by Petia Georgieva
Copyright © 2018
Измислени истории
- Joined Mar 2018
- Published Books 4
Copyright © 2018
Майкъл и невидимата сила
Безсъние, притеснение, отчаяние, страх, разочарование и тревога. Това бяха водещите чувства в кабинета по астрономия на доктор Гилбърт. Сърцата на астрономите биеха с скоростта на светлината, с мощността и силата на кометата, която летеше право към Земята. Летяха пот и сълзи, астрономите бяха прекарали безсънни нощи да правят изчисления и да мислят как да предотвратят кометата, която се движеше толкова силно към Земята, че е била готова да унищожи целия човешки рас.
Докато астрономите бяха заловили дъха в обсерваторията, по улиците на Париж се скиташе едно момчеце. Изглеждаше на 13 години. Макар и малко, неговото сърце беше голямо, имаше златно сърце. Той знаеше много неща, беше умно, беше много смело, честно и добро момче. Майка му беше обикновена шивачка. Те не бяха кой знае колко богати. Баща му беше напуснал, когато беше малък. Момчето се казваше Майкъл. Той дори не помнеше баща си, но наистина много обичал майка си. Тя беше всичко за него. Беше цялата му душа и човекът, който го поддържаше и помагаше в трудните моменти.
Майкъл не беше много общителен, нямаше много приятели. Срещу неговия апартамент имаше една горичка. Той ходеше там всеки ден или нощ. Денем четеше книги, които беше купил със своите спестени пари, а вечер отиваше в горичката на едно определено място, сядяше и почваше да прави изчисления на звездите. Много ги обичаше, за него това бяха душите на хората, които се рееха уж безцелно и наблюдаваха света отгоре. Но не гледаше на звездите само от фантастичната им страна. Майкъл наистина знаеше много за тях от книгите, които беше купувал със спестените пари. Беше много умен и знаеше, че е готов на велики дела един ден.
Един ден, когато майка му шиеше поредната рокля, той излезе в градинката. Отиде на своето място и там намери един камък, който беше много тъмно лилав, искрящ, сякаш беше магически. Разбира се, Майкъл не вярваше в магии. Той вярваше само на неща, които можеше да види със собствените си очи. Взе камъка и го занесе у дома си. Завърза го с един конец. Така си направи гердан, който наистина му седеше много добре. Майка му беше толкова засипана с работа, че дори не забеляза новата му придобивка.
Вечерта седаха да вечерят. Майка му, след поредния изтощителен ден, си легна, защото беше наистина изморена, а Майкъл си пусна телевизора. Той много обичаше да гледа предавания за космоса и звездите, но точно тогава по телевизията единственото нещо, което даваха, беше идващата комета към Земята, която до най-много 48 часа щеше да унищожи цялото човечество. Щом Майкъл видя това, веднага отиде да каже на майка си, но тя не му повярва. Той не можеше да приеме, че майка му не му вярва и че не иска да направи нищо, но дори тя какво можеше да направи? Майкъл отиде в стаята си и започна да рови из книгите, но в тях нямаше нищо, което можеше да му помогне. Той легна, защото беше психически изтощен.
На сутринта, когато майка му отиде на работа, Майкъл взе всичките си спестени пари, които му бяха останали и отиде до библиотеката. Там видя купища от книги, които му бяха от полза, но имаше една която наистина го заинтригува. В нея се разказваше за древно суеверие, което гласеше, че един ден ще бъде отключена древна сила, която ще унищожи цялата планета. Странно защо, но това беше написано в книгата по астрономия. Отиде и до две по големи библютеки, а в едната от тях той щеше да направи своето голямо откритие, откритието, което щеше да промени живота му. Там откри, че древен камък, който бил паднал при сблъсъка на метеорит със земята преди милиони години, един ден може да отключи древнотото проклятие, за което бе чел в миналата библиотека. Майкъл беше умен. Той свърза две и две и се досети, че същия ден, в който взе камъка, разбра и за кометата, която беше на път да унищожи всичко хубаво, което познаваме. Но как ще спре толкова голяма летяща комета, дори това да беше вярно? Как щеше да развали проклятието? За момент му мина през ума да счупи камъка, но ако това е голяма грешка? Той се рови цял ден в библиотеката, но не откри нищо, което може да му е полезно. Майкъл се прибра. Макар и необщителен, той споделяше всичко с майка си, но не ѝ каза за това. Не искаше да я натоварва допълнително, защото тя работи от сутрин до вечер, шета из къщи и се грижи за него.
