ВТОРО БЪЛГАРСКО ЦАРСТВО

I. ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ И УКРЕПВАНЕ НА БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА

1. Въстание на Асен и Петър

В 80-те години на XII в. вътрешното положение на Византия се характеризира с политическа нестабилност, породена от династически брожения, децентрализация на управлението, стопански упадък и засилване на социалните течения. Към тези неблагополучия се прибавят и военните неуспехи, които сполетяват Византия. През 1183 г. унгарци и сърби отнемат от нейната територия Белград и Средец, а две години по-късно норманите, предвождани от Гиом ІІ, завземат Драч. На 24 август 1185 г. те опустошават Солун и се насочват застрашително към Константинопол.
Разграбването на Солун от норманите дава храна на различни слухове. Говори се, че св. Димитър е изоставил покровителството на Солун. Сега той щял да помага на българите в Търново.

Из “История” на Никита Хониат (Византийският писател и историк Никита Хониат е роден в средата на XII в. В края на това столетие той е императорски секретар и управител на тема Филипопол. Починал е през 1213 г. Неговата “История” обхваща събитията в периода 1118-1206 г. Тя е едно от най-забележителните произведения на византийската историография.):
“След като вече мизите [българите] решили да се отделят от държавата и след като станали водачи на това зло лицата, които споменах, императорът тръгнал на поход срещу тях. Необходимо е да разкажа и събитията преди похода. Власите отначало се бавели и не се решавали да започнат въстанието, към което ги подстрекавали Петър и Асен, понеже се страхували от такава голяма работа. Двамата еднородни братя, за да освободят своите сънародници от този страх, построили храм на името на великомъченик Димитрий, в който събрали много и различни луди с кръвясали и разкривени очи, с разпуснати коси и проявяващи напълно останалите неща, които правят обхванатите от зли духове, и внушили на тези бесновати люде да викат с висок глас, че бог е решил да подари свобода на българския и влашкия народ и да премахне дългото им робство. Затова и Христовият мъченик Димитрий е изоставил Солун, тамошния си храм и пребиването си заедно с ромеите и е дошъл при тях, за да им бъде помощник и сътрудник в това дело. Тези безумци са дали за малко време отдих и из един път отново събрали по-голяма смелост, като че ли в нов припадък на болестта се възбуждали и почнали да викат в изстъпление и с крясък, че не е време вече за бездействие, но да вземат оръжие в ръце и дружно да нападнат ромеите. Заловените по време на войната да не оставят живи, а безмилостно да ги изколват и избиват, да не ги освобождават срещу откуп, да не отстъпват пред молбите им и да не се трогват от техните коленопреклонни молитви, но подобно на твърд елмаз да бъдат непреклонни към всяка молба и да убиват всички пленници. Въодушевен от такова предсказание, целият народ се въоръжил.”

Според друга мълва, във връзка с освещаването на църквата “Св. Димитър”, в Търново по незнаен път пристигнала чудодейна икона с образа на светеца. Разпространението на тези слухове разпалва въображението на жителите на Търново и неговите околности.
Вътрешните и външните несполуки на Византия стимулират българите да се вдигнат на въстание. Бунтът е предвождан от братята Иван Асен и Петър (Теодор) През лятото на 1185 г. те намират благоприятен момент за организиране на въстание. По повод сватбата на император Исак ІІ Ангел (1185-1195) с Маргарита – дъщеря на унгарския крал Бела, е въведен извънреден натурален данък. Това прелива чашата на недоволството. Самите византийски хронисти съобщават, че той ощетява в най-голяма степен българското население на империята.
Византийският хронист Никита Хониат съобщава конкретния повод за въстанието. Това е желанието на братята да получат послужебно владение – прония, в Стара планина. Те се държат дръзко пред император Исак ІІ Ангел и той нарежда да ударят Асен публично през лицето. Двамата братя се връщат в Търново и на 26 октомври – празника на св. Димитър Солунски – 1185 г. вдигат населението на бунт. По-големият брат Тодор е провъзгласен за български цар. Той променя името си на Петър в знак на приемственост със старото българско царство. Малко по-късно неговият брат Асен (известен и с прозвището Белгун) се титулува с българската владетелска титла. Различни исторически извори сочат единия или другия от братята за български цар. За кратко време въстанието обхваща цяла Северна България. През пролетта на 1186 г. Асен и Петър повеждат своята войска към старата столица Преслав, но силният гарнизон и укрепленията ги възпират и те нахлуват на юг от Стара планина.
През лятото на 1186 г. император Исак II Ангел предприема поход срещу въстаниците. Войската на Асен и Петър е малобройна и те се оттеглят на север от р. Дунав. Императорът преминава Стара планина, но като не среща никакъв противник, заповядва да бъдат изгорени снопите неприбрано жито и без да остави ромейски войници в градовете, се прибира доволен в Константинопол. За Асен и Петър става ясно, че в момента Византия няма сили да възстанови властта си северно от Стара планина.
Вече няколко десетилетия във византийската провинция Паристрион не се усеща силната централна власт на византийците. Управлението тук е оставено на местни владетели от български или кумански произход. Асен и Петър се завръщат с многобройни кумански отряди и много скоро налагат пълен контрол в Североизточна България. Непревзети остават само някои по-големи крепости, повечето от които по Черноморското крайбрежие. В хода на военната кампания по-малкият от братята – Иван Асен, изпъква като талантлив пълководец.

2. Поход на император Исак ІІ Ангел. Ловешки мир

През пролетта на следната 1187 г. Иван Асен привлича кумански съюзници и пренася сраженията в Тракия. При Лардея (Карнобат) българите са разбити, но малко по-късно в битката при Верея (Стара Загора) Асен побеждава византийците. Въстанието се разширява в югозападните територии на някогашната българска държава. В борбата срещу византийската власт се включва  сподвижникът на Асеневци – Добромир Хриз. Сраженията имат променлив успех за воюващите страни, което води до чести смени на византийските военачалници.
Въстаническите набези в Тракия, ръководени от Иван Асен и действията на Добромир Хриз, предизвикват втори императорски поход. През есента на 1187 г. Исак ІІ Ангел организира голяма военна кампания. Той решава да не рискува войските си в източните старопланински проходи и се насочва към Средец (София). Византийската армия презимува в Средец и през пролетта на следващата 1188 г. преминава Стара планина. Българите съсредоточават силите си в яката крепост Ловеч. Императорът обсажда крепостта, но след тримесечна безплодна обсада ромеите се оттеглят към Константинопол. Историците са категорични, че при Ловеч е сключен мир или поне примирие, но в изворите няма ясна информация за условията на мира. Със сигурност се знае само, че най-малкият брат на Асеневци – Калоян, е взет като заложник за спазване на договореностите. Единодушно е и становището на специалистите, че споразумението при Ловеч поставя началото на Второто българско царство.
Мирът дава възможност на Асеневци да възстановят българската държава, макар и в по-малки размери – между р. Дунав и Стара планина. Търново е определено за столица на царството поради естествената му защитеност и стратегическо географско положение. Ръководството на българската църква е поверено на търновския митрополит Василий, който е издигнат в сан архиепископ.

4. Борба с Византия за възстановяване на българските граници

През следващите пет години, между 1190 и 1195 г. цар Асен предприема мащабно настъпление на българските войски в земите на юг от Стара планина. С поредица от походи в различни посоки са завладени основни стратегически пунктове и е възстановена българската власт в старите граници на държавата. По Черноморското крайбрежие е превзето Анхиало (Поморие). С втори поход цар Асен завладява Ниш, Средец (София) и намиращия се в полите на Рила град Стоб. Преминавайки през Пловдив, той достига Адрианопол (Одрин), където разбива голяма византийска армия. Очевидни са целенасочените усилия на Иван Асен за освобождаване и политическо обединение на всички български територии от времето на Първото българско царство.
Иван Асен се възползва от междуособиците в Константинопол през 1195 г. Новият ромейски император Алексей III Ангел (1195-1203) предлага мир, но българите му поставят неизпълними условия. Те правят това съзнателно, предвид необходимостта от освобождаване на останалите български територии. Същата 1195 г. Иван Асен завзема Мелник, Струмица и други селища от долното поречие на р. Струма. На североизток са присъединени  Видинска, Белградска и Браничевска област. В едно от сраженията при Сяр цар Асен пленява зетя на византийския император севастократор Исак.

5. Византийски заговори

Успешните походи на Иван Асен към долното течение на р. Струма засилват опасенията в Константинопол за българска агресия към Бяло море. Такъв план може би наистина е съществувал, но е осуетен поради убийството на Асен през 1196 г. Византийският хронист Никита Хониат разказва, че причината за убийството е накърненото честолюбие на българския владетел, но нишките на заговора водят към Константинопол. Убиецът на цар Иван Асен – Иванко, най-вероятно е подбран от пленения в Търново севастократор Исак. Цар Петър обсажда Търново. Чаканата от заговорниците помощ от Константинопол не идва, а жителите на града явно не подкрепят Иванко. Той е принуден да търси спасение в Константинопол. На българския престол остава цар Петър.
Най-малкият от братята – Калоян, научава за случилото се и бяга от Константинопол в Търново. Цар Петър не притежава пълководческите умения на своя брат. Той успява да прогони Иванко и да поеме управлението на страната, но няма време да се изяви като държавник, защото още на следната  1197 г. става жертва на болярски метеж. След смъртта на Асен и Петър историческият жребий определя третият брат Калоян да довърши тяхното дело за пълно териториално възстановяване и международно признание на Второто българско царство.

II. БЪЛГАРИЯ ПРИ ЦАР КАЛОЯН

1. Цар Калоян и неговите съюзници срещу Византия

Калоян застава начело на държавата в момент на остра криза, породена от болярски амбиции и разнородни интереси. Той е добре запознат с живота във Византия и с атмосферата в българската столицата и знае как да се справи с метежниците. След като стабилизира положението в страната, новият български владетел насочва войските си към Тракия.
В края на XII в. Византия преживява поредния пристъп на децентрализация. Стремейки се към самостоятелност, притежателите на големи провинциални владения прекъсват връзките си с централната власт. Този процес се наблюдава и в земите, намиращи се в границите на Византия с България. Доказват го действията на Иванко, когото ромеите са назначили за управител на Пловдивска област, и на Добромир Хриз – управител на части от Северна и Средна Македония с център Струмица.
В интерес на държавните дела Калоян пренебрегва емоционалните спомени и се споразумява с Иванко – убиеца на брат си, за общи антиромейски действия, но през 1200 г. ромеите залавят Иванко с измама. Назначаването на новия ромейски управител Йоан Спиридонаки в Родопите с нищо не променя положението. Цар Калоян е в добри отношения с него.
Сходна е ситуацията и при другия болярин – Добромир Хриз, управителя на Струмица. Останал без подкрепа след междуособиците в Търново, сподвижникът на двамата братя е принуден да се подчини на Константинопол. По-късно той се обявява за независим владетел, превръща Просек в силна крепост и разширява владението си в Средна и Северна Македония. В критични моменти Добромир Хриз търси съдействие и подкрепа от Търново.

Възползвайки се от слабостта на Византия в борбата срещу отцепилите се местни управители, Калоян заедно със съюзниците си кумани организира редица набези в Тракия. През 1201 г. завзема крепостта Констанция (дн. Симеоновград), а след тридневна обсада превзема Варна – единствения град по Северното Черноморско крайбрежие, останал под византийска власт.
Докато цар Калоян воюва на изток, от северозапад нахлуват унгарците на крал Емерих ІІ (1196-1204) и превземат областта около Белград, Браничево и Ниш, която е предоставена на сръбския жупан и унгарски васал – Вълкан. Това принуждава българския владетел да търси мир с Византийската империя. Император Алексей ІІІ Ангел се съгласява пред надвисналата заплаха от нашествие на рицарите от Четвъртия кръстоносен поход. През месец ноември на 1202 г. те превземат от името на Венеция град Зара (дн. Задар) и обръщат поглед на изток. Мирният договор с Византия от 1202 г. признава официално голяма част от владенията на българската държава. Той дава възможност на Калоян да се насочи на северозапад и след няколко сражения по течението на р. Морава да освободи заетите от унгарците български земи с Ниш, Браничево и Белград.

2. Уния с Римската църква

През 1200 г. в Търново пристига писмо от папа Инокентий ІІІ (1198-1216), който се опитва да трасира пътя на рицарите от Четвъртия кръстоносен поход. Стремежът за официално международно признание не напуска Калоян и след победоносните сражения с Византия и Унгария. В края на 1202 г. след почти тригодишно мълчание, той отговаря на писмото на папата и поставя началото на продължителна и оживена кореспонденция между двамата.
Цар Калоян наблюдава как латинците, възползвайки се от династичните спорове на ромеите за короната, се намесват активно във вътрешнополитическия живот на Византия. Те предизвикват брожения и преврат в Константинопол. На 12 април 1204 г. рицарите от Четвъртия кръстоносен поход завземат Константинопол. На 16 май след много пререкания за император на новата Константинополска империя е избран Бодуен (Балдуин), граф на Фландрия и Ено. Блясъкът и богатствата на този най-голям европейски град ги заслепява и те “забравят”, че всъщност са тръгнали да освобождават Божия гроб. Византия се разпада на две по-малки империи с центрове Трапезунд и Никея и Епирско деспотство. Латинците основават в завоюваните от тях земи нова държава – Латинската империя със столица Константинопол.
В тази нова обстановка Калоян възстановява територията на българската държава. След Средец българите си връщат Призрен, Скопие, Охрид и други градове от днешна Македония. През пролетта на 1204 г. българският цар изпраща пратеничество при новите съседи в Константинопол. Рицарите отговарят, че той трябва веднага да им се почини, инак го чакат разорение и гибел.
По подобие на своя далечен предшественик княз Борис I, цар Калоян лавира в избора на институция, която да признае българската корона. При описаната обстановка той избира юрисдикцията на западното християнство. На 8 ноември 1204 г., след две години преговори българският владетел се обвързва официално с Римската църква. Търновският архиепископ Василий е определен за “примас” (духовен глава) на Българската църква, а специалният папски пратеник кардинал Лъв коронова Калоян за крал. Българският владетел подписва клетва и договор, с които признава върховенството на Римската църква.

