ИЗ “ГОЛЕМИТЕ ЛЮБОВИ НА БЪЛГАРСКИ ПОЕТИ И ПИСАТЕЛИ” НА ВЕНЕЛИН МИТЕВ

Елисавета Багряна… Дора Габе… Яворов… Боян Пенев…

Яворов е първият мъж в живота на Дора Габе

През 2006 година имах продължителен разговор с Явора Стоилова – дъщеря на племенницата на Яворов. Попитах я: “Не смятате ли, че се забъркахте в скандал, лансирайки тезата, че стихотворението “Две хубави очи” не е посветено на Мина Тодорова, както пише във всички учебници по литература, а на Дора Габе?” 

Тя отвърна: “Скандалите зависят от това как ще бъдат представени фактите. Който се докосне до Яворов, винаги се забърква в някакъв скандал, защото всичко около него е  толкова шумно и театрално, толкова интересно и опасно. Той е огън, който изгаря всички. Дори вкъщи около името му винаги е витаела някаква тайнственост, някаква загадъчност, някаква легенда.

Дора Габе твърдеше, че “ДВе хубави очи” е посветено на нея. Тя често идваше у нас, говорили сме по този въпрос и е възможно да ми е повлияла. В края на живота си Дора забрави Боян Пенев, забрави много други истории и се опита да слее своя успех с неговия. Тя беше красива във всички възрасти и имаше очи, които никога няма да забравя. Според мен тя е била единствената жена, която е могла да направи Яворов щастлив, ако е останал с нея. В крайна сметка обаче не е важно чии са тези две хубави очи, които поетът възпява, според мен те са събирателен образ.

Майка ми смяташе също, че вероятно нито Мина, нито Дора, нито нонка, нито която и да било жена е вдъхновила поета за “Две хубави очи”, а негово собствено дете – момче, родено от майка българка, която по-късно се омъжва в Швейцария.”

Приживе Дора Габе споделя, че огненият чирпанлия нито веднъж дори не я е целунал. Но твърдеше, че възвишената поетична изповед “Две хубави очи” е посветена на нея. Преди смъртта си тя оставя стихотворението “Женска кръв” с изричното указание да бъде публикувано чак след смъртта й.

То говори, че Яворов е не само нейният учител по поезия – безумно влюбен, обладан от желанието тя да бъде първата българска поетеса, но и първият мъж в живота й:

А твойта сянка 

идва и ме пита

нося ли от “болката”

в очите си. Нали ти

на нея ме разпъна пръв!

Свещена и греховна женска кръв…

Така че е имало защо поетът всяка сутрин да оставя букет бели теменужки пред прага на дома й.

Ако разлистите различните енциклопедии, ще срещнете три рождени дати на Дора Габе: 1883, 1886, 1888. Навремето злите езици шушукат, че тя сама поправя в паспорта си 3 на 8, защото е по-лесно. Поо-късно, при поредната смяна на паспортите, обяснява, че просто е сбъркала в рождената си дата – вместо вярното 9 писала 8, и настоява да запишат, че е родена през 1898. да, но нямало как – щяло да излезе, че Яворов е любил 7-годишно момиче. И досега има литературни историци, които се съмняват, че рождената й дата е 24 август 1888 година – убедени са, че й се “губят” поне 3-4 години. Дора Габе доживя стоте, но не го призна. Предпочете да се лиши от честването на вековния юбилея, за който сигурно щяха да пристигнат най-големите поети и преводачи от цял свят, защото името й отдавна бе прехвърлило пределите на България. Да се чуди човек защо й е трябвало да крие годините си, като и в дълбока старост бе чаровна, да не говорим, че по дух си остана все така невероятно жизнена, огнено-метежна, фатална жена.

Поетът Стефан Цанев отбелязва в спомените си, че тя вече прехвърляла 90-те, когато му казва: “Че какво ми е? Я вижте.” И запретва полата си: “Бедро на 60-годишно момиче!”

Леда Милева описва по интересен начин старата си приятелка: “До преклонна възраст тя запази страстта си към мъжете. Който й харесваше, веднага му хвърляше властен поглед. И тогава, както и сега, в София всеки се интересуваше кой с кого и къде…”

“А бе, жена, жадна за любов – разказва Евтим Евтимов. – Веднъж се заварихме в писателското кафене и Дора ме повика на масата си: “Виж с какъв мъж съм! Подходящ ли е за мен?”, запита игривата поетеса. Огледах го добре, въпреки че направих уговорката, че все пак разбирам повече от жени. И отговорих: “Аз съм “за”. А тя скочи: “Бъркаш – стар ми е”. По това време Дора беше на 87, а човекът нямаше повече от 57″, връща лентата назад авторът на “Горчиво вино”.

