осъдени на път без завръщане.

“ГРАДУШКА”

Едно пра­ви Яворов единен и цялостен – страданието – основата на неговия художествен свят. Независимо дали поетът пише за селянина, за българските заточеници, за арменските бежанци или за трагичната одисея на своята душа, търсеща най-дълбинните смиели на битието и отвъдното, в сложния житейски и творчески път на П. Яворов едно остава неизменно – страданието.

В ранната поезия на Яворов страданието се „нуждае” от конкретни, социал­но значими поводи и от обекти на съчувствено съпреживяване. Така герой на битието като страдание става бедният български селянин. Голямата тема за селото за българската литература от края на XIX и нача­лото на XX век присъства в творчеството на почти всички наши творци, нея интерпретира и Яворов.

В основата на Яворовите творби, посветени на селото, стои изображението на труда – труд, който носи радост и надежди, но и труд – тягостна битка с приро­дата и социалната неволя. Диалектическото единство при представянето на сел­ския труд поражда драматичното разминаване между очакванията и излъганите надежди – такава е участта на селския човек. Това е идейно-емоционалният цен­тър в Яворовата „Градушка”. Поемата редува две крайни противоположни пси­хични преживявания, свързани с надеждата за плодоносен труд – от една страна, и умъртвените плодове на този труд – от друга.

Най-голям обем от текста на творбата е посветен на светлата надежда, на ра­достното очакване за щедро награден плодоносен труд.

След наситеното с напрегнатост въведение, възкресило спомена за отмина­лите трагични години на бедствия, поемата обстоятелствено описва времето пре­ди жътва. Прави впечатление психологизмът, с който поетът навлиза в селското битие. Изображението на полето е осъществено чрез думи, изразяващи красотата на плода на човешкия труд. Душевните вълнения на селяните, трепетно очакващи деня на жътвата, са предадени с изобилие от изрази, обединени от значенията „радост” и „надежда”:

С живите диалози между готвещите се за жътва селяни, представени на фона на началното описание, „Градушка” напомня драматургичния талант на Яворов. В репликите на героите поетът съхранява автентичното говорене на селските хо­ра. Нещо повече – репликите издават психично­то напрежение на селяните в очакване на жътвата. В поемата селският свят има не само своята видимост, той „звучи” – с гласовете на селяните, с тяхната врява, с тракането на чука, с хлопките на стадата. Трескавото очакване на съдбовния ден е обобщено в стиха „Навсякъде живот захваща.” – последния стих, с който отлита радостното очакване.

„Градушка” е творба за вечния кръговрат на надеждата и отчаянието, на она­зи непреклонна свързаност на човека и земята с природата. Всъщност и при най-радостното очакване на богата жътва в селската душа плашливо наднича страхът от бедствие.

Още първите два стиха в „Градушка” (с изброяването на трите изминали го­дини на бедствия и задъхания анжамбман между първия и втория стих) внасят драматично напрегнато очакване.

В следващите стихове драматизмът ескалира с изреждането на всички зло-щастия и природни бедствия, сред които и градушката. Финалът на творбата с изображението на градушката и умъртвените от нея поле и надежди ще затвори трагичния кръг на селското битие.

В творбата се наблюдава постепенно усилване на драматичния ефект чрез сгъстяване на времето в сюжетното развитие на поемата. (Никола Георгиев) Тек­стът започва със спомена за трите отминали години на беди. После времето се сгъстява в три сезона: „зима снеговита”, „пролет дъждовита”, „знойно лято” – по­родили радостни очаквания за плодоносен труд. След това времето ще „се събе­ре” в един ден – деня преди жътвата, когато кипят радостно очакване и трескава възбуда в селския дом. В кулминацията на поетическия разказ времето ще се кон­центрира в един миг, в който воплите на селяните и стихията на градушката ще се съберат в единогласие:

Град! – парчета –

     яйце и орех… Спри… Недей…

     Труд кървав, Боже, пожалей!

Злите сили на природата са олицетворени в злокобни образи: „И вълк на ста­до – вихър леден/ подгоня облаците вече!’; „Че там жетварка бясна хала /просо, пшеница, ръж, ечмени – / безредно, зрели и зелени,/ и цвет-надежди е пожнала..” Финалните стихове звучат като реквием, защото изобразяват едно тъжно погре­бение на светлите надежди за плодоносен труд.

В стихотворението „Градушка” човекът е разпънат на кръст между надеждата за плодоносен труд и отчаянието, породено от липсата на перспектива за излаз от неволята. И в тази творба доминиращо чувство е страданието, предизвикано от злото, което „няма край” в селския живот. Така „Градушка” се вписва в поредица­та от Яворови творби, в които властва болката.

“ДВЕ ДУШИ”

Ето защо един от главните мотиви в поезията на Яворов е свързан с усещането за раздвоеност, за загуба на вътрешното единство на Аз-а. В този смисъл стихотворението „Две души” може да се определи като емблематично за идейната нагласа на човека в Яворовия художествен свят. Изразът „раздвоя несносна”, ключов в тази творба, недвусмислено отпраща към една основна нагла­са в цялата поезия на Яворов – двойствеността като определяща характеристика за възприятието и себеусещането на лирическия герой.

„Две души” е лирическа изповед, насочена към най-съкровеното – човешката душа, своята душа. Усещането за изначалната двойственост на душата и за раздвоеността на света произтича от човешката същност. Лирическият Аз осъзнава тази максима на живота, но несъответствието между личния му стремеж към цялост­ност и тъжната равносметка за нейната непостижимост прави участта му „несносна” – мъчителна, пораждаща драматични терзания. „Две души” проблематизира порива към пълноценно живеене, представяйки го като трагически невъзможно. Човекът не може да понесе бремето на живота не само поради дисхармонията в душата си и конфликта с раздвоения свят, но и поради своята неспособност да прекрачи в несъществуващото отвъдно.

Модерният човек, чийто глас звучи в творбата, трагически изживява своята раздвоеност, липсата на единство, която прави вътрешната хармония и успокое­нието невъзможни. Емоционалното му състояние намира израз в представянето на титаничния сблъсък между противоположните начала, метафорично изразени чрез опозицията между образите на ангела и демона. Сблъсъкът между тези две полюсни сили, владеещи душата, е истинска битка – горене, която с пламъка си суши и Аз-а, и света вън от него.

Творбата започва с отхвърляне на живеенето като състояние, в което преби­вава човекът: „Аз не живея: аз горя!’ Битката между двете души, в които е раздво­ена душата на Аз-а, е предадена чрез разрушаващата сила на пламъка. Двойният пламък на доброто и злото, на ангела и демона, е белязал вътрешния мир на ли­рическия герой.

