Хайдушки песни

Смъртната дружина

Събрали са се, събрали

цялата смъртна дружина,

горе ми на Маралово,

да ядат, холам, и пият,

и думат, и хоротуват.

Три пъти комбос фърлили,

три пъти в една утрина –

все се Стоянум падаше

в Граматиково да поде,

кметът да си заколи.

Стоян Герджиков думаше:

– Герджиков още Шиваров,

не бива, холам, не бива,

че йе на мене вуйчо ми,

вуйчо ми, та майчин ми брат.

Пък Герджиков му думаше:

– Станвай, Стойене, та върви,

че тебе ше заколиме!

Той стана, Стоян, та тръгна,

в Граматиково отиде

на вуйчово си дюгенье,

Като го виде вуйчо му,

той на Стояна думаше:

– Стойене, мое унуче,

айде във къщи да подем,

да турим хлябът да едем.

– Не бива, вуйчо не бива,

че я съм пратен за скоро,

мене ме прати Герджиков,

да дойдеш, вуйчо, да дойдеш,

да дойдеш, че му трябуваш.

Станали, та са тръгнали.

Вървяли, що са вървяли,

Стигнали гора зелена,

до едно дърво високо

седнали да отпочинат.

Стоян вуйчо си заколи.

Радул войвода

Дават са и наддават са

едирненският владика

с своите млади дяконе

и султан Селим из Стамбул

с своите паши везири.

Владика дава Бачково,

Бачково с манастирите;

патрика дава Влахерна

заедно със аязмата;

султанът дава-наддава –

Горньо Лозене и Долньо

в София темна чаршия

заедно с абаджиете –

който си хване Радула,

Радула, млада войвода,

и жив да ми го докара

в София града-голема.

Никой са нае, не нае,

ни турчин, ни арнаутин,

ни етрополски българин,

ни цариградски циганин;

наел са Лало кръвави,

Радуловата роднина,

да иде да го улови.

Излезал Лало, шурей му

в софишка темна чаршия,

купил е жълта бъклица,

налел е вино червено,

па на планина отишал

и е весело извикал:

– Брате Радуле, Радуле,

дека ей, брайно, да дойдеш, ,

калеска да ти поднеса –

днеска е Петка-Петкана,

утре е света събота,

в други ден света неделя –

неделя ми е сватбата,

да дойдеш риза да земеш,

ленена и копринена,

с шарени, с пъстри ракаве

и с тютюрмени кенета.

Станал ми Радул, отишал

в София града голема,

на сватба да си сватбува,

дарове да си приима

и баш побащим да бъде.

Кога е било през нощта,

Лало отвори портата

и пусна върли сеймене

и Кула билюкбашия.

Хванале ми са Радула,

Радула, млада войвода,

назад му ръце вързале,

и букаи му туриле,

и в темница го хвърлиле.

Сеймене дума думаха:

“Днеска е Петка-Петкана,

утре е света събота,

в други ден света неделя –

Радула ще си обесим

под ковашките кьошкове.”

Радуловата майчица,

дребни си сълзи дорони

и при Радула отиде,

и на Радула думаше:

– Синко Радуле, Радуле,

един си, синко, на майка

и теб щат, сине, обесат.

Радул майци си думаше:

– Мале ле, стара майчице,

я иди, мамо на Мургаш,

та па са викни, провикни:

“Дружино верна, сговорна,

Радул ви лежи в темници!”

Послушала го майка му,

па на планина отишла

и на дружина извика.

Сьбрале са са дружина,

па са в София отишле,

пашата ми са хванале,

а Лала ми са вързале.

Кога е било в неделя,

Лало виси под порти.

Да знае Лало, да помни

сак са предава войвода,

как са продава роднина,

как са издава хайдутин.

Излел е Дельо хайдутин

Излел е Дельо хайдутин,

хайдутин, йенкесаджие

с Думбовци и с Караджовци.

