Сборник с пътеписи “По стъпките на Вазов из България”

“Словата си даряваме на  училището, 

което позволява на всеки от нас да получи даром онова, за което мечтае: на плахите дава вяра – в света и в собствените възможности, на жадните – знание и посока в живота, на находчивите – изявата и удовлетворението от нея, на безразсъдните – стимула да догонят напредналите, а на всички  – самочувствието, че ще бъдем полезни на света, който ни очаква в бъдещето.”

Гергана Вичева, Ангел Джамбов, Виктория Тодорова, Ивелина Мечкарова, Михаела Ничева, Галя Деливерска, Станислава Недялкова, Лилия Хаджииванова, Магдалина Попиванова, Божидар Чапъров, Таня Данаджикова –
ученици ХІ клас в ЕГ „Иван Вазов”, Пловдив

“Редовете, които ще прочетете в тази малка импровизирана книжка, са продиктувани от онова чувство, което се стремях с всички сили да предизвикам в часовете, посветени на Вазов, в сърцата на учениците – родолюбието. Постарах се да изведем на показ всичко онова, което е вдъхновило дядо Вазов в стиховете, разказите, повестите, пътеписите и т.н., посветени на родната България – историята й, героите, природата, езикът ни български.

Щастлива съм, че всяко дете успя да намери свой собствен довод за любовта си към родината. Удовлетворена съм, че повечето от тях съумяха реално да осъзнаят стойността на всичко родно за самите себе си! Макар и в спомен или в дребен детайл, незабележим за другите, децата преоткриха красотата на родната природа, а с нея и нова посока за своето национално самочувствие.”

Елена Вързилова, учител по български език и литература в ЕГ “Иван Вазов”, Пловдив

“…Ние самите не сме ли чужденци в нашата земя? Познаваме ли ние България – научна и живописна България? Кой българин е изгледал величествените и красоти? Науката издирила ли е съкровените и богатства? Изкуството обезсмъртило ли е в пластически създания чудната и природа? Поезията вдъхновила ли се е от чудните мелодии на нейните гори и балкански зефири …

Кой българин ги е обходил, за да ги види, и кой ни е написал две думи, за да ни ги разкаже?”

                               из “От Марица до Тунджа”, Иван Вазов

Там, където времето е спряло… Копривщица

Гергана Вичева, ученичка  в ЕГ «Иван Вазов», ХІ «в» клас

Носи се във въздуха…

Да, дори въздухът е по-друг, по-различен… 

Затваряш очи и се заслушваш във вятъра. От съседната къща се чува мученето на крави и упорити и последователни удари на чук. Казваш си – нищо особено, обикновените звуци на родното село. Но после… оставаш така: заслушан, със затворени очи, неподвижен, само ти… и вятъра. 

Но ето, идва и онзи необикновен миг, в който го чуваш – тропота, тропота на конски копита по калдаръма, суетата и забързаното препускане; повече усещаш, отколкото чуваш – усещаш, че той идва отдалече… Чудиш се: «Какво ли е това? Нима наистина приближават коне?!»… И ето че изведнъж в обърканите ти мисли и предположения се появява той, споменът… Ето че и сетивата ти вече докосват миналото. Стига да освободиш съзнанието си от предразсъдъците и неверието на своето рационално време, ще го видиш, ще го почувстваш, ще се пренесеш там – в миналото. В Копривщица това вълшебство е лесно постижимо: всеки камък там е пропит с история, всяка къща, всяка кръчма, всеки хълм разказват… Иди, качи се до паметника на Бенковски, погледни около себе си… Полята не са просто поля – това е вечността; горите не са просто гори – това е покоят; небето не е само небе, а безкрай; а и къщите не са обикновени къщи – това е домът.

Мисълта ми нехае – сега, възпроизвеждайки видяното, за риска от от нечия чужда присъда: «Загубила е ума си!». Не ме интересувате, неверници! Ще ви попитам само: «Били ли сте в Копривщица?».

И там, обърнат към Рая, стоиш безмълвен, неспособен да облечеш в думи въздействието на картината пред погледа ти. Облаците се догонват по върховете на планините, позволявайки на слънцето за миг да погали мократа земя. Една ферия от светлосенки, хаотично разположени, но създаващи нечовешка хармония, идват сякаш от незнаен свят, за да покажат на простосмъртните магията и тайнството на природата. Опитваш се да обхванеш с поглед пейзажа, но възможно ли е да уловиш неуловимото?! Единствената дума, която ми идва наум, е думата ЖИВОТ. Един живот, неспирно променящ се, използвайки все едни и същи цветове, но все пак останал непроменен от неумолимия ход на времето с помощта на спомените си.

Чак когато душата се препълни с насладата от видяното, когато сетивата се наситят на гледката, чак тогава започваш да различаваш всичко дребно и уж незначително в прелестите пред погледа ти; чак тогава вече можеш да дадеш воля на въображението си, да видиш препускащите конници на Бенковски да се спускат по билото. Можеш да видиш боевете, да усетиш мириса на барута, да потръпнеш от виковете и гърмежите…

Селището спи сега, но носи и в съня си спомена, така свеж, сакаш всичко се е случило вчера.

… Слез по стълбите към градчето, огледай къщите, подпри се за миг на нечий дувар и почувствай мириса на току-що запален огън, на ароматно старо вино и се потопи в атмосферата на възрожденския дух, почувствай живота на дедите си!