На следващия ден Майкъл стана рано, нямаше време за губене. Беше твърдо решен да отиде до обсерваторията. Трябваше да каже на всички за своето откритие. Но как? Как едно малко момче щеше да направи всичко това само? Веднага се сети за своя чичо. Той беше дребен мъж, доста важна клечка в обществото. Казваше се Гари. Те обаче не поддържаха връзка. Чичо му им пращаше пари понякога, когато не им достигат, но нищо повече. Майкъл влезе в стаята на майка си. Тя още спеше, затова той реши да се възползва, грабна телефона от чантата ѝ и намери номера на чичо си. Когато Майкъл му разказа за това свое откритие, чичо му разбира се не повярва, но не го и беше грижа за него. Затова за 1-2 часа най-много той вече беше намерил адреса и дори номера на доктор Гилбърт. Тинейджърът благодари много на чичо си и дори му каза, че щом спаси света, ще го спомене в интервютата, които ще трябва да дава пред медиите. Разбира се Гари прие всичко това на шега, но Майкъл беше напълно сериозен. Той остави една бележка на масичката до вратата, на която беше написал, че много обича майка си. След това взе една малка раничка, в която беше сложил малко хляб и вода, отиде до леглото на майка си, целуна я за сбогом и излезе. С парите, които беше взел, той си хвана едно такси до дадения адрес от чичо си. Пътят беше дълъг. Докато седеше в таксито и гледаше през прозореца, той обмисляше всичко това, дали това е сън или настина се случва. Ами ако това с медальона е пълна измислица, в този момент всичко му минаваше през главата. Докато гледаше към небето, той вее повече и повече усещаше притеснението, то вече витаеше във въздуха. Нямаше жив човек навън, защото всички искаха да прекарат последните си мигове заедно със семейството си. Той стигна до обсерваторията след дългото пътуване и дългите часове на размишление. Когато стигна там, видя че нямаше никого. Сякаш беше във филм. Качи се по стълбите и влезе в кабинета. Там беше само госпожа Гилбърт, която искаше да прекара последните си часове в своя кабинет, където беше минал целият ѝ живот. Щом тя видя едно малко момче да седи пред вратата, си помисли, че сънува или че има халюцинации от дългиге безсънни дни, която тя беше преживяла. Момчето влезе и дори не се представи, с влизането то веднага почна да говори за камъка, за проклятието, за кометата…за абсолютно всичко. Разбира се доктор Гилбърд беше възрастна жена и не вярваше на тези глупости, но все пак нямаше какво друго да направи. Тя каза на момчето, че трябва да си върви, за да може да прекара оставащите му часове живот със семейството си. Майкъл беше толкова разочарован и бесен, защото той мина толкова път и то напразно. Не!! Той нямаше да остави нещата така. Огледа се. Погледна наляво, после надясно и видя изчисленията, които професор Гилбърд беше направила. Сами по себе си те не вършеха работа, но заедно правеха рисунка или чертеж, както искате го наречете. Щом видя това, на Майкъл всичко вече му беше ясно. Той светкавично излезе от кабинета, без да каже нито дума, а госпожата беше толкова учудена и тръгна след него. Майкъл държеше изчисленията, които може би правеха карта. Той тичаше с всички сили, а професор Гилбърд тичаше след него. Той мина през една поляна и след това се спря при една река. Професорът го погледна и го попита:
– Защо сме тук?
Но Майкъл само мълчеше и гледаше. Той взе камъка от врата си и го постави точно на определено място в реката. Хвана професор Гилбърд за ръка, издърпа я до едни камъни, които бяха обвити с бръшлян, и се скриха там. Появи се прекрасна светлина и изведнъж се чу експлозия. Експлозията не идваше от земята, а от небето. Професорът погледна нагоре и не можа да повярва. Беше толкова красиво!
