„Човек никога не стъпва два пъти в една и съща река, защото това не е същата река и

той не е същият човек.“ 

Хераклит,

живял около 500 г. пр. Хр. в Ефес,

днешна Турция.

Река,

речна система

и

речна долина

Водите от падналите върху сушата течни валежи, от топенето на снега и излизащите на повърхността на Земята подземни води се събират в понижените части на релефа и се стичат под действието на земното притегляне от по-високите към по-ниските местности, като образуват повърхностни водотоци.

Тези води не образуват изведнъж големи реки, а отначало текат като малки ручейчета, след това образуват потоци, които когато се съединят, образуват реки.

Река се нарича естествено водно течение, образувано от стичането на надземни и подземни води, които се движат под действието на силата на тежеста в направеното от течението корито. Всяка река се стреми да достигне възможната най-ниска точка на земната повърхност, поради което водите и се вливат или непосредствено в някое море или океан, или достигат до тях чрез вливането си в друга река. Река, която влива водите си направо в някое море или океан се нарича главна река, а реките, вливащи се в нея – нейни притоци.

На всяка река се различават начало /извор/, горно, средно и долно течение и устие.

Начало на реката се нарича мястото, от където се заражда оттокът ѝ. Начало на река може да бъде извор, ручей, ледник, езеро или блато.

Сравнително по-големи реки имат горно, средно и долно течение. Това деление се извършва с отчитане на орографските условия (релефа на местността), скоростта на течението, водността на реката и други характеристики. Обикновено към горното течение на дадена река се отнася участъкът, който се характеризира с най-голям наклон на водната повърхност, най-голяма скорост на течението и малки дълбочини – следователно той е по-неудовен в корабоплавателно отношение (за плавателните реки). Водният поток в горното речение на реките има най-голяма размиваща сила, поради което тук преобладават процесите на ерозия. В резултат на най-голямата транспортираща способност на потока в тези участъци се пренасят наноси със значителни размери.

Средното течение на реките се характеризира със сравнително по-спокойно течение на водата и относителното равновесие между отлаганите и отнасяни наносни материали.  В мястото с рязко намаляване на наклона и съответно на скороста на течението се наблюдава интензивно отлагане на едрите наноси, които идват от горното течение. Средното течение на плавателните реки създава много по-благоприятни условия за корабоплаване.

Долно течение е най -долната част на реката, характеризираща се с най-малък наклон  и малка скорост на течението.

В тази част количеството на отложени материали превишава значително количеството на размитите и изнесените от реката.

Мястото, където една река влива водите си в море, езеро, или друга река, се нарича устие.

Дължината на всяка една река се измерва в километри от нейното устие до нейния извор.

Различават се няколко типа устия: делта, естуар, лагуна, лиман.

Реки, които се вливат в езера или вътрешни /затворени/ морета, където не се наблюдават приливно-отливни течения, обикновено отлагат всичките си транзитни наноси при устието си и образуват многоръкавно устие, наречено делта. Реката се разчленява на много ръкави, а между тях се образуват острови и блата.

Река Дунав се влива в Черно море посредством многоръкавно устие – делта.

При устията на реките възникват своеобразни процеси, свързани с отлагане на материалите, пренасяни от реката и взаимодействието на водите на водоема, в който се вливат.

При вливането на една река в друга възниква подпор, който е най-значителен при високи води. Съвпадането или несъвпадането на фазите на високите води на двете реки създава разлияен характер на взаимодействие между главната река и притока. Подпорът на притока може да се разпространи на десетки, а понякога и на стотици километри. При нарастване на подпора могат да възникнат обратни наклони и обратни течения. Под влияние на подпора скоростта на течението намалява и затова започва процес на отлагане на наноси, което в повечето случаи довежда до образуване на плитковини и прагове, а понякога – на отделни ръкави.

При вливането на по-малки в по-големи реки обикновено под устието на вливащата се река се образуват крайбрежни плитковини. Не е изключено срещу устието на реката да се образува и средищна плитковина.

Това явление най-често е резултат от обстоятелството, че донесените от малката река продукти на ерозията не могат да бъдат транспортирани от голямата река.

Реките се характеризират с дължина и извитост.