Разходи се, но стигнеш ли къщата на Дебелянов, спри, не я подминавай, влез! Виж как въздухът застива в необяснимо очакване. Градината, дворът, кладенецът, обвит от стари чемшири, и … майката, подпряла уморена глава на дланта си в очакване на завръщането на нейното чедо… Всичко е толкова тихо! А някъде от вътрешността на самата къща звучат Дебелянови стихове, които покоряват съзнанието ти и те карат да се подчиниш на мълчанието – не смееш да проговориш от страх да не прогониш лиризма на нежните Дебелянова «музика». И някак съвсем естествено ти иде да въздъхнеш от мъката в очите на старата жена, от носталгията по миналото, за които шептят и ниската къщичка, и листата по дръвчетата, с помощта на слабия повей на вятъра. 

Но… въздух не излиза. Сепнат, отбелязваш, че за миг и дъха ти застива в очакването да се случи нещо, някой да дойде, нещо да се промени… Но оставаш излъган.

Да, дори въздухът там е особен – пълен с очакване, пълен с живот, а едновременно с това всичко е застинало непокътнато от времето…

Там – в града на юнаците, там, където са родени великите, там, където времето е спряло…

Трънки и глогинки… или просто: на село

Ангел Джамбов, ученик в ЕГ «Иван Вазов», ХІ «б» клас

Онова, което винаги ме е вълнувало в природата, е нейната живителна сила. Впечатляват ме не толкова конкретни места, свързани с исторически събития или емоционални спомени, а дребните детайли край мен, които обаче радват и насищат пейзажа с виталната си и проста красота.

Странна удовлетвореност изпитвах, когато понякога – когато ходех на село – се вглеждах в глогините. Въобразявах си, че ще ги разгадая по-добре – сякаш се опитвах да разбера някакъв шедьовър – ако за миг спра да ги гледам. Но колкото и да ограничавах с длани зрителното си поле, чувството, което будеха в мен, си остана странно и неопределено… Всъщност правеше ми впечатление дори и най-обикновената трънка – но розовата, бялата не ми въздействаше така. Когато привличаше вниманието ми, тя винаги беше в празнична премяна, стъкмена като за тържество – накацалите плътно едни над други цветове ми приличаха тогава на розови пастички или – не, по-скоро на целувките, които баба печеше по празниците. 

Ето и сега, спомняйки си онези летни детски дни, спомняйки си моите глогини и трънки, възхищението пред тяхната семпла магия отново се връща. Възпроизвеждайки пред очите си техните непретенциозни форми, вече си давам сметка, че те носят празничното настроение най-спонтанно – без посредничеството на някакво човешко

изобретение. Природата инстинктивно беше избрала тях за посредници на своите усмивки и празници – беше ги превърнала в открит олтар. По върховете на клонките гъмжаха безброй по-бледо оцветени пъпки, които напомнят за вретеновидните саксии, увити в дантелена хартия, които украсяват църковния олтар в дни на големи празници.

В леко открехнатите им чашки се виждаха червени жилчици, които много по-силно, отколкото цветовете, припомняха непобедимата природа на трънката, която – където и да напъпи, където и да цъфне – може да бъде само розова. Вплетен като другите в живия плет, но така изпъкващ в него – като млада невеста, нагиздена за празненство, сред куп делнично облечени хора, храстът блести, усмихвайки се в росната си розова премяна… 

Това обаче са толкова дребни детайли… Трябваше да ви опиша нещо по-значимо, запечатало се в спомените ми! Но… странно! Защо този гиздав храст продължава да стои с премяната си пред очите ми?!

Моята великденска река… с. Ситово

Виктория Тодорова, ученичка в ЕГ «Иван Вазов», ХІ «б» клас

Моето село се нарича Ситово и е разположено в Родопите. Винаги съм смятала, че най-голямото очарование на селото ми е реката, която минава почти по цялата му дължина.

Дойдеше ли Великден, когато бях дете, семейството ми посрещаше празника на село. Още на другия ден след пристигането ни там, след великденската проповед в малката църква, аз тичах при реката, за да  я видя в сутрешната суматоха на големия празник. 

Ето я – тя вече се разхожда в небесносинята си премяна между черните и голи ливади, придружена само от подранили иглики и отряд кукувици, долетели преждевременно. Тук-там и някоя теменужка със синя човка навеждаше стъбло под тежестта на капчица аромат, който едва крепеше в чашката си. 

Старият мост извеждаше на пътечка, която закачливо криволичеше край реката. Тази пътечка – точно до моста –  лете беше беше покрита от синкавите листа на един лешник, под който почти винаги откривах все един и същ рибар, захлупил лицето си със сламена шапка.Тръгвах по пътечката. Брегът на отсрещната страна беше нисък, разстлан в обширни ливади чак до селото и гарата, която се намираше извън него. Цялата тази площ бе осеяна с полузаровени в тревата останки от римско време, когато хората са използвали течението на реката за самоотбрана. Из ливадата стърчаха порутини от кули с бойници, от които някога са стреляли стрелци. Тези древни останки днес са истинска забава за децата от близкото училище в междучасията… Минало, потънало в земята, полегнало на хлад край реката като уморен пътник… Наоколо надничаха лютичета сякаш и те се интересуваха от древните останки и не искаха да пропуснат гледката в краткия си живот. Лудуваха на воля, осамотени по двойки или пък сбрани на цели дружинки. Сякаш наистина се забавляваха, гледайки как децата потапят кани във водата с надеждата да уловят рибка. Аз обръщах джобовете си, за да събера останките от коледните курабии и ги разпилявах във водата. Гладката повърхност тутакси се втвърдяваше около тях в овални гроздове от изгладнели попови лъжички, невидими до този момент. Набелязвах си някоя от малкото водни лилии, които сякаш бяха объркали пътя си по течението и случайно се бяха озовали в моята великденска река. Следях разходката и. Течението като махало на часовник я тласкаше ту към единия, ту към другия бряг. При всеки нов тласък дръжката на водното цвете се изпъваше, удължаваше се и се източваше, след което зелената връв се огъваше и безсилната в своя порив да продължи пътя си лилия отново се връщаше в изходна позиция. Макар и малко на брой водните лилии наистина изненадваха погледа ми с разнообразието на цветовете си. Най-напред очите ми се впиваха в червените, които бяха алени в сърцевината си, но побелели по краищата си.

