Любими приказки

КОСЕ БОСЕ – Ран Босилек

Направило си Косенцето Босенцето гнезденце. Снесло си яйчица. Дошла Кума Лиса под гнездото и рекла:

-Косе Босе, дай ми едно яйчице! Дойдоха ми тате и мама на гости, ще им сготвя чорбица. – Косенцето и дало едно яйчице.

На другия ден пак дошла Кума Лиса и рекла:
-Косе Босе, дай ми яйчице! Дойдоха ми бате и кака на гости.

Косенцето пак и дало едно яйчице.
Днес тъй, утре туй – останало Косенцето само с едно яйчице.

Дошла пак Кума Лиса и рекла:
-Косенце Босенце, дай ми яйчице!
-Нямам, Лиске – отговорило Косенцето.
-Като нямаш, тебе ще изям!

Заплакало Косенцето. Дало си и последното яйчице.

На сутринта минало куче през гората. То видяло Косенцето, че плаче и попитало:

-Защо плачеш, Косе Босе?

-Как да не плача, кученце. Всяка сутрин идва Кума Лиса и ми взима по едно яйчице. Взе ми ги всичките. Не можах да си излюпя пиленца. Тази сутрин пак ще дойде. Нямам какво да и дам. Сега мене ще изяде.

-Не плачи, Косе Босе! Аз ще се скрия ей тук в шумата. Като дойде Кума Лиса да ти иска яйце, ти и речи: “Нямам, Лиске, яйчице.

Ей там в шумата има кокошнчица. Вземи нея.”

Кучето се скрило в шумата. Дошла Кума Лиса и рекла:
-Косе Босе, дай ми яйчице!
-Нямам, Лиске, яйчице! Имам една кокошчица ей там в шумата. Ако искаш, вземи я.

Кума Лиса се зарадвала и взела да рови из шумата. Кучето изскочило и я подгонило.
Тя бяга, то я гони, тя бяга, то я гони – най-после стигнала до дупката и се скрила. Кучето клекнало пред дупката.

Чакало да се подаде Кума Лиса, да я хване за шията. Кума Лиса на знаела, че кучето варди вън и взела да пита краката си:
-Я кажете краченца, как викахте, когато ви гонеше кучето?

-Беж, Лиске, да бягаме! Беж, Лиске, да бягаме!
-Ох, на кака миличките краченца! Кака ще им купи чехлички!Ами вие, очички, как викахте?
-Беж, Лиске, да бягаме! Беж, Лиске, да бягаме!
-Ами вие, очички, как викахте?
-Беж, Лиске, да бягаме! Беж, Лиске, да бягаме!
-Ох, на кака миличките очички! Кака ще им купи очилца! Ами вие, ушички, как викахте?
-И ние викахме: – Беж, Лиске, да бягаме!
–Ох, на кака миличките ушички! Кака ще им купи обички! А ти, опашчице, как викаше?
-Дръж, куче, Лиса за опашката! Дръж, куче, Лиса за опашката!
-Тъй ли? Чакай да те дам на кучето! – И Кума Лиса си подала навън опашката.

Кучето я хванало и почнало да я тегли.

Лиса де дърпа навътре, кучето тегли навън. Тя навътре, то навън.

Най-после я издърпало и скок – върху нея. Разкъсало и кожухчето.

КРАЙ

ВЪЛКЪТ И СЕДЕМТЕ КОЗЛЕНЦА – Братя Грим

Живяла някога една стара коза. Тя имала седем козлета и ги обичала, както майка обича децата си. Веднъж решила да отиде в гората за храна.

Повикала козлетата край себе си и им рекла:

— Мили деца, аз отивам в гората. Пазете се от вълка! Влезе ли тук, ще изяде всички ви заедно с кожата и костите. Този злодей често се преобразява, но пак веднага ще го познаете по дрезгавия глас и по черните му крака.

Козлетата отвърнали:

— Върви в гората, мила майко, и не се тревожи; ние ще се пазим.

И старата коза тръгнала спокойно към гората.

Не минало много време, някой почукал на вратата и рекъл:

— Отворете, мили деца! Аз съм майка ви. Върнах се и донесох на всяко по нещо.

Козлетата познали вълка по дрезгавия глас и викнали:

— Няма да отворим, ти не си нашата майка. Тя има тънък и приятен глас, а твоят глас е дрезгав. Ти си вълкът.

Тогава вълкът отишъл при един бакалин и си купил голям тебешир. Изял го и гласът му станал тънък. После се върнал, почукал на вратата и рекъл:

— Отворете, мили деца! Аз съм майка ви. Върнах се и донесох на всяко по нещо.