Съвременници на дора Габе я описват като смайващо красива, с лебедова шия и големи очи. Кокетна и пъргава.

Когато през 1905 година пристига в София, Дора (Изидора) Габе има амбицията да завоюва парнас и се оставя под опеката на известната по онова време поетеса Екатерина Ненчева. Двете делят стая в хотел “Империал” и се надпреварват в търсенето на рими. Ненчева е убедена, че лирата на нейната скъпа талантлива приятелка трябва да бъде “настроена” от най-добрия учител и я представя на 27-годишния Яворов, който по това време е директор на Народната библиотека. И както става в красивите романи, между тях пламва любов.

Впрочем при първата им среща младата дама не го харесва: “Сух, чер,  коса над веждите, очите му нямаха израз, защото го боляха. Само гласът му беше хубав. Не само хубав – топъл, мек глас, който издава вътрешния чар на поета.”

Много скоро обаче не по-малко пламенната от него Дора разбира, че го харесва и като мъж. И двамата не си го признават отведнъж. Притесняват се. Той й пише през ден писма и всяко от тях е най-малко по 3-4 страници. Дава й литературни съвети, поправя и дори дописва стиховете й, съдейства й да печата в най-престижното литературно списание “Мисъл”.

Не са ли песните ми твои,

щом като в тях е зърното,

което ти зася… – пише Дора Габе в стихотворението си “Защо”, посветено на Яворов, но публикувано чак през 1978 година.

Именно тя прави първата крачка отвъд платоничната любов. Изпраща му свой портрет, рисуван от известен художник. Яворов го поставя в кабинета си и като истински кавалер се чувства длъжен да й отвърне със същия жест.

Така се ражда една голяма любов. “Безсъниците” – едни от най-вълнуващите и дълбоки стихове на гениалния поет, са посветени на палавата добруджанка. Спомнете си:

От други свят съм аз – не си виновна ти,

дете на прах-земя, на прашните мечти;

не си виновна ти, от тебе исках аз

не сажди на страстта, а дух кристален мраз…

Поетесата за пръв път признава за любовта си с Яворов 37 години по-късно – през октомври 1964 година, когато в Чирпан се отбелязват 50 години от смъртта на поета. Тогава тя прочита от сцената няколко негови писма до нея. “Когато се запознахме, аз ви сънувах нощи една подир друга… Аз ви обикнах от първото виждане и се уплаших от вас. Когато по-късно не можех вече да не ви кажа, че ви обичам, аз скрито се боях да не сте ме обикнали и вие, Дора. Аз съм длъжен да отправя едно предупреждение, Дора – додето съм с ума си поне!… Вие трябва да се пазите да ме обикнете. Оставете ме да ви обичам само аз – и тъй ще бъде по-добре”, изповядва Яворов в едно от писмата си.

В друго писмо  той се кълне, че е готов дори да се обеси заради нея; в трето заявява, че “тигъра, за какъвто се има” тя е успяла да превърне в едно малко котенце с лентичка на шията, което само подскача около нея да я забавлява.

След мноо десетилетия поетесата твърди, че един ден той пристига в хотела, където тя живее. Приятелката й Екатерина ненчева не е там. Сама е. А по онова време било нечуван скандал да дойде мъж в хотел, в стаята на момиче. Дора страшно се смущава. Яворов се извинява, успокоява я, че няма да остава, дори не сяда. Казва й само: “Аз дойдох да ти кажа…” Не заявява направо, че й прави предложение за женитба, заклева се само, че има сериозни намерения. И й подарява книга на Хайне с красноречив автограф: “На първата българска поетеса Дора Габе”.

“Аз много се уплаших – разказва по-късно тя. – Спомням си, че му казах така: “Ами аз съм дала дума на един момък, че като завърша своето образование, ще се оженя за него.” И Яворов тутакси се отдръпва: “Моите уважения към вашия избраник!”

Всъщност тя се чувства объркана, не знае как да постъпи. От една страна, се ласкае, че най-големият поет на България е влюбен в нея, посвещава й стихове, но от друга – потиска я сподирящата я мълва по неин адрес, която обикаля средите на столичната бохема. А и не се е отказала от мечтата си да следва филология в Швейцария.

Яворов е отчаян. Той пише писмо до Петър Габе, бащата на Дора, в което го моли да не пуска дъщеря си да учи в чужбина, тъй като там можело да пропадне.