Чак когато очите ми се наситеха на багрите им, аз търсех с поглед и розовите, лъснати като порцеланови съдове, плаващи лехи от лилии. Приличаха ми на теменуги, накацали като пеперуди със синкавите си крила и замръзнали върху прозрачната водна градина. По-далечните цветя бяха по-бледи в цветовете си, нанизани в нежна плетеница като гирлянди. Спокойствието, което сърцето ми намираше в тези минутки на съзерцание, е може би най-милият спомен, който всеки Великден отново връща в съзнанието ми. Това е моята река – моята великденска река!

На път… Виа Траяна

Ивелина Мечкарова, ученичка ХІ „б” клас, ЕГ „Иван Вазов”, Пловдив

Отскоро родителите ми си създадоха тяхна си традиция. Вече няколко години подред около националния празник за Съединението, когато се съберат повече почивни дни, те си организират малка екскурзия до различни места из България. Тази година изборът на маршрута беше провокиран както от желанието на родителите ни, така и от това на сестра ми и мен. А щом сме толкова добри в идеите, ще трябва да отидем и ние – беше тежката дума на татко. 

Струва ми се, че беше ден четвъртък. Тъкмо бях приключила с урока си по рисуване, когато с вече приготвените багажи потеглихме по обяд към вилата ни. Оттам на следващата сутрин трябваше да тръгнем за Ловеч.

Пътят ни минаваше през Карлово и Троян – Кърнаре. Беше хубав и се виеше през полето. Дървета почти нямаше. Те като че ли не бяха и нужни на това място, защото щяха неволно да скрият една или друга част от пейзажа, който ни заобикаляше. Обърнеш ли си главата на изток или запад, безкраят, открил се за погледа ти, за секунди те омагьосва. Жълто-зелените треви наоколо безмълвно приветстваха ясния ден. Зад тях беше само синьото небе – толкова синьо, че човешкият поглед – сякаш недостоен за силата му – инстинктивно желаеше да извърне очи от него. А когато успее да направи това, взорът им се изправя пред друга, по-мощна преграда – планината. Стръмните склонове на Стара планина неусетно се разгръщат и приближават – сякаш те мамят да се изгубиш в кадифените им дипли и да запееш тяхната песен… Изкачването нагоре почти не се усеща – разбираш единствено по това, че полето вече не е безкрайно. На негово място през прозорците на автомобила се издигат високи скални стени или цели редици иглолистни дървета. Само на някои места, където завоите на тесния криволичещ път го позволяват, се открива за миг и гледката долу в подножието, която все повече се отдалечава. Баща ми спря на едно от тези местенца. То се намираше може би по средата на прохода. Наоколо ни заобикаляха скали с различни форми и цвят, които предлагаха както приятен завет, така и чудесна гледка. Имах чувството, че планинските склонове образуват подковообразна чупка, така че градчето Кърнаре оставаше обградено от тях.

Облаците се трупаха над главите ни толкова схлупени и гъсти сякаш са стояли там неподвижни хиляди години. А всъщност се бяха появили изведнъж, от нищото… Вероятно така Балканът среща своите гости – с непристъпните си гори, със стръмнините и скалите си, с навъсения си намусен лик. Но онзи, който не се подведе и изплаши от тази неприветливост, ще получи голям дар – какъв по-хубав подарък от възможността да погледнеш високите зъбери надолу, към равнината като свободните птици, като самите сиви облаци, като безкрайния небосвод!

В колата случайно намерих малък бинокъл, който бяхме забравили от много време. Благодарение на него забелязахме на югоизток една отдалечена ливада, която беше „пълна” с живот… със стадо овце на паша. Странно и чудно е, че такава обикновена гледка можа по необясним начин да зарадва любопитни пътници като нас. Замислям се и вече трепетът от открилата се през бинокъла ливада не е толкова странен. Все пак, обичайният градски пейзаж, на който очите ни са привикнали, прави тези различни картини по-идилични, по-живи, по-човешки… Да, по същата тази ливада и преди сто или двеста години пак се е спускал същият четирикрак преживящ „народ” – това внезапно хрумване ме кара да се чувствам истински спокойна. Някои неща просто не се променят – ако някога ми потрябва пример, сега разбирам, че винаги мога да назова Балкана.

Продължихме с колата по пътя, който се водеше за скоро асфалтиран, а всъщност изглежда като връстник на остарелите дървета, които видяхме само няколко километра по-надолу. Колко хубаво, че красотите на България не зависят от нейната инфраструктура!

Мисля за инфраструктурата и ето, започват една след друга да се редят табелите  „Виа Траяна”. Попитах какво е това – очевидно някакъв път, но какъв? И всички се надпреварват да ми обяснят за стария римски път, който се огъва по завоите на настоящия – път сега изоставен и невзрачен, а някога – основен проход между източната и западната Римска империя. 