Небето беше изпълнено с всички цветове, а кометата вече я нямаше. Всички излязоха да гледат, а от далечината се чуваше полицейска кола. Тя спря точно пред Майкъл и оттам излезе майка му. Жената била много притеснена, щом видяла бележката. Забелязала, че телефонът ѝ не бил, където тя го оставила, затова се досетила, че Майкъл е звъннал от него. Видяла, че той е звънял на чичо Гари и тя му звъннала. Тогава той ѝ казал къде е. Майка му била бясна, притеснена, но и горда, че момченцето ѝ спасило света. Не след дълго цялата улица се напълнила с репортери, които започнали да задават въпроси на професор Гилбърд , но тя казала, че заслугата не била нейна, а на това дете. Всички били изумени, че едно такова малко момченце бе спасило човечеството. Започнаха да му задават всякакви въпроси, а Майкъл обясни всичко подробно. Всичко се връзваше, освен камъкът. Никой не можеше да си го обясни. За всички това беше чудо. Разбира се в интервюто той спомена и чичо си, защото му беше обещал. След няколко дни момчето получило медал за знанията си по астрономия и голяма сума пари за това, че спасило света, макар че хората не можеха да изразят благодарностите си само с купчина пари, но това било най-малкото, което можели да направят. С парите момчето купило нова къща за майка си и него, в която имало огромна библиотека, а другите пари дарило за бедните.
Изминаха години, а хората още не могат да повярват и да си обяснят това, което се беше случило. Те не можеха да повярват, че едно малко момченце бе ги спасило. Сега Майкъл не е моченце, той вече е голям мъж, който в момента е професор по астрономия в местния университет. Той и до ден днешен ходи в горичката, в която ходеше и като малък. Единствената разлика беше, че той вече вярва ,че има сила, която не може да се види с просто око, не вярва само на очите, но и на сърцето си. За него случката преди години беше въпрос на късмет, упоритост, смелост и най-вече вяра.
Ивана Й.
Bonjour, Париж!
Почти кацах на летището, когато погледът ми бе привлечен от величествената Айфелова кула. От птичи поглед бе още по-красива. Точно до нея се виждаше и огромната сцена “Monteplain”, на която щеше да се състои концертът.
-Джени!-извика мама.- След като кацнем, веднага трябва да се обадиш на баща си, за да му кажеш, че сме пристигнали. Батерията ми “умря”.
-Виж, колко е красиво, мамо! Дори не сме кацнали, а вече ме е обзело едно такова чувство…
-Вълнение, Джени! Това е чувството! Сбъдваш своята мечта…ох, а аз нямам търпение да се настаним в хотела ни.
-Мамо, изобщо не искам да отсядаме в “Munior “, твърде изискан е. Знаеш, че подобни места ме потискат и се чувствам зле.
-Джени, престани! Та нашият дом по нищо не се различава от този хотел, също толкова изискан е. Нямам намерение престоят ми в Париж да бъде в някаква “дупка”.
-Да, права си! Ти си твърде изискана, за да отседнеш в “дупка”.
Кацнахме. Не знам защо, но се ядосах на мама. Винаги й се ядосвам, когато започне да говори така. Аз съм коренно различна от нея. Не смятам, че богатството, репутацията и това на кого си съпруга, са най-важните неща. Приличам на баща си – той е широко скроен, винаги усмихнат, никога не е бил алчен и винаги се е отнасял с уважение към другите.
Бяхме пред вратите на “Munior”, когато се чух с татко. Тъкмо му разказвах как е минал полетът, когато мама дръпна телефона от ръцете ми и започна да разказва на татко колко е величествен “Munior” хотел. И наистина беше така, беше величествен, но това не ме интересуваше. Исках час по-скоро да отида на концерта.
