1. Плавателните средства до края на робовладелския строй
Първата крачка за преодоляване на различни водни препятствия човекът вероятно е направил, когато е използвал случайно намерени плаващи дървета.
По късно хората се досетили и започнали да свързват няколко дървета едно към друго с помоща на лико.
Така се появили саловете.
Задвижването на саловете ставало чрез гребане с ръце или чрез отблъскване от дъното с помощта на дървен прът (кол).
Постепенно първобитните хора разбрали, че кухият дървен ствол плава доста по-добре от случайно падналото във водата дърво.
С овладяването на огъня и каменните сечива те започнали да правят лодки, издълбани от един дънер – еднодръвки.
Краищата на дънера били заостряни, а вътрешността – издълбавана чрез изгаряне и издялване.
Еднодръвките били тежки и тръдни за управление, но в развитието на първобитния човек те представлявали огромен напредък.
Такива лодки еднодръвки и сега се откриват по време на разкопки.
Едновременно с това хората са правели и лодки с обшивка от кожа, укрепена с дървени пръти.
Тези лодки били по-слаби и нетрайни, но за сметка на това доста по-леки и удобни за пренасяне.
За да избегнат заливането с вода, хората започнали да закрепват отстрани на еднодръвките дъски. Така са се образували бордовете, а еднодръвката останала като основна греда – кил.
През този период прътът, с който се управлявал салът или еднодръвката се откъснал от дъното и се появило греблото.
Това дало възможност на хората да навлязат в доста по-дълбоки води.
Така се появили първите гребни кораби.
Със зараждането и развитието на робовладелския строй за пръв път се създали възможности да се използва организирано трудът на много хора за построяване на по-големи кораби, които не били по силите на отделни строители.
Наличността на евтина работна ръка определила и основния движител през робовладелския строй – греблото.
Макар че тогава се появили и първите ветрила, те били използвани само при попътен вятър и не било нужно да бъдат усъвършенствани.
Корабоплаването придобивало все по-голямо значение в икономическия живот на хората.
Големи гребни кораби (както търговски, така и военни) срояли почти всички древни народи.
Известни са например гръцките и римските кораби с два и три реда гребци на всеки борд – биреми и триреми.
Триремите достигали дължина до 50 метра, а екипажът им наброявал повече от 200 души, повечето от които били гребци.
Управлението се осъществявало с управляващи гребла, закрепени по бордовете в кърмовата част на кораба.
Древните мореплаватели нямали никакви навигационни уреди и се ориентирали единствено по очертанията на брега, слънцето и звездите.
Въпреки това има доказателства, че са предприемали доста смели далечни плавания, включително и пресичане на океаните.
2. Поява и развитие на ветроходните кораби
Ветрилата се използвали като спомагателен движител още на гребните кораби, но истинско развитие те получили след разпадането на робовладелския строй в обществото.
Евтината работна ръка изчезнала и се наложило да се прибегне до друга енергия за задвижване на корабите.
Главните усилия на хората били насочени към развитието и усъвършенстване на ветрилата.
Успоредно с това се усъвършенствали и корабите.
С увеличаване площта на ветрилата се наложило да се повиши и устойчивостта на корабите.
Премахването на гребците дало възможност бордовете да се правят по-високи, а това повишило мореходните качества на корабите – те станали по-здрави и се заливали по-трудно от вълните.
Моряците се научили да променят бързо и лесно посоката на ветрилата и движението на корабите вече не зависело от посоката на вятъра.
За революционни промени в корабоплаването се считат замяната на управляващите гребла с кормило (рул) през втората половина на XIII век както и пренасянето на магнитния компас от Китай в Европа в края на XIV век.
Морският транспорт и търговия започнали бурно развитие особено след Великите географски открития.
Края на XV век Христофор Колумб открил Америка, Васко да Гама – пътя за Индия около Африканския континент.
В началото на XVI век Фернандо Магелан осъществил първото Околосветско пътешествие.
Всичко това дало мощен тласък в развитието на ветроходите, които се появили в края на XIII век.
Едни от първите чисто ветроходни кораби били нефите.
Те били едномачтови кораби с правоъгълно ветрило, със силно повдигнати краища и с управляващо гребло.
Нефите се движели бавно, управлявали се трудно и не били устойчиви на дрейф (странично преместване или снос на кораба от вятър, течение, вълнение).
През XIV – XV век най-голямо разпространение получили тримачтовите кораби – караки.
Те били по-маневрени и бързоходни поради развитите ветрила и поставеното в средата на кораба кормило.
По-малките караки се наричали каравели.