Семантичната опозиция в израза „ангел и демон” от първата строфа продъл­жава и във втората с противопоставянето, към което със своята семантика насоч­ват думите „пламва”, „пламък” – от една страна, и „каменът” – от друга. Образите на пламъка и камъка пораждат асоциация за опозицията топлина – студ. Така ли­рическият Аз изразява своята оценка за разтерзаността на душата си, за нейната разпънатост между полюсни състояния.

Началните стихове на втората строфа – „И пламва двоен пламък, дето се до­косна / и в каменът аз чуя две сърца…” – отпращат смисъла вече вън от душата на лирическия субект, като открояват връзката между Аз-а и външния свят. И външният свят се оказва раздвоен – „навсякъде сявга раздвоя несносна”. Деми-ург на тази раздвоеност е именно лирическият субект. Драматичният разнобой в собствената му душа се проектира върху всичко, което го заобикаля.

Тази гледна точка е водеща не само в „Две души”, а и в контекста на цялостно­то творчество на Яворов. Според „Две души” в този свят субектът е отчужден от другите. Така във втората строфа на стихотворението мотивът за раздвоението е обвързан с характерния за модерното изкуство мотив за отчуждението.

„Две души” обвързва трагизма на съществуването не само с драматичната раз­двоеност на човека, пораждаща конфликта му със света, но и с мисълта за смърт­та. Илюзия е, че тя може да открие пътя на душата към абсолютната хармония, към вечната красота – тя просто посипва с пепел следите на живота и се оказва отправна точка към нищото.

Тази печална равносметка е изразена в последната строфа:

И подир мене с пепел вятъра навсъде следите ми засипва: кой ги знай?

В тези стихове драматичното изживяване на вътрешната раздвоеност на Аз-а достига своя предел. Лирическият човек се изправя пред болезнената равносмет­ка, че дори „бягството” от света тук-и-сега в смъртта отново го изправя пред Ни­щото. Смъртта е само още едно потвърждение на идеята за тленността на човека и вечността на битието – констатация, насочваща към сложното отношение на лирическия Аз у Яворов към смъртта. От една страна, в неговия художествен свят тя се провижда като вход към инобитието, където царят хармонията и красотата, непостижими в реалния свят – в света тук-и-сега.

От друга страна, в Яворовия поетически свят смъртта е видяна и като вход към Нищото, като печален край без продължение. Това поражда и може би най-трагичните интонации в говоренето за смъртта в Яворовата поезия, в която ли­рическият човек е непримирим към изначалната крайност на човека и безкрай­ността на Вселената. Именно такова е отношението към смъртта, вложено във финала на стихотворението „Две души”. Чрез образа на живота – горене, и обра­за на пепелта – смърт, в творбата лаконично е изразен целият трагизъм, изпълващ света на Яворовия човек, ненамиращ удовлетворение в своя живот и съзнаващ невъзможността да се преодолее предопределеният край:

Страхът от смъртта, след която идва Нищото, пряко е изразен в последната строфа на „Две души” – в тях лирическият Аз извежда до кулминационна точка своята меланхолно изразена болка от това, че човекът не може да постигне своя идеал нито в живота, нито в смъртта.

“ДВЕ ХУБАВИ ОЧИ”

Двойността (от двоен – съставен от две части или удвоен) и двойствеността (от двойствен – двояк, с две значения) са първата характеристика на текста, която очертава едно от измеренията на неговата енигматичност

Човешкото същество е с две очи. Това е нормална биологична даденост и уточняването чрез бройното числително – „Две хубави очи” – би било безпред­метно, ако не носи някакви допълнителни значения. В християнството двете очи са емблема на светиците. Символиката на числото две насочва и към двойната природа на Христос – Бог и човек. Любимата безспорно е човешко същество, но от нейните очи струи „музика” и „лъчи”. Т.е. още в самото си начало текстът гради образа й на икона. Стиховете са безглаголни. Статичното описание е концентри­рано върху божественото излъчване на очите

Музиката е символ на относителното – и на реалната действителност, и на Абсолюта. А лъчите са символ на слънцето, на божествената сияйност. „Музика” и „лъчи” са словесни символи, които изграждат съвършения и иконичен образ на любимата в творбата.

Самото словосъчетание „Две хубави очи” е удвоено, повторено два пъти -като заглавие и като елемент на текста. В рамките на цялостния текст също можем да наблюдаваме неговото удвояване – словосъчетанието присъства в началото (като първо изречение) и в края (като част от последния стих). С други думи, то е положено в различни контексти и следователно означава различни неща. В началото – „Душата на дете/ в две хубави очи;” – превес като че ли има идеята за реалния образ на любимата. В края – „Музика, лъчи/ в две хубави очи.” – над­делява като че ли идеята за божественото, отвъдното в образа на любимата. По този начин заглавието на творбата става многозначно, уравновесявайки в себе си двете посоки, рализирани от текста – на земното и на божественото в образа на любимата.

Думата душа, която е ключова за цялата интимна лирика на Яворов, също е удвоена в творбата – душата на лирическия Аз и душата на любимата. Душата на любимата е невинна, непокварена и чиста, тя е душа на дете. Душата на лириче­ския Аз се люшка между вярата и неверието, т.е. тя е ситуирана в съмнението (то поражда раздвоението между земното – „срам” и „грях”, и божественото – „му­зика” и „лъчи”). Лексемите „срам” и „грях” кореспондират със символиката на числото две, което, откъсвайки се от Единството на числото едно, символизира греха.

Наличието на двойственост и двойност в текста е съпроводено с много ха­рактерната за Яворов раздвоеност на душата. Именно раздвоеността е втората характеристика на текста, която очертава следващото измерение на неговата енигматичност.

Характерни „жестове” на душата са молитвата и изповедта:

Душата ми се моли,

дете,

душата ми се моли!

Думата „моли” раздвоя читателя, защото може да означава молитва, но също така и молба. Лирическият Аз говори на любимата, обръща се към нея, но тя е безмълвна като икона – не отговаря нито с думи, нито с жест. Липсата на отговор „укрепва” раздвоеността на думата „моли” – речевото действие би могло да е и молба, и молитва.

Лирическият герой едновременно вярва и се съмнява в любовта, вярва и се съмнява в чистотата и невинността, вярва и се съмнява в греховността и непорочността, вярва и се съмнява във възможното щастие. Това е раздвоението на неспокойната модерна душа, което определя нейния драматизъм. В простран­ството на текста този драматизъм най-добре е видим в средищната част – рамкирана от стиха „Страсти и неволи” и графично откроена чрез изнасянето й по-вляво от останалите две части:

Страсти и неволи

ще хвърлят утре върху тях

булото на срам и грях. Булото на срам и грях –

не ще го хвърлят върху тях страсти и неволи.