Час преди да започне концертът, започнах да се подготвям. Бях развълнувана, но и леко притеснена. Усещах, че ще се случи нещо лошо. Започнах нервно да обикалям стаята. В този момент мама ме извика в нейната стая. По телевизора съобщаваха, че концертът се отменя. Разочаровах се ,винаги веселото ми и румено лице стана тъжно и сиво. Една сълза се търкулна по бузата ми и падна върху билета, който държах в ръка. Свърши се, мечтата ми се изпари!
Мама започна да ме успокоява и да звъни по телефона на разни хора, нали е с връзки, жената на генерала. Трябваше да остане силна заради мен, но видях отчаяние и в нейния поглед. Явно нищо не можеше да се направи.
-Джени, мила-каза мама притеснена, съжалявам, че ще ти го съобщя, но концертът няма да се състои….виж ,ще има и други концерти, следващият ще е много скоро…аз….
-Не,мамо!-прекъснах я аз. Не съжалявай ,вината не е твоя. В този момент телефонът й звънна:
-Bonjour! Да, да, разбрах Ви! Страшно много Ви благодаря, господин Жерар! Дъщеря ми много ще се зарадва! Au revoir!
-Джени, отиваме на концерт!
-Мамо, благодаря, благодаря, благодаря! Ти си прекрасна, казвала ли съм ти го?-толкова силно се прегърнахме, че усетих колко силно бие сърцето й. Колкото и каквито и пререкания да сме имали,тя е тази, без която не мога да живея.
Концертът започваше след 30 минути. Таксито ни чакаше пред вратите на ” Munior”. Винаги съм обожавала Франция – тя е моята втора родина!
Bonjour, любима моя група!Bonjour, щастие!-пеех си аз,докато се качихме в таксито. На паркинга сме.Таксито намира своето удобно място за паркиране, а аз думичка не мога да продумам от вълнение. Емоцията беше голяма! Вече сме на отредените ни места, а всички светлини угасват. За миг сякаш сърцето ми спира. Групата се появява на сцената и запява своята първа песен. Чувството беше неописуемо!
През целия концерт пях песните заедно с групата, дори ме заболя гърлото , но не съжалявам. За последната песен всички вкючихме светлините на телефоните си и се хванахме за ръце. Беше вълшебно!
Концертът свърши и точно преди да се кача в таксито, някой неочаквано хвана ръката ми. Това бе Ruggero Pasquarelli-любимецът ми от групата . Краката ми се подкосиха . Той ме прегърна и ми каза , че днес съм късметлийка , защото се е освободил от всичките си ангажименти , за да вечеря с мен и мама. Не знаех какво да кажа , дори и не мръднах от мястото си. Не вярвах, че се случва точно на мен!
С Руджеро вечеряхме, после се разходихме , направихме си снимки , а когато трябваше да се прибираме , той ме целуна по бузата и ми даде телефонния си номер , като ми каза, че мога да му се обаждам винаги, когато пожелая. Качихме в таксито и тръгнахме към хотела.
През целия път не обелих и дума, просто се усмихвах.Бях много щастлива, мама също!
Утре пътувахме обратно към вкъщи и трябваше да си лягам. Мама дойде в стаята ми и силно ме прегърна.
-Обичам те , Джени !- каза тя с треперещ от вълнение глас.
-И аз те обичам , мамо!- тихо прошепнах аз и се сгуших в нея. -Благодаря , че те има!-казах, отпуснах се в топлата й прегръдка и заспах.
Никол П.
Болезнена любов
Толкова си тъжна, но красива,
сърцето ти болка е обзела.
Обикновено тъй бъбрива,
а сега тишината те е превзела.
Кой остави те така самотна
да скиташ из гора безкрайна?
Това ли е твоята присъда доживотна,
да гониш своята любов необичайна?
Ех, тази твоя болка
ще те погуби и изпепели,
но това е доживотна обиколка,
в която душата с него никога не ще се раздели.
Любовта за теб поезия е
и все за нея пишеш,
Дори без нея стигаш до амнезия
и от живота дава ти да помиришеш.
За ней сърцето ти гори,
но очите ти ще насълзи.
Неведнъж те предаде
и ада пресъздаде.
Разбери, че винаги ще те боли,
защото той не те желае.
Макар сърцето да кърви,
разбери, той не те мечтае.