Под дължина на една река се разбира разстоянието, изразено в км. от устието до началото ѝ (до извора ѝ).

Например гр. Русе се намира на км. 495, което означава, че е отдалечен на 495 км. от устието на река Дунав при

гр. Сулина – км. 0.

Трябва да се отбележи факта, че дължината на реката не е постоянна величина.

Тя зависи от подравняването на бреговете на реката и с увеличаването на лакатушността на реката, дължината ѝ се увеличава.

Под извитост на дадена река се разбира отношението между действителната дължина на реката – Lд и дължината на правата – Lo, която съединява извора с устието.

Извитостта се характеризира с коефициент на извитост:

Кизв. = Lд / Lо .

Този коефициент има стойност винаги по-голяма от единца.

Коефициентът на извитост на р. Дунав е равен на

1,75 (2850 км / 1630 км).

Съвкупността от всички реки, които изливат водите си чрез главната река в море или океан, се нарича речна система. Тя включва в себе си една главна река, редица притоци на главната река, притоци на тези притоци и т.н.

Реките, езерата и блатата, намиращи се на дадена територия, съставляват нейната хидрографна мрежа.

Реките, които протичат по тази територия, образуват речната мрежа.

Следователно речната мрежа е част от хидрографната мрежа на дадена речна система.

Речна система се характеризира с дължина и гъстота на речната мрежа.

Дължината на речната мрежа наричаме сумарната дължина на всички реки, които съставят дадена система, изразена в км.

Гъстотата на речната мрежа се характеризира с коефициент на гъстота, който представлява отношение между сумата на дължината на всички реки във водосборната област (главната река и притоците ѝ), изразена в километри към площта на водосборната област, изразена в кв.километри.

Следователно коефициента на гъстота на речната мрежа представлява дължината от реките, която се пада на един кв. км площ от водосборната област.

Гъстотата на речната мрежа зависи от редица природни фактори: релеф на местността, геоложка структура на почвата, количеството на валежите и преди всичко тяхната интензивност, растителност и т.н.

На север гъстотата на речната мрежа обикновено е по-голяма, отколкото на юг; в планините гъстотата на речната мрежа е по-голяма, отколкото в равнините.

Област с по-голяма гъстота на речната мрежа ще има и по-голям отток.

Част от земната повърхност, която включва дадена речна система, се нарича речен басейн на тази система.

Повърхността на сушата, от която речната система или отделна река събира водите си по повърхностен път, се нарича водосборна област на речната система или на реката.

Площта на водосборната област се ограничава от линия, наречена водораздел.

Тя обикновено следва хребета на водосборната област и разделя оттока на два склона в противоположни направления.

Водоразделната линия е винаги затворена линия.

Областта на повърхностното подхранване на дадена река може да не съвпада с подземното подхранване. Има случаи, при които в дадена речна система могат да проникнат води от съседни водосборни области.

Следователно трябва да различаваме повърхностен

/орографски/ и подземен /хидроложки/ водораздел, които не винаги съвпадат.

Основните характеристики на водосборната област могат да бъдат разделени на две групи: геометрични и физико-географски.

Към геометричните характеристики се отнасят големината на водосборната област, нейното нарастване, форма, широчина, дължина и симетричност.

Към физико-географските характеристики на водосборната област спадат: климатичните условия, релеф, растителна покривка, почвено-геоложки строеж, заблатеност, езерност и др.

Площта на водосборния басейн на р. Дунав е 817 000 km², което представлява 8,02% от територията на Европа.

– На югоизток водосборният басейн на Дунав граничи с водосборния басейн на река Камчия и с водосборните басейни на други по-малки реки, вливащи се директно в Черно море;

– На юг водосборният басейн на Дунав граничи с водосборните басейни на реките Марица, Места, Струма и Вардар, вливащи се в Егейско море;

– На югозапад водосборният басейн на Дунав граничи с водосборните басейни на реките Дрин, Неретва, Пияве, Адидже, По и др., вливащи се в Адриатическо море;

– На запад и северозапад водосборният басейн на Дунав граничи с водосборните басейни на реките Рейн и Елба, вливащи се в Северно море;

– На север водосборният басейн на Дунав граничи с водосборните басейни на реките Одер и Висла, вливащи се в Балтийско море;

– На североизток водосборният басейн на Дунав граничи с водосборния басейн на река Днестър и с водосборните басейни на други по-малки реки, вливащи се директно в Черно море.