Зароча Дельо, пороча

Деридерескимнем айене,

айене, кабадане:

-В селоно имам две лели.

Да не ми ги потурчите,

да не ми ги почорните,

че кога влезем в селоно

млочко щат майки да плачат,

по-млочко млади невести!

Гюлсуме Дельо зароча:

-Чувай са, Дельо, варди са,

че ти са канят, Дельо льо,

Деридескимнем айене,

айене и кабадане,

леят ти куршум сребърен,

за тебе, Дельо, да превият.

-Гюлсуме, любе, Гюлсуме,

не са е родил чилюкън

дену ще Дельо убие!

Нали ти казах, мамо!

Горо ле, майко хайдушка…

Нал ти казах, мамо, нал ти рекох

недей пуща кака Донка,

кака Донка, сама Донка,

не я пущай на чешмата,

на чешмата, на новата,

че там ходят, че там ходят,

турци ходят, коне водят,

че се канят, заканват се,

да убият кака Донка,

кака Донка, сама Донка!

Не послуша мама, не послуша,

че си пусна кака Донка,

кака Донка, сама Донка,

на чешмата, на новата.

Аз отидох, аз отидох

по-нагоре, по-надоле,

там намерих, там намерих

какините златни чехли!

Аз отидох, аз отидох

по-нагоре, по-надоле,

там намерих, там намерих

какина ми злат косичник.

Аз отидох, аз отидох

по-нагоре, по-надоле,

там намерих, там намерих

какината руса коса!

Аз отидох, аз отидох

по-нагоре, по-надоле,

там намерих, там намерих

какината мила глава,

отрязана, насечена,

насечена, захвърлена!

Че отидох, че отидох

по-нагоре, по-надоле,

там намерих, там намерих

какината тънка снага.

Донкината тънка снага,

насечена, разкачена!

Нал ти казах, нал ти рекох

недей пуща кака Донка,

кака Донка, сама Донка,

на чешмата, на новата!

Не искат жена войвода

Хубава горо

– Хубава горо – пусия,

де гиди пушка бойлия.

  Връщат се хора от пазар,

  мина ще Лазо чифлигар;

ей бука листи отрони –

куршум ще Лаза догони,

            войводо.

– “Връщат с хора от пазар,

мина ще Лазо чифлигар;

бре бука листи отрони –

            прокоба.

куршум ще Лазо догони

            за в гроба…

А палмък ми пали главата,

мъка ми мъчи душата,

            дружино.”

– Пръте за крушка трънушка,

де гиди клетва хайдушка.

  Знаен е Лазо по света,

  черен изедник и в кръвта;

ей зло на злия въздава

юнак, що шета за слава,

            войводо.

– “Знаен е Лазо по света,

черен изедник и в кръвта;

бре зло на злия въздава –

                 и нека! –

Юнак, що шета за слава

                 навека…

А жал ми е жалост-умора,

Лазова щерка изгора,                                             

дружино.”

Чавдар става хайдутин

         Посъбра Чавдар, понабра

         петстотин вакли овнета,

         хилядо овци с агнета,

         Намисли Чавдар да върви 

         във тази Стара планина,

         там с овце да си къшлува,

         домеж два остри баиря.

         Майка на Чавдар думаше:

         – Чавдаре, сино Чавдаре, 

         не ходи в Стара планина,

         не карай стадо на къшла – 

         старите хора казуват,

         пролетта й била дъждовна,

         лятото й било кишовно,

        зла зима щяла да фане,  

        зла зима като зла чума – 

        стадото жде ти домори.

        Чавдар на майка думаше:

        – Мамо ма, стара майчице,

        тва ли та й грижа фанало! 

        За мене кахър не бери, 

       аз са от зима не плаша,

       щото съм зайре приготвил 

       на овца и на агненце

       по купа сено зелено, 

       а на овните по двенки.

