Там, край горската поляна,

върху клоните на дряна,

Косе Босе, птиче мило,

в шумата гнездо си свило,

за да мъти яйчица-

мъничките си деца…

Но веднъж за участ зла

Кума Лиса там дошла.

-Днеска си сварих чорбица-

рекла хитрата лисица,-

само че за да е вкусна,

трябва яйчице да пусна.

Ти си имаш три на брой,

хайде, дай едно без бой.

-Рожбите си да ти дам?

Лисо, как не те е срам?

Но лисицата хитруша

не желаела да слуша.

-Давай, или с тоз трион

ще отрежа твоя клон!

Тъй му рекла и юнашката

си размахала опашката.

Косето от страх примряло 

и едно яйце ѝ дало.

Минал ден и пак Лисана

дошла е отзарана.

-Много вкусно бе яйцето.

Давай второ, птиче клето!

С много болка на сърце

дало Косето яйце,

свило се в гнездото, клетото,

и заплакало над третото.

Чул печалния му плач

Шаро, кучето пазач,

и изтичал да узнае,

кой сред клоните ридае.

За бедата щом разбрал,

Шаро гневно изръмжал:

-Ах, проклета мързелана!

Ще си пати, щом я хвана!

Чуй какво предлагам аз:

ще се скрия в този храст.

Дойде ли Лисана пак,

посочи и тоз шубрак

и кажи ѝ, че в шубрака

угоен петел я чака.

Ето, тъй се наговорили

и каквото рекли- сторили.

Хитрата Лисана

хванала се във капана

и вместо да се гощава,

трябвало да се спасява.

С бяг отчаян до премала

тя до вкъщи се добрала,

бързо вътре се затворила

и сама си заговорила.

-Вие, мои лапки мили,

бягахте със всички сили.

Ти, муцунке, пътя душеше,

а пък ти, ушенце, слушаше!

Ами ти, опашке рижа?

Теб не те ли беше грижа?

Я кажи ми, как помогна,

кучето като ме погна?

-Аз ли? Виках “Куче, виж!

Бързай Лиса да ловиш!”

-Ах, опашчице проклета!

Аз пък ще те дам на псето.

Но опашка щом подала,

Шаро я измъкнал цяла

и изпатили си всички-

лапи, муцка и ушички.

Тъй Лисана– хитрушана

със съдран кожух остана.