Речна долина се нарича продълговатата и вдлъбната местност от земната повърхност, в по-голямата си част извита и понижена форма на релефа, която се характеризира с общ наклон към устието на протичащата в най-ниската й част река.

Долините са създадени от геоложки процеси и вековната дейност на реките. Размерите на долините, както и тяхното очертание, а отчасти и произход могат да бъдат съвсем различни, но в общи линни долините се състоят от следните елементи: дъно на долината, талвег, корито на реката, лъка, склонове на долината, тераси и брегове.

Дъно на долината е най-нискта й и равна част, заключена между подножието на двата склона.

Талвег се нарича непрекъсната извита линия, която съединява най-дълбоките точки от дъното на долината.

Най-ниската част в дъното на долината, направена от речното течение, в която текат ниските и средните води, се нарича корито на реката.

Онази част от дъното на речната долина, която се залива от високите води в реката, се нарича лъка или крайбрежна тераса. Лъката се образува от речните наноси, отлагани през време на пълноводие.

Почти на всяка долина се различават странични склонове, които я ограждат встрани от брега до дъното.

Склоновете на долината рядко биват равни.

Обикновенно по тях съществуват хоризонтални отстъпи – тераси, които са се образували в резултат от многовековната ерозионната дейност на реката.

Лъката може да се счита за най-ниската или първата крайбрежна тераса.

Всяка една речна долина има ляв и десен бряг.

Те се определят по следното правило: Когато наблюдател застане с гръб срещу течението на реката и с лице по течението, то лявата му ръка ще сочи левия бряг, а дясната – десния.

Независимо от положението на наблюдател, левите и десните брегове на реките не променят местата си. Следователно, българският бряг по поречието на р. Дунав е десен бряг, а румънският – ляв.

Да убием времето с малко

любопитни факти

за реките на Планетата

Кликнете върху надписа

и се потопете в информационния поток на Wikipedia.

Видове речни долини

В зависимост от това, кой фактор е оказал най-голямо влияние при формирането на речните долини, те носят най- различни наименования:

Ерозионни долини

Така се наричат долините, които са образувани изключително под влиянието на течащите води (под влиянието на речната ерозия).

Тектонични долини

Формирането на тези долини е резултат от разместването на земните пластове поради действието на вътрешни земни сили.

Вулканични долини

При тяхното образуване са оказали влияние главно вулканичните процеси.

Ледникови долини

Това са речни долини, при които са запазени следи от действието на ледници.

Освен речната ерозия нито един от посочените фактори не може самостоятелно да създаде речна долина, а само може да вземе участие при нейното появяване и разитие.

Видове речни долини според формата

на напречното сечение:

V-образни долини

Тези долини са характерни за планинските части на реките. Те имат стръмни склонове и тясно дъно.

Коритообразни долини

Коритообразната форма е характерна в повечето случаи за средното течение на реките, където склоновете са по-полегати и заоблени.

Разляти речни долини

Това са речни долини с неясно изразени форми. Неясно изразена форма на речна долина се среща най-често при долните течения на реките, където склоновете са с малък наклон

Дъното на долината има два наклона: надлъжен – нейния талвег и напречен – от двата склона към талвега.

Когато надлъжния наклон има сравнително плавен характер и постепенно намалява от горната към долната част на долината, казваме, че тази долина е нормална.

В други случаи дъното на долината може да представлява редуване на равни част с резки понижения. Реките с такива долини текат ту в спокойни участъци, ту преминават през прагове и водопади. Такива речни долини се наричат стъпаловидни.

Различават се долини на реки с лъка само от едната страна, когато главното корито е притиснато към един от коренните брегове.

Съществуват речни долини с лъки от лявата и дясна страна, където коритото е разположено в средната част на дъното.

Долините на планинските реки обикновено нямат лъки.

Дълбочината на речните долини се изменя в доста широки граници. В равните местности тя се колебае от няколко десетки метра до 200-300 м. В планинските райони дълбочината на долината може да достигне 2-4 хиляди метра. Стръмнината на склоновете може да бъде най-различна – от почти хоризонтални до съвършено отвесни склонове /каньони/.

