Линията на живота

Богатството

Богатството за вас какво е,
дали пари или пък власт?
Нека всеки отговори
с неговия ясен глас.

За мен това е свободата
да бъда аз каквато съм,
от здраве аз да съм богата
през всеки ден, дори насън.

Богат е всеки със семейство,
защото любовта света върти
да обичаш е достойнство
и да си обичан ти!

Богатство е да си приятел
и ти да имаш,знаеш и цениш.
Приятелството е добър слушател,
който ти боготвориш!

Моето братче

– Посветено на моя брат

Моето малко братче,
голямо е инатче.
Плаче ден и нощ – не спира,
всички вкъщи то нервира.

От кавги съм уморена вече.
Хайде,време е за сън човече!
Събуди ли се то с вой –
свършва се семейният покой.

Винаги е първо в белите,
а свежда си пред другите очите.
Вкъщи то е шило в торба
и не е забавна тази му игра.

То каквото пипне
мигом се разваля.
Щом с крачетата си рипне,
всичко по пътя си поваля.

Сливен мой – град мой

Сливен е моят роден град,
моя мъничък свят.
Тук съм родена и тук живея,
тук плача и се смея.

В полите на Стара планина,
един край с история пропит,
разположен в тиха равнина,
с кътчета красиви е обвит.

Всеки познава нашия град,
който не е много млад,
с едно вековно дърво – Стария бряст,
на който са бесени хора в несвяст.

Красоти навред ни показваш,
за мъката си славна разказваш.
Гостите ни любов към теб изпитват
и за стоте войводи ни разпитват.

Ела и ти в моя град,
до старата крепост Туида,
погледа твой с благодат
до Сините камъни стига.

По Хайдушката пътека тръгни,
местността Карандила обходи,
чистия ни въздух поеми
и в сърцето си,Сливен ще запазиш ти!

Природата

О, природо прекрасна
без теб какво би бил светът?
В живота си ни ти омайна и ясна,
на сивотата ни цветът!

Твоите растения красиви,
свежият ти въздух чист,
пеперудите ти игриви и
капките рода на всеки лист.

Планините ти високи,
лекия ти полъх свеж,
океаните ти дълбоки
и валежите от скреж.

Пролетта ти е кокетна,
лятото е пек и зной,
есента си пъстроцветна,
а зимата пък ветрове безброй.

Цар Симеон

Велик е бил Симеон
и един в историята той остана,
възседнал гордо своя трон,
народа пазил е с отбрана.

България до три морета,
разширил е Симеон,
с войската си силна и свята,
победила противника с погром.

На книжнината Симеон държеше,
да се учи,пише и чете,
за просвета той копнееше
и бореше се със сърце.

Той е велик,
никой не се съмнява и за миг.
Всичко двойно Симеон направи
и пред врага достойно се изправи!

Самият край

Празни обещания,
вечни страдания.
Неизживяна страст,
ти и аз в контраст.
Една стая,
спомен,
това беше края,
на живота ни разломен.
Пътища различни,
сърцето на един адрес,
ще бъдем инати и категорични,
утре,другия месец и днес.
Гласовете в главата ми се раздират,
своя отговор не намират.
Защо стана така,
къде се изгуби любовта?

Смачканият фас

Сгушвайки се в тъмнината,
чакам с топлота зората.
Страх ме е и се боя,
че отново без теб ще изгоря.
Не си тръгвай пак,
не ме смачквай с крак.
Като фас долнопробен,
такъв скъсан,неудобен.
Не ме карай пак да мина през онзи ад,
не ме бутай към спад.
Искам да бъда игрива
и с теб щастлива.
Ако си тръгнеш пак,
няма да го преживея аз,
ще бъде като за капак,
да съм отново като смачкания фас.

Спомени

Старите снимки
разиграват мини спектакли,
в подсъзнанието ми,
огласявано от теб!

Ти си в главната роля,
действията се развиват,
бавно,но постепенно
и до най-малкия детайл пресъздадено.

Нашата песен,
звънти по време на почивките
и аз вече я отбягвам,
въпреки че ми е любима.
Нашият филм,
в който се вкарахме,
свърши като този,който ти е любим,
но с разменени роли.

Надълбоко из моите мисли

Болка и страдание,
в един празен поглед,
пределен момент.
Скрит зад фалшивата усмивка
и показаното безизразно лице.

Хиляди усмивки,
безброй преживявания
и хубави моменти.
Бяха забравени
и вече са отхвърлени!

Грешка голяма направи,
а аз не прощавам – казах ти!
Трудно преглъщам,
а още повече забравям.

Никога не съжалявам,
допълних аз.
Ти ми се изсмя
и повтори казаното от мен.
Сега ти ще трябва да съжаляваш!

/Няма заглавие/

Една думичка е надежда,
а на колко хора главата свежда.
Тъжни усмивки на лицето изплуват,
дори дяволите пред душите им кротуват.