В навечерието на заминаването си Дора отива при него. Той се разхожда нервно из стаята и говори, без да спре: “Не заминавайте! Тази чужбина тегли всички ни, но малцина се връщат оттам израснали”.

“В гласа му имаше толкова загриженост – спомня си по-късно поетесата. – Стоях безпомощна в своето разколебано решение, което не исках да издам. Само рекох: “Колко сте добър! Колко сте идеален!”

Но заминава. И макар че от време на време двамата си разменят писма, те са по-скоро израз на любезност, отколкото истински сърдечни. На всичкото отгоре един от българските студенти в Женева – бъдещият писател и критик Петко Росен, който се пише приятел на поета, му разказва в писмо, че вижда Дора в компанията на различни мъже. Яворов е сломен, решава да сложи край на връзката им и й изпраща жестоко прощално писмо, което тя ще помни цял живот.

Ще минат 60 години от тази раздяла и през 1987 година Дора Габе ще направи следното признание: “Човек се нуждае от една голяма любов. За целия си живот само една. Аз обичам истински само Яворов! Аз и досега сънувам само Яворов!”

През 1907 година Дора се връща в България и става учителка в родното си село Харманлък, Добричко, но търси възможност да се види с него, за да му обясни, че Петко Росен е просто интригант и го е излъгал. Яворов упорито я отбягва. Когато най-сетне успява да влезе в кабинета му в Народната библиотека, той я посреща хладно, вади от портфейла си портрет на Мина Тодорова и й казва: “Ето кой е вече в сърцето ми”.

ДОРА ГАБЕ СЕ ПОКРЪСТВА ЗАРАДИ БОЯН ПЕНЕВ, ТОЙ Я ЗАРЯЗВА ЗАРАДИ БАГРЯНА

След като не успява да се сдобри с Яворов, през 1908 година Дора Габе сключва брак с един от най-ерудираните мъже на България – литературния историк и критик, писател, поет, музикант и всепризнат любовник проф. Боян Пенев. Преди това обаче тя подлага на изпитание чувствата му: заминава за родното си село в Добруджа за цели два месеца.

Но в една снежна нощ той пристига в добруджанския чифлик на баща й и й дава да се разбере, че няма да позволи помежду им да застане Яворов. Професорът смята, че мургавият чирпанлия е покварен мъж и никога не го кани на гости, макар че в дома му често идват почти всички писатели и професори от университета.

Бащата на Дора – Петър Габе, харесва Боян и още през следващите дни сядат да обсъдят къде и как ще направят венчавката. Защото има един проблем: Дора е еврейка и трябва да се покръсти от най-стария поп в Добруджа. Намират го и тя става източноправославна.

Венчават се на 7 януари 1908-а.

“Миличкото ми, ако си в тая минута при мен, сигурно бих те удушил от обич… Искам да си спомням топлината на ръцете ти, на устните ти, цвета на оная пъстра блуза, усмивката ти, дъха ти… Всичко, всичко… Боже мой, аз не съм привикнал да понасям толкова много щастие, то спира дъха ми, аз трябва с твърдост и мъжество да го удържа… Мисълта, че ти ме обичаш, ми доставя наслада, каквато не съм изпитвал никога в живота си”, пише Боян Пенев на Дора десет месеца след сватбата им, на 19 октомври 1908.

Скоро Дора забременява, но той е рядко амбициозен млад учен и преценява, че още е рано да имат дете. Дора се съгласява да направи аборт. Но никога след това не успява да забременее. Лекува се дори във Виена, подлага се на невероятно сложни и болезнени процедури, но и тамошните лекари не могат да й помогнат.

Какво толкова харесва у Боян Пенев една от най-красивите жени на България по онова време?

Не друг, а неговият приятел Атанас Буров се чуди и се мае как се е стигнало до този брак. “Дора Габе бе хубава жена, гореща, сластна и приятна. Боян Пенев – грозен, осакатен, страшен като Пенчо Славейков… Кривоуст… Аз, ако бях жена, никога не бих се доближила до него. А Дора го взе за мъж. Просто необясними неща!”, възкликва легендарният банкер.