3. България и рицарите от Четвъртия кръстоносен поход. Победата при Одрин

Унията с Рим е безспорен успех за Калоян. Тя има важен външнополитически ефект, защото официално приравнява българската държава с останалите страни. От друга страна, благосклонността на папата към България урежда проблема с Унгария. Споразумението донякъде отдалечава конфликта с кръстоносците в Константинопол, които не крият претенциите си към българските земи, принадлежали някога на Византийската империя.
Неуспешните опити за разбирателство с Латинската империя подтикват Калоян да сключи съюз с ромейската аристокрация от градовете на Тракия през зимата на 1204-1205 г. Нейни представители търсят закрила и военна помощ от българския владетел поради униженията, на които са подложени от латинците.
В изпълнение на съюзния българо-гръцки план, през пролетта на 1205 г. жителите на Димотика, Одрин и Аркадиопол избиват част от латинците, други пленяват, а трети прогонват. Калоян се намесва в събитията и приближава с многобройни войски Одрин. На 14 април 1205 г. близо до стените на града се разиграва ожесточена битка, в която загива най-изявената част от латинското рицарство. Самият император Балдуин е пленен и отведен в Търново.

4. Прогонване на латинските рицари от Тракия и Македония

След победата край Одрин Калоян настъпва в Тракия и Македония. В Пловдив византийската аристокрация се противопоставя на Калоян, за което е жестоко наказана, а градът е разрушен през юни 1205 г. Веднага след това цар Калоян се прибира в Търново. Според добре осведомения византийски хронист Никита Хониат в столицата е разкрит заговор и това принуждава Калоян да прекъсне военната кампания и да се завърне в Търново.
През пролетта на 1206 г. ромеите масово напускат войската на Калоян. Византийската аристокрация открито застава на страната на Латинската империя, подмамена от икономически придобивки. През следващите месеци военните сражения в Тракия и тема Македония не стихват. В повечето случаи инициативата за тях принадлежи на българите. Калоян воюва срещу латинците, но и срещу гърците, които са на тяхна страна. Земите на разстояние пет дни път от Константинопол към Солун са напълно разорени.
В началото на следващата 1207 г. цар Калоян се споразумява с никейския император Теодор І Ласкарис (1204-1222 г.) за съвместни действия срещу латинските рицари и нахлува в Източна Тракия. Опитът му да превземе Одрин с помощта на каменохвъргачки и специално обучени сапьори пропада, тъй като неговите съюзници кумани се оттеглят.
Скоро след това цар Калоян научава, че владетелят на Солун – Бонифаций маркиз дьо Монфера, е убит от българи край днешния град Комотини, и потегля начело на многобройна войска заедно със своите съюзници кумани към Солун. През септември 1207 г. той обсажда града в плътен обръч. Тук в нощта преди решителния щурм българският владетел неочаквано умира. Смъртта му е забулена в тайна. Някои историци смятат, че неговият убиец е предводителят на куманите Манастър, въпреки че в изворите няма преки доказателства за това.

Българските войници пренасят мъртвото тяло на своя цар в Търново. Смята се, че цар Калоян е погребан в църквата “Св. Четирдесет мъченици” в старата столица. В нея при съвременни разкопки е открито погребение на знатен мъж, който на дясната ръка носи голям златен пръстен с надпис “Калоянов пръстен”.

Цар Калоян стабилизира вътрешнополитическия живот в България и спечелва международно признание на своята държава. Той възстановява териториалната цялост на българската държава от времето на Първото българско царство. Активната външна политика на цар Калоян възпрепятства укрепването на Латинската империя и създава предпоставки за нейното бъдещо ликвидиране.

III. БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА ПРИ УПРАВЛЕНИЕТО НА ЦАР ИВАН АСЕН ІІ

1. България при цар Борил

След смъртта на Калоян слабата централна власт, осъществена от неговия племенник – Борил, довежда до силни сепаратистични тенденции. За самостоятелен владетел в Вардарска Македония с център крепостта Просек се провъзгласява Бориловият брат Стрез, а в Западните Родопи се обособява братовчедът на Асеневци деспот Алексий Слав . Първоначалният център на неговите владения е крепостта Цепина (до с. Дорково, Пазарджишко), а по-късно – Мелник. Стрез поддържа близки отношения със сърбите, а Алексий Слав – с латинските рицари. Синовете на цар Асен – Иван и Александър – наследници на българския престол, са отведени извън пределите на държавата в далечното руско Галичко княжество (в Югоизточна Украйна), тъй като са малолетни и са в опасност.
Борил се опитва да следва стъпките на своите предшественици. През лятото на 1208 г. с многобройна войска от българи и кумани той навлиза в Тракия, но 31 юли е разбит при Пловдив от латинските рицари. Три години по-късно цар Борил се съюзява с никейския император Теодор І Ласкарис за съвместни антилатински действия, но и тази инициатива е неуспешна. Тогава Борил се обръща към брат си Стрез. Той му дава титлата севастократор и заедно потеглят към Солун. В равнината при Битоля войските на братята са разбити от солунските барони и епирския деспот Михаил І Ангел Комнин.
Така южната граница на българската държава отново е изтикана към Стара планина, с което се обезличават усилията на тримата братя Асен, Петър и Калоян. Нещо повече. При усмиряването на размирици, предизвикани от кумани във Видинско през 1211 г., Борил е принуден да разчита на съдействие от унгарския крал Андрей II. В замяна на помощта унгарци и сърби си възвръщат Браничевска и Белградска област.
1213 г. е забележителна с поврата във външната политика на цар Борил. С посредничеството на папата той влиза в съюзни отношения с латинските рицари и унгарците. Съюзът с Константинополския император Анри (1206-1216) е скрепен с брака на императора с дъщерята на Калоян, чието име така и остава неизвестно. Същата година българският владетел Борил се жени за племенница на император Анри. Константинополският император жени другата си племенница за унгарския крал Андрей ІІ (1205-1223), а третата – за никейския владетел Теодор І Ласкарис. На следната 1214 г. България и Унгария сключват съюзен договор, който предвижда брак между дъщерята на цар Борил и унгарския престолонаследник Бела. Вероятно цялата тази система от договорености е насочена срещу сърбите на великия жупан Стефан Неман.
Сключените съюзи не дават видими резултати. През 1214 г. при загадъчни обстоятелства умира севастократор Стрез. След две години следва смъртта на император Анри в Солун. Алексий Слав се ориентира към съюз с епирския деспот Тодор Комнин, а година след това синовете на цар Асен се завръщат, подкрепени от руски дружини, и обсаждат Търново.
Слабото управление на цар Борил възражда социалното движение на богомилите. Все по-масовият му характер го принуждава да вземе решителни мерки. През 1211 г. той организира в Търново събор на българската църква срещу ересите и най-вече срещу богомилите. Въпреки че цар Борил лично ръководи събора, решенията му имат слаб резултат.

2. Цар Иван Асен ІІ. Разширяване на Българското царство

Неудачното управление на Борил завършва, когато в страната се завръщат синовете на стария цар Асен – Иван Асен и Александър. Както стана ясно, с помощта на руски наемници през 1217 г. те обсаждат Търново. Обсадата продължава седем месеца. Част от болярите в града минават на тяхна страна и отварят вратата на крепостта. През 1218 г. Иван Асен ІІ поема короната на българските царе.
Иван Асен II заема престола след 10 г. престой в Галичкото княжество. Новият български цар се адаптира бързо в балканската мозайка от многобройни държавици и самостоятелни области, чиито владетели участват в тъмни комбинации и неясни коалиции. Той урежда проблемите на северозападната граница, като се сродява с унгарския крал Андрей II. Спорните области – Белградска и Браничевска, се връщат на България като зестра в брака му с унгарската принцеса Анна през 1221 г. През следващите години династическите бракове се превръщат в любим прийом на Иван Асен при решаване на трудни дипломатически проблеми.
Иван Асен ІІ внимателно наблюдава процесите на Балканите, без да взима страна в изостреното съперничество между наследниците на Византия – Епирското деспотство и Никейската империя. От средата на второто десетилетие на ХIII в. на Балканите се издига Епирската държава. Нейният владетел Теодор Комнин (1215-1230 г.) изявява открито претенции към всички територии на бившата Византийска империя. Възползвайки се от междуособиците при Борил и слабостта на Латинската империя, той завладява Македония, Западна Тракия до р. Марица, а през 1224 г. ликвидира Солунското латинско кралство.
Очертаващият се сблъсък за завладяване на нови или за запазване на вече овладени територии трите заинтересовани страни – Никейската империя, Епирската държава и Латинската империя – обръщат поглед към България. Пръв започва преговори владетелят на Епирското депотство Теодор Комнин. През 1224-1227 г. той търси подкрепата на Търново срещу Латинската империя. В името на добросъседските отношения Иван Асен приема предложения съюз въпреки териториалните си претенции към Македония и Тракия. Договор е скрепен с брака на Мануил Комнин – брат на Теодор Комнин, и Мария – дъщеря на Иван Асен ІІ от първия му брак.
Към българския владетел неофициални предложения отправят и от Константинопол. След смъртта на латинския император Роберт дьо Куртене (1221-1228 г.) бароните в Константинопол търсят авторитетен и силен регент, който да поеме управлението на тяхната империя до пълнолетието на единадесетгодишния император Балдуин II (1228-1261). Те преговарят с бившия йерусалимски крал Жан дьо Бриен, с когото в крайна сметка сключват договор (9 април 1229 г в Пуруджа, Итария). Макар и неофициални, в предложенията се говори за годеж между Балдуин II и 2-3-годишната Елена – дъщеря от втория брак на цар Иван Асен ІІ. Чрез него българският владетел би станал настойник на малолетния константинополски император.

3. Битката при Клокотница и нейните сетнини

Теодор Комнин научава за преговорите и нахлува в България въпреки мирния договор. В сражението при Клокотница (до Хасково) на 9 март 1230 г. цар Иван Асен ІІ разгромява епирската войска и пленява деспота с цялото му семейство. Българският владетел завладява обширни територии, принадлежали до този момент на Епирското деспотство. Клокотнишката битка нарушава равновесието на силите на Балканите.
Без сериозна съпротива и кръвопролития падат Одрин, Димотика, Сяр, Пелагония (Битоля), Прилеп, Велика Влахия (Северна Тесалия) и Албания.  Иван Асен ІІ събира дъщеря си с Маунил Комнин и го праща да управлява в Солун като негов васал. С подобен статут е и новият сръбски владетел Стефан Владислав (1234-1249), който също се сродява с Иван Асен и признава зависимостта си от него.
След битката при Клокотница България се превръща в първостепенна сила в европейския югоизток, а нейният владетел Иван Асен ІІ по примера на цар Симеон се титулува “цар на българи и гърци”. Той започва да сече златни монети със своя лик. Посещава Света гора на Халкидическия полуостров и богато дарява манастирите. Както личи от грамотата, която издава на българския Зографски манастир, цар Иван Асен ІІ сключва договор и дава привилегии на търговците от адриатическата република Дубровник, описани в специална грамота от 1230 г.
Година след победата, през пролетта на 1231 г. бившият йерусалимски крал Йоан дьо Бриен е обявен за регент на Балдуин II (1228-1256) и е коронован за император на Латинската империя. Цар Иван Асен ІІ вижда в това заплаха за България и се ориентира към съюз с Никейската империя, която открито се противопоставя на латинците в Константинопол.