       Чавдар си майка не слуша – 

       закачи гега габрова,

       с меден си кавал засвири,

       помами пцета след него, 

       още овните и овцете, 

       изведе стадо в планина,

       домеж два остри баиря,

       зазими стадо на къшла.

       Зла зима й холан фанала, 

       зла зима като зла чума.

       Хранил е Чавдар, зобил е 

       от Коледа дори до марта –

       сичко са зайре свършило.

       Че му стадото замряло.

       Чавдар си стадото дереше  

       и ги на кръхци кладеше.

       Чавдар овните дереше 

       и ги на кладня трупаше.

       Най-подир умря овена,

       овена праворогия,    

       овена златогривия

       със девет росни ялъка,

       със девет звънци тучови

       и във тях малки звънчета 

       с дванайсе ясни гласчета.

       Нито кла Чавдар, нито дра,  

       че на кожата поседна,

       извади кавал да свири.

       Кавал му свири – говори: 

      ” Какъв занаят да фана?

       Не зная оран да ора, 

       не зная лозе да копам!”  

       Свирил е Чавдар, мислил е,

       па че си Чавдар намисли

       в гора войвода да излей. 

       На кладня гега закачи.

       “Пуста та, гего, оставям,

       стадо без овчар да пасеш! 

       Досега Чавдар кехая,

      отсега Чавдар войвода.

      Жда сбери млади юнаци, 

      в гора войвода жда хода!

      Че дръпна листо буково,

       засвири свирня хайдушка: 

       ” Кой има сърце юнашко,

       той при Чавдара да доде,

       зелена гора да ходим,

       върли хайдути да бъдем!”

ИНДЖЕ ВОЙВОДА И КОЛЕ

Заплакала е гората

Индже войвода говори:

– Коле ми, млад байрактаре!

Я слезни, Коле, по доле,

на града на Стамбол града,

на стамболските салани,

да ми събереш дружина,

до седъмдесе юнаци

със кавъклии мустаци,

със тънки пушки бойлийки,

със остри сабли вренгии.

Ка слезна Коле по доле,

на града на Стамбол града,

на стамболските салани,

па си не найде дружина.

Индже войвода говори:

– Коле ми, млад байрактаре!

Я слезни, Коле, по доле,

на града на Ибраила,

на ибраилски салани,

ега ми найдеш дружина,

се да са отбир юнаци,

със тънки пушки бойлии,

със остри сабли вренгии,

със кавърклии мустаци!

Ка слезна Коле по доле,

на града на Ибраила,

на ибраилски салани,

тамо си найде дружина,

до седъмдесе юнаци,

със тънки пушки бойлии,

със остри сабли вренгии,

със кавърклии мустаци.

До девет годин одиа,

а нищо не придобиа.

Разплакала се гората,

Размирила се дунята.

Индже войвода говори:

– Дружина, верни, сговорни,

удрете пушки на пушки,

ега се гора утаи,

удрете сабли на сабли,

ега се дуня умири!

Гьорги на Руска думаше

Гьорги на Руска думаше:

– Руске ле, първо венчило,

я подръж, булка, кончето,

да си пушката напълня!

Руска на Гьорги думаше:

– Герге ле, първо венчило,

бре, Герге, бе, Кара Герге,

къде ща, Герге, да идеш,

да са на мене обадиш,

ако ма някой попита,

да зная, да го излъжа!

Гьорги на Руска думаше:

– Руске ле, първо венчило,

като ма питаш, да кажа,

да та, Руске ле, не лъжа –

Манол ми хабер проводи,

Манол ми баш войводата:

“Де да е Гьорги, да доде,

да ми момчета събере,

момчета като вълчета!”

Руска на Гьорги думаше:

– Бре, Герге, бре, Кара Герге,

не ти ли, Герге, постигна

бащино тежко имане,

ами хайдутин ша идеш

при този пусти войвода,

войвода Манол хайдутин!

Не ти ли, Герге, постигна

агьли пълни със овци,

със овци, още с говеда,

дамове пълни с хергеля,

хамбари пълни със жито,

сандъци пълни с алтъни?