Много е писано, че Дора и Боян се разделят заради Елисавета Багряна, че “вечната и святата” просто й отмъква съпруга. Това не отговаря на истината. Когато Боян и Багряна се срещат и започват да кроят общи планове за бъдещето, той вече от шест години не живее вече с Дора. Тя му прощава безброй изневери с негови студентки, но идва време, когато чашата на търпението й прелива. В дома им се натрапва една от дъщерите на езиковеда проф. Любомир Милетич – Олга, и постоянно безсрамно флиртува с Боян. За голяма изненада на поетесата благоверният й не само не отблъсква досадницата, напротив, влюбва се в нея.

Следват сцени на ревност, все по-(чести разправии и през 1917 година двамата се разделят.

Дора изпада в тежка депресия. Уплашен за здравето й, баща й я взема със себе си на едно дълго пътуване из Добруджа, докато по поръчение на правителството прави анкета за тригодишното управление на румънците в този край. А след това изпраща дъщеря си във Виена, за да забрави Боян.

Поетесата престава да пише и е пред прага на психически срив.

През лятото на 1918 година умира от “силна меланхолия” майката на Боян Пенев. Професорът по наследство също страда от тази болест. Затова, след като и г-ца Милетич го изоставя, той се хвърля да пише на Дора отчаяни писма с молба тя да се върне при него. И  заплашва: “Мама се помина. Навярно и аз ще свърша като нея с моята меланхолия и самотност!”

Дора му отговаря, че ако наистина е толкова зле, ще се прибере в България, макар че е болна.

Боян й праща телеграма: “Върни се, моля ти се, веднага!”

И тя се връща и двамата отново заживяват заедно. Оказва се обаче, че професорът е едно голямо дете – от него не може да се очаква нито вярност, нито отговорност. През лятото на 1920 той подновява връзката си с Олга милетич и през 1922 година тя му ражда момче – Владимир.

Този факт излезе на бял свят едва след смъртта на Дора Габе. В архива й бе намерена снимка на момчето, на гърба на която тя собственоръчно е отбелязала: “Синът на Боян”. Иначе за всички Владимир е син на съпруга на Олга Милетич – дипломата Никола Балабанов.

В живота на Боян Пенев се появява още една фатална дама, този път чужденка.Докато чете лекции по история на българската литература в Краков и Варшава, той и Дора Габе гостуват в дома на големия поет, драматург, литературен критик и преводач Ян Касперович в Поронин в Татрите. На Боян Пенев се пада по-приятната задача да развлича Маруся – красивата и доста по-млада съпруга на поета, докато Дора Габе работи всеки ден заедно с Касперович, вече тежко болен, над преводите на неговите “Химни”, които по-късно излизат в България и получават възторжена оценка.

Напълно в негов стил, Пенев се залюбва с Маруся и й обещава брак, след като се разведе с Дора. И полякинята хлътва по него и се заклева, че и тя ще стори същото. Но изненадващо Ян Каспрович получава парализа, Маруся се чувства длъжна да се грижи за него и това слага край на връзката й с Пенев. На следващата снимка Дора Габе и Боян Пенев със семейството на Маруся.

В писмо от 19 януари 1922 година, когато вече Боян Пенев и Дора Габе не живеят заедно, тя му пише: “Макар и разделени, далеч един от друг, само така ще се докосваме един до друг с онова, което наистина трябва да е същността на нашата обич. Бъди здрав и не се отказвай от нищо, което може да ти даде дори и най-малката радост. Целувам те, скъпи, скъпи, скъпи, едничък на целия божи свят до края на дните ми! Твоя Дора”

Когато през 1924 година професорът се завръща в България, той вече окончателно е разделен с Дора Габе. “Лиза не се вмъкна между Дора и Боян. Те вече бяха разделени” – ще потвърди след време и сестрата на Габе – Бела Казанджиева, съпруга на проф. Спиридон Казанджиев.

Когато се запознава с Боян Пенев, Багряна е съпруга на царския офицер Иван Шапкарев и майка на момченце.

С младия капитан Шапкарев тя се запознава във Враца, където е учителка. Харесва го за доброто му възпитание, за неговата интелигентност и за това, че проявява литературни интереси. Но скоро се разочарова, тъй като в представите му офицерската съпруга трябва да си стои у дома, да се грижи за домакинството и от време на време да ходи на балове с мъжа си. Такова е тогавашното разбиране за ролята на жената. А и свекървата (на снимката Иван Шапкарев и неговата майка) се оказва властна македонка, с албанска кръв, която иска да я затвори вкъщи да готви, да пере и чисти – дотам, че младата поетеса е принудена да крие под мушамата на кухненската маса лист и молив, за да пише крадешком стиховете си.

През 1923 година вече настъпва дълбоко разстройство в отношенията с мъжа й и Елисавета багряна – Лиза, както я наричат близки и приятели, заминава за Германия и остава там близо година.