В план /или погледнати отгоре/ речните долини обикновено представляват редуване на разширени и стеснени участъци. Стеснените участъци са най-често в пресечните места на планинската верига от долината.

В резултат на постоянната работа на речния поток коритото на реката се премества по широчина на долината между нейните коренни брегове.

Следи от действието на речния поток в границите на долината остават вив вид на блата, староречия и др.

Особеностите в строежа на речните долини, тяхната форма и размери оказват огромно влияние върху редица хидрологични процеси, протичащи в тях, върху свойствата на реката и особеностите на нейния воден режим.

Размерите на първата крайбрежна тераса /лъката/ също имат съществено значение за режима на водните стоежи и водните количества на реките.

В период на високи води в лъките се задържат големи количества вода, които по-късно при понижение на нивото постепенно се вливат в коритото на реката.

По този начин лъките действат като естествен регулатор на водния режим на реката.

Речно корито

Речно корито се нарича най-ниската част в дъното на речната долина, направена /изваяна/ от речното течение, в което текат ниските и средните води.

Тъй като количеството вода, което тече в реката, се колебае съществено по време, то и размерът на речното корито е променлива величина – увеличава се в период на интензивно постъпване на вода.

Под влияние на работата на потока, коритата на равнинните реки при цялото разнообразие на техните размери и особености на релефа, имат общи черти.

В план коритата на реките имат извита форма. Извивките на коритото възникват или поради размиващата дейност на потока, или поради приспособяването на потока към извивките на долината.

Речното корито непрекъснато се изменя и във вертикално отношение, т.е. в някои участъци по течението на реката дълбочината се увеличава, а на други места – намалява.

Причината за тези промени е непрекъснатото изменение на наклона в отделни участъци на реката.

Морфологичните особености на речното корито могат да бъдат характеризирани с помоща на карта /план/, на която са нанесени изобати и напречен профил на коритото.

Изобата – линия, която съединява точки от карта /план/ на река с еднаква дълбочина.

Фарватер – (англ. fairway) корабоплавателен път.

Напречно сечение /напречен профил/ на речното корито се нарича равнината, перпендикулярна към направлението на течението и ограничена отдолу с дъното на на долината, отстрани с откосите, а отгоре с линията на хоризонта на водата.

1- линия на максималния воден стоеж;

2- линия на водния стоеж при измерването;

F – лице на живото сечение;

F1 – лице на мъртвото пространство;

F+F1 – лице на напречното /водното/ сечение;

P – намокрен периметър – представлява дължината на подводния контур на живото сечение;

B – широчината по водната повърхност от единия до другия бряг.

Под лице на живото сечение се разбира част от лицето на водното сечение, в което скоростта на течението е по-голяма от нула.

Под лице на мъртвото пространство се разбира част от водното сечение, в което скоростта на течението е практически равна на нула.

Обикновено на планинските реки при липса на ледена покривка понятието “лице на живото сечение” съвпада с понятието “лице на напречното сечение” на речното корито.

Обикновено на равнинните реки лицето на живото сечение съвпада с лицето на водното сечение: мъртви пространства във водното сечение се срещат по-рядко.

Водното сечение на потока се изменя с изменение на водните стоежи (с промяна нивото на водата в реката).

На всеки воден стоеж (определено ниво) отговаря съответното водно сечение на реката.

Форма на

речното корито

Важна характеристика на напречното сечение е формата на коритото.

Правилното параболично очертание на напречното сечение създава условия за равномерно движение на водата в коритото.

Наличието в границите на напречното сечение на реки удълбочавания или изпъкнали части на дъното създава условия за образуване на водовъртежи, обратни течения, свални и др. неправилни течения.

1 – параболично речно корито;

2– несиметрично речно корито;

3– речно корито, разделено на два ръкава от средищен пясък, който може и да се показва при ниски води или да се намира постоянно под водата, но представлява опасност за корабите поради наличието на малка дълбочина;

4– корито, разделено на два ръкава от остров;

5– напречно сечение на речно корито с големи дълбочини;

6– напречно сечение на речно корито с големи ширини и малки дълбочини.