Тук, в „центъра” на текста, раздвоеният лирически Аз изрича две взаимно изключващи се на пръв поглед твърдения – „ще хвърлят…” и „не ще го хвърлят…”. В контекста на творбата обаче няма безсмислие. Може да се приеме, че първото твърдение звучи като допускане за нещо, което вероятно ще се случи в бъдещ мо­мент. Второто твърдение съдържа надеждата, че земната поквара няма да докосне чистата невинност на любимата. Все пак в стиховете като че ли има превес надеж­дата за победа на духовното и божественото над тленното и греховното.

Разколебаването на смисъла се поражда и от неговото раздвояване в тези стихове, които се различават трудно на пръв поглед, защото отликата между тях е само в пунктуационния знак. Тази особеност на творбата насочва към една от най-същностните отлики на символистичната поезия изобщо – натоварване на всеки знак – словесен и графичен – с определено значение. Например в първата част на стихотворението стихът „Не искат и не обещават те…” завършва с много­точие. Във втората част същият стих завършва с удивителен знак. Многоточието, освен неизказаност, премълчаност, е знак и за неувереност. Удивителната тран­сформира тази неувереност на лирическия Аз (по отношение на разбирането на желанията на любимата) в категорична сигурност („Не искат и не обещават те!”).

Аналогична е промяната на пунктуацията в стиха „Душата ми се моли!”. В първия случай удивителният знак насочва към действие, осъществявано със страст в сегашния момент (да припомним, че тук лирическият герой е неуверен в отказа от желания на любимата и е логично неговата молба да е силна и гореща). Във втората част стихът завършва с многоточие („душата ми се моли…”), което е знак, че е разколебана вярата в смисъла на молитвата/ молбата (защото отказът на любимата, както подчертахме по-горе, е категоричен). Самата молитва/ молба ка­то речево действие тук сякаш е останала назад във времето, в един минал момент, поради което глаголът „моли” във втората част може да бъде схванат като форма за минало свършено време (сравни „той се моли сега” и „той се моли вчера”). Така творбата открива още една от същностните характеристики на символистичната поезия – нейния интерес към психичните изживявания на индивида.

“СТОН” (НА ЛОРА)      

Подобно на всички основни теми в поезията на Яворов, образът на жената (на любимата) също е противоречив и двойствен. От една страна, тя е копнеж, топлина и радост. Нейният образ е светъл, нежен и серафичен. Тя е наречена „де­те”, „ангел”, „блян”. Тази жена е щастие и светлина. От друга страна, тя е греховна и плътска, чувствена и „знойна”. Тя е наречена „чудовище” и „проклятие”. Тази жена е болка и тъмнина. Сложното преплитане и компромисното „помиряване” на тези две крайности в любовната лирика на Яворов намира своя поетически израз в едно от най-популярните му стихотворения – „Стон” („На Лора”).

Подобно на всички основни теми в поезията на Яворов, образът на жената (на любимата) също е противоречив и двойствен. От една страна, тя е копнеж, топлина и радост. Нейният образ е светъл, нежен и серафичен. Тя е наречена „де­те”, „ангел”, „блян”. Тази жена е щастие и светлина. От друга страна, тя е греховна и плътска, чувствена и „знойна”. Тя е наречена „чудовище” и „проклятие”. Тази жена е болка и тъмнина. Сложното преплитане и компромисното „помиряване” на тези две крайности в любовната лирика на Яворов намира своя поетически израз в едно от най-популярните му стихотворения – „Стон” („На Лора”).

Всъщност творбата говори за двойствеността на жената не толкова чрез ня­какви нейни преки описания, а по-скоро чрез въздействието й върху влюбената и страдаща мъжка душа. Тя, душата, изживява любов, която смъртно ранява. Въ­преки това тази любов продължава да е едновременно неустоимо желание („зов”) и болка (стон). Тя причинява страдание, но в страданието („в мъката”) отново има любов.

Творбата въвежда изключително лаконично и „ударно” в изповедно интимна лирическа ситуация – „Душата ми е стон. Душата ми е зов!’ Това е, от една страна, болезнено състояние за всеки влюбен човек, а от друга – „трудно” признание, което изисква реална самооценка и голяма смелост. Тези последици от всеотдай­ната влюбеност на лирическия герой са трагични, а очертанията им са символно-метафорично изразени в следващите стихове:

Защото аз съм птица устрелена:

на смърт е моята душа ранена,

на смърт ранена от любов…

Душата на лирическия герой „зове” и „стене”, за разлика например от сти­хотворението „Две хубави очи”, където душата се „моли”. Тук душата на мъжа жадува да се слее с душата на любимата, за да постигне единството и целостта на своята различност и противоположност, за да постигне така жадуваното про­светление и хармония. Лирическият герой съзнава обаче, че жената може да му дари само страдание, защото тя, като „рожба” на противоречивото земно битие, е двойствена в своята същност.

Птицата е символен образ на душата и духа. Следователно можем да тълкуваме парадоксалното словосъчетание „на смърт е … ранена” като знак едновременно за „убитата” душа на лирическия Аз и за неговото „притегляне” от любимата към земното и греховното. Затова в монологичната изповед зазвучават елементи на скрит диалог („И ето аз ви думам:”) – целта на който е да бъде споделен един из­страдан житейски опит и едно духовно прозрение:

… има ад и мъка – и в мъката любов!

Ад и Рай са антоними. Традиционната им упо­треба изисква двете понятия да бъдат мислени корелативно (във връзка едно с друго). Тук обаче в съчетанието „ад и…” читателското очакване е за думата Рай. На мястото на очаквания Рай изненадващо се появява „мъка”, която неимоверно усилва смисъла на думата „ад” в този контекст. Така лирическият Аз е направил своя избор – мъката любов.

Яворовият човек се изгубва в лабиринта на своята душа, където отек­ват неговият „зов” и „стон”, понеже няма кой да ги чуе. Той се изгубва между два свята – реалния свят около него, в който „миражите са близо” („близки” са илюзии, че тази любов е щастливо възможна), и света, който е вътре в него, символизиран като един безкраен път, който няма да достигне тази любов – „пътя е далек”.

Любимата е реална – „тя стои” пред лирическия герой, предизвиква го, съ­блазнява го със своята „алчна младост” и „знойна плът”. Тя обаче е и нереална (призрачна, мираж), защото е плод на едно влюбено въображение, което я вижда едновременно и като „сияние”, и като видение.

Съвместяването и помиряването на тези проти­воположности е осъществено от „Учудено засмяна (та) жизнерадост”.

Пределно абстрактно звучи стихът „Миражите са близо, – пътя е далек”. Символиката на стиха може да бъде разчетена по различен начин според след­ващите го уточнения. В първия случай те градят двойствения образ на жената. Тя, любимата, е едновременно близка илюзия (тя е един постижим мираж) и в същото време е една непостижима реалност (като безкрайния път – образ, който е емблематичен за цялата Яворова поезия):

Миражите са близо, – пътя е далек.