Един любопитен факт: Багряна напуска мъжа си точно в деня, когато става атентатът в църквата “Света Неделя” – 16 април 1925 година, при който загиват 134 души, а 500 са ранени.

Този ден “волната, скитницата, непокорната” отива да прибере багажа си от дома на Шапкарев с файтон. Макар и разделени, полковникът кавалерски я придружава. На връщане минава край църквата “Света неделя”, където той трябва да присъства на погребението на един генерал. На входа на църквата обаче дежурният офицер го връща – опелото вече е започнало, а освен това е забравил да си вземе задължителните за случая пелерина и ръкавици.

Когато се отдалечава, отеква страхотен гърмеж – атентатът.

Тази история разказва самият полковник Шапкарев пред Блага димитрова и Йордан Василев, когато те подготвят книгата си “Младостта на Багряна”.

“Лизи ме направи нещастен, но ми спаси живота!” – добавя с мъка бившият съпруг на “вечната и святата”.

Боян и Багряна живеят в къщата на професора на мястото на днешния хотел “Сердика”, срещу паметника на Васил Левски.

“Ще бъда най-щастливият човек, когато един ден отново си при мен… Ти, Лиза, не приличаш на никого, ти си съвсем друга. Обичам твоето спокойствие… Ти никога не губиш равновесие… Лиза, ще ми повярваш ли, че в целия свят нямам друг близък освен теб” – пише Боян Пенев до Багряна през февруари 1925 година, когато тя получава инфекция на кръвта и е в болница.

За разлика от нея обаче, той не успява да се разведе. Чак през 1927 година Пенев предприема стъпки за развод, но тогава пък почива бащата на Дора и от уважение към скръбта на бившата си спътница той спира делото. А после влиза в болница за операция на апендикса. Уж всичко минава добре и вече се готвят да го изпишат, когато съсирек от кръвта фатално засяда в сърцето. Емболия!

Извикват Багряна в клиниката, когато той вече е издъхнал. “Преди да чуя сватбени, надгробни чух слова”, ще напише по-късно тя в триптиха си “Реквием”.

Така до края на живота на Боян Пенев той и Дора Габе си остават съпрузи.

“Така свърши моят хубав живот!”, лаконично ще сподели след време винаги сдържаната за интимния си свят Багряна.

На опелото му в църквата “Света София” тя припада.

В “Книга за мъртвите ми приятели” поетът Стефан Цанев пише как “след ковчега на загадъчния естет Боян Пенев вървят две още по-загадъчни дами, потънали целите в траур, вървят те една до друга и изпод черните воали си хвърлят свирепи погледи. Едната е съпругата на покойника – Дора Габе, а другата – любовницата му Елисавета Багряна.”

Само че това не е истина. Дора Габе не присъства на погребението. По това време тя е в чужбина и не успява да се върне в България.

Багряна посвещава на Боян Пенев няколко прекрасни стихотворения и дори цял цикъл. В едно от тях – “Не те измести никой”, споделя:

Ти с въздуха край мене ме обгръщаш,

в кръвта ми влязъл, твоя пулс тупти –

не те измести никой в тази къща,

в която всъщност и не влезе ти.

А по повод на мълвата, че заради професора двете с Дора са смъртни врагини, тя казва следното: “Веднъж занасяха Дора, за да ни скарат: “Лиза е опасна, само как ти открадна Боян Пенев!” А Дора ги погледна съвсем спокойно и им отвърна по достойнство: “Боян Пенев е голям мъж и той може да има две жени!” Клюкарите млъкнаха като попарени, а в случая Дора прояви характер. Не случайно съм й посветила стихотворението “Нестинарска съдба”, където казвам, че участта на българката е такава: все да танцува върху жар”. На снимката виждате Елисавета Багряна и Дора Габе край морето – 1927 година, годината, в която Боян Пенев предприема стъпки за развод с Дора. Невероятно, нали?!

Най-напред в Дора Габе, а след това и в Багряна е влюбен и Йордан Йовков.

Дора се запознава с него през лятото на 1906 година чрез брат си Сеня, който е приятел с младия даскал в с. Долен извор, съседно на село Харманлък, където е родена. Тя току-що се е върнала от Гренобъл с диплома по френски език. Смайващо красива, облечена с моден тоалет от Швейцария, Дора сама ходи с кабриолет до границата да получава писмата си. Йовков веднага я харесва, но Сеня я държи далеч от него. Не дава никой да припари до нея. И всеки път, когато даскалът рече да се видят насаме, пристига и той. Разхождат се по шосето за Варна или сядат на раздумка в квартирата на Дора, но винаги тримата.