Напречните сечения 5 и 6 имат почти еднакво лице на напречното сечение, но в зависимост от широчината на коритото различна ще бъде средната дълбочина в двете сечения.

От гледна точка на корабоводенето, формата на напречното сечение в значителна степен може да ориентира корабоводителя за разпределението на дълбочините и скоростта на течението по широчината на реката.

При правилно параболично напречно сечение като 1 най-големите дълбочини и скорости на течението ще са разпределени приблизително по средата на реката.

Напречно сечение подобно на 2 е характерно за завоите и извивките по реките. Местата с максималните дълбочини и скорости на течението са при т.н. вдлъбнат бряг на реката. Плитководието, образувано от натрупване на различни наноси, е при т.н. изпъкнал бряг на реката.

Почти без изключение при малка широчина на напречното сечение 5 са налице големи дълбочини и скорости на течението и обратно – при голяма широчина на сечението като 6 обикновено се наблюдават малки дълбочини.

Познаването на елементите на живото сечение е от особена важност за корабободителите при пътуване във второстепенни, некорабоплавателни реки.

Подхранване

и

режим на реките

Основен източник на подхранване на всички реки са валежите.

Падайки в течно състояние /дъжд/, те в по-голямата си част при определени условия образуват сток и служат като непосредствен източник за подхранването на реките.

Част от валежите се акумулира на земната повърхност във вид на снежна покривка.

В равнинните райони и невисоките планини натрупаният през зимата сняг се стопява през пролетта и става източник за подхранване на реките.

Натрупалият се във високите планини сняг не се стопява напълно, попълва запасите от вечни снегове и дава началото на ледници.

Водите от вечните снегове и ледниците са още един източник за подхранване на реките.

Известна част от просмуканите в почвата дъждовни и снежни води служат за попълване на запасите от подземни води, които впоследствие бавно попадат в коритата на реките и също са един източник за тяхното подхранване.

И така, оказва се, че съществуват четири източника за подхранване на реките:

• дъждове;
• снежна покривка;
• вечни снегове и ледници;
• подземни води.

Количеството вода, което получават реките от един или друг източник за подхранване, не е еднакво в различните райони и в същото време, в една и съща речна система се изменя през различните сезони на годината.

Тези различия зависят преди всичко от климатичните условия.

Например, в топлите страни, където сняг не пада въобще и където подземните води проникват на големи дълбочини, естествен източник за подхранване на реките е дъждът.

В районите със студен климат, с продължителни и снежни зими основна роля за подхранването на реките играе снегът и по-точно неговото топене.

Особеностите в режима на валежите и температурата на въздуха в течение на годината оказват влияние върху изменението на условията за подхранване на реките през отделните сезони.

В зависимост от източника на подхранването, то може да бъде разделено на следните основни групи:

• повърхностно;
• подземно;
• смесено.

Повърхностно

подхранване

Повърхностното подхранване от своя страна се дели на дъждовно, снежно и ледниково.

Реките с дъждовно подхранване се характеризират с извънредно променлив режим.

Протичащите в тези реки водни количества са подложени на големи колебания, които зависят изключително от падналите валежи.

Ходът на водните им количества и водните стоежи през годината следва хода на падащите дъждове.

Към този тип принадлежат реките в Испания /освен планинските/, Ирак, Мала Азия, северния бряг на Африка /от Тунис до Мароко/, Калифорния, Чили, южната и западната част на Австралия.

Този тип реки преобладават и в Южна Европа.

Дъждовно подхранване от друг тип имат реките в климатичните области с тропични и мусонни дъждове.

Те имат пълноводие през лятото.

Такива са реките Амазонка, Конго, Ориноко, Ганг, Брахмапутра и реките от Далечния Изток.

Реките със снежно подхранване се намират в зоната с трайно задържане на снежната покривка.

Характерно за тях е ясно изразеното пролетно пълноводие, което зависи от запасите на вода в снега и интензивността на снеготопенето.

Изменението на водните количества в тези реки не следва хода на валежите.

В чист вид този тип подхранване не съществува никъде.