Учудено засмяна жизнерадост

на неведение и алчна младост,

на знойна плът и призрак лек…

Миражите са близо, – пътя е далек:

защото тя стои в сияние пред мене,

стои, ала не чуе, кой зове и стене, –

тя – плът и призрак лек!

Във втория случай обаче има поглед и към още един, също траен мотив в Яво­ровото творчество – за невъзможността душата на мъжа и на жената да се слеят.

Стихотворението разгръща един от основните философски мотиви в Яворо­вата любовна лирика – за неосъществимото сливане на влюбените, т.е. на двой­ствената жена („знойна плът и призрак лек”) и на раздвоената душа на лирическия Аз (която е „стон” и „зов”). Търсената и невъзможна за осъществяване близост с другия е един „мираж” (символиката на „миражите” се вписва и в това разчитане на текста). Двойствената същност на жената и раздвоената душа на мъжа могат да съществуват само в единствено възможния за тях свят – между „миражите” и „пътя”. Така всъщност творбата като че ли във финала опровергава сама себе си. Става ясно, че тя не представя двойствения образ на жената и раздвоената душа на лирическия Аз (както твърди „изложението” на текста), а ги събира в едно (както твърди финалът на текста). С други думи, стихотворението „слива” двете жени (помирявайки ги) и „две(те) души” (примирявайки ги).

В последната редакция на „Подир сенките на облаците” Яворов променя първоначалното заглавие на стихотворението „Стон” в „На Лора”. Това става през 1914 г. – една година след самоубийството на Лора Каравелова и след неуспешия опит на самия Яворов да се самоубие. Поетът прибавя и уточнението „Драгалевски манастир, август 1906 г”. Промените на равнище паратекст градят автобиографични внушения, които подкрепят изведеното по-горе твърдение. Като че ли житейската драма на поета му помага да помири своите „две души”, а оттам – и своите две представи за жената.

„МАСКА”

Яворов създава лирика, която проблематизира битието, разкривайки дълбо­ко противоречиви състояния на човека. Стиховете му навлизат под повърхността на нещата и търсят същността им. Така „откриват” екзистенциалната безпомощ­ност на човека и трагичната му предопределеност никога да не стигне пределите на познанието. Модерният човек е загубил вярата, той е съмняващ се във всичко. Самотен и вечно неудовлетворен, той е изправен пред изначалната неузнавае-мост на света. Затова е все питащ и търсещ. Модерният човек е въвлечен в „свят” от ситуации, в които всяка истина се оказва „маска”.

В такъв точно „свят” ни потапя лирическата ситуация в стихотворението „Маска”. То често е посочвано от литературната критика като свидетелство за късната философска поезия на Яворов. За нея е характерна умозрителна съсредо­точеност, следствие от опитите на лирическия герой да разреши „свръхземните въпроси”.

Творбата ни казва: светът е поредица от маски, които скриват най-различни „лица”. Тези „лица” обаче се оказват също маски. Те скриват други „лица”, които на свой ред са нови маски… Те. можем да сваляме маска след маска до безкрайност,без да стигнем до „лицето”, което не е маска. В света, в който живеем, такава точка няма. Следователно както не можем да видим истинското му лице, така и не можем да прозрем тайните на битието.

На първо равнище творбата представя шумен празник с карнавални маски. Зад маските са скрити „лицата” на всички участници в шествието, сред което е залутан единственият без маска лирически герой.

Карнавалният свят е безгрижен, шумен, пъстър. Карнавалната тълпа зали­чава разликите между хората. Тя обаче не приобщава индивида, а само го забавлява. Така карнавалната тълпа е фон, на който изпъква още по-силно самотата на лирическия Аз. Тази начална ситуация очертава ясно опозицията: шумна тълпа, която крещи, и тих и „ням” лирически герой, който е съсредоточен.

Част от този карнавален свят е маскираната вакханка. Тя всъщност е най-мас­кираното присъствие в творбата – не само защото е с маска и с карнавален кос­тюм, а и заради чуждия за лирическия Аз език (френски) и странния инструмент (tambourin), който носи. Дори собствената й плът е под „маската” на парфюма. Нейната красота, метафоризирана като „залутан слънчев лъч”, „коса поток от зла­то” и „волен смях”, е магнетична и магична. Тази красота е и примамливо еротична – „хитра голота”, „свежо рамо”, „разкършена снага”, смях, който е „страстен зов”. Тази красота още е едновременно изплъзваща се, но и атакуваща всички възмож­ни сетива на лирическия герой: слух – той я чува, осезание – той я усеща, той я помирисва Самите действия на вакханката са провокативни – тя изскача внезапно, скрива се бързо, но физическото й отсъствие е заменено от присъствието на смеха и парфюма. Тя отклонява лирическия герой от метафизичното, т.е. от опитите му да разгадае „свръхземните въпроси”, и го насочва към земното.

Можем да очертаем втора антитеза – маскираната страстна, земна, играеща жена и немаскираният печален, умислен, лутащ се лирически Аз. Тази антитеза препотвърждава на едно следващо равнище алиенацията на Яворовия човек и поставя нов акцент върху неговата екзистенциална безпомощност – той е само­тен не само когато е сред тълпата, но и когато е с друго човешко същество.

В пространството на текста се разгръща обаче и метафоричното значение на думата „маска”. Оказва се, че този, които е без карнавална маска, има друга маска

– тя е собственото му „лице” – маска.

Кратката среща между представените вече лирически герои разколебава из­градените ни до този момент представи кой е с маска и кой е без маска. Застанал на пътя на вакханката, лирическият герой е пернат от нея по лицето с думите: „Хей смърт, дай на живота път! Втората част на израза е на френски и буквално означава „Колко е тъжен!”. Сми­словият превод обаче налага да се съобразим с първата част на репликата и с ця­лостния контекст на творбата.

Вакханката разпознава смъртта в лицето на лирическия герой (според нея той е без карнавална маска, но с „лице” маска на смъртта). Втората част на репли­ката смислово може да се преведе така: „Колко е мъртъв (или „Колко мъртвее!”)!”. “Удивителният знак в края (съотнесен с контекста) показва, че това не е реплика възклицание, а е реплика възмущение и укор. Карнавалът е място за забавление, за игра, за веселие и образът на смъртта има място само ако е карнавална маска, но не и ако е лице, което е „маска” на смъртта, т.е. „лице” – маска.

Очертаната по-горе антитеза – маскирана жена и немаскиран мъж – се тран­сформира в антитезата живот – смърт. Така е, защото вакханката се идентифицира с живота („дай на живота път”), а лирическият Аз е разпознат като смъртта („Хей смърт”).