Накрая даскалът писател все пак успява да измоли разрешение от бащата на Дора да я разходи с кабриолет из полето. Там те се гонят на воля, но стеснителният Йовков не предприема нищо повече. Вероятно не е сигурен, че и тя го харесва, и се страхува от евентуален отказ.

Така я посреща и изпраща при всяко нейно гостуване през ваканциите в Добруджа.

После пътищата им се разминават и само от време на време чуват по нещо един за друг. Но Дора чете всичко, което той публикува. Особено разказите му за Добруджа.

Докато е на служба в българската легация в Букурещ, Йовков й пише тревожно писмо. Моли я да се застъпи за него да не го изхвърлят от работа – наклеветен е, че е негоден за тази служба, за да дадат мястото на друг. След нейната намеса обвинението отпада. През 1927 година Йовков се завръща в България със семейството си и в дома си го приютяват сестрата на Дора – Бела Габе, и съпругът й Спиридон Казанджиев.

Когато през 1934 година в печата се появяват първите части на романа “Чифликът край границата”, и Дора, и близките й разбират, че всъщност точно тя е прототип на главната героиня Нона. “Как можахте тъй да ме нагласите. Защо ме правите героиня на романа си?” – пита Дора. Той я успокоява, че е взел само външния й образ, силния й дух, нищо друго. Инак двамата, макар и рядко, се виждат или в дома на сестра й, или в кафене “Цар Освободител”, където присъства и Спиридон Казанджиев.

След смъртта на Йовков поетесата пише в спомените си: “Нищо не ме е сближавало видимо с него, но въпреки това трябва да съм чувствала много силно присъствието му в моя живот, щом като чувствам тъй силно липсата му.”

Това е единственото признание за чувствата й към големия белетрист.

До края на живота си Дора Габе гостува многократно в Добрич и Добруджа, взима участие в честванията, посветени на Йордан Йовков. Присъства и на откриването на негови паметници в Добруджа.

За разлика от Дора Габе Багряна е много по-словоохотлива за връзката си с Йовков.

Когато за пръв път се срещат, тя е само на 20 години, а той – на 33. Тя е още никому неизвестна пишеща дама, но и той е публикувал само няколко цикъла сантиментални стихотворения и десетина разказа, които още не разкриват големия му талнт.

“Каква чудновата бърканица от жена, дете и дявол!” – казва след време Йовков за нея.

Тя пък ще запомни “неговата особена, блага усмивка, тихия, топъл глас и мекия, малко пеещ, приличащ на нашия сливенски говор”.

Бързо намират общ език. Двамата са близки цели пет години – от 1913 до 1918. Понякога се срещат по няколко пъти на ден.. А когато веднъж не се виждат 10 дни, на единадесетия Лиза получава от него писмо от цели 24 гъсто изписани страници. “Тези десет дена прекарах в мълчание. Истинско мълчание – не продумах нито дума никому”, признава й той.

“Мълчеше. Никога не е изявявал външно чувствата си. Вместо това ми говореше за свои замисли, които, струва ми се, никому другиму не доверяваше”, споделя по-късно поетесата.

Стеснителността на Йовков вероятно не е единствената причина за пасивността в отношенията му с Багряна. По това време той получава мизерна заплата като библиотекар и редактор в Министерството на външните работи, която едва му стига за хотел и храна, а Лизи е дама, която иска подаръци, пътувания, динамичен светски живот.

През Първата световна война, когато Йовков е кореспондент от фронта на “Военни известия”, той й пише от окопите дълги, много поетични писма. “Сега по нас цъфтят нарове. И всички тези безброй ярко алени цветове аз обричам на Вас”, изповядва в едно от тях влюбеният писател.

Но колкото повече опознава Багряна, толкова по-ясно си дава сметка, че тя не отговаря на идеала му за съпруга – за любеща къщовница, домакиня и добра майка, която да не ламти за обществени изяви, а да му осигури спокойствие да работи. Точно така формулира той своята представа за идеална съпруга пред свой приятел. На всичкото отгоре сестрата на Багряна и годеникът й съобщават, че скоро се канят да минат под венчилото и настояват той и Лизи да им станат кумове. В този момент свръхчувствителният Йовков внезапно пребледнява, веселото му настроение изчезва, той е видимо притеснен – Църквата забранява на кум и кума да се венчаят помежду си!