Безмълвни и опозорени,
в момент на слабост зашеметени.
Правят избора свой,
душата да напусне тялото за покой!

Моментите на лента се показват,
болките опустошително смазват.
Зрението намалява,
болката от душата се освобождава.

И последния дъх е сладък,
когато кръгозора става малък.
Светлината идва
и в миг окото спира да премигва.

Поглед към миналото

Там,вдън годините назад,
там,чак под края на небето…
Стояха две души на тихия площад,
съжалявайки за решението взето.

Бяха млади,непокорни,щури
и любовта им бе игра,
препускаха в живота луди,
а в очите им блестеше искра.

Пропиляха любовта за ден,
разделиха ги достойнство и беда,
всеки тръгна сам и променен
в живота да гради победи!

Минаваха годините наред,
стояха две души самотни
в свой край,с различен светоглед,
връщайки се в тишината си виновни.

След десетилетия наред се те събират
и любовта отново преоткриват.
Сега тук под края на небето,
завръща се щастието им отнето!

Най-ценният урок

Красивото ново идва,

когато усмивката грейне на лицето ни,

щом милиони злокобни очи се опитват

да я засенчат и покорят.

Но тя е една единствена

и неповторима,

за себе си специална

и никой не може да промени това!

Красивото ново идва,

щом си кажем: ,,И това преживях”!

Опита ли се някой призрак от миналото,

да разруши настоящето,

ти провали неговото бъдеще!

Да усети на какво си способна,

за да не си прави труда да се връща пак.

На детето с изумрудените очи

То е едно такова красиво,
много добро и мило.
Възпитано и сладко,
виждам го за доста кратко.

То ме прави много щастлива,
но днес ми сподели нещо тъжно,
че съдбата така го е ранила,
че на живота то е длъжно…
С очи красиви,а в тях – живот
и то има чувства,не е робот!
Чувствително и много наранено,
ах,тези очи в изумрудено зелено!

Ах,тази усмивка в рая да те заведе,
тук съм,до теб съм мило дете.
Мечти,игри,любов и толкова топлота,
а каква несправедливост с тази доброта…

Нима не заслужава една хубава усмивка?
Да има кой да го покрие с топла завивка.
Да има кой да му пожелае лека нощ
и да го пази от кошмарите в полунощ.

Това сладко и мило момче,
русото,с изумрудените очи,
слагам аз това цветно конче,
символизиращо усмивки и мечти!

Чакам

Аз се уморих да чакам.
Чаках хора,надежди и себе си,
с чакането си останах.
Хората не идват,
надеждите така и не дойдоха,
а аз самата дори вече не се познавам.
Всяка сутрин аз и себе си си мълчим,
пием си кафето различно.
Аз го пия с две лъжички захар,
а другото ми мен – горчиво.
На обяд още мълчим,
нямаме какво да си кажем,
сякаш не се познаваме.
Аз още чакам,
то да направи първата крачка,
а то чака мен.
С чакането ще си останем.
Един инат разстояние има
между душевната ни привързаност,
още говоря за себе си…
Още чакам,но не само себе си!
Чакам също хора и надежди,
но те ще дойдат,когато съм пълноценна.
Но как да стане това,
като ние все още
пием кафето си по различен начин?
Да,вече не говоря за себе си!

/Няма заглавие/

Сезонната любов се отмива,

лятото горещината я пали,

зимата – само снега я гали,

а есента – с листата си отива.

Зимната любов пада като сняг,

но се разтапя постепенно пак и пак.

Лятната любов е тази гореща лава,

която само взима теб,а нищо не дава.

Есента малко по малко от мен те обира

като дърво при листопад и аз нямам мира.

Най-добре да се влюбим през пролетта,

когато всичко на ново се заражда,

отново косата си аз ще сплета,

ще те чакам да утолиш любовната ми жажда!

Любовта е пиянство или пиянство от любов

Омагьосан от безкрайния ти чар,

твоята усмивка е за мене дар.

Изпълнен с алкохол или любов,

крещя любима,за да чуеш моя тих зов.

Пиянство ли е любовта?

Пиян ли съм и аз?

Надделява в мене тя – лудостта,

да съм при тебе истински,в този час.

Уви,не мога в очите това да ти кажа…

Но знам едно,от тебе никога не ще се откажа!

И ще бъда там,където залезът е ярък,

когато в очите ти грейва онзи пламък.

Ах, моя красива,една едничка,

никога няма да те оставя самичка!

Стихия

Кожата ти е като пясък,
със златист блясък.
Топъл и разхвърлено небрежен,
а на допир ангелски нежен.

Бурна си като вълните морски,
а очите ти – смарагдово горски.
Светиш като слънце, моя сияйна,
о, ти моя музо омайна!

Но си лоша, моя любима,
ти буря моя – несравнима!
Ти нежен пламък лош
и ти мой ужасен разкош!

Ти каква си мощна стихия?
Как просто така да те изтрия?
Ти си такова бедствено явление,
но си моето единствено спасение.