И ако тук, в началото на стихотворението, Аз-ът е „лице” маска на смъртта, то в третата строфа самият той стига до себеразпознаването си като смърт: „без сълзи плачех аз” Мъртвея – /ти каза истината;”. Лирическият Аз вече е повярвал в думите на вакханката. Саморефлексията му само потвърждава констатираното от нея: „рано в студ/ сърцето ми замръзна”, „мисъл тъмна/ коса на смърт размах­ва”.

Лирическият герой, свалил вече собствената си „маска”, сваля маската на де­ня и пред него въздъхва нощта, т.е. смъртта Лирическият герой сваля маската на живота и потресен разбира, че тя крие „лицето” на смъртта:

Смъртта – не виждам друго в белия кивот

на твоите скрижали тайни, о живот!”

Лирическият герой изпада в „В безумен унес” и безпаметно („без да се опом­ня”) призовава живота да спре в „ласка”:

“Млад –

на младост зноя не усетих. С ласка

край мене, о живот благоухан,

защо не спреш? Сразително желан

на всяка смърт, що значи тая маска – !”

Подобно желание е безумно, защото животът (както вече разбрахме) е маска на смъртта. Желанието е само трагичен знак за безпомощността на лирическия Аз и неговата безкрайна обърканост. Апелът му към „живота” бързо се разколебава. Към подобно наблюдение насочва римуването на думите маска и ласка. Въз­клицанието „що значи тази маска” е пределът.

Нека повторим „пътя” на лирическия герой към прозренията: първо, той се себеразпознава като смърт; второ, той вижда смъртта в „деня” и дори в белия кивот и скрижалите на живота; трето, той разбира, че самият живот е маска на смъртта.

Текстът предлага оригинално използване на думата коса като омоним – ед­новременно свързвайки и противопоставяйки два образа – на вакханката: „Да разлива/ коса поток от злато”, и на лирическия Аз: «сърцето ми замръзна; мисъл тъмна/ коса на смърт размахва..!’. Не е трудно в тези образи отново да видим про­тивопоставянето на живота и смъртта.

Смъртта е централната маска в творбата (в буквален и в метафоричен план). Това е вероятното ни обяснение за единственото число в заглавието – „Маска”, а не „Маски” например, независимо че се говори за толкова много маски в текста.

И тъкмо когато си мислим, че сме свалили и последната маска, „лицето” на Смъртта ни се присмива. Защото Смъртта като културен символ означава неви­димия аспект на живота и всеобхватното познание, тъй като мъртвите виждат всичко. Тогава излиза, че лирическият Аз все пак е стигнал до някаква точка (от която може да дълбае „ням” неразрешените от никой век въпроси), че смъртта (на свой ред) също е маска – на живота, че животът отново става маска – на смъртта …ит.н..

Не е ли всъщност това целта на творбата – едно символно-метафорично пре­пращане към безкрайността (една маска скрива маска, тя пък е маска на друга маска, която е маска на следваща маска и т.н.).

Философска по своята същност, творбата настройва читателя да задълбае фило­софския проблем за истината и маските: за да съществува безкрайността, а с то­ва и хоризонтите пред човека, маските са необходими. Защото, освен че подме­нят същностите с привидности, те имат и други функции – могат да защитават; могат да отличават; могат да обладават и своя собствена сила, която да служи на притежателя им. Защото символистично-философската лирика на Яворов само формулира въпросите, а на своя читател оставя място да допише собствените от­говори.

“ПЕСЕНТА НА ЧОВЕКА”

Творбата може бъде определена като трагичен химн на човешката тревога и неспокойствие. Лирическият аз живее в безвремие, в което тотално са разколебани представите за устойчивост и социално-ценностна йерархия на битието. Един неспокоен, търсещ ум се идентифицира със световните бури, с битийния ураган. Лети над света „напред самотно устремен”. Този полет не спира. Той е вечно дирене и вечен сблъсък с мрака, с нощта, с неразгадаемостта на загадките „живот” и „смърт”.

Текстът е оформен в петстишни строфи, които извеждат идеята, че светът е ням и непроницаем. Единственото, което има смисъл, са усилията на човека да проникне отвъд видимостите, да прозре зад маската на битието. Макар и никога да не успее да я свали, заслужава си да опита.

Заглавието обобщава авторовото намерение да проникне в съкровените тайни на човешката душа. То съхранява и фолклорната двусмисленост: песен на (която пее) човека и песен за (за когото се пее) човека, т.е. то търси своя адресат. Човешката песен е словото, което е в началото и което надмогва представите за края чрез своята идеалност, защото идеалността е вечност. В конкретния случай е откровение, изричане на съкровеното.

Посвещението „На д-ра К.Кръстев, мой благосклонен учител, неизменен другар и всегдашна опора през дни на изпитания” е завръщане към началото на творческия път на самия поет, но и цялостно оценяване на огромното значение на д-р Кръстев в Яворовия път. То предполага диалог с духовното, познанието (д-р Кръстев е ерудит – литературен критик, изкуствовед, публицист, редактор на списание „Мисъл”). Това е вечното дирене на отговор на „свръхземните въпроси, които никой век не разреши”.

Началото улавя уникалната самотност на човека. Изгубен в „тъмнина нестресвана от сън за ден”, той усеща относителността на собствените си представи. Човекът е в пустошта на Космоса и сякаш е творческият дух в началото на света. Словото му се стреми да оживи огромното пространство, да го направи зримо. Стихът „Напред самотно устремен” изразява съмнение в съществуването на пристан в огромното пространство „негде”, „навга”. Самотата на шеметния летеж – „аз шеметно се нося” – чертае контурите на вечността, в чиято власт е човекът. Яворовият човек търси своето място във всемира където ще осъществи общуване със своята душа. Животът и смъртта, които са му „крила… предвечни” поставят под въпрос „песента” му, т.е. тя става песен без думи, защото човекът е изведен извън себе си, в пространството на битието – хаотично, непознаваемо, плашещо. Човекът осъзнава своята безпомощност да осъществи комуникация на универсалния език и това поражда усещане зе безконечно страдание. В търсене на смисъла на съществуването Азът задава въпроси преди всичко на себе си, опитва се да определи посоката на своя път, на своя вечен полет:

Къде отивам аз, терзан от двойна жажда?

Мечта подир мечтата гине и се ражда …

В тъма и сам – към светлина ли, към любов.