4. Възстановяване на Българската патриаршия

След разрива на Иван Асен ІІ с Константинопол у българския владетел назрява желание да прекрати унията с Рим, сключена от Калоян. И преди него българските владетели не променят с нищо религиозната практика в България, защото се отнасят към унията с Рим като към формален политически акт.
Папската курия изцяло подкрепя Латинската империя и това е удобен повод за скъсване на унията. Българският владетел се възползва от желанието на Никея – един от големите центрове на православието – за военен съюз с Търново и поставя въпроса за независима българска църква. В 1235 г. след сложни дипломатически ходове цар Иван Асен ІІ и никейският император Йоан ІІІ Дука Ватаци (1222-1254) сключват антилатински съюз в Галиполи. Той е скрепен с брака на деветгодишна дъщерята на българския владетел Елена с малолетния син на никейския император – Теодор ІІ Ласкарис (1254-1258). Императорът признава всички териториални придобивки на българите след Клокотнишката битка. Нещо повече – на църковен събор в Лампсак Търновската архиепископия е провъзгласена официално за патриаршия. Новият български патриарх Йоаким е ръкоположен в Никея.
Новите съюзници започват военни действия в Тракия. Те опустошават околностите на Константинопол, докато латинските рицари безпомощно наблюдават от градските стени. Тяхната империя е намалена вече до самата столица, нейните непосредствени околности и тясна ивица земя на малоазийското крайбрежие. На следната 1236 г. никейският флот обсажда града по море. Изведнъж българският владетел се оттегля от участие във военните действия. Вероятно той разбира, че неговите войници ще проливат кръвта си само за да може Йоан ІІІ Дука Ватаци да стане император в Константинопол.
В 1237 г. в Константинопол умира император Жан дьо Бриен. Цар Иван Асен ІІ реагира бързо. Той разваля съюза си с Йоан ІІІ Дука Ватаци, разтрогва брака на дъщеря си Елена и започва преговори с латинците чрез епископа на Перуджа. Съюзява се с латинците против никейците и с помощта на кумани и рицари обсажда силната крепост Цурулум (Чорлу). По време на обсадата пристига известие, че в столицата Търново внезапно умират царицата, едно от царските деца и патриархът. Цар Иван Асен ІІ решава, че това е Божие наказание, възстановява съюза си с Йоан ІІІ Дука Ватаци и връща Елена в Никея. Най-вероятно българският владетел разбира, че не може да очаква нищо от рицарите в Константинопол, което е причината за тази рязка промяна в неговата политика.
Последните години от живота на Иван Асен ІІ преминават спокойно. Към края на 1237 г. той се жени за дъщерята на Теодор Комнин – Ирина, която живее като пленница в неговия дворец, и престава да се интересува от Солун, който оставя на тъста си. Цар Иван Асен ІІ умира в мир с всички свои съседи на 24 юни 1241 г. Единствено по негово време България граничи на три морета: Черно, Бяло и Адриатическо. Споменът за величието на неговото управление е толкова силен, че се съхранява чак до епохата на Българското възраждане. Трансформиран в политиката на българската държава след Освобождението, той се превръща в непостижим идеал за българските политици.

IV. БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ ВТОРАТА ПОЛОВИНА НА ХІІІ В.

1. България при приемниците на цар Иван Асен ІІ. Териториални загуби и борба за власт

След смъртта на цар Иван Асен ІІ на българския престол в Търново сяда неговият най-голям син от унгарската принцеса Анна – Калиман І (1241-1246). Новият български владетел е едва на седем години и болярите от негово име сключват примирие за срок от две години с Никейската империя на Йоан ІІІ Дука Ватаци. Много преди началото на неговото царуване една нова сила от степите на Централна Азия нахлува в Европа – монголите (татарите). На връщане от похода им в Унгария през 1242 г. те минават през български земи. Цар Калиман І е принуден да им плаща ежегоден данък.
През август 1246 г. цар Калиман I внезапно умира. Според византийския хронист Георги Акрополит той е отровен. На българския престол е издигнат брат му от третия брак на цар Иван Асен ІІ – Михаил II Асен (1246-1256), който също е малолетен. В Търново управлява регентство начело с майка му Ирина, дъщерята на Теодор Комнин, а западните български земи с център Средец са под властта на севастократор Петър – зет на цар Иван Асен ІІ.
Възползвайки се от слабостта на българите, Никейският император Йоан ІІІ Дука Ватаци успява да превземе с минимални усилия българската крепост Сяр и веднага след това Мелник. Той разширява офанзивата в днешна Македония, където му се подчиняват Стоби, Велбъжд (Кюстендил), Скопие, Велес, Прилеп, Овче поле и Просек. Почти без съпротива той превзема Станимака, Цепина и др. селища в Родопите. Сега императорът предлага и сключва мир с българите, като обещава да не напредва по-навътре в техните предели. Река Марица става граница между българи и ромеи. Само пет години след Иван Асен ІІ стореното от него разширение на границите е заличено за няколко седмици почти без съпротива.
Същата година унгарският крал Бела IV (1235-1270 г.), подкрепен от сърбите на крал Стефан Урош І (1243-1276), завзема Белградска и Браничевска област и добавя към титлата си “цар на българите”. В отговор Търново активира своите отношения с града – република Дубровник на Адриатическото крайбрежие. Още в 1230 г. цар Иван Асен ІІ сключва търговски договор с дубровничани. В новото споразумение има и политическа част. Тя е насочена срещу сърбите на крал Стефан Урош. В изпълнение на този договор българска войска нахлува в Сърбия и опустошава всичко до Бело поле на р. Лим.
Успехите срещу сърбите и смъртта на никейския император Йоан ІІІ Дука Ватаци дават възможност на българите да си върнат поне част заграбеното от ромеите. В края на 1254 г. те настъпват в Родопската област и за кратко време си връщат Станимака, Перущица, Кричим, Перперикион и др. крепости. Новият никейски император Теодор ІІ Ласкарис (1254-1258) пресича Дарданелите и бързо достига до Адранопол. Двете войски се срещат на р. Марица. Според византийския хронист Георги Акрополит до сериозно сражение въобще не се стига. Българският цар е ранен и неговите войски бягат към Търново. На следната 1255 г. ромеите превземат отново всички български крепости в Родопите (но без Цепина) и в Македония.
Войната с Никейската империя се очертава като дълга и изтощителна. България търси съюзник в лицето на Унгария. Мирът с Бела ІV е постигнат с посредничеството на княз Ростислав Михайлович, който е зет на унгарския крал и тъст на Михаил ІІ Асен. Успоредно с това през 1255 г. българите изпращат 40 000 кумани, които плячкосват Тракия и се установяват на зимен лагер при Димотика. През пролетта на следната година Теодор ІІ Ласкарис прогонва куманите и се установява на лагер на р. Регина (дн. Ергене, Турция). Тук неочаквано пристига Ростислав Михайлович, който представя българската страна в преговорите за мир. Той се съгласява с всички условия на византийците, включително предаването на яката крепост Цепина. Българите губят земите около Шар и Осогово със Скопие, Призрен, Прищина и Велбъжд (Кюстендил), и областта около Враня. Недоволните боляри организират заговор и убиват Михаил II Асен.

На престола е поставен Калиман ІІ – син на севастократор Александър, който е брат на цар Иван Асен ІІ.
Година по-късно, в 1257 г., и той става жертва на заговор. В България започва продължителна междуособна борба за власт. Същата година в северозападните български земи се отцепва като самостоятелен владетел руският емигрант княз Ростислав Михайлович, който също започва да се подписва “цар на българите”.
Претендент за престола е боляринът Мицо, който е женен за Мария, най-голямата дъщеря на цар Иван Асен ІІ от брака му с Ирина, чиито владения са южно от Стара планина. Управителят на Скопска област Константин, син на Тих, който произхожда от стар български род, печели подкрепата на търновското болярство и е провъзгласен за български цар в 1257 г. Той се жени за Ирина, дъщеря на Теодор ІІ Ласкарис и Елена – внучка на цар Иван Асен ІІ, и приема името Асен (1257-1277).

2. Стабилизиране и външнополитическа активност

Мицо се оттегля във владенията си в Месемврия (Несебър) и започва преговори с ромеите да им предаде града срещу имение в Мала Азия. През 1263 г. опасността е отстранена от Мицо, но във византийски ръце остават Пловдив и цялото Черноморско крайбрежие заедно с Несебър.
Към грижите на Константин Тих Асен се прибавят и проблемите с унгарците. През 1257 г. те нахлуват в отвъддунавските български земи. На другата година българите изпращат войски, за да ги прогонят, но са разбити в Северински Банат. В 1261 г. унгарците нахлуват отново и временно овладяват Видин. Яков Светослав, който наследява владенията на Ростислав Михайлович, се признава за унгарски васал. Междувременно в 1260 г. в Търново пристига византийско пратеничество начело с приближения до император Михаил VІІІ Палеолог (1259-1282) писател и историк Георги Акрополит. Ромеите признават брака на Константин Асен и неговото царско достойнство.
На 25 юли 1261 г. никейският император Михаил VІІІ Палеолог (1261-1282) прогонва латинските рицари от Константинопол и възстановява Византийската империя. Преговорите в Търново нямат траен резултат. В 1263 г. между българи и ромеи започва продължителна война. Константин Асен привлича на своя страна Яков Светослав, комуто дава титлата деспот, и епирския владетел Михаил ІІ. Независимо от първоначалните успехи и прогонването на Мицо във Византия, в крайна сметка в тази война българите губят цялото Южно Черноморско крайбрежие.
През 1268 г. умира царица Ирина. Император Михаил VІІІ Палеолог изпраща пратеничество с предложение за мир. Мирът е скрепен с брака на българския владетел и Мария Кантакузина, племенница на императора. Той обещава да върне Анхиало и Месемврия, когато царицата роди престолонаследник, но когато това става, забравя обещаното.
Византийският император привлича унгарците и татарите на Ногай срещу българите. През 1273 г. татарите нахлуват и разоряват българските земи. След тази година техните нападения стават често явление и борбата с тях изтощава България. Същата година на северозапад братята Дърман и Куделин се обособяват в Браничево като независими.
При неизвестни обстоятелства цар Константин Асен си счупва крака и е принуден да се придвижва с колесница. Това затруднява много командването на бойни действия в гористите и пресечени местности на България. Неудачите на цар Константин Асен дават възможност на амбициозната и умна царица Ирина да се намеси във властта в Търново. През 1272-1273 г. нейният малолетен син Михаил е обявен за съцар. Проблемът с обявилия се за независим български деспот Яков Светослав тя решава, като първо го осиновява към 1275 г., а две години по-късно го отравя.

3. Цар Ивайло

Слабата централна власт, невъзможността за сериозен отпор срещу унгарци и византийци, татарските нападения и грабежи правят живота на българските селяни труден и несигурен. В България назряват условия за гражданска война. Византийските хронисти Георги Пахимер и Никифор Григора разказват, че един пастир на свине, когото те наричат Бърдоква (маруля) или Лахана (зеленчук), успява да организира голям боеспособен отряд, с който започва да громи татарите.
Истинското име на въстаническия предводител се съдържа в един единствен исторически извор – приписката от Свърлишкото евангелие. В нея той е наречен Ивайло, а в българската историография остава като “селския цар Ивайло”. Според Георги Пахимер Ивайло виждал светии, които го подбуждали към бунт, а според Никифор Григора бил просто разбойник, чиято дързост стигала дотам, че се нахвърлил върху царската власт и достойнство. Днес не е възможно да се установи с точност произходът на Ивайло. Прост свинар или талантлив разбойник, Ивайло успява да организира голям отряд, прогонва татарите на север и потегля към столицата Търново. В едно сражение през 1277 г. той разбива царската войска и убива цар Константин Тих Асен.
В Константинопол внимателно следят събитията в България. Император Михаил VІІІ Палеолог нарежда да повикат сина на Мицо. На специална церемония в двореца променят името му на баща му с това на дядо му Иван Асен. Женят го за императорската дъщеря Ирина и го провъзгласяват за български цар под името Иван Асен ІІІ.  След това той е изпратен в Търново и трябва да склони българските боляри да го признаят за цар.
В Търново царица Мария няма голям избор. Тя иска на всяка цена да запази българския престол за малолетния си син Михаил Асен. Царицата заповядва да отворят вратите на престолния град и през лятото на 1278 г. се омъжва за Ивайло.  Така един европейски средновековен мит и мечта за това как обикновен човек може да стане цар се сбъдва в България.
Разгневен, император Михаил VІІІ изпраща известния пълководец Михаил Глава срещу Ивайло, който на два пъти разбива византийците. Цар Ивайло насочва силите си към татарите, които нахлуват от север. Докато е зает с тях, част от търновските боляри детронират царица Мария, която е бременна от Ивайло, и заедно с малкия Михаил Асен я изпращат при вуйчо й – император Михаил VІІІ. На българския престол Търново сяда Иван Асен ІІІ.
След като се справя с татарите, Ивайло потегля към Търново, за да накаже неверните боляри. На 17 юли 1279 г. той разбива една ромейска войска на пълководеца Мурин край Диавена, а на 15 август – друга, предвождана от Априн.
Успехите на Ивайло хвърлят търновското болярство в паника. Доверието към Иван Асен ІІІ, когото смятат за византиец, напълно изчезва. Изразител на общото недоволство става боляринът от кумански произход Георги Тертер.
В началото император Михаил VІІІ се опитва да се справи с назряващото недоволство, като принуждава Георги Тертер да се ожени за сестра му Мария и му дава титлата деспот. Предишната съпруга и синът му Светослав Тертер са изпратени в Никея, в Мала Азия. Тези действия обаче не спират амбициите на болярина към властта и трона. В началото на 1280 г. цар Иван Асен ІІІ и жена му Ирина ограбват съкровището на българските царе и бягат във Византия. Болярите в Търново провъзгласяват Георги І Тертер за цар на българите (1280-1292).
Сега срещу Ивайло са и Търново, и Византия, и татарите. Изтощената му от непрекъснати битки войска започва да се топи. Много от неговите войници го напускат, а нови не идват. Не е ясно защо, но Ивайло отива при Ногай за подкрепа. Малко по-късно в лагера на татарския хан пристига и Иван Асен, който също търси съюзници срещу Георги Тертер. Тук по време на един пир Ногай заповядва да убият Ивайло, а Иван Асен ІІІ успява да се спаси.  Така завършва историята на “селския” цар Ивайло – действителен исторически разказ за една осъществена човешка мечта, който остава в паметта на българите.