Гьорги й нищо не рече,

най си пушката напълни,

на кончето са преметна,

а че в балкана отиде,

да си момчета събере,

да ги при Манол заведе,

при Манол страшна войвода.

А че си Гьорги отиде,

отиде, веки не доде.

Зададе се облак темен

Зададе се облак темен

откъм гора, от Балкана;

дали ще е дъждец дребен,

или ще е буря страшна?

Ех, мой дядо, тежко време!

Ралото се едвам влачи

и след него сееш семе,

пот от чело, град от очи!

Кажи, дядо, защо плачеш

над тез дълги бразди черни;

от чер облак ли се плашиш,

или мрат ти деца дребни?

Кажи, дядо, че аз помня

какъв юнак напред беше;

бог да прости баба Стойна,

тя пееше, ти ореше.

Друг път – помниш? – лани беше:

аз заминах през гората,

сред юнаци ти седеше

като баща със брадата.

Какъв беше ти тогава!

Сега плачеш – защо, дядо?

Байряк ли се не развява,

или нямаш сърце младо?

“Ех, мой синко! Що ме питаш?

Чуй тоз гарван, де там грачи…

Но в село нели отиваш,

ще да видиш защо плаче

стар войвода след туй рало!

Там селото се е сбрало

на мегданя, за да гледа

мойте момци, мойте чеда!

Ти ще видиш там набити

на прътове, на върлини

на момците ми главите –

избиха се две дружини!

Двама братя воеводи,

двамата ми верни сина:

скарали се кой да води

бащината си дружина!

Тесни били планините

за несговорна дружина!

И стърчат им днес главите,

за да плаче кой как мине.

Боже, с гръм ти разсипи ме!

Ветре, в прах ти разнеси ме!

Да не гледам деца малки

и техните клети майки,

окол пръте как се късат –

ръце вдигат към главите,

и как после ще се мъчат

голи, боси и пребити.”

Закапаха едри капки,

летят, крякат гъски, патки:

буря страшна ще да ревне,

нели не са капки дребни.

секи тича, в село бяга,

дядо не ще да разпряга.

– Хайде, дядо, да вървиме.

“Стой да умра, помогни ми!”

Хайдушка песен

Кукувица кука

на зелена бука

за гора зелена,

за Стара планина,

горо льо зелена,

наша стара майко!

Войници се пишат

по войнишки села,

пък ний ще се пишем

на букова листа,

горо льо зелена,

водо льо студена!

Имаш ли за нази

шумка да ни пазиш,

шумка да ни пазиш,

сянка да ни хладиш,

горо льо зелена,

наша стара майко!

Храниш ли за нази,

български хайдути,

шарени агънца,

шарени агънца,

горо льо зелена,

водо льо студена.

В гора да ходиме,

в гора да живейме,

тебе да вардиме,

хайдушки да мреме,

горо льо зелена,

наша стара майко!

Хайдути на сватба

Николчо дума войводу:
– Войводо, холан, войводо,
хайде на Градец да идем,
на Градец у бащини ми –
баща ми жени брата ми,
по-малък братец от мене,
зема болярска дъщеря,
Славова, Славкехайова –
да идем, холан, войводо,
да идем, холан да видим,
като й баща й болерин,
що ще й даде баща й.
– Кома, Николчо, самичък,
ако не рачиш самичък,
земи си още едничък,
едничък от дружината,
земи си Генча Кючука,
Кючукът, кючук байрактар.
Аче са оттам тръгнали,
та са на Градец отишли.
Вечерта на момините,
когато пращат булката,
на момичето баща му
даде му до двеста овци
и триста коня хергеля,
пък на момчето баща му,
той няма какво да даде.
Николчу жалба дожеля,
разпаса кемер копринен,
изсипа жълти жълтици.
Никой Николча не позна,
ни майка, нито баща му,
сал го леля му познала.