От този ден насетне Йовков постепенно се отдръпва от Багряна. Само след няколко месеца, на 15 декември 1918 година, вече 38-годишен, той се жени за младата студентка по история Деспина, която изцяло отговаря на идеала му за съпруга. На следващата снимка: Йовков със съпругата си и дъщеря си.

Но Багряна продължава да изпитва към него най-топли чувства и когато той умира едва 47-годишен, тя пише in memoriam стихотворението си “Жътварят”:

В потайна мисъл и мълчание обгърнат,

загледан някъде възбог и вдън сърцата,

замина той оттук и няма да се върне:

във свойта гръд го взе любимата – земята…

Що се отнася до Дора Габе, тя, след като се разделя с Боян Пенев, изживява една много красива любов с публициста и дипломат Тодор Христов (на следващата снимка) и даже се готви да мине под венчило с него. Защитил докторат по право в Белгия, през 30-те и 40-те години на миналия век той работи в нашите посолства във виена, Берлин, Анкара и Москва. Преди това пък пише стихове, някои от които публикува в периодичния печат. Затова в лицето на Габе открива сродна душа и крои красиви планове за общо бъдеще с нея, но през юни 1940 година той е покосен от инфаркт в Москва, където няколко месеца преди това е назначен за пълномощен министър.

Интересно в случая е, че преди да срещне “връстницата на всички поколения”, както наричат Дора Габе, Тодор Христов е влюбен в Елисавета Багряна. Срещат се в ямболското село Автане, където 17-годишната Лиза е назначена да учителка, а той, едва 20-годишен, е директор на същото школо. Тя го обиква от пръв поглед – строен, със сини очи, изискан и романтичен. И най-вече, също като нея пише стихове. Даже й посвещава едно от тях:

Душата ти – гора от сребърни дървета,

и в нея – чудни белоснежни птици.

Душата ти – на нежний здрач мечтата,

и в него – неразпламнали искрици…

Но после тя заминава за София, за да се запише в университета. “Дойде да ме види в хотела. Двамата дълго си говорихме тихо, че животът ни разделя и ние трябва да приемем това – спомня си Багряна. – Разделихме се тъжничко, но смислено. Всеки пое по своя път.”

Следващият “общ” мъж на двете поетеси е Александър Ликов – също дипломат и публицист. Той току-що се е върнал от дългогодишна емиграция като комунист (дадена е амнистия и се прибира в България), когато се запознава с Дора Габе, вече 50-годишна, но скоро между тях се разгаря такава огнена любов, че започват да стягат сватба. Дори датата е определена. Но в еуфорията около подготовката на предстоящото събитие влюбената и щастлива Дора прави фатална грешка – запознава любимия си с Багряна.

По това време Багряна е сама. Матвей Вълев, с когото живее под един покрив след смъртта на Боян Пенев, вече си е отишъл от този свят. В деня на погребението му тя проплаква пред своята посестрима Дора Габе: “Не знам как ще продължа да живея без него!” Това е първата среща на двете поетеси след години на мълчание, след като “вечната и святата” отнема на Габе съпруга й Боян Пенев. Но сега тя е притеснена, нещастна и моли съперницата си да й прости за предишните грехове. Твърди, че е абсолютно променена след смъртта на матвей Вълев, и се кълне, че вече не може да подари сърцето си на друг мъж.

Нека кажем и няколко думи за този рядко интересен човек, популярен навремето хуморист, покорил сърцето на голямата поетеса.

Багряна се запознава с Матвей Вълев в Берлин през есента на 1923 година. Преди това той е влюбен в любимата на най-близкия си приятел Христо Смирненски – Женя Дюстабанова, пише й нежни писма и сътрудничи в редактираните от Смирненски списания “Българан” и “Маскарад”. А преди това е просто докер по Черноморието, дървосекач в Лонгоза, общ работник по железниците.

Но Женя не споделя любовта му и той заминава за Бразилия и остава там цели четири години, а когато се завръща, публикува чудесни разкази и пътеписи с южноамериканска тематика. Автор е и на пиеси, и на множество статии в периодичния печат, а заедно с Багряна двамата пишат пиесата “Госпожата”, поставена в народния театър, но без особен успех. През войната Матвей Вълев заминава като доброволец и загива мистериозно на 7 ноември 1944-та.

И така: Багряна остава сама. За да я разсее и изведе от депресията, Дора, великодушна и щастлива, най-чистосърдечно я кани на гости, за да я запознае с годеника си Александър Ликов и да й разкаже за подготовката на предстоящата им сватба. И прави фатална грешка! Защото Багряна й отнема и този мъж!