4. Феодален сепаратизъм

При управлението цар Георги І Тертер и неговите приемници Смилец (1292-1298) и невръстния му син Иван ІV Смилец (1298-1300) политическият сепаратизъм през Второто българско царство е вече явна и трайна тенденция.
Една от първите му прояви е появата на малка самостоятелна политическа формация в северозападния край на българската държава – владението на братята Дърман и Куделин.  През 1273 г. те успяват да отвоюват Браничевската област от унгарците и създават там своето владение с център гр. Ждрело (дн. село Горнячка клисура в Сърбия). Двамата братя водят самостоятелна политика и с Унгария, и със Сърбия. През 1291 г. Браничевската област е включена в земите на бившия сръбски крал Стефан Драгутин (1276-1282) и настоящ унгарски васал, а българският цар Георги I Тертер не предприема нищо, за да я защити. Братята търсят спасение при хан Ногай.
В края на XIII и началото на XIV в. Видинското деспотство е най-голямото самостоятелно владение в България. Негов владетел е влиятелният деспот Шишман.  Той поддържа приятелски връзки с татарския хан Ногай. По-късно му се налага да даде клетва за вярност към сръбския крал Стефан Урош II Милутин и да ожени първородния си син Михаил за неговата дъщеря Анна Неда. Именно при Михаил ІІІ Шишман (1323-1330) Видинското деспотство се връща във властта на Търново.
В края на XIII в. претенции към самостоятелност предявява и едно малко владение в Подбалканската област, чийто център е крепостта Копсис (Анево кале) – близо до днешно Карлово. Тя е владение на братята Смилец – Войсил и Радослав. Братята активно участват в българо-византийските отношения. Подържат тесни връзки с хан Ногай и имат претенции към търновския престол, като разчитат на византийска подкрепа. По-късно от него се отделя Крънското деспотство на деспот Алдемир (Елтимир) – зет на цар Смилец.
През последната четвърт на XIII в. в България настъпва остра политическа криза. В това време на Балканите важен фактор на политическата сцена е Сърбия, която започва да прониква в Северна Македония. Тук тя мери сили за надмощие с Епирското деспотство. Болярите на Мелник, Прилеп, Битоля, Велбъжд (дн. Кюстендил), Просек, Скопие, Велес и др. преминават на страната на Византия. Между “Златната орда”, Сърбия и Византия политически разпокъсана България не им е равностоен противник. Безплодни остават и опитите за антивизантийска коалиция с Неаполитанското кралство, което се опитва да организира поход срещу Константинопол, за да възроди Латинската империя.
Цар Георги І Тертер не се противопоставя на сръбското нахлуване в Северна Македония. Напротив, през 1284 г. той се сродява със Стефан Урош ІІ Милутин (1282-1321 г.), като му дава дъщеря си Анна за съпруга. Същата година българският владетел сключва мирен договор с Андроник ІІ Палеолог (1282-1328 г.). Съобразно условията на мира цар Георги І Тертер получава обратно от Никея първата си съпруга и изпраща във Византия сестрата на Иван Асен ІІІ, която е задържана в Търново. Малко по-късно от Никея се завръща Тодор Светослав, който е обявен за съцар на своя баща.

5. Татарска хегемония

През 1285 г. около 10 000 татари нахлуват в българските земи и Георги І Тертер е принуден да се признае за васал на татарския хан. Синът му – Тодор Светослав, отива като заложник в Златната орда, а втората му дъщеря става съпруга на сина на татарския хан Чака. След 1285 г. върху българските монети, наред с образа на цар Георги I Тертер, стоят и татарски знаци.
През 1292 г. цар Георги Тертер загубва доверието на своя сюзерен хан Ногай и е принуден да бяга. Той е заловен от византийци и е пратен на заточение. Ногай налага на българския престол цар Смилец – владетелят на Копсис. Това е началото на пълна татарска хегемония. Следват редица татарски грабежи в Източна Тракия. Татарите опустошават, убиват и отвличат в робство. Положението допълнително се усложнява от политическата раздробеност и самостоятелната политика на местните владетели.
Малко преди да умре в 1298 г., цар Смилец жени дъщеря си Теодора за сръбския престолонаследник Стефан Урош ІІІ Дечански. Вдовицата на Смилец предлага ръката си и българското царство на сръбския крал Стефан II Урош Милутин, но той отказва вероятно поради намесата на Византия. Престарелият сръбски крал се жени за петгодишната дъщеря на император Андроник ІІ Палеолог – Симонида. Като зестра Сръбското кралство получава областта между Охрид, Прилеп и Щип и трайно се настанява в днешна Македония. В Търново отдавна са загубили интерес към тези земи.

V. БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА ПРЕЗ ПЪРВИТЕ ДЕСЕТИЛЕТИЯ НА ХІV В.

1. Стабилизиране на Българското царство

Във времето, когато вдовицата на цар Смилец и деспот Алдемир преговарят със сърбите, в татарската “Златна орда” се случват събития, важни за българската история. През есента на 1299 г. в битката на р. Терек хан Ногай е разбит и загива. Новият предводител на “Златната орда” се казва Токту. Синът на Ногай – Чака, съпругата му и нейният брат Тодор Светослав бягат в Търново.
Според един несигурен извор, още докато е в “Златната орда”, Тодор Светослав се жени за Енкона Ефросина, дъщеря на богатия венециански търговец Панталеоне и кръщелница на Ефросина. Благодарение на придобитото богатство Тодор Светослав влиза в Търново, като подкупва търновските боляри. Смилецовата вдовица и нейният малолетен син Иван ІV Смилец трябва да бягат. В началото те търсят убежище при деспот Алдемир в Крън, а после в Константинопол. Войсил и Радослав, братята на Смилец, също бягат във Византия.
Под натиска на хан Токту Тодор Светослав хвърля в затвора Чака. Тук в една нощ през 1300 г. Чака е удушен и обезглавен от еврейски палачи. Тодор Светослав изпраща главата му в торба със сол на хан Токту.  В израз на благодарност татарският владетел връща на българското царство земите между устията на р. Дунав и долното течение на р. Днестър (дн. Бесарабия) с център крепостта Белград (Акерман, Маврокастро, Белгород Днестровски).
Тодор Светослав получава българския престол през 1300 г. и управлява до 1322 г. Новият български владетел успява да укрепи позициите си. Той осъжда и хвърля от Лобната скала в Търново патриарх Йоаким ІІІ за неговата протатарска политика. Уредил отношенията си със “Златната орда”, цар Тодор Светослав съсредоточава цялото си внимание към Византия. Той знае, че в Константинопол и Солун има многобройна българска емиграция. С претенции към българския престол във византийската столица пребивават Михаил, син на цар Константин Тих Асен и Мария Палеолог; Иван Асен ІІІ, чиито права след смъртта му в 1302 г. преминават към сина му Михаил Асен; и синът на вдовицата на цар Смилец Иван ІV Смилец. Тодор Светослав има всички основания да очаква пряка византийска намеса във вътрешните работи на България.
В началото на 1301 г. Михаил, синът на цар Константин Тих, е изпратен с войска към Търново в отговор на молба на група боляри. До сражения не се стига и тази византийска мисия пропада. По същото време цар Тодор Светослав се споразумява с чичо си деспот Алдемир и Крънското деспотство минава под властта на Търново. И тъкмо навреме, защото през 1302 г. Радослав, брат на Смилец и провъзгласен за севастократор от Андроник ІІ Палеолог, потегля от Солун към България.
Деспот Алдемир разбива византийската армия. Заловеният Радослав е ослепен и върнат обратно в Солун, а пленените тринадесет византийски архонти са изпратени в Търново. Цар Тодор Светослав ги разменя за баща си Георги І Тертер, който е пленник във Византия. След завръщането си Георги Тертер е изпратен да управлява укрепения град Червен. Смята се, че в края на живота си той се замонашва и умира в един от скалните манастири при с. Иваново, Русенско.

18. БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА ПРЕЗ ПЪРВИТЕ ДЕСЕТИЛЕТИЯ НА ХІV В.

1. Стабилизиране на Българското царство

Във времето, когато вдовицата на цар Смилец и деспот Алдемир преговарят със сърбите, в татарската “Златна орда” се случват събития, важни за българската история. През есента на 1299 г. в битката на р. Терек хан Ногай е разбит и загива. Новият предводител на “Златната орда” се казва Токту. Синът на Ногай – Чака, съпругата му и нейният брат Тодор Светослав бягат в Търново.
Според един несигурен извор, още докато е в “Златната орда”, Тодор Светослав се жени за Енкона Ефросина, дъщеря на богатия венециански търговец Панталеоне и кръщелница на Ефросина. Благодарение на придобитото богатство Тодор Светослав влиза в Търново, като подкупва търновските боляри. Смилецовата вдовица и нейният малолетен син Иван ІV Смилец трябва да бягат. В началото те търсят убежище при деспот Алдемир в Крън, а после в Константинопол. Войсил и Радослав, братята на Смилец, също бягат във Византия.
Под натиска на хан Токту Тодор Светослав хвърля в затвора Чака. Тук в една нощ през 1300 г. Чака е удушен и обезглавен от еврейски палачи. Тодор Светослав изпраща главата му в торба със сол на хан Токту. В израз на благодарност татарският владетел връща на българското царство земите между устията на р. Дунав и долното течение на р. Днестър (дн. Бесарабия) с център крепостта Белград (Акерман, Маврокастро, Белгород Днестровски).
Тодор Светослав получава българския престол през 1300 г. и управлява до 1322 г. Новият български владетел успява да укрепи позициите си. Той осъжда и хвърля от Лобната скала в Търново патриарх Йоаким ІІІ за неговата протатарска политика. Уредил отношенията си със “Златната орда”, цар Тодор Светослав съсредоточава цялото си внимание към Византия. Той знае, че в Константинопол и Солун има многобройна българска емиграция. С претенции към българския престол във византийската столица пребивават Михаил, син на цар Константин Тих Асен и Мария Палеолог; Иван Асен ІІІ, чиито права след смъртта му в 1302 г. преминават към сина му Михаил Асен; и синът на вдовицата на цар Смилец Иван ІV Смилец. Тодор Светослав има всички основания да очаква пряка византийска намеса във вътрешните работи на България.
В началото на 1301 г. Михаил, синът на цар Константин Тих, е изпратен с войска към Търново в отговор на молба на група боляри. До сражения не се стига и тази византийска мисия пропада.  По същото време цар Тодор Светослав се споразумява с чичо си деспот Алдемир и Крънското деспотство минава под властта на Търново. И тъкмо навреме, защото през 1302 г. Радослав, брат на Смилец и провъзгласен за севастократор от Андроник ІІ Палеолог, потегля от Солун към България.
Деспот Алдемир разбива византийската армия. Заловеният Радослав е ослепен и върнат обратно в Солун, а пленените тринадесет византийски архонти са изпратени в Търново. Цар Тодор Светослав ги разменя за баща си Георги І Тертер, който е пленник във Византия. След завръщането си Георги Тертер е изпратен да управлява укрепения град Червен. Смята се, че в края на живота си той се замонашва и умира в един от скалните манастири при с. Иваново, Русенско.

2. Войни с Византия и мир със Сърбия

В 1304 г. цар Тодор Светослав минава в настъпление. Възползвайки се от заетостта на Византия във войната със селджукските турци, той превзема редица крепости южно от Стара планина, като две от тях – Ямбол и Лардея (Карнобат), дава на деспот Алдемир. Българската войска заплашва Несебър, Поморие, Созопол, Агатопол (Ахтопол). Андроник ІІ Палеолог съсредоточава войските си при Виза (Баба Ески, Турция). В битката на р. Скифида (Факийска река) през юни или юли същата година българи разгромяват византийската войска, командвана от другия брат на цар Смилец – Войсил, и превземат Созопол. В отговор през месец август император Михаил ІХ Палеолог нахлува в Загора и стига до Сливен и Копсис. Той принуждава деспот Алдемир да се откъсне от Търново.
През пролетта и лятото на 1305 г. цар Тодор Светослав си връща Крънското деспотство, Ямбол, Лардея и градовете по брега на Черно море до гр. Мидия. Деспот Алдемир търси спасение в Сърбия. Отношенията с Византия продължават да са обтегнати до 1307 г. Византийците се опитват да противодействат, като викат на помощ каталанските рицари на Роже дьо Фльор, но това не променя съществено съотношението на силите.
Военните действия в земите на Тракия през последните две години водят до пълното им разоряване. Черноморските пристанища се държат от българския владетел и вносът на жито в ромейската столица е прекъснат. В Константинопол настъпва глад. Византия предлага мир, в който има три условия. 1. Тодор Светослав се жени за византийската принцеса Теодора Палеолог, дъщеря на съимператора Михаил ІХ Палеолог (1281-1320 г.), която тогава е на 12 години. 2. Българите изнасят жито с византийски кораби от черноморските пристанища за Константинопол и спасяват населението на града от гладна смърт. 3. Българското царство запазва владението на превзетите крепости.
Цар Тодор Светослав поддържа добри отношения със Сърбия, чиято експанзия в Македония само наблюдава. След като урежда отношенията си с император Андроник ІІ Палеолог, крал Стефан Урош ІІ Милутин посещава Търново. Българският цар явно няма претенции към завладяното от сръбския крал. Той поддържа мирни отношения и с видинския владетел деспот Шишман и неговия син Михаил Шишман.
През есента на 1320 г. внезапно умира Михаил ІХ Палеолог. Неговата смърт бележи началото на тежка седемгодишна гражданска война във Византия. Андроник ІІІ, син на Михаил ІХ, започва война срещу дядо си Андроник ІІ. В началото на 1321 г. император Андроник ІІІ иска помощ от зет си цар Тодор Светослав. Царят изпраща в неговия лагер в Одрин само 300 тежко въоръжени войници, но скоро ги изтегля обратно. Малко по-късно българският владетел е повален от тежка болест и през месец август на следната 1322 г. умира.
На престола в Търново сяда неговият син Георги ІІ Тертер (1322-1323). Той се възползва от затрудненията на Византия и през август-септември с.г. нахлува в Тракия. Превзема Пловдив и изпраща войски, които разоряват Тракия до Одрин. При оттеглянето им обаче в едно нощно сражение българите са победени.
Пролетта на 1323 г. цар Георги ІІ Тертер неочаквано умира. Веднага изтормозеното от непрестанни сражения население на градовете Несебър, Сливен, Ахтопол, Созопол, Анхиало, Русокастро, Ктения, Лардея и Ямбол доброволно се присъединява към Византия. Император Андроник ІІІ лично им назначава управители. От настъпилото след смъртта на българския владетел объркване се възползва Войсил, който успява да си възвърне земите на Крънското деспотство без бой и признава васалната си зависимост от Андроник ІІІ. Императорът го титулува “деспот на Мизия” – “владетел на България”. Войсил участва във византийския поход срещу Пловдив, но градът се отбранява храбро близо четири месеца и обсадата е снета.