Е, когато ми разказаха за този път, аз не знаех какво точно представлява и с неприсъща за мен наивност започнах да си представям каменни блокове, подредени и напомнящи столични павета. Разбира се, предположението ми не можеше да бъде по-далече от истината.

Спряхме на една от отбивките, където предприемчиви български люде са решили, че това е идеалното място, на което да построят игрище и конюшни. На двайсетина метра от входа на посоченото учреждение се намират останките от Виа Траяна – прилича на място, откъдето дълго време е текла вода, която е отнесла всичко освен здраво вкопаните в земятадребни и по-едри камъчета. Въпреки не дотам впечатляващия вид на стария път, мен ме обзе странно усещане. 

Представях си огромната римска войска – няколко хиляди души в униформи и оръжия от преди две хиляди години, които крачат уморено в неравна редица, отивайки на война, която днес е описана подробно в някои учебник по история… и върху същия чакъл, по който са стъпвали те, стъпвах и аз сега, виждах и аз горите, които са гледали и те, носели са със себе си грижите и надеждите си, така, както аз носех своите сега. Единствената разлика носеше онова игрище за пейнтбол и… две хиляди години.

Потеглихме отново към Ловеч. По пътя ни настигна дъждът, който до преди няколко часа изглеждаше като хипотетично явление. Но дори и при неприятно за туристите време, Троянският балкан си остава едно приказно място, една прекрасна скъпоценност в короната на планината и на България. 

От този момент нататък пътешествието ни продължи по пътя на историческите забележителности в Ловеч, Плевен и Велико Търново – все късчета от родината, които имат силата да ти вдъхнат гордост от факта, че си българин. Хубаво е да ги види човек , защото в днешния забързан ден мислим, че поводите ни за гордост не са много – а ето, напускаш града си за малка разходка, от която обаче зареждаш сърцето и ума си с толкова много основания за гордост!

Сила

Михаела Ничева, ученичка ХІ „б” клас, ЕГ „Иван Вазов”, Пловдив

Красотата е твърде отнесено понятие, за да може с нея да се определи нещо реално. Някои от нас я откриват навсякъде, а други копнеят поне веднъж да я срещнат в живота си – истинска, реална.

Аз не съм от хората, които умеят да откриват красотите и прелестите на високите планини, на обширните равнини, които погледът не е способен да обхване. Единственият пейзаж, който наистина докосва сърцето ми, това е морето. 

В него има нещо опустошително и подчиняващо – то крие огромна разрушителна сила, която буди у мен страхопочитание. Морето е източник на неконтролируема енергия, която едновременно плаши и омагьосва. Безкрайната му синева ме зарежда с нови трепети, ражда в сърцето ми необясними емоции – и сутрин, когато съм готова да заменя възможността за още час сън с една единствена среща с него; и привечер, когато вълните му са тихи и успокояващи, когато шумът им припомня приспивна песен, а докосването им – целувка за лека нощ. Най-силна за мен обаче е магията на морето нощем, когато снагата му е черна и неспокойна, когато във вихъра на необясними пориви то разбива яростно вълните си в скалите. 

Тогава сетивата ми са неспособни да възприемат нещо друго освен силата на морските вълнения и яростта на черния безкрай. Кожата ми сякаш вкусва соления въздух, който ту я гали нежно, ту ядовито удря гневните струи на своя нощен бяг по тялото ми. Като в хипноза аз не смея да наруша шума на хилядите малки капчици, в които се разпилява поредната вълна, а след това за миг се стопява бялата морска пяна сред мрачния фон на нощта и безкрая. Обичам да улавям безпокойството на морето, когато като обезумяло се блъска в скалите, после сякаш се отказва от победа в играта и се оттегля навътре към своите пазви, но само след миг напада с нова сила и се хвърля пак с нов по-силен устрем. То сякаш е решено да разруши всичко, което го спира по пътя, да унищожи всеки, дръзнал да постави прегради пред него. Без милост и колебание. Удря отново и отново и така… до сутринта, когато отново мило и тихо, а може би по-скоро умиорено, гали човешкия взор с огледания в синевата си изгрев.

Късче от България

Магдалина Попиванова, ученичка ХІ „а” клас, ЕГ „Иван Вазов”, Пловдив

България крие безброй красиви кътчета, които „чакат” да бъдат открити, а после – отново скрити в онази част на съзнанието, където събираме най-съкровените, най-милите и скъпи спомени. Точно там аз пазя спомените си за срещите ми с планината. 

Тръгвайки на почивка, всяко лято аз отново и отново преоткривам магията на родния Балкан… Пред очите ми се редят красиви поляни, осеяни с дъхави летни цветя, пасища, по които мързеливо и кротко пасят животни, хълмове, по билата на които белеят спретнати бели къщички и палави рекички, които си провират път между долини и равнини, между градчета и селца и някак неусетно запечатват преживяванията на хората. Нашите радости и скърби, кратките, но така важни мигове в живота ни – забързаните реки ги отнасят далече, устремени към далечния хоризонт, където ще намери нови такива и ще ги прибави към безкрайния поток от бистри, прозрачни капки вода. Пристигаме в малкото изолирано селце и погледът ми мигом отчита контраста между задъханото ежедневие и безкрайните грижи на хората в атмосферата на шумния град и спокойствието, което внушава гората, обикновените звуци из селските дворища, глъчката на децата, подгонили се на мегдана или из близката полянка. Разходката из околността и тишината, която откривам там, ми доставят невероятно удовлетворение. Странно, но в това отдалечено крайче на моята България, в което идвам веднъж годишно, аз се чувствам у дома си – сред поляните, дърветата, животните и необятното синьо лятно небе. Чак тук, на това така далече от „цивилизацията” място, Природата е дарила красота и изящество, спокойствие и мир, плодородие и изобилие на своите форми. Цветята са сякаш паднали от небето малки слънца. Тревата е така свежа и зелена, така нежна и мека, че ти се иска да те погали с гъделичкащите си пръсти и да поиграе с тебе. Птичите песни са сякаш прелюдия към дългия горещ летен ден. Горските плодове са в такива големи количества, че се замисляш за възможната намеса на нечия грижовна ръка. 