Но вълкът бил сложил черната си лапа на прозореца. Козлетата я видели и викнали:

— Няма да отворим. Нашата майка няма черни крака като твоите. Ти си вълкът.

Изтичал вълкът при един хлебар и му рекъл:

— Ударих си крака, намажи го с тесто.

Хлебарят намазал лапата му с тесто. После вълкът отишъл при воденичаря и му рекъл:

— Посипи ми лапата с бяло брашно.

Досетил се воденичарят, че вълкът иска да измами някого и му отказал, но вълкът ревнал:

— Не сториш ли каквото ти казах, ще те изям.

Воденичарят се уплашил и посипал лапата му с бяло брашно. Да, такива са хората.

Вълкът отишъл за трети път пред къщичката на козата, почукал на вратата и казал:

— Отворете, деца! Аз съм милата ви майчица. Върнах се от гората и нося на всяко по нещо.

Козлетата викнали:

— Покажи ни първо лапата си, та да се уверим, че си нашата мила майчица.

Вълкът сложил лапата си на прозореца и козлетата като видели, че е бяла, повярвали и отворили вратата. Ала кой влязъл при тях? Вълкът.

Изплашили се козлетата и бързо се изпокрили: едното под масата, второто в леглото, третото в печката, четвъртото в кухнята, петото в сандъка, шестото под мивката, седмото в кутията на огромния стенен часовник. Ала вълкът намерил едно по едно всичките и ги нагълтал цели-целенички; не намерил само най-малкото, което се било скрило в кутията на стенния часовник. Като се нахранил, потътрил се едва навън, легнал под едно дърво на зелената поляна и заспал.

Не минало много време и ето, че старата коза се върнала от гората. Ах, какво заварила! Вратата на къщичката зеела широко отворена, масата, столовете и пейките били прекатурени, мивката се търкаляла строшена на пода, а завивките и възглавниците били свлечени от леглото.

Потърсила децата си, но не ги намерила никъде. Почнала да ги вика едно след друго по име, но нито едно не се обадило, Най-сетне, когато повикала най-малкото, чуло се тънко гласче:

— Мила майчице, аз съм в кутията на часовника.

Извадила го тя и то й разказало, че дошъл вълкът и изял другите шест. Можете да си представите колко плакала козата за клетите си рожби.

Накрая, сломена от скръб, старата коза излязла навън, а най-малкото козле подскачало край нея, Като стигнали до поляната, видели под дървото заспалия вълк. Той хъркал тъй силно, че клоните над него треперели. Старата коза го огледала от всички страни и видяла, че в издутия му корем нещо мърда. „Ох, помислила си тя, нима клетите ми рожби, които той е нагълтал за вечеря, още са живи?“

Тогава тя накарала козлето да изтича до къщи и да донесе ножицата, игла и конец, а после започнала да разпаря търбуха на звяра. Рязнала малко и веднага едно козле подало глава от дупката.

Продължила да реже и шестте козлета изскочили едно след друго живи и здрави, понеже вълкът в лакомията си ги бил нагълтал цели.

Ех, че се радвали всички! Почнали да галят милата си майчица и се разиграли като на сватба. Но старата коза рекла:

— Сега отидете да намерите големи камъни; ще напълним с тях корема на свирепия звяр, докато още спи.

Разтичали се седемте козлета, домъкнали камъни и почнали да ги пъхат в корема на вълка. Напъхали толкова, колкото можал да побере. После старата коза го зашила пак. И всичко станало толкова бързо, че той не усетил нищо и дори не помръднал.

Когато най-сетне се наспал, вълкът се изправил на нозете си. И тъй като бил ожаднял, решил да отиде до кладенеца да пие вода.

Но щом тръгнал и се заклатушкал наляво-надясно, камъните в корема му почнали да се удрят един в друг и да тропат. И той ревнал:

Какво ли тропа и се мята

в корема ми и по червата?

Не съм изял май шест козлета,

а едри камъни проклети.

Като стигнал до кладенеца и се навел да пие вода, тежките камъни го повлекли надолу и той се удавил.

Седемте козлета видели какво се случило, изтичали към кладенеца и се развикали:

— Вълкът умря! Вълкът умря!

Хванали се за ръце с майка си и заиграли весело хоро.

КРАЙ

ТРИТЕ ПРАСЕНЦА

АЛАДИН И ВЪЛШЕБНАТА ЛАМПА

ЧЕРВЕНАТА ШАПЧИЦА

ХЕНЗЕЛ И ГРЕТЕЛ

Благодаря за вниманието!

Антония Арнаудова и Георги Бошнаков

СУ “Райчо Каролев”, 3а клас