3. Управление на Михаил ІІІ Шишман

Цар Георги ІІ Тертер не оставя наследници и търновските боляри единодушно избират за български цар видинския деспот Михаил ІІІ Шишман (1323-1330). Възползвайки се от гражданската война във Византия, Михаил Шишман си връща Копсис и Крън и опустошава тракийските земи до Димотика. Византия предлага мир, който през 1324 г. е скрепен с брака на царя със сестрата на император Андроник ІІІ – Теодора, съпруга преди години на Тодор Светослав. Между българи и ромеи настава мир.
Три години по-късно, на 13 май 1327 г., на лична среща в Черномен Андроник ІІІ и Михаил ІІІ Шишман сключват нов договор. Андроник ІІІ се стреми към престола в Константинопол и мирът с българите му е много необходим. В замяна той поема задължението да не се противопоставя срещу евентуална българска офанзива в Македония.
Няколко месеца след сключването на последния българо-византийски договор обстановката се променя. Андроник ІІІ прогонва привържениците на своя дядо в Македония и през януари 1328 г. превзема Солун. От своя страна Михаил Шишман решава, че е дошъл удобен момент да влезе в Константинопол, като се престори на съюзник на престарелия Андроник ІІ. Българският владетел съсредоточава войските си при Ямбол и изпраща един отряд на разузнаване към византийската столица. Андроник ІІІ научава за българското нахлуване и също се отправя в Тракия. Българите се оттеглят, което му дава възможност да влезе в Константинопол на 24 май 1328 г. и да заеме трона на византийските василевси.
В следващата година време българските походи в Тракия се редуват с византийските. Накрая двете страни се убеждават в безсмислието на войната и през 1329 г. мирът между тях е възстановен. Михаил ІІІ Шишман започва подготовка за война със Сърбия за македонските земи. Неговите приготовления не остават тайна за сърбите и за крал Стефан Урош ІІІ Дечански, който също се готви за война. На 28 юли 1330 г. някъде между Велбъжд (Кюстендил) и Земен сърбите разбиват поголовно българите. В битката българският цар Михаил ІІІ Шишман е тежко ранен и умира.
По-нататъшното настъпление на сърбите е спряно от деспот Белаур, брат на Михаил Шишман. Започват преговори, в резултат на които на българския престол в Търново е поставен племенникът на Стефан Дечански – Иван Стефан – син на Михаил Шишман от първия му брак. Цар Иван Стефан управлява твърде кратко – седем-осем месеца. В това време Андроник ІІІ превзема Анхиало, Несебър, Айтос, Русокастро и Ямбол, а сърбите – Велес и пет други крепости в тогавашна Западна Македония.
Срещу Иван Стефан и съпругата му Анна Неда назрява заговор и те бягат в Сърбия. На българския престол идва ловешкият деспот Иван Александър (1331-1371) – син на Кера (Кераца) Петрица – сестра на Михаил ІІІ Шишман. В българската столица Търново за десетилетия напред се установява мир.

VI. БЪЛГАРИЯ ПРИ ЦАР ИВАН АЛЕКСАНДЪР

1. Управление на цар Иван Александър. Време на стабилизация и културен възход

През 1331 г. болярите избират за цар сестриния син на Михаил Шишман – ловешкия деспот Иван Александър (1331-1371). Новият цар е племенник по майчина линия на Михаил Шишман, правнук на Теодора-Анна, дъщеря на цар Иван Асен ІІ от последния му брак. Цар Иван Александър идва на власт в Търново в трудно време. Битката при Велбъжд е само едно от свидетелствата за нарастващата сила на Сърбия. От северозапад унгарците остават постоянна заплаха. На югоизток Византия е притисната от турците в Мала Азия, но остава твърде силна на Балканите. В южна и югозападна посока голяма част от българските земи се управлява от самостоятелни управители, които, за да запазят владението си върху тях, лавират между Византия, България и Сърбия.

Скоро след като заема престола през 1331 г., цар Иван Александър нахлува в Тракия и освобождава заетите от ромеите Ямбол, Ктения, Русокастро, Айтос и Анхиало. Под византийска власт остава само Месемврия. Император Андроник ІІІ също навлиза в Тракия и се установява на лагер при Русокастро. [1] Тук на 18 юли 1331 г. с помощта на съюзници татари българският владетел разбива войската на Андроник ІІІ. Започват преговори за “дълбок” мир. Според условията на мира Михаил Асен, синът на Иван Асен, трябва да се ожени за дъщерята на Андроник ІІІ Палеолог Мария (Ирина). Сватбата е отложена, тъй като Михаил и Мария са твърде малки.
Мирът е нужен на българския владетел, за да ликвидира бунта на вуйчо си – деспот Белаур, във Видин и да обърне поглед към Сърбия. Там в смъртна борба за власт се вплитат Стефан Урош ІІІ Дечански и синът му Стефан Душан. На 8 или 9 септември 1331 г. Стефан Душан е коронован за крал, а баща му е умъртвен на 11 ноември същата година, което го превръща в мъченик. В резултат на българо-сръбски преговори на 19 април 1332 г. Елена, сестрата на Иван-Александър, се омъжва за Стефан Душан. Сърбия не нарушава мира до края на Второто българско царство, но неговата видима цена е окончателната загуба на Македония.
След 1332 г. самочувствието на цар Иван Александър нараства. През следващите десетина години той наблюдава от Търново проблемите на своите съседи, вероятно мислейки, че те никога няма да станат негови. Отрано провъзгласява своите синове Михаил Асен, Иван Срацимир и Иван Асен за съцаре. Самочувствието му най-силно личи от “похвалното слово”, включено в Софийския псалтир (“Песнивеца”) от 1337 г. През 1338 г. цар Иван Александър напомня на византийския император за поетия сватбен ангажимент и през есента на същата или пролетта на 1339 г. край Адрианопол е извършено тържественото бракосъчетание.

2. Гражданска война във Византия. Отношението на България и първите нападения на турци на Балканите

Началото на управлението на Иван Александър съвпада с възхода на османските турци. При Орхан (1324-1362), наследника на Осман, те бележат значителни военни успехи в Мала Азия. Бейликът на Орхан постепенно започва да се превръща в стегната, организирана на военни начала държава. Османците завладяват византийските крепости по източния бряг на Черно море: Бруса – в 1320 г., Никея – в 1331 г., и в 1337 г. пада Никомидия.
Успоредно с Османския бейлик очевидно действа и този на Айдън, с център гр. Смирна. Негов основател е Мехмед. Владетелят им Умур бег строи флот и започва набези по островите в Егейско и Средиземно море. Той дебаркира на Балканите като съюзник на Йоан Кантакузин, управител на Адрианопол, регент на малолетния император Йоан V Палеолог и претендент за византийския престол. Император Андроник III не може да спре турската агресия, защото не разполага с достатъчно кораби. Турците на Умур грабят плячка и отвличат със себе си много пленници. Особено разорителни са техните нахлувания в Тракия през 1336, 1337 и 1341 г.
Византия видимо става по-слаба. Империята губи сили и средства в изтощителни граждански войни. След смъртта на Андроник ІІІ Палеолог в 1341 г. на византийския престол сяда деветгодишният Йоан V Палеолог (1341-1391). Назначено е регентство в състав: императрицата майка Ана Савойска, управителят на Константинопол Алексий Апокавк, видният сановник Йоан Кантакузин и патриарх Йоан ХІV Калекас. Скоро се оформят две враждуващи групировки, едната начело с Алексий Апокавк, а другата – с богатия земевладелец Йоан Кантакузин.
Същата година в Константинопол пристига Шишман, син на цар Михаил ІІІ Шишман, който дотогава живее при татарите. Иван Александър извежда войските си до граничния по това време град Стилбно (Сливен) и изпраща пратеничество във византийската столица с ултимативно искане – да му предадат Шишман или ще отвори нова война на ромеите. Регентът Кантакузин отговаря, че няма да предаде Шишман, и заплашва, че ще изпрати в българските земи турците на неговия съюзник Умур бег. В крайна сметка двете страни възстановяват мира от 1331 г.
Есента на 1341 г. конфликтът между регентите прераства в гражданска война. На 26 октомври 1341 г. Йоан Кантакузин се самопровъзгласява за “василевс” на ромеите. В отговор патриарх Йоан коронова деветгодишния Йоан V Палеолог (1341-1391) за император и обявява Алексий Апокавк за регент. Това дава начало на поредната гражданска война във Византия.
Цар Иван Александър се намесва на страната на Апокавк. Той навлиза през Тракия към Димотика и се установява на лагер на десния бряг р. Марица. Войниците му се впускат да плячкосват околните земи. Тази тактика се оказва пагубна за българите. Част от войската е разбита и пленена от ромеите на Кантакузин, част – от аканджийските отряди на Умур бег. В такава обстановка цар Иван Александър предлага мир на Йоан Кантакузин, който е сключен с посредници поради тежката зима на 1341-1342 г.
Мирът дава възможност на Йоан Кантакузин да потегли към Солун. Опитът му да превземе града е неуспешен и той търси помощта на сърбите. През месец юли 1342 г. претендентът за престола в Константинопол и Стефан Душан се срещат в Пауми, близо до Прищина (Косово). Те се споразумяват за взаимна помощ при условие всеки да задържи онова, което завоюва от верните на Апокавк градове. Опитът им обаче да превземат заедно Сяр пропада.
През зимата на 1342-1343 г. обсадената от войски на Апокавк в Димотика Ирина, съпруга на Йоан Кантакузин, вика на помощ Иван Александър. Българският цар приближава Димотика, но не се намесва в сраженията. Той иска ромеите да му предадат града и успоредно с това се опитва да склони сръбския крал Стефан Душан да задържи Йоан Кантакузин. Тогава Ирина вика на помощ Умур бег, стария съюзник на Кантакузин. Българският владетел научава, че той дебаркира с 380 кораба, превозващи 29 000 войници, и се оттегля в Търново.
През 1343-1344 г. Йоан Кантакузин успява да се наложи в Тесалия и овладява голяма част от Тракия с помощта на турския си съюзник. През пролетта на 1344 г. императрица Ана Савойска търси помощта на българския цар срещу Кантакузин. Тя на драго сърце му отстъпва Станимака, Цепина и още девет околни крепости в Родопите, може би имайки предвид, че във всеки момент те могат да бъдат превзети от Кантакузин. Иван Александър отговаря, че ще изпълни споразумението, но едва след като дружините на Умур бег се върнат Мала Азия.

3. Момчил

Междувременно обособеният като самостоятелен владетел в Родопите – Момчил, предлага своя отряд от четири хиляди души българи от района на Родопите на Кантакузин срещу част плячката в хода на гражданската война. Йоан Кантакузин, който остро се нуждае от войници, приема наемниците и назначава Момчил за управител на Меропа (Западните и Средните Родопи).
Самочувствието на Момчил нараства. Той се ориентира към регентството във византийската столица и нанася поражение на турците в пристанището Абдера на беломорски бряг. След това разбива войската на Йоан Кантакузин и превзема Ксанти. За да го привлече на своя страна, Ана Савойска му дава титлата деспот. На свой ред претендентът за престола в Константинопол Кантакузин му предлага титлата севастократор, но Момчил остава верен на императрицата.
През пролетта на следната 1345 г. Умур и Кантакузин грижливо се подготвят за война срещу непокорния българин. На 7 юли 1345 г. отрядът на Момчил е притиснат между градските стени на Перитерион и многократно превишаващите по брой дружини на Йоан Кантакузин и Умур бег. Жителите на града гледат от крепостните стени кървавото зрелище. Момчил слиза от коня и се бие наравно със своите хора. Но храбростта му не е достатъчна. Той загива с меч в ръка заедно с хилядите свои войници. Оцеляват около петдесетина души, които начело с братовчед му Райко се укриват в града. В българската столица Търново остават напълно безучастни. А в народната памет остава преданието за юначния Момчил, който храбро защитавал Родопите от турците.