Така малка и незначителна е човешката сила тук – Природата е изсипала с шепи от своето изобилие  и е сътворила с един замах  градина, която е по-красива от всяка грижливо подредена цветна леха в който и да е човешки двор! 

И ако досега не си разбирал смисъла на думичката „идилия”, дойдеш ли тук, то ти си попаднал на най-прекрасния пример за нея. 

Такава е моята България – вълшебна и в най-забравеното си от екскурзиантите местенце!

Търново

Лилия Хаджииванова, ученичка ХІ „а” клас, ЕГ „Иван Вазов”, Пловдив

Малко са кътчетата, които съм посетила веднъж, но при които се връщам отново. Невинаги причината е липса на желание – по-скоро времето и възможностите ми не позволяват. Щастлива съм обаче, че един град, в който се влюбвам с все по-голяма сила всеки път , щом го посетя, е едно от изключенията. Това е Велико Търново. 

Търново сякаш надхвърля определението „кътче” –  с колосалната си красота и магичен дух то като че ли олицетворява България. Хълмовете, върху които е разположен градът, са толкова величествени и внушителни, че някак съвсем естествено насочват мисълта ти назад във времето, назад към нашата история, на която са били свидетели. Чувстваш се сякаш за миг си изгубил пътя си, обграден от хълмовете, но в следващия миг те прегръщат раменете ти и те успокояват с непоклатимата си мощ. Вече усещаш закрила и сигурност, чувстваш се попаднал на точното за тебе място, чувстваш, че си у дома си.

Терасовидното разположение на сградите рисува невероятна панорама върху платното, пожелало да отрази облика на Търново. Струва ти се, че този град е безкраен, но в следващия момент усещаш, че можеш да го побереш в дланта си. Имах невероятния късмет да случа честване на национален празник – шоуто „Звук и светлина” накара тялото ми да настръхне. Да наблюдавам искрящото величие на хълма в тъмната нощ, заедно със стотици други непознати хора, вперили поглед заедно с теб в неземните светлини, е преживяване, което не се забравя, каквито и гледки да видиш след него. Слушайки историята на родината си, огрят от танца на многоцветните светлини, ти се чувстваш по-могъщ и от самия живот дори. Странна сила и мисли нахлуват в кръвта ти. Дори и онези, за които националната принадлежност не е олтар за каквито и да било чувства, видели светлинното шоу и чули нещичко за славното ни минало, вече не са така безразлични  – дори и у тях се ражда гордостта, че стоят на същата земя, по която някога са вървяли храбри българи и велики царе. 

Сърцето ми усети и друго вълшебство – не само туристите се влюбваха в този град, но и хората, на които животът им е свързан завинаги с Търново, обичат града си с необикновена сила. Толкова мили и усмихнати хора срещнах там – сякаш радостта от живота на това място е по-силна от всякъде другаде. Долових у тях едно по-особено самочувствие, гордост – но не надменна – която ми се стори напълно оправдана и разбираема – та те живеят в Търново! Старата столица на България – великото Търново!

И продавачите в магазините, и сервитьорите по ресторантите, и шофьорите, които галантно спират колите си, за да пресечеш – всички те сякаш участват в таен заговор, чиято цел е да направят всичко перфектно специално за теб, така че да се връщаш в техния град отново и отново. 

Бяхме убедени, че този град е омагьосан, та всичко в него сякаш молеше да останем по-дълго там – и красотата, и уютът, и жизнеността му, и топлината на обитателите му… всичко. Татко се пошегува, че ще кандидатства във Великотърновския университет, за да си има повод честичко да идва тук – какво от това, че годинките му вече не са малко! Тук сякаш и стари, и млади са на една и съща възраст – в разцвета на силите си. Търново е град на младостта  – не само заради студентите в него. Тук и възрастните хора катерят безбройните стъпала с усмивка, сякаш не полагат никакво усилие.

Въпреки младия си облик – благодарение на своите хора – Търново е запазил старината на историята ни. В този град всяка стара къща сякяш стои най-добре точно на мястото, на което е построена. А и това място не би било така възхитително без старата къща на него. 

Виждам старо и ново, съчетани умело, и с възторг откривам, че и двете имат своя красота и чар, а така преплетени – наистина събудиха възхищението ми. Едното не може без другото. Това е и една от причините, заради които обикнах  Търново и неговите хора – те знаят как да инвестират в модернизирането на града, без да пренебрегват наследството на историята, която пазят старите постройки с типичната българска архитектура и визия. Хората в града знаят как да уважават и ценят миналото, стремително градят бъдещето си и пазят връзката между тях. 