Най-близо до този вид подхранване може да отнесем реките в северните части на Сибир и на Канада, където снежната покривка се задържа 8 – 10 месеца и голяма част от водата си реките получават от топенето на снега.

Много реки водят началото си от ледници и вечни снегове, които се образуват във високопланинските райони.

За тях казваме, че са реки с ледниково подхранване.

Техните водни количества зависят не толкова от валежите, колкото от температурата.

Тяхното пълноводие съвпада с най-високите годишни температури през месеците юли и август, а маловодието им е през зимата, когато поради замръзване липсва въобще повърхностен отток.

Подземно

подхранване

Реките с предимно подземно подхранване имат сравнително по-постоянен воден режим.

Подземното подхранване на реките зависи от произхода на подземните води.

У нас такива реки са Златна Панега, Девня и други по-малки рекички.

Смесено подхранване

Обикновено в подхранването на реките вземат участие едновременно по няколко от изброените вече видове подхранване.

Такова подхранване на реките се нарича смесено подхранване и най-широко разпространеното подхранване в природата.

Съществуват обаче реки, където при формирането на оттока вземат участие всички видове подхранване.

Като пример може да се посочи р. Дунав, която има ледниково, дъждовно, снежно и подземно подхранване.

Реките върху територията на нашата страна имат изключително смесено подхранване с предимство на един или друг вид подхранване през различните сезони.

В зависимост от подхранването на реките през различните сезони и от различните източни за подхранване, в коритото на реката непрекъснато се изменят водните стоежи, водните количества, наклонът на водната повърхност и скоростта на течението.

Изменението на тези елементи с течение на времето се нарича воден режим на реката.

В режима на речния сток могат да се отделят редица характерни периоди /фази/ в зависимост от измененията на условията за подхранване.

На повечето реки се различават пълноводие, маловодие и отделни по-големи или по-малки приливни вълни.

Пълноводието в зависимост от условията на неговото формиране може да бъде пролетно, лятно или пролетно-лятно.

То се характеризира с най-голяма за годината водност, висок продължителен подем на водните стоежи, обикновено съпроводен с излизане на водите от коритото на реката и заливане на крайбрежните тераси /лъки/.

Пролетното пълноводие се предизвиква от главния източник за подхранване на реката /на равнинните реки – от снеготопенето, на високопланинските реки – от топенето на вечните снегове и ледниците, в мусонните и тропически зони – от падането на летните дъждове/.

За реките от дадена климатична зона пролетното пълноводие ежегодно се повтаря в един и същи сезон с различна интензивност и продължителност.

Топенето на снега във водосборните области на равнинните реки обуславя възникването на пролетното пълноводие, а топенето на високопланинските снегове и ледниците, както и падането на дъждовете създават пълноводие от пролетно-летен и летен тип.

В периода на пълноводие на повечето реки се извършват най-ярко изразени изменения на коритото.

Ето защо казваме, че то е най-важният период в живота на всяка една река.

Основните характеристики на пълноводието са следните:

• начало и край;
• продължителност;
• максимален воден стоеж и водно количество.

Една от характеристиките на пълноводието е неговият обем, т.е. сумарното количество вода, пренесено от реката в този период.

На някои реки по време на пъноводието протича 50 – 90 % от годишния отток.

Маловодието е фаза от водния режим на реката, която се характеризира с продължително задържане на ниски водни стоежи вследствие на силното намаляване или прекратяване на повърхностния сток.

Обикновено в този период реката се подхранва предимно за сметка на притока от подземни води.

Времето за настъпване и продължителността на маловодието зависят от факторите, определящи водния режим.

На много реки се различават лятно и зимно маловодие.

На други реки маловодието се появава през есента, обикновено след лятното засушаване.

В останалото време на годината се наблюдават средни води /средни водни стоежи/ – преход от пълноводие към маловодие или преход от маловодие към пълноводие.

На повечето реки през тези преходни периоди в резултат на паднали течни валежи се наблюдават отделни приливни вълни.

Приливните вълни са относително краткотрайни, с различна интензивност и големина независимо от общия ход към понижение или към повишение.

10 любопитни факта

за

река Дунав

На 29 юни държавите по поречието на р. Дунав отбелязват Международния Ден на река Дунав, който цели да привлече общественото внимание към значението на реката за регионите и устойчивото използване на водите ѝ.