4. Разделяне на Българското царство

Докато траят събитията в Родопите, Стефан Душан напредва в Македония при мълчаливото одобрение на Иван Александър. Той превзема Воден, Костур и Лерин, а след това Мелник и Зъхна. На 25 септември 1345 г. Стефан Душан тържествено влиза в Сяр. На 16 април 1346 г. в Скопие той се провъзгласява за “василевс и автократор на Сърбия и Рашка”. На тържествената церемония присъства търновският патриарх Симеон, а според някои съвременни изследователи – и самият търновски цар Иван-Александър. Така с българска помощ се ражда Кралство Сърбия.
В 1346 г. императрица Ана Савойска се обръща с писмо за помощ към отцепилия се в Добруджа български болярин Балик и неговите братя Тодор и Добротица. Тяхното владение е с център крепостта Карвуна (Каварна) и вероятно е наследствено по линия на Тертеровци. Тодор и Добротица заминават за Константинопол с отряд от хиляда войници. Добротица е почетен с титлата деспот и му е поверена войска срещу Кантакузин. Въпреки че се проваля като военачалник, той е назначен за управител на черноморския град Мидия, а брат му Тодор се завръща в Карвуна.
През февруари 1347 г. Йоан Кантакузин влиза в Константинопол. На 21 май властта фактически минава в неговите ръце, след като омъжва дъщеря си Елена за младия император Йоан V Палеолог. Есента на същата година в Търново цар Иван Александър се разделя със съпругата си Теодора, от която има двама синове: Михаил Асен и Иван Срацимир. От този брак е и Кера Тамара, която по-късно се омъжва за турския султан Мурад І (1359-1389). На следната 1348 г. царят се жени повторно, този път за еврейката Сара, която се покръства под името Теодора. От този брак се раждат Иван Шишман и Иван Асен, който умира около 1344-1345 г. По това време и тримата живи братя носят царски титли. Между 1352 и 1355 г. умира първородният царски син Михаил Асен. Година-две след това Иван-Александър отделя Видинската област и я дава на във владение на Иван-Срацимир.

5. Балканското неразбирателство и неговите последствия

Враждебните отношения между съседните балкански държави се развиват при все по-силно нарастващата османска заплаха. Канени като съюзници, османците плячкосват и отвличат в Мала Азия пленници, които продават като роби. Хрониката на техните първи грабителски походи е трудна за възстановяване, но е ясно, че те са свързани с действията на Йоан Кантакузин в борбата му за престола на византийските василевси. Веднъж научили пътя към Европа, усетили слабостта на местните владетели и вкуса на богата плячка, те започват системно да нахлуват в Тракия. Това прави и Сюлейман, син на Орхан (1324-1362) в 1347 г., когато по поръка на Кантакузин превзема южните черноморски градове без Созопол. Три години по-късно, през лятото на 1350 г., по своя инициатива Сюлейман пресича р. Марица и плячкосва българските земи в Тракия.
Едва сега Йоан Кантакузин разбира каква е цената на властта в Константинопол. През 1351 г. той се обръща към българския владетел Иван Александър с молба за пари за строеж на кораби, които да използват срещу османците. Отначало българският цар се съгласява, но под влияние на сръбския крал Стефан Душан отказва. Това негово историческо решение остава записано след десетилетия в известната българска Анонимна хроника от ХV в.
Само година по-късно Сюлейман овладява крепостта Цимпе на европейския бряг на Дарданелите на полуостров Галиполи. След разрушителното земетресение от 1-2 март 1353 г. той превзема и крепостта Галиполи и я превръща в постоянна база за своите нападения на Балканите. Така започва колонизацията на османските турци на Балканите.
През декември 1354 г. Йоан Кантакузин е принуден да абдикира от властта. Следва нов българо-византийски мирен договор, скрепен с брака на дъщерята на цар Иван Александър от втория му брак Кера Мария и Андроник ІV, син на Йоан V Палеолог. Между двете страни настъпва период на мир. Но не и за останалата част от Балканите.
През декември 1355 г. умира Стефан Душан и в Сърбия избухват междуособици. В началото между Урош V и брата на Стефан Урош – Симеон Урош (Синиша). По-късно в тях се намесва крал Вълкашин. Сърбия отслабва и започва да се разпада. В това време османските турци овладяват Димотика към 1359-1361 г., а към 1366-1369 г. Одрин, който превръщат в своя столица. Оттук те започват целенасочена експанзия в три посоки: на юг – към устието на р. Марица, на североизток – към Айтос, и на северозапад – към Пловдив.
В 1364 г. избухва последната българо-византийска война. Император Йоан V Палеолог изненадващо превзема Анхиало и обсажда Месемврия. На свой ред, следвайки модела на Йоан Кантакузин, цар Иван Александър вика османците на помощ и това решава войната в полза на българите. Мирът между България и Византия е възстановен.
Не минава и година, и унгарците начело с крал Лайош І (1342-1382) нахлуват от северозапад. Унгарските крале още от началото на ХІІІ в. се титулуват “крале на българите”. Малко преди похода крал Лайош иска от Иван-Срацимир да се признае за негов васал, но получава отрицателен отговор. На 1 май 1365 г. унгарските войски потеглят към Видин, а на 2 юни превземат града. Цар Иван-Срацимир и семейството му са затворени като пленници в крепостта Хумник (Босилево, Хърватия). С помощта на францискански монаси унгарците започват да “обръщат” българите в римокатолическа вяра. Това насилие се превръща в лична драма за около 200 000 българи, т.е. за около една трета от населението на Видинското царство.
Докато траят тези събития, император Йоан V Палеолог заминава за Буда, за да търси помощ срещу османските турци. В края на лятото, на връщане от унгарската столица, той е задържан във Видин. Вероятно поради намесата на престолонаследника Андроник ІV Палеолог цар Иван Александър не разрешава на византийския император да пресече българските земи на път към Константинопол.
По същото време граф Амадей VІ Савойски потегля от Венеция, за да воюва с турците. През септември той освобождава Галиполи и по молба на императрица Ана Савойска на 4 октомври 1366 г. потегля със своите 14 галери към Българското Черноморско крайбрежие, за да накаже българите. Амадей Савойски превзема Ахтопол, Созопол, Скифида, Анхиало и Месемврия и на 25 октомври обсажда Варна.
Докато трае обсадата, графът започва преговори с цар Иван Александър и деспот Добротица и превзема още две крепости – Емона и Козяк. През декември Андроник ІV Палеолог е освободен и след като престоява в Калиакра и Месемврия, в средата на месец март 1367 г. се прибира в Константинопол.
В резултат на сложно водените преговори Андроник ІV Палеолог трябва да получи Анхиало, Несебър и Варна, като поема ангажимента да посредничи между българския цар и влашкия войвода Владислав Влайку. Той трябва да убеди влашкия войвода срещу 180 000 флорина, платени от българския цар, да освободи Видин от унгарците. Под натиска на деспот Добротица и влашкия войвода Владислав Влайку, подпомогнати от местното българско население, през есента на 1369 г. унгарският крал отстъпва, връща града и освобождава Иван Срацимир. Византия взима Месемврия и Ахтопол, а Добротица – Варна, Емона и Козяк.
На 17 януари 1371 г. цар Иван Александър умира. Но още приживе в средата на ХІV в. българските земи са разделени на Търновско царство, Видинско царство и Добруджанско деспотство. На запад в Кюстендилската област и в Македония всички български селища отдавна се владеят от независими или полузависими местни войводи, които лавират между Византия и Сърбия, въпреки че са населени с българи.

6. Разцвет на българската средновековна култура

При управлението цар Иван Александър са изготвени няколко обемисти книги, изпъстрени с красиви миниатюри. По негова повеля в 1344-1345 г. от гръцки е преведена Манасиевата хроника, която обхваща събития от сътворението на света до 1081 г. Особено ценни са направените 19 добавки, касаещи българската история до Асеневци. Българската редакция на Манасиевата хроника е запазена в 5 преписа. Най-известният от тях се съхранява в библиотеката на Ватикана. Той има 206 пергаментни листове с 69 миниатюри, от които 21 са за българското минало.Управлението на цар Иван Александър бележи един от върховете на българската средновековна култура. Той отделя голямо внимание на делата на църквата и всячески се стреми да подпомага нейното материалното състояние. Той е инициатор и покровител на строителството на Драгалевския манастир “Св. Богородица” в подножието на Витоша и Килифаревския манастир близо до Търново. Ярки свидетелства за тази негова грижа са издадените царски дарствени грамоти за български манастири “Св. Никола” в Емона от 1354 г. и за манастира “Св. Богородица Елеуса” в Месемврия, която няма дата.
Под прякото наблюдение на цар Иван Александър в престолния град са организирани два антиеретични събора. Първият е свикан най-вероятно в 1350 г. На него присъстват всички висши духовници на царството и е председателстван от патриарх Теодосий Търновски. Съборът разобличава възгледите на богомилите и налага тежки наказания на тези от тях, които не се отричат от своите вярвания. По-късно на преследвания са подложени последователите на една нова ерес – адамитите, които проповядват връщане към изначалното равенство преди грехопадението на първите хора, поради което ходят съвършено голи по подобие на библейския Адам.
В 1360 г. в Търново е проведен втори антиеретичен събор. Той също е ръководен от патриарха в присъствието на царя. Съборът е насочен срещу привържениците на византийския философ Варлаам, който е главният противник на учението на исихастите. Варлаамитите, както се наричат привържениците на Варлаам, са осъдени на отлъчване от църквата и изгонени от пределите на България. Съборът осъжда на смърт и жидовстващите последователи и разпространители на юдаизма. Един от техните водачи е убит с камъни от разярената тълпа.

По поръка на царя през 1356 г. в Търново е направено известното Лондонско четвероевангелие (9). То е написано от монаха Симеон [26] и се състои от 286 пергаментни листове, богато илюстрирани с 366 миниатюри, на някои от които са изобразени царят и неговото семейство. От 1876 г. то се съхранява в Британския музей в Лондон. (Тук картинки!) Томичовият (10) псалтир е третият широкоизвестен ръкопис от времето на цар Иван Александър. Той е направен около 1360 г. Текстът има 304 листове хартия със 109 миниатюри. Ръкописът се съхранява в Москва.
Съвременните историци оценяват цар Иван Александър като нерешителен политик, който носи вина за силно ограничените възможности на Второто българско царство да се противопостави на започналата османска експанзия, но неговите съвременници го славословят като “превисокия цар, богоизбрания и боговенчания Иван Александър”.

VII. ЗАЛЕЗЪТ НА ВТОРОТО БЪЛГАРСКО ЦАРСТВО

1. Разделена България

След цар Иван Александър на българския престол в Търново е синът му Иван Шишман (1371-1395). Отношенията му с Иван Срацимир, който е негов брат от първия брак на Иван Александър и владетел на Видин, не са добри. Различна е и външнополитическата им ориентация. Търновският цар поддържа по-тесни връзки със Сърбия, а видинският – предимно с влашките войводи. По същото време Добруджанското деспотство се развива напълно независимо от Търново.
През изтеклото десетилетие османците предприемат активни завоевателни действия към Балканите. През 60-те години на ХІV в. смесеният свят на Мала Азия, организиран от османците, нахлува в Европа под зеленото знаме на пророка Мохамед. Днес точната хронология на техните завоевания в Тракия е трудна за установяване. След неочакваната смърт на Орхан Мурад I (1362-1389) започва голяма кампания за овладяването на Тракия. През 1359-1361 г. Сюлейман, другият син на Орхан, овладява Димотика. Между 1366-1369 г. той превзема Адрианопол (Одрин), който става османска столица на Балканите.
През 60-те години на ХІV в. става ясно, че грабителските орди са станали завоеватели, които имат намерение да се установят задълго на Балканите. След превземането на Одрин османците нахлуват по три направления в българските предели: към Пловдив, към Ямбол и към Айтос. Тази османска кампания поставя началото на тридесетгодишната отчаяна защита на българските земи.
Пред лицето на османската заплаха самостоятелните сръбски владетели  деспот Йоан Углеша и крал Вълкашин обединяват усилията си, но те не успяват да организират останалите балкански владетели за общи действия. Войските им проникват в Източна Тракия и се насочват към Одрин. През нощта на 25 срещу 26 септември 1371 г. в битката при с. Черномен на р. Марица те търпят пълно поражение. Османците започват настъпление на широк фронт. През 70-те години завоюват Ихтиман и Самоков. Владетелят на Велбъждката област Константин Деян се признава за васал на султан Мурад I.
Според народните предания от българските владетели северно от Стара планина единствено цар Иван Шишман се опитва да организира съпротива срещу нашественицте. В действителност той не взема страна в битката при Черномен, а веднага след нея е принуден да се изтегли изцяло на север от Стара планина и да се признава за васал на Мурад I. Договорът e скрепен с брака на сестра му Кера Тамара и турския султан.
По същото време Иван Срацимир, който е женен за сестрата на влашкия войвода Матей Бесараб (1352-1364), остава безучастен наблюдател на събитията. Неговата неприязън към брат му Иван Шишман е толкова голяма, че се откъсва от Търновската патриаршия и през 1381 г. минава под върховенството на Константинополската.
Никакъв опит в подкрепа на търновския владетел не прави и Добротица, който явно държи страната на Иван Срацимир. Той се сближава с Византия и също минава под върховенството на Константинополската патриаршия. Жени дъщеря си за Михаил Палеолог, един от синовете на Йоан V Палеолог. Владението на добруджанския деспот укрепва. В израз на пораснало самочувствие той започва да сече свои монети. Добротица воюва с генуезците и се намесва на страната на венецианците срещу тях. Взема участие и в междуособиците на Трапезундската империя. Цялата му външна политика е откъсната от останалите български земи. Със сигурност се знае, че през 1386 г. той вече не е между живите.
В това време Византия е в период на пълен политически упадък. Опитите на Йоан V Палеолог да търси съюзници пропадат. Не му помага дори посещението в Рим, където се съгласява да приеме католицизма, за да получи помощ от Запада. Сключената уния с Римската църква обаче само влошава позициите му в самата Византия.
През 1373 г. във Византия избухват междуособици. Срещу императора се вдига синът му Андроник. Османците успешно се възползват от тази поредна криза. Фактически от тази година империята вече е във васална зависимост от султан Мурад I. През 1379 г. междуособиците са прекратени, но Византия е крайно изтощена и фактически се разпада на четири части: в Константинопол управлява Йоан V Палеолог, а в Южна Тракия, Солун и Пелопонес – синовете му Андроник, Мануил и Теодор.