Велико Търново – очарова ме от първата ми среща с него, а сега – далече от този град – мечтая отново за допира на този митичен град!

Царевец

Станислава Недялкова, ученичка ХІ „а” клас, ЕГ „Иван Вазов”, Пловдив

Ако трябва да избера само едно местенце от България, което да опиша с думи, десетки нейни кътчета ще водят борба за надмощие в сърцето ми. Бих могла да опиша неземната велика природа на Родопите, която ме омагьоса и плени завинаги още при първата ми среща с нея. 

Бледата мъгла, която тогава скриваше върховете на планината, и своеобразното уединение, което нейните дебри ми предложиха, изпълни тялото ми със странното усещане, че съм се сляла с природата и съм се превърнала в частица от нейната мистерия.

Сега обаче споменът за един град, в който следите на нашите прадеди са най-много и най-внушителни за мен, взима превес в съзнанието ми – затова ще ви разкажа за него. Това е Велико Търново.

Невъзможно е да посетиш това място и да не забележиш отпечатъците от минали епохи – те следват всяка твоя крачка. Достатъчно е да минеш по един от мостовете и да се огледаш наоколо. Отвисоко Велико Търново представлява великолепна гледка – безброй къщи, разположени на живописни етажи и тераси, сгушени в зеленина, а в далечината – гордият и достолепен хълм Царевец. Имала съм щастието да гледам вечерното представление „Звук и светлина”, а и възможността да разгледам отвътре тази древна крепост. Когато отидох с моето семейство да видя спектакъла, не съм очаквала, че ще присъствам на такова внушително зрелище. През цялото време на фона на играта на огромните прожектори, които оцветяваха в различни багри каменните стени на крепостта, звучеше музика, която имаше поразителен ефект върху сетивата ми. Мелодията ме накара да потърся  своите корени, да почувствам привързаността си към моята родна земя, да докосна и със сърцето си теглата на своите прадеди. Музиката достигна до най-дълбокото кътче на душата ми и разтресе съзнанието ми. От време на време, преплетени с мелодията, прозвучаваха  и женски гласове, които сякаш рисуваха в нощта – по-скоро в съзнанието ми – мъките на вековното робство. Тръпки пробягаха по гърба ми. Настръхнах, защото усетих как заветът на нашите прадеди се стоварваше с цялата си внушителност, съживено от светлините, върху съзнанието на всеки един, вперил очи в тази светла нощна магия.  Настръхнах, защото сякаш чувах призрачните гласове на измъчени, но смели българки. Когато светлинното представление свърши, усетих, че нещо в мен, дълбоко някъде в сърцето ми, се беше променило. Няколко години по-късно посетих отново крепостта и преживях отново не по-малка емоция. Тя сякаш не извираше от мен в същия момент, а от онази светла нощ, споменът за която сърцето ми грижливо пазеше непокътнат. Тогава сякаш времето беше спряло и съществуваше някаква безтегловност, в която нищо от настоящето нямаше значение. В нея оживяваха събитията и спомените от миналото. Около мен сякаш бяха застинали сцени и личности от историята ни – не ги виждах, но ги усещах интуитивно. Като че ли душата ми игнорира границите на тялото, на настоящето и се настрои на честотата на миналото, пазено от крепостта, пропита с толкова много история. Разхождах се из Царевец, а в главата ми нахлуваха натрапчиви въпроси. На всяко място, на което стъпвах, усещах присъствието на древните българи. Чудех се какви са били дните на тогавашните хора. Постоянно си представях как по настилката, по която крачех аз, преди са минавали царят, хората, живеещи с него зад стените, патриархът… Гледайки от висините, стъпила върху останките от някогашните постройки, изпитвах невероятна потребност за свобода. Представях си как някоя друга девойка някога е стояла така, както аз, и е гледала към безкрая на планинската шир, изпитвайки същата жажда за свобода. Настръхнах. 

Когато поглеждах към подземните части на някогашни помещения, се питах – дали това са били тъмници или пък там се е оставяло виното да „остарее”. Пред очите непрекъснато изникваха картини на горди владетели и на техни подчинени. А когато прочетох на една табела, че минавам през главния вход на някогашния царски дворец, си представих как някога там са се посрещали важните гости или пък вестоносците. 

На някои места по стените имаше стълби и изкачвайки ги, виждах целия град Търново – с множеството от къщи, подредени грижливо на различните нива и сякаш вкопани в самия релеф на възвишенията. Зачудих се как ли е изглеждал владетелят, когато с мъка е наблюдавал наближаващите вражески войски. Замислих се и в съзнанието ми изплува образът му – така, както си го представях аз: напрегнат, с втренчен поглед, в който сякаш бушуваше буря, но непоколебим застанал до своя народ, подпрял длани на крепостната стена и вперил погледа си в предрешеното си бъдеще. Владетелят очаква твърдо и решително своя собствен край, но не знае, че един ден фигурата му ще оживее в нечий спомен, в нечия лирична душа, отворила портите си за спомените на древното минало. 

Един миг в Пирин… Безбог

Божидар Чапъров, ученик ХІ „в” клас, ЕГ „Иван Вазов”, Пловдив

Последната запаметена картина в съзнанието ми е едно място на въздишки, на удивление и на безброй спиращи дъха гледки. Това е място, наречено „Безбог”. Трябва да ви разкажа за него.

Зима е! Какво по-хубаво! 