Надеждата да разбули загадката и стигне края на пътя не го напуска, въпреки „ужаса на гробно млъкналите бездни”. Не го напуска обаче и съмнението. Може би усилията му са „напразно вярван сън за бъдаща зорница”. Може би слепота е надеждата за прозрение. Може би никога няма да чуе отговорите, а в съзнанието му отеква само ехото на въпросите. Може би не се носи над света заедно със световните бури, а се блъска в стените на „заключена тъмница”. Полетът на лирическия субект става отчайващо стремителен като желание да се постигне животът в неговата другост, да се открие още някой в пустотата на всемира. Тайнството на Космоса остава все така непознаваемо, макар да е „видяно” и „чуто” :

През тайната на димните потоци звездни,

кръз ужаса на гробно млъкналите бездни,

заслушан, аз минавам …

Бдящият ум на човека се разкъсва от желанието да прозре мрака и да улови звук в тишината, но стига до отчайващото познание, че крайност и безкрайност са едно. В пустинната обреченост човекът трябва постоянно да се себенамира и себепостига.

Смисълът на последната строфа се гради от образа на съня – другото битие на света. Оказва се, че само в него може да бъде превъзмогната тъмнината в нейната тоталност – „слепец пробуден, сляп отвека и навек …”. Сънят е последното убежище на човка. Оттук и трагичният извод:

И може би в заключена тъмница

от своя зов аз слушам ек.

„Заключена тъмница” е постигнатата завършеност на света .Стихът е динамичен, съответстващ на дискомфорта на лирическия Аз. Употребата на архаична лексика осъществява връзката между минало и настояще. Смислопораждащи са образите на урагана, океана, съня, хаосите и слепотата. Липсата на ориентири се внушава и чрез образа на тъмнината и неопределителните наречия „нявга” и „негде”.

“ЩЕ БЪДЕШ В БЯЛО”

Творбата е апотеоз на съвършената любима и на чистата любов. Тук изтерзаната от безцелно лутане и безплодно търсене душа на лирическия герой постига успокоение, открива светлата хармония на съпричастието в общуването с обичаното същество.

Заглавието е своеобразно реторично обръщение към любимата и гради очакване за диалог или интимна изповед, в което тя е адресатът на посланието. Бъдещето време насочва към алюзия за копнеж и мечтание, а белият цвят със своите символни значения отвежда към внушения за чистота, нежност и невинност, но също така за безплътност и призрачност.

Първите два стиха обогатяват зададените от заглавието смислови послания. Тавтология “ще бъдеш в бяло … и в бяло облекло” все по-настойчиво обвърза с представата за абсолютното съвършенство.

Образът на любимата е изграден чрез християнска символика – “в бяло”, “с вейка от маслина”, “като ангел”. Тя е умиротворителка и спасителка. За разлика от “Две хубави очи”, където светът е представен като агресивен към нейната святост, тук присъствието й е в състояние да хармонизира не само душата на героя, но и целия свят “прогнил от зло”. Любимата е вълшебница, която превръща профанното в сакрално, съмненията и терзанията – в успокоение, безцелността и безсмислието – във вяра. Тя е извор на живот, жива вода, която обновява и възкресява. Тя обитава едновременно два свята – и селенията на божественото и грешното земно пространство. Именно любовта сътворява чудото – вечният скептик се усъмнява в собственото си неверие.

Основната опозиция в текста светлина – тъмнина се развива по линия на преодоляване на мрака, на надживяване от страна на лирическия герой на “среднощните тъмнини” и откриване на “яркия ден”. Лирическият субект бленува за съзидание на съвършения свят за двама, в който ще се осъществи пълноценното живеене на човека. Любовта се осмисля като възможност за съществуване, за себереализация. Тя ще превърне света на злото в храм.

Във финалната строфа погледът към миналото възстановява познатата образност и символика, присъщи на “поета на нощта”

(Веднъж ли съм се спъвал в съсипни,

залутан из среднощни тъмнини?)

Оформено като риторичен въпрос и поставено в скоби, за да обозначи едно преодоляно състояние, това твърдение се възприема като знак за духовното възмогване на човека. Картината на бъдещето изградена в условно наклонение съдържа посланието за съзидателната сила на любовта, която ще хармонизира битието и ща направи света цялостен и единен.

Аз бих намерил и тогава даже

обломки, от които да създам

нов свят за двама ни, и свят, и храм.

В стихотворението “Ще бъдеш в бяло” надделява вярата в прераждащата сила на любовта. Жената може да облагороди мъжа, да извиси духа му, да превърне света в храм на хармонията и любовта.

“СЕНКИ”

Стихотворението “Сенки” е публикувано през 1906 г. в кн. 6-7 на сп. “Мисъл”, като част от цикъла “Дневник”, а по-късно е включено в стихосбирката “Подир сенките на облаците”.

Текстът се разграничава от реалистичната образност още със заглавието си. Сянката е отражение, проекция, иреалност, другост. В поезията си Яворов проявява траен интерес към другостта. Образът на сенките поетът вплита и в заглавието на стихосбирката си.

Смислово-композиционно творбата се изгражда върху развитието на опозицията тъмнина – светлина. Индиректно е назован образът на прозореца (“зад бялата завеса”), който чрез своята символика оформя пространството на текста: “тук” е лирическият субект – наблюдател, който, преминавайки с погледа си “отвъд”, достига до откровението и прозрението: сенките са там, в един непонятен свят, обясним единствено чрез жестовете на любовта. Лирическият говорител е на границата на два свята. Характерните почти за всеки стих анжамбмани придават многоаспектност на опозициите (“ден-нощ”, тук – там, тъмно- светло, Аз – те, той – тя”)

Мотивът за невъзможното общуване се разгръща във втората и третата строфа. Възприятията на лирическия Аз за света на сенките са изцяло зрителни.

Героите са назовани “сенки”, тъй като както те, така и любовта им е призрачна, нереална и нереализируема. Идеята за невъзможността на любовта се внушава от жестовете – приведените глави, протегнатите ръце, които обаче в текста са съпътствани от характеристики като “мъчително” и “напрегнато”, за да се стигне логично до въпроса на лирическия субект: “от що се те боят?” Напрежението и драматизмът от невъзможната близост са заложени и в натрупването на представата за двойственост чрез повторенията “глава – глава”, “ръце – ръце”, “един пред друг – един за друг”. А чувството за обреченост, на разминаване между желание и възможности е изразено чрез двукратно изречената констатация “искат и не могат”.

Светлината е път между влюбените, но и преграда,която те не могат да преминат. Проектираните върху бялата завеса сенки отразяват най-същественото състояние на човешкия дух – стремежа към другия, и най-трагичния фактор в общуването – противоречието между воля и реализация. Трагизмът се засилва от внушението за повторителност. Безмълвният театър на сенките прави видимо усилието на човешката двойнствена природа да постигне единение и хармония и доказва, че досегът е невъзможен. Мотивът за нечутия зов е характерен за Яворовите текстове, посветени на отношението между мъжа и жената. В стихотворението “Сенки” разбирането за невъзможното общуване чрез звук и слово е доведено до крайност. Категоричността на изказа, съчетана с бъдеще време е непоколебима: “Те няма да се чуят, ни ще се досегнат”

Акумулира се отрицание – всички любовни жестове са отречени като комуникативни елементи – шепотът, викът, крещенето са неспособни да разрушат преградата.