Мария-Габриела
| УБИЕЦЪТ ДЕБНЕ |
Имали ли сте чувството, че някой ви наблюдава? Че чифт очи следи всеки ваш ход? Е, нашата героиня Джени имаше точно такова чувство… Откакто разбра, че е следена, животът ѝ се обърна на сто и осемдесет градуса. Дали животът ѝ ще се оправи или ще стане още по- голяма каша, ще разберете, ако четете.
Рано сутрин малкият и тих Пусан, Южна Корея, се събуждаше. Заедно с града и младото момиче на име Джени се събуждаше от сутрешните лъчи, влезли през прозорец ѝ.
Джени бе седемнадесетгодишно момиче. Кестенява коса, средна на ръст. От две години живееше съвсем сама. Баща ѝ бе починал в катастрофа, когато тя е била на пет, а майка ѝ я изоставила при нейната баба и заминала с новия си съпруг. За жалост в живота ѝ нищо не се случваше както иска тя. Преди две години баба ѝ получила инфаркт и Джени останала сама. Животът за нея бил тежък, но всичко се оправило, когато срещнала най-добрата си приятелка Лиса. Лиса ѝ помогнала да намери работа и апартамент, в който да живее. Благодарение на нея Джени живеела добре.
Сутринта, когато Джени се събуди от сутрешните лъчи, греещи в лицето ѝ, тя стана, преоблече се, изми си зъбите и лицето, среши се и отиде в кухнята, за да си направи нещо за закуска. Отвори хладилника, но разбира се, късметът не бе на нейна страна и нямаше нищо за ядене. Облече си якето, взе ключовете си, парите и телефона, обу си обувките и излезе от апартамента.
След като си беше купила продукти, с които да си направи закуска, тя тръгна към дома си. През целия път имаше чувството, че има някой зад нея и я следи. Обръщаше се от време на време, за да бъде сигурна, че това е просто плод на нейното въображение. Почти се бе прибрала, когато минаваше през тясната улица, на която се събираха всякакви убийци, крадци и дилъри. Никога не я бе страх, когато минаваше по тази улица. Странното бе, че сега изпитваше огромен ужас. Тялото ѝ се тресеше от страх, хапеше силно долната си устна и си повтаряше наум ,,всичко ще бъде наред”. Изведнъж падна мъгла и бе трудно да вижда. Това я накара да се уплаши още повече. Зад нея се чуха стъпки. Джени се обърна рязко, но не видя нищо. Отново си помисли, че просто и се е причуло, обърна се напред и…
Черна котка мина пред краката ѝ. Първоначално тя се стресна и изпищя, но в следващия момент си отдъхна и вече по-спокойна се прибра у тях.
Бързо влезе в апартамента си и заключи вратата. Погледна през шпионката – да не би да има някой. Въздъхна силно, когато разбра, че няма никой отвън. Свлече се по вратата, докато не стигна студения под. Затвори очи, но ги отвори бързо, след като чу странен звук. Този звук бе…
от къркорещия ѝ стомах. От целия този адреналин, тя забрави, че не е яла нищо. Изправи се от твърдия под и отиде в кухнята. Остави продуктите на масата и си направи сандвич. След като го изяде отиде в стаята си и започна да пише домашните си, защото беше неделя и утре тя бе на училище. След като написа по всичко, тя разбра, че вече е станало шест часа и се бе стъмнило. Реши да си пусне страшен филм. Беше си направила ядене, за да се „тъпче“ по време на филма.
Три часа, два сандвича и един пакет пуканки по-късно тя реши да си ляга. За съжаление не можа да спи, заради филма се бе наплашила, а и случката от по-рано не ѝ излизаше от главата. Тъкмо тръгна да се успокоява и да заспива, когато чу потропване на прозореца. Уплаши се, когато се сети, че живее на седмия етаж. Как е възможно някой да почука на прозореца ѝ? Стана и отиде да провери. В следващия момент се чу силен гръм и светкавица удари. Джени се уплаши много, но не от светкавицата, а от ръката, която видя. Отстъпи назад и се подхлъзна, като падна. От падането тя удари главата си в леглото си и заспа.