Още рано–рано, преди седем сутринта напускаме хижа „Безбог”, в която нощувахме и събирахме сили за новия ден. Компания в това необикновено приключение са „братята ми по дъска”: Антонио – рошаво момче, любител на всякакъв род екстремни преживявания, луда глава и Петър, обикновено нетърпелив и припрян, но добър приятел. Грабваме бордовете и тръгваме към мечтания връх. Пътят ни води край ослепително бяло заледено езеро – истинска пързалка, но без посетители. Пусто е. Тишината е прегърнала достолепната планина. Едновременно спокойна и зловеща тя ни отвежда в друго измерение, в свят, в който нищо друго няма значение освен настоящият момент. И тримата мълчим, покорени от прекрасната гледка, която се открива пред нас, щом стигнахме билото. 

Слънцето ни поздравяваше с добро утро от вълшебния си хоризонт. Лъчите му придаваха магически блясък на всичко около нас, а небето, зърнало фигурите ни, сякаш искаше да ни изнесе представление – различните светли окраски, които сменяше, ни спряха за миг. Очите ни се изпълниха с великолепието на изгрева. Тук, в планината, ние сякаш наистина докоснахме съвършенството на природата, божествената и сила. Чувствахме се едновременно велики – изкачили тези висини, но и нищожни пред величието на майката-природа. 

Продължихме нагоре към върха с онемели усмивки – а най-хубавото тепърва предстоеше. Бяхме нетърпеливи, затова и почивките ни по пътя бяха кратки. Нуждаехме се от тях само защото и тримата искахме да обгърнем с поглед поредните магически гледки. 

Ето, остоват петдесетина метра до целта. Забързваме крачките си, защото нямаме търпение да стъпим най-горе – връх „Безбог”. Неуморимата ни воля дава сили на изморените ни тела. И ето, че стъпихме на върха, който откри невероятни картини пред жадните ни погледи. Докъдето ни стигаха погледите се простираха суровите заснежени върхове на Рила и Пирин, живописната долина с криволичеща из нея река и всичко това беше залято от слънчевите снопове светлина. Изпълнени с енергията на утрото, ние скачаме върху дъските си и поемаме шеметното си спускане надолу, за да усетим още една от магиите на връх „Безбог”. Частица от вечността, от красотата и от силата на природата отнасяме със себе си. Отиваме си по-смели, по-мъдри и по-вдъхновени!

Водопади

Галя Деливерска, ученичка ХІ „а” клас, ЕГ „Иван Вазов”, Пловдив

Лятото си минаваше и с нищо не подсказваше, че ще бъде различно от вече отминалите лета. Исках  нещо ново и необикновено да се случи, за да мога да го запомня, а не след време от него да остане само спомен за жегите. 

Беше 12 август. Скуката в дните ми вече ми беше до болка дотегнала, затова предложих на няколко мои приятелки да си организираме поне малка екскурзия. Успях да ги уговоря – хем щяхме да си починем на спокойствие /от какво ли се бяхме изморили?!/, хем щяхме да видим още някое кътче на хубавия ни роден край. 

Решихме да отидем в Калофер – там имах приятелка, която от дълго време ме канеше на гости. Пътуването ни не беше никак вълнуващо – жегата беше непоносима. Но картините, които виждах през отворените прозорци на автомобила, някак ме накараха да позабравя горещината. Зеленината и живописните накичени дървета внесоха оживление във фантазията ми. Спокойствието, което цветовете им донесоха на жадната ми за емоции душичка, направиха така, че не усетих кога пристигнахме в Калофер. 

Приятелката ми беше наистина щастлива от изненадата. Реши, че трябва да ни заведе до реката, която минаваше край Калофер – Бяла река. Тръгнахме по черни улички и криви пътечки и не след дълго бяхме при реката. Мястото, на което се озовахме, беше невероятно – само бях чувала за такива места из България в чужди разкази, но сега виждах с очите си едно от вълшебствата на родната ни природа. Пред погледа ми стоеше скала, в която реката беше издълбала невероятни форми. От малко водопадче водата се спускаше и пълнеше свое езеро – голямо, но плитко, с кристална вода. По-надолу имаше още едно водопадче, което пълнеше друго езеро, малко по-голямо от първото. 

И така, сякаш подредени умишлено в отделни тераси, пред нас се разкриваха пет езера – едно от друго по-хубави. Във водите им се отразяваха короните на надвисналите отгоре дървета и образуваха в кристалните огледала причудливи форми. Отстрани гората беше прегърнала и затворила това местенце в пазвата си – сякаш искаше да го предпази от хората. Сигурно искаше то да остане така диво и непокътнато, както е било, още когато реката е дълбала тази скала, за да сътвори внушителната гледка, приковала погледите ни. В продължение на няколко минути никой не помръдна, никой не проговори. Чувахме само приятното ромолене на реката и като че ли се сляхме с пейзажа, с живота на водата и гората. 

Целия ден прекарахме на това място – веднъж открили го, никой от нас не искаше да види друго. Разговорите не вървяха – всички предпочитахме да напълним очите и сърцата си с емоциите, които това вълшебно кътче предизвикваше у нас.

Когато си тръгвахме, отново мълчахме. Удовлетворението от деня отнесохме със себе си и по пътя обратно в автомобила се унесохме в сладкия си съвсем пресен спомен. Когато се разделяхме с приятелките ми в родния ни градец, аз им казах : „Търсехме емоции, нали? Днес май открихме най-голямата!”. Смигнахме си съзаклятнически и се прибрахме в домовете си, където цяла вечер разказвахме за чудното място край Калофер, за Бяла река.