Огледалният принцип е характерен за композицията на творбата. Финалът на третата строфа почти повтаря финала на първата; образът на светлината в началото се повтаря в края.

Условността (“може би”) в третата строфа е сменена с категоричност – сенките са заедно, но и са “сами една за друга” – парадокс, обясняващ според Яворов същността на любовта.

Недоизказано остава състоянието на Аза видял и назовал случващото се. Пристрастието на Яворов към призрачните, безплътни фигури на нощта се тълкува като израз на интереса към духовното и същностното. Друго тълкувание вижда в афинитета на Яворов към нощта (фикцията) израз на разочарованието му от деня (реалността). Трети откриват предчувствие на поета за слепотата му и силно усещане за краткостта и преходността на земния човешки път.

ЛЮБОПИТНО ЗА ПЕЙО ЯВОРОВ

Пейо Яворов е един от наистина бележитите български автори. Символистичната поезия на Яворов, метафизична, пропита с дълбок скептицизъм и “прозрения за вечните въпроси, що никой век не разреши”, променя радикално българското литературно мислене и налага нов начин на писане.

Животът му е достоен за екранизация – от самото му раждане, до трагичната смърт – изпълнен с невероятни събития. А може би, такъв трябва да е животът на всеки един велик творец. За да опознае той дебрите на истинското страдание. Живот, какъвто посредствените хора трудно биха разбрали. За тях остава само възхищението към великите и стремежа да се докоснат до личността им. Тук няма да обръщаме внимание на творчеството му, а на самия му живот. Представям ви 10 любопитни факта за Пейо Яворов. Самата аз останах безмълвна.

1. Раждане

На 13 януари през далечната 1878 година, в град Чирпан, в семейството на Тотю Крачолов и Гана Йовчева, се ражда син. Кръщават го Пейо. Той е третото дете, след него се раждат още пет. При раждането му, баба му – Хаджимитра – го е отписала от живота, защото бебето било хилаво и болно. Майка му се притеснява дали няма да загуби още едно свое чедо. Той обаче оцелява.

Три дни след раждането на бебето идват казаците на Павел Красов, които освобождават Чирпан от турците. Камбаните на петте църкви бият тържествено цяла седмица. Свободата е дошла и този ритъм събужда сърцето на това дете и затова то оцелява. На седмия ден е кръстено на чичо си Пейчо Тодоров от Стара Загора.

2. Детство

Чак на три години Пейо казал първата си дума: “Мамо!” и баща му цяла седмица черпил града с най-хубавото си вино, защото синът на Черното Тоти проговорил. Малкият Пейо растял твърде затворен, не обичал да си играе с децата от улицата и предпочитал компанията на сестрите си в къщи. Според една от тях, до седемгодишна възраст не излизал на улицата без майка си. В първите години от детството си, Пейо трудно се приобщава към хората, но с огромно любопитство наблюдава държанието на възрастните, без да подозира, че у него ще се формира отношение към обществените дела.

На пет години малкият сам се научил да чете и пише. Майка му е неграмотна, но имала чуден глас и знаела безброй песни. Разказвала на сина си за турските зверства. Баща му бил полуграмотен. На 10 години Пейо започва да пише стихове. Мастилото му правели от варени и счукани диви кестени.

3. Образование

Талантът му е открит в Пловдив от неговия учител по литература в областната мъжка гимназия – Иван Пеев Плачков – бъдещ академик и четири пъти министър на образованието. Той дал на учениците задача да разкажат за родните си места. Пейо описал Чирпан по такъв начин, че Плачков казал: “Момче, ти не си като другите. У теб има дар от Бога.” Неговите съученици това и чакали и веднага започнали да го черпят с цигари. Той им пишел домашните по литература и така пропушил. Една зимна ваканция се прибрал с кафяво бомбе и с цигара в ръка, истински гражданин. Бащата казал “Край! Дотук с учението!”. Затова Пейо няма средно образование. Завършил е само девети клас. Тотю смятал, че мъжете трябва да работят за пари и не е искал да харчи излишно за учение. Пейо бил слабичък и Тотю Крачолов смятал, че му прави добро, като го вкарва на топло в телеграфната служба. Там обаче той бил нещастен. Нямало ги приятелите. Средата. Хората и книгите.

4. Псевдоними

В началото на поетичното си творчество Пейо Тотев Крачолов използва псевдоними като Джемо, И. Крачев, Отело, Пейчо. В началото на 1899 година авторитетният литературен критик д-р Кръстьо Кръстев започнал издаването на списание “Мисъл”. Пенчо Славейков трябвало да подбере материалите за първата книжка. На първо място сред любовната лирика поставил две стихотворения на някой си Пейо Крачолов. Но поетът Кирил Христов никак не харесал името. Тогава Пенчо Славейков предложил да прекръстят начинаещият поет. Започнали да изреждат разни имена Детелинов, Тополов, Яворов. Славейков се спрял на последното и така станал литературният кръстник на големия български поет Пейо Яворов.

С този псевдоним великият поет се подписва за първи път през 1899 година под стихотворението “Овчарска песен”.

5. Македония

Яворов се отдава безрезервно на македонското освободително дело и му служи с всичките си сили до края на своя живот. Той влиза три пъти в Македония с оръжие в ръка и броди месеци наред из поробената земя, съзнателно приема за нея смъртен риск. Когато взема оръжието и приема всички рискове в неравната борба, Яворов е вече прославен поет, той е в редиците на най-личните наши поети. Той е млад и пред него са всички съблазни на големия успех.

Яворов приема идеите на Вътрешната македоно-одринска революционна организация и става един от най-близките сътрудници и другари на първия апостол и вожд на борческа Македония – Гоце Делчев. Става един от най-дейните сподвижници на Гоце Делчев и негов пръв биограф – “Гоце Делчев” (1904). Този период от неговия живот намира място в мемоарно-есеистичната му книга “Хайдушки копнения” (1909). Биографията на Гоце Делчев, писана от Пейо Яворов, и сега си остава най-доброто произведение за водача на националноосвободителното движение в Македония от края на ХIХ и началото на XX век. Когато Илинденско- Преображенското въстание е разгромено и Гоце Делчев е убит, Яворов изпада в невероятна криза, като дори мисли за самоубийство. Но от мислите за смъртта тогава го спасява работата. Той започва работа в Народната библиотека.