На сутринта Джени се събуди на земята. Алармата ѝ пищеше силно, че чак докара главоболие на седемнадесетгодишната. В следващия момент тя се сети, че бе ударила главата си. Изправи се и главоболието ѝ стана още по-силно. Влезна в банята и направи сутрешната си рутина. Взе си чантата и тръгна към училището. Първи час имаше физическо. Наистина мразеше този час. Не стига, че са го сложили първи, а и новият двадесет и една годишен учител Джимин постоянно флиртуваше с нея. Не се оплакваше, защото бе хубав, но наистина ѝ лазеше по нервите. Всеки път той я закачаше, като ѝ казваше ,,пиле”, ,,слънце” и още много думи, които ѝ лазеха по нервите, а самодоволната му усмивка я дразнеше още повече. За нейно щастие часът свърши, както и другите часове.
Докато се прибираше, отново имаше чувство, че някой я следи, но този път не обърна внимание. Прибра се у тях, взе си душ и си написа домашните. След като написа по всичко, бе толкова уморена, че само хапна и си легна в мекото и удобно легло. Гушна си плюшеното розово зайче и заспа. Изведнъж на вратата се звънна и тя се събуди. Погледна часа и установи, че е два и половина през нощта. Кой ли я търсеше толкова късно? Приближи се бавно до вратата и надникна през шпионката. Пред вратата стоеше човек в черни дрехи. Лицето му не се виждаше, но Джени можеше да усети негативната аура, която бликаше от него. Секунди след като бе погледнала през шпионката, лампата изгасна. Тя бързо я светна, но нямаше и следа от човека, стоящ пред вратата ѝ.
Три седмици по-късно, всеки божи ден тя имаше чувството, че я следят. Сънуваше кошмари как мъж, облечен в черно, я убива в съня ѝ. На всичкото отгоре всяка вечер точно в два и половина на вратата се звънеше и там стоеше човек, облечен изцяло в черно. Когато Джени не отваряше заради страха си, на вратата се блъскаше с всичка сила. Всяка нощ нова доза страх изпълваше тялото на младото момиче. От три седмици не е спала и умората си казваше думата. Най-добрата ѝ приятелка Лиса постоянно я питаше какво е станало, но Джени не обелваше дума. Сякаш бе обсебена и не можеше да говори, винаги отговаряше: ,,Той идва”. Лиса така и не успяваше да разбере кой е този ,,той”. Тя много се притесняваше за приятелката си. Искаше да ѝ помогне, но така и не успя.
Седмица по-късно Лиса разбра, че Джени има чувството, че я следят. Лиса предложи на седемнадесетгодишната да остане една вечер с нея, за да не бъде сама. Първоначално Джени изобщо не бе одобрила идеята, защото я беше страх да не навреди на приятелката си. Вечерта към седем Лиса звънна на вратата. Когато се отвори, тя видя тъмнокосото момиче облечено с пижама. Разбира се, Лиса не се стърпя и ѝ се засмя, като не пропусна да ѝ направи комплимент за вкуса ѝ към пижами, розова на многоцветни еднорози. Понякога седемнадесетгодишната имаше много детинско мислене. Макар че вече не бе много малка, Джени все още вярваше в еднорозите. Двете влязоха в апартамента и се метнаха на леглото ѝ. През цялото време играеха игри и се смееха. От една страна това накара Джени да не мисли за странните случки и да не се притеснява. За лош късмет вече бе станало два и половина. На вратата както обикновено се звънна. Това накара тялото на Джени да трепери от страх, сърцето ѝ да бие силно и капки пот да избиват по челото ѝ. Лиса знаеше от разказа на приятелката си, че това трябва да е онзи ,,той”, за когото най-добрата ѝ приятелка говореше. Те станаха от удобното и меко легло и тръгнаха към вратата. Тъй като Лиса бе по-спокойна от Джени, тя погледна през шпионката и установи, че…