Яна цвете брала

Яна цвете брала
из гора зелена;
не е цвете брала
из гора зелена –
брата е търсила,
брат си Михаила,
Михаил войвода.
– Ела, братко, ела,
ела ме посрещни,
голям дар ти нося,
тебе и дружина:
алян чървен байряк.
Скришом съм го шила,
шила и везала
от мама, от тати.
Откъде я зачу
Михаил войвода,
на юнаци дума:
– Сичките тръгнете,
гора пребродете,
Яна доведете,
че ми е сестричка,
хем ми е едничка
и ми е миличка.
Че са ми тръгнали
отбор ми юнаци
низ гора зелена:
гора пребродили,
Яна намерили.
Че са я завели
при нейния братец
Михаил войвода.
Отдалече Яна
брата си познала,
по-отблизо Яна
селям му подала:
– Добър ден ти, братко,
братко Михаиле.
Стана три години
из гората ходиш,
ходиш, хайдутуваш,
и на мене, братко,
хабер ми изпращаш
байряк да ушия
и да го донеса,
че ти е дружина
във гора без байряк.
Сега съм ти, братко,
байряка ушила,
на тебе донела.
Янин братец дума:
– Яно, мила сестро,
ставаш ли ми, Яно,
на мойте юнаци
тяхна мила сестра,
вярна байряктарка:
байряка да носиш,
юнаци да водиш?

Атланлъ Стоян войвода
 
Атланлъ Стоян вайвода
той си на Добри думаше:
– Добре ле, кючук байрактар!
 
Съблечи дрехи юнашки,
облечи дрехи овчарски,
овчарски каракачански.
 
Пеша ша та проводя,
на Стралжа село голямо,
на Стралжа на механата.
 
Когото, Добре, намериш,
хубаво да го почерпиш,
почерпиш и изпроводиш,
сам си с бакалче остани,
бакалче младо, глупаво,
па си бакалче изпитай,
ходят ли тъдяс хайдути,
ходят ли, виждат ли се?
Алтънлъ Стоян войвода,
със Добря, кючук байрактар?
Че стана Добри – Добре ле,
съблече дрехи юнашки,
облече дрехи овчарски,
овчарски – каракачански.
и нави бели навои,
и обу чикма цървули,
засука върви козяни,
нарами кука овчарска,
че си на Стралджа отиде,
на Стралджа село голямо,
на Стралджа на механата.
Когото Добре завари,
се го хубаво начерпа,
начерпа и изпроводи,
сам си с бакалче остана,
бакалче младо, глупаво,
че на бакалче думаше:
– Нещо щъ да те попитам,
право ми кажи, не лъжи –
ходят ли тъдяс хайдути,
ходят ли, та виждат ли са,
Алтънлъ Стоян войвода,
със Добря, кючук байрактар?
Бакалче Добри думаше:
– Добре ле, кючук байрактар!
Я дигни кука овчарска,
че си Стояна намери,
Стояна, млада войвода,
че са й потеря дигнало,
от девет села потеря,
десето село Стралджани,
стралджански пусти българи,
с султана Черкешлийския,
Стояна да си бастисат,
Алтънлъ Стоян войвода,
със Добря, кючук байрактар.
Че стана Добри, Добре ле,
нарами кука овчарска,
че при Стояна отиде
и на Стояна думаше:
– Алтънлъ Стоян войвода,
аз си бакалче попитах,
попитах и го разпитах –
тежка потеря дигнали,
от девет села потеря,
десето село Стралджане,
стралджански пусти българи,
с султана Черкешлийския,
да си Стояна бастисат,
Алтанлъ Стоян войвода,
и Добря, кючук байрактар!
Че стана Стоян войвода,
че къмто Стралджа погледна –
тежка потеря идеше,
най-напред върви султана,
султана Черкешлийския.
Стоян на Добри думаше:
– Добре ле, кючук байрактар,
снеми си пушка от рамо,
че си султана помери,
султана Черкешлийския,
в челото между веждите.
 