В едно от своите предсмъртни писма, големият Яворов, нарича себе си син на Македония. В най-тежкия час на своя живот той търси опора и утеха в майчинската обич на Македония. Свързан е кръвно с тая земя и с нейните люде, свързва с нея и една голяма част от своето творчество.

6. Войвода

При избухването на Балканската война през 1912 година е доброволец в Македоно-одринското опълчение и оглавява партизанска чета №15, с район на дейност Разложко и Неврокопско. В четата на Яворов са включени 14 души, все от млади момчета. Шест от тях са родени в Македония, трима са от Одринско, а останалите петима са от вътрешността на страната. Поради големия брой представители на интелигенцията в четата, и най-много заради войводата, Яворовата чета е наречена “литературна”.

На 27 октомври, Яворов заедно с войводите Христо Чернопеев, Михаил Чаков и Йонко Вапцаров, превземат град Кавала. Овладяването на този 50-хиляден град и задържането му една седмица дo идването на българските войски е една от най-значимите военни операции на четите на ВМОРО по време на войната. На 2 ноември, след пристигане на българските войски, е получена заповед за разпускане на четите. Яворов напуска Кавала и тръгва за София. С това завършва участието му в освобождаването на Източна Македония и в Балканската война. За около два и половина месеца четата на Яворов изминава 200 километра през Рила и Пирин, прекосява Разложко и Неврокопско и достига Бяло Море. След това, Яворов е награден с кръст “За храброст”.

7. Кмет за пет дни

Яворовата чета е първата българска чета, която влиза в Македония на 22 септември при Якоруда, където е била българо-турската граница. С четата си, той освобождава град Неврокоп (Гоце Делчев). След като на 18 октомври 1912 година, части на Родопския отряд на генерал Стилиян Ковачев и четите на четири македонски войводи влизат в Неврокоп, около поета бързо се събират редица негови стари бойни другари и съратници от годините на революционните борби, за да обсъдят бъдещето на този стар български край.

На другия ден, на заседание на местния революционен комитет, по предложение на генерал Стилян Ковачев, Яворов единодушно е избран за пръв кмет на освободения град. Пред големия поет и драматург на дневен ред се изправят трудни проблеми – за прочистване на Неврокоп от останалите в него турски войници, за изграждането на местните органи за управление, за създаване на болница и започване на редовни занятия в училището. На този пост той остава едва пет дни, след което потегля с четата си на юг, към Драма, където българите също чакат да дойде свободата.

8. Мина

Яворов среща Мина на Благовещение 1906 година, в дома на близкия си приятел от кръга “Мисъл” – Петко Ю. Тодоров. Тя е малката сестра на Тодоров и е само на 16 години, а Яворов на 28. Силно запленен от нея, той още в деня на запознаването им, написва стихотворението “Благовещение”, в което изразява идеала си за любовта – “прохладен лъх от ангелско крило, о ангел, о дете…”

Мина не харесва външно Яворов. Казвала, че очите му са жълти като на лисица, а устните му – като на арапин. Но го обичала като поет, обичала и неговата поезия. Борила се със страшната за тогава болест – туберкулоза. Отлагала бъдещите им срещи за времето, когато оздравее. Но се борила не само с болестта си, а и с предразсъдъците на семейството си, неприемащо по-възрастния и много по-бедния Яворов. Той ѝ прави предложение за женитба, но условието му е да се откаже от родителите си, което тя не може да направи. Надява се да оздравее и да отхвърли оковите си, но това не се случва.

Яворов и Мина имат само две лични срещи – първата на запознанството им и след нея още една в Народния театър. Връзката им в писма продължава от 1906 до смъртта ѝ на 12 юли 1910 година. Погребват я в Бианкур. Възлюбеният ѝ присъства на опелото в руската църква. Трогнато, семейството решава да му подари някои лични вещи на Мина. Яворов всеки ден ридае на гроба на любимата си.

9. Лора

На 21 август 1906 година, Пейо Яворов за първи път среща Лора Каравелова, дъщеря на видния политик Петко Каравелов и племенница на Любен Каравелов. Запознанството между двамата се осъществява по време на излет в Драгалевския манастир. По това време Яворов е влюбен в 16-годишната Мина, но е силно привлечен от Лора още от тази първа среща. За привличането свидетелства и едно от най-големите му лирически постижения – стихотворението “На Лора”, което той датира “Драгалевски манастир август 1906 г.

Младата Каравелова дори отива в Париж да подкрепи Яворов, когато Мина умира. Повече от година те дружат, но не разкриват чувствата си един към друг. Предполага се, че двамата се обясняват в любов един на друг чак на 1 септември 1911 година, когато символистът посещава Лора в дома ѝ.

На 19 септември 1912 година, Яворов и Каравелова се венчават, а само дни след сватбената церемония поетът тръгва да се бие за освобождението на Македония. Малко след пристигането на поета в София, скандалите между него и съпругата му започват. Причината за честите и бурни караници е силната ревност на Лора. На 29 ноември именно след един такъв скандал, по думите на Яворов, Лора се гръмва с пистолета му в гърдите. Символистът пък опитва да се самоубие и се прострелва в слепоочието, ужасен от перспективата да живее без любимата си. Драмата “взривява” столицата. Благодарение на пресата повечето софиянци са убедени, че Лора не се е самоубила, а е убита от Яворов.

10. Самоубийство

Започва страшна година, която поетът преживява след първия си опит за самоубийство, до своя трагичен край – сляп, изоставен от всички, уволнен от службата си в театъра и лишен от средства за съществуване, оклеветен от обществото, че е убиец на Лора, под тормоза на едно дело, протакано умишлено от недобросъвестни съдебни служители. През тези месеци, когато мнозина негови близки, като го виждат на единия тротоар, се отбиват на другия, за да не бъдат замесени в кампанията срещу поета. Един от малцината, които застават в негова защита, е Тодор Александров. Смята се, че отровата и пистолета, послужили за самоубийството на Пейо Яворов, са дадени по молба на самия писател от Тодор Александров.

До успешния си опит за самоубийство, Яворов не написва нито един стих. Редактира произведенията, които вече е създал, и ги посвещава на светлата душа на Лора. Така тя успява да измести нежния образ на Мина. Той се влюбва в Лора след смъртта ѝ, защото като един истински трагичен образ, винаги се стреми към недостижимото.

Но единствената, вечната, най-голямата негова любов остава Македония. Когато се готви за смъртта, го прави като македонски войвода – с отрова и куршум. Умирайки далеч от поробената земя, в допълнение към завещанието си пише “Да бъда погребан с туристическата куртка, шаечни панталони, с ботушите, и, ако не се намери каскета, някаква фуражка. Ако не умрях в Македония, то поне да умра тъй, както бях приготвен за нея”.