2. Залезът на Второто българско царство

След временно затишие османските турци настъпват отново. С огромна войска Мурад I се насочва към югозападните предели на Търновското царство. Главна цел на похода е големият и добре укрепен център София. Преданието разказва, че отбраната на града се ръководи от воеводата бан Янука. Обсадата се затяга. След предателство бан Янука е заловен. Населението на София изпада в паника и се предава в 1385 г. Османците сриват градските стени и поставят свой гарнизон, така както във всички завладени градове на Балканите. Тези събития обаче не предизвикват промяна в отношенията между Иван Шишман и Иван Срацимир.
Османците продължават настъплението си в северозападна посока. През 1386 г. падат Пирот и Ниш. Целта на Мурад е да прекъсне връзката между Търновското царство и Сърбия. Това предизвиква тревога в Сърбия и Босна. Организира се коалиция на сръбския крал Лазар (1371-1389) и босненския крал Твърдко (1351-1391). В битката при Плочник през 1387 г. съединените сили на босненци и сърби нанасят тежко поражение на Мурад І. Но тази победа остава единствена и не успява да промени хода на събитията. Византия, Видинското царство и Добруджанското деспотство не се присъединяват към антитурската коалиция.
Към края на ХІV в. практиката да се събират християнски деца за еничари е вече в ход. Политическото късогледство на балканските владетели осигурява бавната агония на техните държави.
Султан Мурад І вижда, че Иван Шишман е несигурен васал, тъй като не му изпраща подкрепления в битката при Плочник. По негова заповед в 1388 г. една 30-хилядна армия начело с Али паша преминава Източна Стара планина и нахлува дълбоко на север. Турците навлизат както в земи на Търновското царство, така и в земи на Добруджанското деспотство. След упорита отбрана само Варна и Тутракан успяват да запазят свободата си.
Цар Иван Шишман няма никакви сили да се противопостави на нашествениците. Той се явява пред султан Мурад І при Ямбол, покрит с мъртвешки саван, и моли за милост. Отстъпва силната крепост Дръстър (Силистра). Под властта на българския цар остава само столицата Търново, някои градове и няколко дунавски крепости, между които и Никопол.
В този поход търпи загуби и Добруджанското деспотство. По това време и Иван Срацимир се признава за османски васал и приема във Видин османски гарнизон. Доволен от постигнатото, султан Мурад I нахлува в Сърбия.
Решителната битка между османците и съюзните сили на сърби и босненци става на 15 юни 1389 г. при Косово поле. Сръбският велможа Милош Обилич се промъква в шатрата на султан Мурад и го убива. Но това има обратен на очакванията ефект. Следва яростна атака на османците, предвождани от сина на Мурад – Баязид І (1389-1402). Съюзниците търпят тежко поражение. Княз Лазар пада убит, а Сърбия става васална. Васали на османския султан вече са Византия, Търновското царство, Видинското царство. Идва редът на Влашко, Босна и Унгария, които вече усещат дима от опожарените селища.
През 1391 г. османски отряди преминават Дунава и нанасят поражение на войските на влашкия воевода Мирчо (1378-1418), а през 1392 г. опустошават Южна Унгария. Българският цар Иван Шишман влиза в преговори с унгарския крал Сигизмунд (1387-1437). Това силно разярява Баязид и през пролетта на 1393 г. голяма османска войска преминава Стара планина и се насочва към Търново.

3. Падането на Търново и Видин. Съдбата на Добруджанското деспотство

По това време цар Иван Шишман е в Никопол. Героичната отбрана на столицата се ръководи от Патриарх Евтимий. Според някои сведения обсадата на Търново продължава около три месеца. Сръбски и руски летописи съобщават, че Търново пада на 17 юли 1393 г. при неясни обстоятелства. Градът вероятно е предаден. Една от легендите гласи, че една от вратите на Царевец е оставена отворена. Според друга предателят е стара жена, а според трета той е евреин. Най-видните жители на града – общо около 110 души, са изклани в патриаршеската църква. Голям брой български семейства и родове са преселени в Мала Азия. Патриарх Евтимий е заточен вероятно в Бачковския манастир. Падането на Търново остава като изключително събитие в народната памет.
В същата 1393 г. е ликвидирано и Добруджанското деспотство на Иванко, сина на Добротица. Историческата информация за неговия край е твърде оскъдна. На 27 май 1387 г. Той сключва мирен договор с Генуа, чийто флот е постоянна заплаха за Българското Черноморско крайбрежие. След похода от 1388 г. също става османски васал. През 1390 г. влашкият войвода Мирчо Стари преминава Дунава и стига до Карнобат, но веднага след това се изтегля. На следната година и той е васал на османците, независимо че се титулува “господар на Дръстър и деспот на земите Добротичеви”.
На 17 май 1395 г. османците разбиват влашкия воевода Мирчо при Ровине и утвърждават властта си по левия бряг на р. Дунав. В сражението загива сръбският войвода Марко – син на крал Вълкашин – който е османски васал и воюва на страната на султан Баязид І. Странно, но в народната памет именно той остава като борец срещу османците с името Крали Марко.
Неточните извори дават различна информация за гибелта на цар Иван Шишман. Всички обаче са единодушни, че той е убит по заповед на султан Баязид І след падането на Търново. Според една византийска хроника последният търновски владетел е обезглавен на 29 октомври 1395 г., а според Анонимната българска хроника – на 3 юни 1395 г. Първородният син на Иван Шишман – Александър, приема исляма и става османски служител първо в Самсун и после в Смирна, където около 1413 г. загива в сражение с последователите на шейх Бедреддин. Другият престолонаследник – Фружин, търси спасение първоначално в Сърбия, а после в Унгария.
Пред лицето на османската заплаха унгарският крал и император на Свещената римска империя Сигизмунд подготвя кръстоносен поход срещу османците. Той събира около 60-хилядна кръстоносна армия, в чийто състав влизат унгарци, поляци, французи, англичани и немци. В същото време Константинопол е в обсада и император Мануил гледа към кръстоносците с надежда. Видинският владетел Иван Срацимир също се надява, че те ще му донесат спасение.
През пролетта на 1396 г. кръстоносната армия тръгва от Будапеща, навлиза във Видин и прогонва оттам османския гарнизон. Иван Срацимир отхвърля васалитета си и се обявява за съюзник на унгарския крал. Кръстоносците се отправят към Никопол. Тук на 25 септември 1396 г. османците разгромяват поголовно кръстоносната армия и нейните съюзници. Баязид се отправя към Видин. След кратка обсада градът е завзет, а Иван Срацимир е пленен и изпратен в Бруса, където завършва дните си. Неговият син Константин бяга в Унгария, а по-късно се установява в Сърбия при деспот Стефан Лазаревич. Видинското царство влиза в пределите на османската държава.
Балканската несговорчивост и ограничено мислене са историческа реалност. Българската аристокрация е пропита изцяло от тази зараза. През Средновековието тя ликвидира цели държави. В народната памет обаче разединението на Българското царство се изтрива без остатък. А от XV в. насам чуждите пътешественици разказват за една България под властта на османците. Според тях България започва от Ниш и свършва при Одрин.

VIII. БЪЛГАРСКИТЕ ЗЕМИ ПОД ОСМАНСКА ВЛАСТ

1. Османското завоевание на Балканите

След поражението на обединените християнски сили при Никопол през 1396 г. раздробените балкански държави не могат да окажат ефективна съпротива на османските завоеватели. Византия, ограничена в незначителни европейски територии, е поставена във васална зависимост. Нейните сили са впрегнати в удържане на започналата през 1394 г. обсада на Константинопол.
На 28 юли 1402 г. в битката при Анкара големият завоевател от Азия – Тимур ленг Гурхан (Тимур 1336-1405) пленява султан Баязид и го разхожда в клетка по време на своите походи. Синовете на Баязид – Сюлейман, Муса и Мехмед, започват борба за бащиния трон. Българските земи стават арена на кръвопролитна междуособица, която води до постоянното им разоряване в продължение на десетина години.
През 1403-1404 г. унгарският крал Сигизмунд се опитва да организира силите на сръбския деспот Стефан Лазаревич (1370-1427), на босненския крал Остоя (1397-1404) и на влашкия владетел Мирчо Стари (1386-1418) с участието на Контстантин, син на видинския владетел Иван Срацимир. Военните действия се водят на широк фронт от Сърбия до Добруджа и завършват с някои териториални придобивки за балканските владетели. За българите обаче те носят поредното разорение.
Династичните борби в османския двор са прекратени и османската власт укрепва при султан Мехмед I (1413-1421), а при неговия наследник Мурад II (1421-1451) османците разширяват своята експанзия в Европа. Техните войски преминават през българските земи в походите им към Унгария.
През 1430 г. в османски ръце окончателно пада Солун. Опитвайки се отчаяно да запази империята си, през 1439 г. император Йоан V Палеолог сключва нова уния със Западната църква. Но нито папата, нито западните владетели му оказват някаква реална помощ.
След краха на европейската кръстоносна инициатива срещу османците в битката при Варна на 10 ноември 1444 г. става ясно, че те здраво владеят Балканите. Преломно събитие в османската експанзия е превземането на византийската столица Константинопол. Султан Мехмед II (1451-1481) овладява града на 29 май 1453 г. след двадесетдневен постоянен артилерийски обстрел на градските стени. Покоряването на столицата на византийските василевси открива пътя на завоевателите за окончателното завладяване на целия Балкански полуостров.
През 1459 г. окончателно е покорена Сърбия. Следват я Средна Гърция (1456), Пелопонес (1460), Босна (1463). След смъртта на Скендер бег – 1478 г., османците превръщат Албания в своя провинция. През 1499 г. пада Черна гора. Под васалитета на султана попадат Влашко и Молдова, а Дубровник остава самостоятелна република, трибутарна на империята.
Така през първата половина на XVI в. Османската империя се налага като първостепенна политическа сила не само в Европа и Мала Азия, но и в цялото Средиземноморие. През 1517 г. османците завоюват Египет и Сирия и с това се установяват и в Арабския свят. При Сюлейман I Великолепни (1520-1566), наричан още Законодателя, империята на османците чрез нови завоевания утвърждава своето господство над територии на три континента – Европа, Азия и Африка.
От средата на ХV в. историческите извори свидетелстват за дълбоки промени в живота на българското общество и в общественото съзнание на българите. Вероятно тогава става ясно, че средновековната българска държава си е отишла безвъзвратно. Българите се оказват плътно изолирани от европейския политически свят. Те трябва максимално да се приспособят към османската икономическа система и към имперския политически ред, за да съхранят своя живот и този на своите деца.