С този тип кораби били осъществени и Великите географски открития.
През XVI век се появяват галеоните – маневрени четиримачтови ветроходни кораби с голямо газене, пригодени за далечни плавания.
Върха в усъвършенстването си ветроходите достигнали при клиперите, които се появили през XIX век.
Те били красиви три- или четиримачтови кораби със силно развити ветрила, чиято площ достигала няколко хиляди квадратни метра.
Клиперите достигали скорост 21 възла (Възел – единица мярка за скорост на море. Един възел е равен на една морска миля, проплавана за 1 час или 1852 метра за час.)
Издължената и обтекаема форма на корпуса на корабите тип клипери дало възможност да се намали съпротивлението на водата, а от там и да се увеличи скоростта на кораба.
Повишила се и здравината на корпуса, защото започнали да се употребяват метални свързващи елементи, а подводната част на кораба била обшивана с медни листове.
Въпреки голямото съвършенство, което достигнали, ветроходите обаче все повече не отговаряли на нарастващите исисквания на търговията.
Скоростта им зависела твърде много от силата и посоката на вятъра, за тяхното управление бил необходим голям екипаж, а силно развитите мачти и ветрила затруднявали механизирането на товароразтоварните операции.
Прокопани били и първите изкуствени канали (Суецкият и Панамският), които много съкращавали морските пътища.
Но тези канали се оказали недостъпни за ветроходните кораби поради трудното им маневриране в тесни акватории.
Корабостроителите се принудили да търсят решение на тези проблеми чрез нов източник на енергия за задвижване на корабите.
3. Създаване и развитие на корабите с механичен двигател
Годината е 1784 – шотландският инженер Джеймс Уат изобретява първата универсална парна машина.
Трябвало само някой да постави парната машина на борда на кораб и така да осигури задвижването му.
За пръв успешен опит се счита параходът, построен през 1787 г. от американецът Джонатън Фич.
По-късно през 1807 г. , американецът Робърт Фултън обединява всичко създадено дотогава и създава параходът “Клермънт”, с което довежда до успешен край делото на предишните строители на “кораби с парна тяга”.
През 1819 г. на тримачтовия кораб “Савана” били поставени едноцилиндрова парна машина и гребни колела.
“Савана” станал първият параход прекосил Атлантическия океан.
Всъщност за това плаване “Савана” използвал много повече ветрилата, отколкото гребните си колела, които лесно се демонтирали и прибирали на палубата.
Отначало параходите в много отношения отстъпвали на ветроходите. Парните машини били тежки и несъвършени, като изисквали пренасяне на голям запас от въглища за сметка на полезния товар. Ниският коефициент на полезно действие на гребните колела не осигурявал на параходите достатъчно висока скорост.
Едва към края на XIX век с усъвършенстване на парния двигател и след появата и развитието на по-модерен движител – гребният винт (1819 г.) параходите се наложили над ветроходите.
За това много допринесло и откриването на Суецкия канал през 1869 г. и на Панамския – през 1914 г.
“Архимед” e първият параход с гребен винт.
Построен е през 1838 г. от английския изобретател Френсис Смит по поръчка на Британското адмиралтейство.
Дължината му е 37,5 m, широчината — 6,7 m, газенето — 3 m, товароподемността — 237 t.
Гребният винт с диаметър 2,1 m се задвижвал от две парни машини с мощност 45 конски сили всяка.
При изпитванията „Архимед“ развива максимална скорост 9,8 възела.
В началото на XX век параходите постепенно преминават на течно гориво, което им осигурява редица предимства.
През 1787 г. в Англия Джон Уилкинсън построил първия железен кораб, с което било поставено началото на съвременното стоманено корабостроене.
Постепенно парната машина е изтласкана от по-съвършени двигатели.
Още през 1897 г. Парсънс в Англия създава кораб с парна турбина, която се налага като главен двигател на кораби с голяма мощност.
През 1903 г. в Русия е построен първият кораб с дизелов двигател с вътрешно горене – речният танкер “Вандал”.
През 1912 г. в Дания е създаден “Зеландия” – първият океански кораб с такъв двигател.
В съвременния флот преобладават моторните кораби, които са снабдени със съвършени, мощни и икономични дизелови двигатели.
Вече съществуват и граждански кораби, които се задвижват с атомна енергетична уредба.
Първият е съветският ледоразбивач “Ленин”, който бе построен през 1959 г.
К Р А Й
Published: Sep 20, 2023
Latest Revision: Sep 20, 2023
Ourboox Unique Identifier: OB-1496368
Copyright © 2023