Няма никой! Изведнъж погледът ѝ засече нещо… Нещо наистина странно. Един надпис, който гласеше: ,,ЛИПСВАХ ЛИ ТИ?”, написано с главни кървавочервени букви. Ужас обзе тялото на Лиса. Зад нея се чу гласът на Джени, който я питаше какво става. Лиса се отмести плахо от вратата и даде на момичето да погледне. В този миг от очите на седемнадесетгодишното момиче започнаха да се оформят малки сълзи, които не след дълго се спуснаха по зачервените ѝ бузи. Тя бавно се отмести от вратата, когато чу шум от отключване. През вратата връхлетя високо момче, облечено в черно, казващо ,,Липсвах ли ти” с леко прегракнал глас. Изведнъж Джени и Лиса се гушнаха и почнаха да пищят. А през това време мъжът ,стоящ пред тях, започна да кашля и махна качулката на якето си. Като отново повтори думите си, но този път вместо прегракналия глас се чу един ангелски глас, който бе до болка познат на Джени, а щом видя лицето му, веднага се затича към него и му се метна на врата. Това бе брат ѝ, който бе заминал в Америка, за да работи. Най- накрая всичко се изясни. Говореха си с часове. Тя му бе споделила, че се била уплашила, щом той е идвал всяка нощ до апартамента ѝ и си е тръгвал, но той отрече да е идвал, това било първият път, в който идвал и пишел такива неща пред вратата на апартамента ѝ. Тя не повярвала.
След тази случка тя вече живеела с брат си в малкото апартаментче. Но…двамата щастливи дори и не забелязали как човек, скрит добре от техния поглед, стоял и чакал, и чакал, докато не станело време да се разкрие…
Палмира
Изгубена любов
Къде си ти, любов, тъй вярна и красива?
Къде се криеш и бягаш от мен?
Колкото повече се отдалечаваш,
толкова повече се превръщам в самодива
и към теб, любов, съм пристрастен.
Сърце и душа се разтварят,
а очите изгарят,
търся те в пустошта безкрайна
и ще тичам във всяка дестинация незнайна.
Виждам те, любов,
но за мен не си готов.
Дали някога отново ще изпитам радост
и вкуся от твоята любовна сладост?
Завинаги в сърцето си ще те нося
и любов не ще да прося.
Ти ще останеш само спомен,
макар че в душата си ще съм като бездомен.
Мария-Габриела
Не искам да знам
Не не искам да знам кой те изпраща вечер.
Не искам да знам кой те обича, както аз обичах теб.
Не, не мога да го понеса.
Навсякъде където ида, всичко ми напомня за теб.
Мислиш ли за мен, за това, което бяхме?
Сега по добре ли е, като не съм до теб?
Всеки път, щом изляза, чувам оттук оттам, че имаш нов живот.
Да, виждам, но не го вярвам, все още си в моето сърце.
Мислиш ли за мен, за това което бяхме?
Сега по добре ли е, като не съм до теб?
Щастлив ли си сега?
Чакай! Не искам да знам, не, не искам да знам…
Ивана Й.
Лятото на предизвиквателствата
Беше слънчево утро на месец юни. Моята домашна аларма-петелът на баба и дядо, изкукурига и аз трябваше да отворя очи. Странно, въпреки че беше толкова рано, се чувствах отпочинала и пълна с енергия за нови игри и забавления из фермата. Миришеше на току-що направени мекички и аз, още по пижама, с разрошена коса, изтичах и слязох на долния етаж. Баба ми Марийка беше направила страхотна закуска, а дядо Данчо четеше съботния вестник.
Когато погледнах към дядовото четиво, видях една огромна обява за състезание по фермерски умения. Победителят щеше да спечели страхотно червено колело, за което мечтаех. Изкрещях от вълнение. Баба и дядо се стреснаха и единственото, което каза дядо Данчо, беше: Какво стана? Всичко наред ли е? Нямах думи, с които да им кажа това, което бях прочела. С треперещата си ръка, посочих статията върху вестника. Баба и дядо с недоумение ме погледнаха, след това прочетоха и веднага разбраха, че искам да спечеля това колело. Както те, така и аз знаех, че нямам никакви умения да се грижа за животни и растения. И единственото, което ми оставаше, бе да се науча да бъда истински фермер. Така моята работа започна.