Ахтопол и морето

Таня Данаджикова, ученичка ХІ „б” клас, ЕГ „Иван Вазов”, Пловдив

Несъмнено България е красива страна. Многобройни са кътчетата, които предизвикват възхищението на всеки, който е имал щастието да ги види. За мен обаче красотата е абстрактно понятие – измервам я /доколкото може да се измери нещо абстрактно/ не с общоприетото мнение, а с моето собствено усещане и нюх към нея. Затова сега искам да ви разкажа за онова, което не отговаря на всеобщите разбирания за красота, което обаче аз чувствам като красиво. 

Историята ми започва съвсем банално и простичко – с телефонно обаждане от добре познат за ме номер. Звънеше приятелката ми от училище Мартина. Началото на разговора ни с нищо не подсказваше прключението, което щеше да последва – разменихме си обичайните въпроси и добре заучените с времето отговори. Но изведнъж, съвсем ненадейно в слушалката прозвучава неочаквано предложение – да отида на море заедно със семейството на Мартина. Така, дошло изведнъж, необмислено предложението ми се стори нереално. Това усещане остана у мен до момента, в който натоварих двете солидни с обема си чанти, пълни с повече ненужни, отколкото полезни неща, в багажника на автомобила им и потеглихме. Маршрутът Пловдив – Ахтопол не е гледка, която да ви разкрие природни чудеса  – просто шосета и безброй автомобили. Но за мен и в това има особен вид обаятелност и чар. 

Слънцето по време на късното лято грее по особен начин. То не е така жарко, както преди. Сякаш е полегнало на небосклона и грее за свое собствено удоволствие – не за да свети, не и да топли, а ей така – да си полежи, а защо не и да хване тен?! Това удоволствие, което снагата на слънцето струеше, автоматично се пренесе и върху мен. Следобедите на Август са сякаш нереални – цветовете им са някак изкривено ярки. Създават усещане за лежерност. А каква по-голяма лежерност от това да се возиш удобно поседнал, водейки непринудени разговори, всеки един от които завършва със смях! 

Важна дестинация от маршрута е Стара Загора. Към този град съм силно пристрастна, но ако все пак трябва да вложа доза обективност, ще ви кажа, че Стара Загора не „хваща” окото на обикновения пътник с нищо. Минавайки по околовръстното шосе, човек забелязва само малко невзрачно градче, потънало в сивотата на своите социалистически панелни блокове. Но това е очевидната реалност, в която също мога да открия красотата. 

От Стара Загора нататък нищо не прикова вниманието ми. Дали защото маршрутът ми е прекалено познат, или просто защото се стъмни и слънцето не огряваше вече с лъчите си дребните детайли, а очертаваше само общите фигури. Последваха няколко часа отегчение – нещо като прелюдия към тържественото пристигане в Ахтопол. 

Асоциациите между определението „тържественост” и името Ахтопол не са особено уместни, тъй като всеки, който е ходил в това малко градче, знае, че то не се отличава с нищо съществено и забележително. И въпреки това всички очаквахме с особено нетърпение срещата с указателната табела с надпис „Ахтопол”. Тя ни поздрави със своето „Добре дошли” към десет часа вечерта. Спомням си нетърпението, с което изскочих от колата и огледах обстановката. Тук е мястото да отбележа, че Ахтопол е много по-красив вечер, отколкото през деня, както повечето градове, в които съм ходила. Имам си собствена теория за това „явление” – вечер, благодарение на тъмнината, човек вижда само онова, което е приятно за окото – онова, което е осветено. С една дума – боклуците не светят. 

Силната еуфория ни накара да захвърлим багажа и веднага да излезем на разходка – както се казва  „да видим света и светът да види нас”. Не че имаше много за гледане, но за сметка на това имаше какво да се усети. Невероятно е чувството, когато вдишаш от влажния и ароматен морски въздух. При това не само обонянието се облагодетелстваше от атмосферата на морето – плисъците на морските вълни галеше слуха ми. Но най-хубавото все още предстоеше. С бълзи, припряни крачки вървяхме надолу към морския бряг. На кого ли не е познато това усещане – сякаш морето само те тегли към себе си, без да те докосва, само с магията си. 

И ето, пред нас вече е дългоочакваната гледка – безкрайната морска шир, която в съзнанието ми заприлича на черно кадифе. Със същото нетърпение закрачихме към кея. И може би чак тогава, когато стигнахме неговия край, ние вече бяхме напълно удовлетворени. Гледката беше опияняваща – морето спокойно и харизматично, луната, суетно оглеждаща се в него като в огледало, фарът, гордо изпъчен сред морската шир, лодките, приковани към брега сякаш против волята им, поклащащи се една към друга, сякаш си подшушваха нещо. Цялата тази нощна картина създаде у нас усещането за безкрай на безгрижието като това на морето… 

… Ахтопол не блести с особена архитектура, не предлага кой-знае какви забавления, но притежава морето. Затова и ме очарова. Там няма кокетни комплекси за богати курортисти – вместо тях открих олющени панелни блокчета. Ако искаш ексцентрични забави, то Ахтопол отново не е подходящото място – ще трябва да се задоволиш с малкото виенско колело в центъра на градчето. Но въпреки липсата на разкош и пищност, аз мисля, че това място не е изостанало в развитието си, а просто е съхранило като в снимка отминали години. Тази негова „атракция” ще ме връща отново там, ще ме кара да го предпочитам пред луксозните курорти на нашето крайбрежие. Сигурна съм в това! Догодина пак…