Именно на тази дата през 1994 г. в София е подписана Конвенция за опазване на река Дунав. През 2004 г. по предложение на Международната комисия за опазване на р. Дунав, за първи път 29 юни се организира кампания „Ден на Дунав“. Като символ на подкрепа в страните по поречието на Дунав всяка година на много места в Стария континент се организират множество фестивали, конкурси и инициативи за опазването на реката. Днес, в чест на Международния Ден на река Дунав, ви предлагаме да се гмурнем надълбоко и да обърнем внимание на 10^-те най-любопитни факта за Дунав.

1. Втора в Европа

Река Дунав е втората по дължина река в Европа, след Волга.

Извира от платото Баар в планината Шварцвалд, Германия.

Нейната дължина е 2850 км.

2. Воден басейн

Реката Дунав е дълга 2 850 км, а нейния водосборен басейн е с площ от 802 266 km².

Дълбочината на Дунав на места е повече от 30 метра.

През месеците май и юни реката има най-голямо пълноводие.

3. Свързва 10 държави

Река Дунав тече през 10 държави:

• Германия,
• Австрия,
• Словакия,
• Унгария,
• Хърватия,
• Сърбия,
• България,
• Румъния,
• Молдова,
• Украйна.

4. Завършва с три ръкава

При вливането си в Черно море Дунав се разделя на три ръкава – Килийски, Сулински и Георгиевски.

Най-северният – Килийският ръкав, е граница между Румъния и Украйна.

Средният ръкав — Сулинският, е най-пълноводният и най-дълбокият.

Южният – Георгиевският ръкав тече  в естественото си корито, което е почти незасегнато от човешка дейност.

Между Килийския и Георгиевския ръкав се разпростира делтата на р. Дунав, на площ от 4340 km².

5. Четирите столици

Река Дунав преминава и през цели четири европейски столици.

Това са Виена, Братислава, Будапеща, Белград.

Точно поради това, тя винаги е била важен търговски път, който е свързвал Черноморието с Централна Европа.

6. Една от най-

застрашените реки

Река Дунав е включена в списъка на най-застрашените реки в света, изготвен за Световния ден на водата през 2007 г.

По нейното течение има стотици защитени екологични области и резервати.

7. Островите в р. Дунав

В река Дунав има 120 малки наносни острова, като 70 от тях са български.

Най-големите острови са:

• Житния остров (дълъг 100 км и широк 25 км) – в Словакия,
• о-в Маргит и о-в Чепел – в Унгария,
• о-в Персин (42 кв. км) – в България.

Остров Персин (4-ят по големина остров на р. Дунав) е разположен от 560,50 км до 576 км.

Той е с елипсовидна форма, има дължина над 14 км и ширчина до 5 км.

Известен е също като о-в Белене, защото се намира сесевероизточно от град Белене .

8. Най-големият пролом

в Европа

Дунавският пролом Железни врата, между Сърбия и Румъния, е най-големият пролом в Европа (132 км).

Най-тясната част на пролома е широка само 150 м, но точно тук река Дунав достига най-голямата си дълбочина – 50 м.

9. Огромно природно богатство

Биоразнообразието на река Дунав може да се сравнява с това на Големия бариерен риф в Австралия.

По делтата на реката Дунавската биосферна администрация отчита, че има повече от 5000 отделни вида животни и растения по поречието.

Освен това на Дунав се намира и най-голямото количество тръстика в целия Свят.

Река Дунав е разположена на кръстопътя между Централна и Източна Европа и това я прави търсено и предпочитано място за обитание сред дивите животни и птици.

10. Дунав и културата

Първите данни за водния път, наречен Дунав, са описани подробно в литературата още от дълбока древност.

Най-ранните достоверни сведения за р. Дунав се съдържат в съчиненията на древногръцкия историк Херодот от 5 век пр.н.е.

В литовските народни песни Дунав се споменава по-често, отколкото най-дългата литовска река Неман.

В поредицата „Стар Трек“ има клас малки космически кораби, наречен „Дунав“, използван от Звездния флот на Федерацията, най-вече в епизодите на „Стар Трек: Космическа станция 9“.

К Р А Й