Подскачах след дядо, който носеше железни кофи, в които да съберем млякото. Отивахме при кравите. Огромни животни, миришещи отвратително, мучаха из целия обор. Няма да лъжа, леко се страхувах от тях, но това беше първата стъпка по пътя към мечтаното колело.
Вече ми стана навик. Всеки ден ставах рано, хранех всички животни, които никак не бяха малко, и садях цветя, които трябваше по два пъти на ден да поливам. Общо взето тежка работа беше. Постоянно смърдях ужасно и вече си мислех, че колкото и да се къпя, миризмата завинаги ще остане.
Имаше броени дни до състезанието и баба Марийка и дядо Данчо решиха всеки ден да ми правят някакви предизвикателства, с които да се подготвя за големия ден. Засичаха ми време, през което трябваше да събера определени литри мляко, да нахраня всички животни или пък да обера всички плодове от едно дърво. Но или времето не ми достигаше, или на животните им хрумваше, че ще ми правят номера. С всеки изминал ден губех надежда. Смятах, че няма да се справя и колелото ще остане само мечта.
Денят настъпи. Стомахът ми беше на топка и сърцето ми биеше учестено. Имаше много деца, които трябваше да победя. Дойде моят ред, всички се справиха страхотно и напрежението беше още по-голямо.
Изненадващо за всички, аз се справих отлично и бях победител в това състезание. Колелото беше мое и никога до сега не бях изпитвала такова щастие. Баба и дядо бяха горди със своето малко момиченце.
Освен че карах постоянно колелото си, също така помагах и с фермерските задачи. Това лято беше незабравимо и с удоволствие мога да кажа, че аз вече съм истински фермер.
Мария- Габриела
На майка ми
Скъпа моя,
единствена на света,
пиша този стих,
за да ти благодаря!
Благодаря ти,
че си винаги до мен,
благодаря ти, че осветяваш
всеки мой нов ден.
Ти си моят идеал за красота,
ти за мен си най-добрата на света,
ти си много неща, но най-вече жена.
Ти си просто съвършена.
Ти ме научи да бъда добра,
ти ме научи да бъда разумна
и точно тук и сега
аз съм твоята пораснала дъщеря.
Ти избърсваш всяка моя сълза,
галиш ме с нежната си ръка,
за мен си най-добрата на света,
най-добрата майка и жена.
Макар и вече голяма,
за мен ще бъдеш винаги моята Мама
и тази най-свята дума на света
гордо ще изрича моята уста!
Никол П.
С И Н К У Е Й Н
Любов
Горчива и сладка.
Опиянява, разтапя, убива.
Най-завладяващото чувство на света.
Магия.
Шоколад
Завладяващ и изкушаващ.
Опиянява, побърква, пристрастява.
Шоколадът е богатство.
Любов.
Творба
Омагьосваща и чувствена.
Заинтригува, радва, натъжава.
Творбата е изкуство.
Мисъл.
Слънце
Ярко и блестящо.
Грее, топли и краси.
Слънцето носи усещане за радост.
Щастие
Пролет
Цветна и красива.
Ухае, цъфти, оживява.
Пролетта е новият живот.
Възраждане.
Никол П.
Ще намеря път към звездите
може би там ще съм щастлива.
Ще намеря път към звездите
и може би там ще успея.
Ще намеря път към звездите
и там може би ще боли по-малко.
Ще намеря път към звездите
и там ще те забравя.
Ще намеря път към звездите
Може би…
Ще намеря път към звездите,
там, където всичко е по-лесно.
Там, където хората са хора
и не всичко са парите…
Ще намеря пътя и тогава
за миг времето ще спре
и истината ще стане дори
по-малко от чаша сутрешно кафе.
Ще поговоря със звездите
и със сълзи ще се изпълнят очите.
И когато от този път се върна,
и имам двойка на теста, ще пов.
Магдалена Цв.
Published: Jun 8, 2018
Latest Revision: Jun 12, 2018
Ourboox Unique Identifier: OB-495570
Copyright © 2018