Че стана Добри, Добре ле,
че си сне пушка от рамо,
че си султана удари,
 
в челото между веждите,
Че се потеря разпиля,
един със един не видя.

СТОИЛ ПО ДВОРИ ХОДЕШЕ

Стоил по двори ходяше,

остри ножове триеше

и тънка сабя френгия.

Мама му седи в градинка,

ситен босилек разсажда

и черноока камшица.

Булка му влазя, излазя.

Мама Стоилу думаше:

– Стоиле, олум, Стоиле,

що триеш остри ножове

и тънка сабя френгия?

Къде, Стоиле, ша идеш,

къде булката оставяш,

булката неповърната,

хубава булка Стоянка?

Стоил майци си думаше:

– Майно ле, стара майно ле,

снощи ми хабер довтаса,

да са, майно ле, сбираме

на Алтън бунар кладенец,

войвода са ма избрали,

войвода, мамо, бунтовник,

бунтовник, мамо, размирник!

Стоянка дума Стоилу:

– Стоиле, първо венчило,

постой, Стоиле, почакай

и аз със тебе ша дода

въз твойта вярна дружина,

байрякът да ти развявам!

ТРИМА ХАЙДУТИ ПРЕДАДЕНИ

Събрали ми се, събрали

дор трима-мина другари,

хайдутство, холан, да правят

в Дели ормански балкани –

Генчо ми геленджийчето,

Юрдан ми сливенлийчето,

кирчо ми пазарджийчето.

Ходили малко и много,

ходили девет месеца,

герчо на Кирчо думаше:

– Кирчо ле, кардаш, Кирчо ле,

да идеш, кардаш, да идеш

в Пазарджик, Кирчо, на хана,

джепане да си откупиш,

барут и дребни куршуми.

Петко льо, капитанине

Петко льо, капитанине,

Петко льо, командирине,

яла са, Петко, откажи

от сванка пусто хайдутство.

На майка ти са додяло

по денем вода носене,

по нощем ризи перане,

юнашки глави скриване.

Майчо льо, стара майчо льо,

яз съм си янджиче проводил,

яз съм си янджиче проводил

в Стамбула града голема.

А га янджиче си доде

какви хабери ще носи,

тогава ша са откажа

от този пусти хайдутлук.

Продължението на
“Хайдути”,

интерпретирано
от Ирен Пейчева и Рая Атанасова
от Vа клас

Заран си рано, майка син си проводи…
Сърцето ѝ жално плачеше
и тайно на Богу хортуваше
Чавдара жив да останеше.
През гъста гора скитаха
Чавдара и майка му, 
па да намерят таткова му дружина.
Сина си татка прегърна
и хайдушка песен запяха.
Мале ле, мила мале,
язе аргатин не искам да бъда,
сърце юнашко хайдушко
в мене тупка,  не спира.
Майка Чавдара прегърна
и пак заръда, заплака…
-Юнак си ми ти, сине,
юнак за правда и за свобода!

Ирен Пейчева

Преди да тръгне 
той прегърнал майка си,
а тя жално плачела.
На Чавдар му станало тъжно,
но знаел, че друг избор няма.
Излязъл и изчакал
коня му да докарат.
Оседлал коня Чавдара
и тръгнал за Щип.
Дълго яздил той 
през гори и през полета,
за миг дори не спирал
дори и в мрачни и дъждовни дни. 
Стигнал той най-сетне,
а баща му го посрещнал сърдечно.
След като Чавдар се настанил,
татко му му показал оръжията,
с които нападат турците.
Легнал в Чавдар да спи,
но мислил дълго  върху това –
майчина заръка ли да изпълни,
или да последва сърцето си
в горите на Стара планина?!
Дълго мислил Чавдара
и накрая решил…
хайдутин като татка си да стане
и народа си от турците да брани.

Рая Атанасова