2. Османският ред. Административно устройство и социална структура

Периодът от завоюването на българските земи до падането на Константинопол е време, в което османската държава е на етапа на своето изграждане. Началото на управлението на българските земи прилича повече на военна окупация. Властта по места се осъществява от военен управител. Той е натоварен с всички функции на местна власт и с помощта на малък гарнизон държи под контрол пътищата и селища в околността. Началото на административно устройство се открива при управлението на султан Мурад II (1421-1451 г.), но завършената административна организация е осъществена от султан Мехмед II след превземането на Константинопол в 1453 г.
Мехмед II е първият османски владетел, който нарежда всички постановления на неговите предходници, както и правила от обичайното право да бъдат събрани и записани в общ кодекс – канун, на Мехмед II. В него е представена политическата организация и структурата на османското общество. Регламентирани са наказателното право, данъчният режим, задълженията на спахиите, статутът на поданиците. Твърди се, че при този султан османската държава се превръща в империя и се формира османският управленски модел, който с известни промени остава един и същи до края нейното съществуване. Централно място в него заемат статутът на земята и религиозната принадлежност на поданиците.
Административното устройство на османските владения в Европа се осъществява на няколко етапа успоредно с организирането на самата османската държава. Мурад І, който пръв се обявява за султан, разделя османските земи на две части: Малоазийските територии са обединени в бейлербейството Анадол, а европейските земи – в бейлербейството Румели. През 30-те – 40-те години на ХV в. при султан Мурад ІІ всяко бейлербейство е разделено на санджаци. По-късно в тях са оформени кази или кадилъци (съдебни окръзи), които освен с правораздаването по места са свързани и със събирането на данъците. При това териториално деление най-малката административна единица е нахията, която се управлява от кадийски наместник – наиб.
В хода на османското завоевание земите, населени с българи, са разделени на осем санджака: Чирмен обхваща османските завоевания в Тракия през 60-те години на ХІV в., Силистра – в земите на Добруджанското деспотство, Никопол се простира в територията на Търновското царство. Видин припокрива Видинското царство, Кюстендил е върху владенията на Константин Драгаш и поречието на р. Струма, София – земите от Ихтиманско до Ниш, Охрид – най-югозападните български земи и Паша санджак – Беломорска Тракия, Родопите и Македония.
Централизацията е основна характеристика на османския управленски модел. Данъчните, съдебните и полицейските служби са независими една от друга и се подчиняват пряко на централната власт. От друга страна, султанските заповеди се получават и разпределят от съответния кадия, който е упълномощен да наблюдава за тяхното изпълнение. Местният кадия следи едновременно за спазването на нормите на Шериата и за изпълнението на султанските заповеди. Само той е администраторът, който може пряко да се обърне към централната власт.
Според Шериата (османския религиозен закон) завоюваните територии са собственост на държавата, представлявана от султана. Той предава правото на владение на своите поданици срещу конкретни задължения. Земевладението е обвързвано със службата в армията. Всеки конник – спахия, срещу участието си във военните походи получава част от приходите от едно или няколко села. Владението му се нарича тимар. По-големите изискват владелецът им да води със себе си други бойци на своя издръжка. Доходите от тимара по закон са до 20 000 акчета годишно, но обикновено той е около 5000. Послужебните владения на офицерите от конницата – зиамети, са с доход до 100 000 акчета. Издигналите се до върховете на османския управленския елит получават хас – владение, носещо приход от стотици хиляди акчета. Това е временен тип поземлена собственост. Тя се дава срещу конкретни задължения и може да се наследи само срещу същите задължения. Може да бъде отнета по всяко време по волята на султана, а нейният владелец да бъде преместен на друга служба, лишен от приходи или обезглавен.
Характерно за османската икономика е, че статутът на земята определя вида и количеството на данъците. Така при смяната на владелеца на земята държавата запазва доходите от нея. Основната данъчна единица се нарича хане, което означава семейство или домакинство. Поземленият данък, който селяните плащат в пари, се нарича испенч за християни и ресм-и чифт за мюсюлмани. Правоверните (мюсюлманите) плащат юшур, което е десет процента от добивите в натура. Това се смята за ибадет – тяхно религиозно задължение. Неверниците (българи, сърби, гърци и др.) са задължени с харадж – по закон 10 % от добивите, но на практика много повече. Задължени са и със специален поголовен данък в пари – джизие, който Шериатът изисква от немюсюлманските поданици. Размерът на този данък постоянно нараства, съобразно растящите нужди на империята и обезценяването на основната й парична единица акче.

3. Социална структура

Мястото на всеки човек в османското общество се определя от религиозната му принадлежност. Използването на земята се основава на религиозни принципи, заложени в Шериата, но се регламентира и следи от светско законодателство (кануна). Всяко лично преместване става само със султанска заповед. В основата на османската икономика и вътрешна политика основно правило е запазването на доходите на държавното съкровище от земята и от всички останали приходоизточници.
Поданиците на султана са разделени на две основни социални категории: аскери (военни) и рая. В първата категория се включват само мюсюлманите, които получават заплата от държавното съкровище. Номинално за аскери се смятат и служителите на мюсюлманската религия. Това е една от отликите на османската социална структура в сравнение със структурата на другите средновековни общества. Тя характеризира Османската империя като военизирана държавна машина. Всички принадлежащи към категорията военни не плащат данъци.
Категорията рая включва производителното и данъчно обложеното население – мюсюлмани и християни. Различията в техния статут се подчертава чрез вида и броя на данъците. В тази категория освен мюсюлманските селяни са включени и всички българи, гърци, сърби и др. Основните задължения на раята са да произвежда и да плаща своите данъци и да изпълнява определени повинности. Данъците й се делят на две основни групи. В първата са вземанията в полза на държавното съкровище, а във втората – данъците в полза на местния спахия, владелец на тимар. Основната тенденция в данъчната система е утвърждаването на парични данъци и ограничаването на натуралните събирания.
Съществува и една трета група данъци, определени като извънредни задължения – т.нар. авариз-и дивание, налагани от централната власт, които не са свързани със статута на земята. Нужните суровини или готови изделия се изискват като общи количества и се разпределят в околните села от административния център. В началото към такива вземания се прибягва само в моменти на военно напрежение. Но след ХVІ в. те се превръщат в чести периодични задължения на раята. Този механизъм дава широки възможности за злоупотреби и ограбване на селяните. В резултат от неговото действие през ХVІ в. в градовете се появява групата на аяните. Те са местни бюрократи и данъчни служители, тимариоти, еничари, имащи право да носят оръжие.
Раята е задължена да работи седем дни в годината безплатно в стопанството на своя тимариот. Натоварена е и с различни повинности към централната власт. В продължение на месеци селяните са откъснати от своите стопанства и семейства, за да строят мостове, крепости, джамии и др.
От времето на Мурад І (1362-1389) е разделянето на категорията рая на по-малки групи зависимо население, съобразено със специфични задължения към османската държава или вида производство, с което се занимават. Срещу изпълнението на своите задължения те ползват някои данъчни облекчения. Това “профилиране” на данъчно зависимото население, в това число и на българите, е узаконено при управлението на султан Мехмед ІІ. Раята с особени задължения се разделя условно на две големи групи. Първата се състои от военизирано население, което е включено към османската военна машина или изпълнява полицейски функции: войнуци, дервентджии, мартолоси и др. След ХVІ в. държавата трайно следва линията на ограничаване на техните привилегии и приравняването им към обикновената рая. Другата включва заетите в рудодобива манденджии (рудари), кюреджий (пещари) или тузчии (производители и търговци на морска сол), кираджии (колари), чалтукчии (производители на ориз), джелепкешани (снабдители на пазарите, армията и двореца с овче месо). Общо броят на тези категории население е над двадесет.
Особено място в османския управленски модел заема т.нар. система кул (роб). Теоретично всички поданици се смятат за роби на султана. Но практиката има различни типове зависимости към владетеля, т.е. към централната власт. Системата кул включва хора, които имат привилегирован статут. Тя се формира от събираните чрез кръвния данък (девширме) и ислямизирани християнски момчета, които са организирани като бойци в еничарската пехота. От средата на ХV в. те са основният ресурс на висшите държавни служители в империята.
Следвайки ислямската практика, османският модел утвърждава т.нар. вакъф като форма за издръжка на религиозните учреждения. Всеки правоверен мюсюлманин трябва да вакъфира, т.е. да завещае доходи от имот или друго свое имущество за строеж и издръжка на джамии, имарети (религиозни училища), кервансараи (пътни станции) и др. с благотворителни и религиозни цели. По правило вакъфираният имот не подлежи на отчуждаване и данъчно облагане, а собствеността върху него се гарантира от Шериата. По-късно пожизнените управители на вакъфите ги превръщат в лична собственост. Някои от тях продават или дават под аренда вакъфски земи и задържат доходите за себе си.
Голяма част от балканските територии стават вакъфи. Вакъфирането е практика и в градовете, тъй като е най-сигурната гаранция срещу отчуждаване. В българските земи почти всички подбалкански селища, големите села в равнините и манастирите в планините са свързани с вакъфски владения. По всичко изглежда, че неверниците християни живеят по-леко на вакъфска земя.
Ограниченията на Шериата правят невъзможно проникването на неверници в управленската йерархия. Те обаче са част от стопанството на Османската империя. Тук светското законодателство им дава известни, макар и ограничени възможности. Изпълнението на държавните поръчки, свързани с армията, е единият от пътищата за икономическо стабилизиране. Другият път е овцевъдството и многобройните производства, произтичащи от него.
С течение на времето османската управленска система проявява съществени недостатъци. Най-сериозният от тях е нерегламентираната собственост. Заложената в нея възможност за корупция обхваща всички нива на османската администрация. Липсата на синхрон в различните форми на местна власт също силно затруднява управлението. То се бюрократизира. Всички служители стават “аристократи” на своите работни места. Те търсят собствени приходоизточници от длъжностите, които заемат, и се отклоняват от номиналните си задължения.
При създаването на еничарската пехота нейните бойци нямат право да създават свои семейства. Това прави от тях почти идеални войници. Броят им непрекъснато расте и още в началото на ХV в. от “преторианска гвардия” те стават основната бойна сила на османската войска. Увеличаването на еничарите в османската столица ги превръща във фактор във вътрешната политика. За това централната власт ги разпраща по провинциите, където контролът върху тях е много по-слаб и това води до тяхното разложение. Те започват да се женят, да се отклоняват от служебните си задължения. Нещо повече – занимават се с търговия. Много мюсюлмани се стремят да направят децата си еничари с надеждата да се издигнат в обществената йерархия. По-късно хиляди се записват в еничарските списъци, за да ползват привилегии, но без да участват във военните походи.

4. Османска икономика

Важна особеност на османската икономика е, че производителите много трудно могат да променят своето производство. Веднъж записани в данъчните регистри като зърнопроизводители, те си остават такива поколения наред. Раята със специални задължения също не може да смени вида производство. Според закона всеки, който иска да почне нова дейност, трябва да внесе в хазната данъците за настоящето производство за три години напред.
Централизацията в икономиката е пречка за стопанска активност. Корупцията прави възможно само разрастването на незаконното земевладение. Същевременно централизираното управление поставя редица ограничения пред частната инициатива. В резултат на това в османските градове производството остава на средновековно ниво, без да може да се развие до индустриални предприятия, каквито се появяват в европейските държави.
Друга причина за изоставането на градската икономика е нейното тотално регулиране от централната власт. За всеки град се издават специални закони за пазарните такси, които са съобразени с регионалните особености на производство и потребление. Стандартът, печалбата и качеството на видовете занаятчийски изделия също се регламентират от централната власт и се контролират от местната администрация.
В българските градове се развиват множество занаяти, голямата част от които са свързани с обработката на метали, дърво, кожа, вълна и др. Именно чрез животновъдството и свързаните с него дейности българите успяват да намерят своя ниша в османската икономика. Постоянната нужда на османската армия от храни, дрехи и различни кожени изделия дава възможност на населението от полупланинските и подбалканските селища да се препитава предимно от животновъдство. Така се появява групата на притежателите на големи стада, свързани с османските пазари. Наричат се джелепкешани. От втората половина на ХVІ в. насетне българите в тази категория започват бавно да натрупват значителни средства. Пример за това са планинските селища Котел, Копривщица, Панагюрище и др., чиито жители на основата на животновъдството, обработката и търговията с животински продукти се замогват. От техните среди излизат първите български чорбаджии.
В границите на един човешки живот икономическото замогване става видимо едва през XVIІ в., когато се появяват първите български търговци. Част от тях се утвърждава на пазарите в Трансилвания, Влашко и Унгария. От това столетие Арбанаси, Мелник и Пловдив се оформят като типично търговски селища. Опирайки се на пролуки в светското законодателство, търговците постоянно се борят с тоталната намеса на държавата в икономиката. Българското присъствие на големите ежегодни панаири като Долянския и Узунджовския става все по-голямо. В края на ХVІІ в. и началото на ХVІІІ в. много български градове като Пирот, Сливен, Свищов имат собствени панаири.

5. Кризата в Османската империя

Османските военни акции в Европа от края на ХVІІ в. насетне стават неуспешни. Това е една от причините за задълбочаващата се финансова криза. Нуждата от пари за армията, при стагнирани производство и пазар прави инфлацията постоянно явление. Военизираната османска държава няма нови приходи и военните се обръщат към своите послужебни владения. Те започват да се отклоняват от воинските си задължения. Някои присвояват отдадените им тимари и ги превръщат в чифлици. Те заграбват селски имоти и държавни земи. Така се появява нерегламентирано, но реално частно земевладение.
След XVII в. османската икономика е в постоянна криза. Тоталният данъчен натиск, който трябва да компенсира паричния дефицит и инфлацията, силно ограничава частната инициатива. Своеволията на централната власт също задържат развитието на производството. Натрупаните свободни средства не влизат в стопанския оборот и остават при своите собственици във вид на “имане”.
Кризата в османския ред е генетично заложена в принципите на неговата организация. Всички ислямски общества носят в себе си зародиша на подобна криза. В тях идеята за държавност и религията се преплитат. Развитието на обществото изисква промени в светското управление. Те обаче са изключително трудни поради силната им обвързаност с религията, която не подлежи на никакви реформи.
Участието на голям брой неверници в османското общество и в османската икономика налага допускането на множество компромиси в името на материалната издръжка на империята. Нейните светски интереси се сблъскват с идеологическата й платформа. В резултат правилата, по които се движи османското имперско общество, стават все по-неадекватни на действителността.
В общата атмосфера на несигурност в съзнанието на нейните немюсюлмански поданици, включително и сред българите, трайно се установява чувството на недоверие и неприязън към чуждата им държава.