Как успява да омае този рядко интелигентен, много красив и магнетичен човек, за това тя никога не разказва, дори пред биографите си Блага Димитрова и Йордан Василев, които знаят доста от пикантериите в битието й.

Възлюбеният на Дора Габе не й се обажда няколко дни, след което неин приятел й съобщава крайно неприятната новина, че в дома на общи познати в квартал “Овча купел” Багряна се е омъжила за Александър Ликов и че двойката е благословена от самия патриарх Кирил.

Освен двата си официални брака Багряна има и няколко “попътни” любовни романа. Единият е с френския поет Люк Дьортен, с когото се запознава през май 1935 година в Барселона на конгрес на ПЕН клуба. Другият е с известния словенски изкуствовед Изидор Цанкар – професор, основател на специалността “История на изкуствата” в Люблянския университет, дипломат, полиглот и първи преводач на поезията на Багряна на словенски език още през 1933 година. През 30-те години на миналия век Багряна често му гостува и неслучайно и там, и у нас започват да я наричат “словенката”.

През 1930 година тя се запознава със сръбския поет и журналист Раде Драйнац, който работи у нас като кореспондент на югославски издания. двамата превеждат взаимно свои стихотворения, разговарят за модерната поезия, кроят нови творчески планове. Стихотворенията “Мансардни мечти”, “Поет” и “Изгнаник”, поместени във втората книга на Багряна – “Звезда на моряка”, са вдъхновени от неговия образ.

И все така – непоправим, авантюрист и скитник –

с очи разтворени широко, ненаситни,

отиваш. Дни и месеци без вести се губиш

и ще се върнеш пак в студена люта зима

да се кълнеш, че все така безпаметно ме любиш,

че радостта в света без мен е немислима,

че миналото е измама и кошмар,

а мисълта за мене като фар

е твойто корабокрушение огряла

и тук те е довела възроден и нов

за нов живот – без горест и раздяла –

в сияние на проста радост и любов…

(“Поет”)

В разговора, който имах с Багряна през 1988 година, тя между другото сподели, че големият наш учен фолклорист и литературен историк акад. Михаил Арнаудов, след като остава вдовец, един ден й предлага: “Госпожо Багряна, и двамата сме самотни, и двамата имаме еднакви интереси, не искате ли да се съберем?”

Сред големите любови на Дора Габе е и известният в миналото поет Йордан Стубел, автор на чудесни произведения за деца. Запазени са интересни писма между двамата, които показват, че връзката им продължава дълго, макар че той е с десет години по-млад от нея. Тя му помага, насърчава го да пише, но изведнъж, неизвестно по какви причини, се разделят и Стубел се жени за друга. Въпреки това си остават приятели. Нещо повече, Дора Габе се сближава със съпругата му и често им гостува вкъщи.  След 9 септември 1944 година Стубел е осъден от Народния съд. В затвора се разболява от туберкулоза и е освободен, но до края на дните му през 1952 година, а и дълго време след това, не се публикуват никакви негови творби.

Някои биографи на Дора Габе намекват за близост между нея и руския поет Константин Федин, както и с неколцина български интелектуалци. В писателските среди навремето упорито се говореше за любовна връзка между нея и поета добри Жотев, който е значително по-млад от нея (най-малко с 30 години!). По този повод ще цитирам Радой Ралин. В едно негово интервю четем: “Жената може да прави секс и след 90-годишна възраст. Дора Габе го доказа това нещо. Добри Жотев живееше в една стая с нея в Хисаря, в почивния дом на писателите. “Дорче, Дорче…” А тя: “Почакай, слънце.” Там ги знаеха всички и те не се криеха, смятаха го за нещо благородно.”

Сред любовните истории на “връстницата на всички поколения” е и една малко по-особена връзка, поне така носят слуховете – с мъж, комуто Дора Габе отстъпва жилището си, когато в началото на 50-те години я изпращат на дипломатическа работа в Полша. Междувременно обаче господинът се жени и когато тя се завръща от Варшава, остава на улицата, и то с възрастната си майка.

Като част от култерния елит на България Дора Габе и Елисавета Багряна участват в безброй съвместни мероприятия заедно до края на живота си. И никога никой не е чул от тях грозни думи помежду им. Нещо повече – демонстрирали са уважително отношение една към друга и не са отказвали участия само заради факта, че ще се срещнат очи в очи и ще си припомнят миналото…